Робърт Бийти
Серафина и черният плащ (3)

3

Серафина бавно отвори очи.

Не знаеше колко дълго е спала, нито къде е.

Откри, че лежи, натъпкана в тясно, тъмно пространство, с лице, долепено до метал.

Чу приближаващи стъпки. Остана неподвижна и се ослуша.

Беше мъж с работни ботуши. Когато вървеше, подрънкваха инструменти. В пристъп на щастие Серафина се измъкна от скривалището си и внезапно я заслепи сутрешната слънчева светлина, която се изливаше през прозорците на пералното помещение.

— Тук съм, татко! — извика с пресипнал и немощен глас.

— Направо полудях! Къде ли не те търсих! — скара се баща й. — Събудих се и те нямаше в леглото.

Фина се спусна към него, притисна се до гърдите му и го прегърна.

Татко й бе едър и грубоват мъж с дебели ръце и твърди, мазолести длани. От кожената му престилка висяха инструменти и той миришеше слабо на метал, масло и на кожените ремъци от машините в работилницата.

В далечината се чуваха звуци — персоналът идваше на работа, в кухнята тракаха съдове, служителите разговаряха. Сториха й се най-прекрасните звуци на света! Опасната нощ бе свършила. Тя бе оцеляла! В прегръдката на баща си Серафина се чувстваше в безопасност и у дома. Той се оправяше по-добре с чуковете и пироните, отколкото с милите думи, но винаги се грижеше за нея, винаги й показваше любовта си, винаги я защитаваше. Не успя да сдържи сълзите, които пареха в очите й от облекчение.

— Къде беше, Фина?

— Той се опита да ме хване, тате! Опита се да ме убие!

— За какво говориш, момиче? — попита подозрително баща й и я стисна за раменете с едрите си ръце. Погледна я настоятелно в очите. — Да не е поредната ти измислена, смахната приказка?

— Не, тате — поклати глава Серафина. — Не съм в настроение за приказки. Мъж с черен плащ отвлече едно момиче, а после тръгна и след мен. Борих се с него, тате! Ако знаеш само как го ухапах! Завъртях се и го одрах, а после тичах ли, тичах, избягах му и се скрих. Пъхнах се в една от твоите машини. Така се измъкнах. Машината ме спаси!

— Как така е отвлякъл момиче? — присви очи баща й. — Какво момиче?

— Той… той го накара да… То бе точно пред мен и после изчезна пред очите ми!

— О, хайде, Фина. Изобщо не знаеш какво говориш.

— Кълна се, тате. Просто ме изслушай.

Пое си въздух, преглътна тежко и започна отначало. Докато разказваше, изведнъж си даде сметка колко смело се е държала и леко се възгордя.

Но баща й само поклати глава.

— Сънувала си кошмар. Четеш прекалено много книги за ужаси и привидения. Казах ти да стоиш далеч от мистър По. Виж сега какво стана. Приличаш на хванат в капан опосум.

За миг сърцето й спря да бие. Казваше самата истина, а той не й вярваше! Опита се да не се разплаче, но й беше трудно. Вече бе почти на тринайсет, а баща й още се държеше с нея като с дете.

— Не съм сънувала, тате — заяви решително и си изтри течащия нос.

— Просто се успокой — изръмжа той. Мразеше да я гледа как плаче. Серафина знаеше от съвсем малка, че баща й предпочита да се бори с парче метал, отколкото с хлипащо момиче. — Трябва да вървя на работа — каза й мрачно и се отдръпна от нея. — Нещо се е повредило в динамото тази нощ. Сега се връщай в работилницата и се наспи добре.

Гореща вълна раздразнение премина през Серафина и тя стисна гневно юмруци, но усети колко сериозно звучи баща й и разбра, че няма смисъл да спори с него. Динамото на Едисон бе желязна машина с медни проводници и въртящи се колела, които произвеждаха едно ново нещо, наречено „електричество“. От книгите, които четеше, Фина знаеше, че в повечето домове в Америка няма течаща вода, вътрешни тоалетни, хладилници или дори парно отопление. Но „Билтмор“ разполагаше с всички тези неща. Беше от малкото домове в страната, където в някои от стаите имаше дори електрическо осветление. Ако татко й не оправеше динамото до вечерта обаче, семейство Вандербилт и гостите им щяха да потънат в мрак. Серафина бе наясно, че той си има много неща на главата и проблемите с дъщеря му не бяха сред тях. Обзе я силно негодувание. Беше се опитала да спаси момиче от някакво демоноподобно зло същество с черен плащ, което за малко не я уби, а на баща й му бе все едно. Интересуваше се единствено от тъпите си машини. Никога не й вярваше за нищо. За него тя бе просто дете, нищо особено, нищо важно, дете, на чиито приказки не си струва да се обръща внимание или да им се вярва.

Тръгна навъсена към работилницата, решена да изпълни нарежданията на баща си, но когато подмина стълбището, което водеше към основния етаж на имението „Билтмор“, спря и погледна нагоре.

Знаеше, че не бива да го прави.

Не биваше дори да си помисля да го прави.

Но не можа да се въздържи.

Баща й от години повтаряше, че Фина не трябва да се качва там, и напоследък тя се стараеше да следва правилата му — поне понякога, но днес му беше бясна, задето не й повярва. Щеше да му го върне! Щеше да види той! Сети се за момичето с жълтата рокля. Опита се да поразсъждава, да открие някакъв смисъл във видяното: злокобния черен плащ и широко отворените, ужасени очи на момичето, докато изчезваше. Къде? Мъртво ли беше, или все още бе живо някъде? Имаше ли шанс да бъде спасено?

От горния етаж се разнесоха откъслечни гласове. Настана оживление. Да не бяха открили тялото? Отчаяни ли бяха? А може би търсеха убиеца?

Серафина не знаеше дали е смела, или глупава, но трябваше да каже на някого какво е видяла. Трябваше да разбере какво се е случило. И най-вече — да помогне на момичето с жълтата рокля.

Започна да изкачва стълбите.

 

 

Опита се да се сниши и да остане незабележима, докато се катереше нагоре крадешком, стъпало по стъпало. Какофония от звуци се лееше над нея — ехото от разговорите на хората, шумоленето на роклите, дузина различни стъпки. Явно имаше многобройна тълпа. Определено ставаше нещо. „Двамата с теб трябва да се държим настрана от другите хора — припомни си предупреждението на баща си Фина. — Хората не бива да те виждат и да задават въпроси.“

Стигна до най-горното стъпало и веднага се вмъкна в една ниша на основния етаж, от която се виждаше отлично огромното преддверие, пълно с красиво облечени хора, които се бяха събрали за важно и тържествено събитие.

Масивни стъклени врати, пищно украсени с орнаменти от ковано желязо, бяха отворени към голямото преддверие с неговия лъскав мраморен под и сводест таван с ръчно резбовани дъбови греди. Високи варовикови арки водеха от това централно помещение към другите крила на имението. Таванът бе толкова висок, че Серафина изпита желание да се покатери там и да погледне отгоре към всичко, което се случваше долу. Беше се качвала и преди на този етаж, но много харесваше преддверието и всеки път се изпълваше с възхищение, особено когато го зърнеше на дневна светлина. Никъде другаде не бе виждала толкова много блестящи и красиви предмети, толкова много меки повърхности, на които да седнеш, и толкова много интересни места, където би могъл да се скрие човек. Забеляза един тапициран стол и страшно й се прииска да прокара пръсти по плюшената тъкан. Всички цветове в стаята бяха ярки, а повърхностите бяха толкова чисти и лъскави! Никъде не се виждаха кал, мазни неща или мръсотия. Имаше и шарени вази, пълни с цветя. Кой би помислил — цветя вътре в къщата, а не отвън!

Слънчева светлина струеше през искрящите витражни прозорци зад спираловидното парадно стълбище, което стигаше чак до четвъртия етаж. Лъчите проникваха и през стъкления купол на зимната градина с тропически растения и фонтан, пръскащ струйки свежа вода. Серафина примижа срещу цялата тази яркост.

Преддверието бе препълнено с хора — десетина прекрасно нагласени дами и господа и слуги в черно-бели униформи, които им помагаха да се подготвят за сутрешната езда. Фина се загледа в дама с костюм за езда от зелено кадифе на бели точки и украса в боровинковочервено. Друга дама бе с прекрасен бледоморав тоалет с тъмнолилави акценти и шапка в същия тон. Имаше и няколко деца, облечени красиво като родителите си. Серафина стрелкаше поглед из цялата стая, докато се опитваше да види и да запомни всичко.

Погледна отново лицето на дамата със зелената рокля, после другата, с моравата шапка. Знаеше, че майка й е умряла отдавна… или е заминала завинаги, но през целия си живот, щом видеше някоя жена, я оглеждаше, за да провери дали не прилича на нея. Вглеждаше се и в лицата на децата и се питаше дали някои от тях биха могли да са нейни братя или сестри. Когато беше малка, обичаше да си разказва измислена история — как един ден се е върнала у дома, цялата изкаляна от лов, а майка й я е завела долу и я е пъхнала в пералната машина, задвижвана с ремъци. После се е качила обратно горе и съвсем случайно е забравила за нея, а Фина останала там да се върти и върти, и върти… Но когато огледа жените и децата в преддверието и видя русите коси и сините им очи, черните коси и кафявите им очи, разбра, че няма роднинска връзка с никого от тях.

Баща й никога не бе казвал как е изглеждала майка й, но Серафина я търсеше във всяко лице, което зърнеше.

Дошла бе на горния етаж с определена цел, но сега, когато бе тук, от мисълта, че би могла наистина да поговори с някого от тези красиви хора, й се преобърна стомахът. Преглътна и пристъпи леко напред, но буцата в гърлото й бе толкова голяма, че не знаеше дали ще успее да изрече и дума. Искаше й се да им каже какво е видяла, но внезапно това й се стори много глупава идея. Те бяха щастливи и напълно безгрижни — като чучулиги в слънчев ден. Не разбираше. Момичето очевидно бе едно от тях, защо не го търсеха? Сякаш нищо страшно не се бе случило, сякаш Фина си бе измислила всичко. Какво щеше да им каже? „Ехо, извинете… Напълно убедена съм, че видях как ужасен мъж с черен плащ накара малко момиче да изчезне в нищото. Някой от вас да познава момичето?“ Щяха да я сметнат за откачена.

Висок господин с черен костюм мина покрай нея и Серафина внезапно осъзна, че всеки един от тези мъже би могъл да е онзи човек — Мъжа с черния плащ, както бе започнала да го нарича в мислите си. Обвитото в сенки лице и искрящите очи подсказваха, че тайнственият нападател е някакъв вид привидение, но когато го ухапа, Фина усети вкуса на истинска кръв, пък и той носеше фенер, за да вижда, като всички други хора, които бе срещала през годините. Следователно бе от света на живите.

Вгледа се в мъжете от групата, като се постара да задържи дъха си и да не се вълнува прекалено. Възможно ли бе злодеят наистина да е тук? В същия този момент?

Мисис Едит Вандербилт, господарката на дома, влезе в залата. Носеше шапка с широка периферия и поразителна кадифена рокля. Серафина не можеше да откъсне очи от хипнотизиращите полюшвания на перата, които красяха шапката. Изтънчената и привлекателна жена с бледо лице и гъста тъмна коса очевидно се чувстваше чудесно в ролята на домакиня.

— Нужно е време слугите да доведат конете — заяви ведро на гостите. — Затова искам да ви поканя да се присъедините към мен в Галерията с гоблените, за да послушаме малко музика.

Разнесе се радостен шепот. Доволни от развлечението, което ги очакваше, дамите и господата се запътиха към галерията — изящно украсена зала с невероятно красив, ръчно изрисуван таван, с впечатляващи музикални инструменти и със старинни гоблени по стените, големи колкото килими. Серафина обичаше да се катери по тях нощем и да гали с пръсти нежната им тъкан.

— Сигурна съм, че вече познавате мистър Монтгомъри Торн — каза мисис Вандербилт и махна грациозно с ръка към един господин. — Той великодушно се съгласи да ни посвири днес.

— Благодаря ви, мисис Вандербилт — отвърна мъжът и пристъпи напред с усмивка на лице. — Днешната разходка е чудесна идея и, трябва да призная, че в това прелестно утро вие сте най-сияйната домакиня.

— Много сте мил — усмихна му се стопанката на дома.

Серафина слушаше как говорят гостите в „Билтмор“ през целия си живот и разпознаваше акцентите. Споменатият господин не звучеше като човек от планините на Северна Каролина, нито като жител на Ню Йорк, каквито бяха семейство Вандербилт. Говореше с акцент на южняшки джентълмен, може би от Джорджия или Южна Каролина. Фина се прокрадна напред, за да го огледа по-добре. Мъжът носеше бяло копринено шалче около врата, брокатена жилетка и бледосиви ръкавици, които подхождаха чудесно на прошарената му черна коса и на идеално оформените бакенбарди.

Той вдигна майсторски изваяната цигулка и лъка си от масичката, на която бяха поставени.

— Откога свирите на цигулка, Торн? — поинтересува се приятелски един от господата от Ню Йорк.

— О, упражнявал съм се тук-там, мистър Бендъл — отвърна запитаният и повдигна цигулката до брадичката си.

— Къде? Във файтона на път към имението? — попита другият мъж и всички се засмяха.

На Серафина почти й дожаля за мистър Торн. От игривите подмятания личеше, че двамата мъже са си близки, но също така бе очевидно, че мистър Бендъл силно се съмнява в музикалните способности на своя приятел. Фина наблюдаваше притеснено как мистър Торн се подготвя. Може би инструментът бе нов за него и това бе първото му изпълнение пред публика. Тя дори не можеше да си се представи да свири на подобно нещо. Най-накрая мъжът постави нежно лъка до струните, застина за миг, за да се съсредоточи, и после засвири.

Изведнъж сводестите стаи на голямата къща се изпълниха с най-прекрасната музика, която Фина бе чувала някога, изящна и пенлива — като река от звуци. Мистър Торн бе невероятен. Омагьосани от красотата на изпълнението му, дамите и господата — и дори прислужниците, стояха безмълвни и слушаха като вцепенени, оставили сърцата си да погълнат всеки тон от музиката, която мъжът създаваше.

Серафина се наслаждаваше на свиренето на музиканта, но и наблюдаваше дясната му ръка. Мистър Торн движеше пръстите си толкова бързо по струните, че й напомняха на малка бягаща мишка и й се прииска да се нахвърли върху тях.

Когато изпълнението свърши, всички ръкопляскаха на мъжа и го поздравяваха, особено мистър Бендъл, който се бе разсмял недоверчиво.

— Никога не спирате да ме изненадвате, Торн. Стреляте като майстор, говорите руски като роден език, а сега свирите на цигулка като Вивалди! Кажете ми, човече, има ли нещо, в което не сте добър?

— Е, определено не съм такъв опитен ездач като вас, мистър Бендъл — заяви мистър Торн и остави настрани цигулката. — И трябва да призная, че това винаги ме е дразнило.

— Леле, някой да го запише! — провикна се мистър Бендъл. — Човекът все пак не е съвършен и има пробойна в ризницата си! — Погледна към мисис Вандербилт и се усмихна. — Е, кога по-точно отиваме да яздим?

Другите гости се разсмяха на шегите на двамата господа и Серафина също се усмихна. Беше й приятно да наблюдава приятелските отношения на тези хора. Завиждаше им за начина, по който разговарят, по който се докосват и живеят заедно. Нейният собствен свят на сенки и самота бе толкова различен. Забеляза как млада жена наклони глава и се усмихна, след което постави нежно ръка на рамото на млад джентълмен. Представи си как самата тя прави този жест.

— Да не си се загубила? — попита някой зад нея.

Серафина стреснато се завъртя и за малко да изсъска, но се спря навреме. Пред нея имаше момче с вълниста кестенява коса. Голям черен доберман с щръкнали уши стоеше до него и се взираше настоятелно във Фина.

Момчето носеше хубаво сако от туид за езда, закопчана догоре жилетка, вълнени бричове и кожени ботуши, високи до коленете. Изглеждаше леко болнаво, дори крехко, но я гледаше проницателно с кафявите си очи. Стоеше невъзмутимо и я изучаваше втренчено.

Беше й нужна всяка капчица смелост, с която разполагаше, за да не избяга. Не знаеше какво да прави. Дали момчето я смяташе за бездомник, нахлул в къщата? А може би тя все пак приличаше на заблудила се прислужница — някоя от онези, които отпушват комините или чистят прозорците. И в двата случая обаче бе хваната в капан. Заварил я бе на място, където не би трябвало да бъде.

— Да не си се загубила? — повтори младежът, но този път Серафина долови нещо в интонацията му, което странно й заприлича на топлина и сърдечност. — Да ти помогна ли да намериш пътя?

Не изглеждаше смутен или срамежлив, но не беше и свръхуверен и арогантен. И най-изненадващо — май не беше сърдит, че я е заварил тук. Дори имаше нотка любопитство в тона му.

— Не съм се загубила — измънка Фина. — Аз просто…

— Всичко е наред — пристъпи той към нея. — И аз понякога се губя, а живея тук вече две години.

Серафина си пое дълбоко въздух. Внезапно осъзна, че разговаря лице в лице с младия господар, с племенника на мистър Вандербилт. Беше го виждала много пъти, понякога го наблюдаваше как стои до прозореца на стаята си и гледа към планините или как галопира с коня си из имението, следван от своето куче. Тя самата го следеше от години, но никога не го бе виждала толкова отблизо. Знаеше за него предимно слухове, дочути от клюкарстващите прислужници, а когато ставаше дума за младия господар, те определено имаха какво да кажат.

Когато бил на десет години, семейството му загинало при пожар и той осиротял. Чичо му го приел в дома си и той станал като син за мисис и мистър Вандербилт.

Смятаха го за самотник. Някои от не толкова добронамерените слуги коментираха, че младият господар предпочита компанията на кучето и коня си пред общуването с хора. Серафина бе чувала мъжете в конюшните да казват, че е печелил много сини панделки на конните състезания и е един от най-талантливите ездачи в окръга. Готвачите, които се гордееха, че създават най-смайващите гурме ястия, се оплакваха, че винаги дели храната с кучето си.

— Проучил съм много добре всяка стая на първия, втория и третия етаж — продължи младият господар, — както и конюшните, разбира се, но останалата част от къщата е непозната територия за мен.

Младежът говореше и Серафина усещаше, че се опитва да е любезен с нея, но я изучаваше все така внимателно с очи. Това я притесняваше. След всички тези години, през които се бе крила, й бе странно друг, освен баща й да се взира в нея. Стомахът й се преобърна и я побиха тръпки. Знаеше, че навярно изглежда абсурдно — стоеше пред него, облечена в старата работна риза на баща си, и момчето без съмнение бе забелязало, че ръцете й са кални и има мръсотия по цялото си лице. Косата й бе разрошена като на банши^[7] и Фина нямаше как да прикрие поразителния й цвят. Нормално бе момчето да се взира така в нея.

Младият господар със сигурност познаваше всички гости и слуги, Серафина виждаше, че той се опитва да се сети коя би могла да е тя. Колко ли странна му изглеждаше? Имаше ръце и крака като всички хора, но острите скули и златистите й очи не бяха като на нормалните момичета. Независимо колко ядеше, не можеше да добави дори килограм към жилавото си кльощаво тяло. Не бе сигурна дали момчето на Вандербилт я смята за хилава коза или за дива малка невестулка, ала на нито едно от тези животни не им бе мястото в къщата.

Отчасти й се искаше да подвие опашка и да избяга, но си помисли, че младият господар всъщност е най-подходящият човек, на когото да разкаже за момичето с жълтата рокля.

Обвитите в коприна надменни възрастни едва ли щяха да обърнат внимание на предупрежденията на едно момиче с кално лице. Но може би той щеше да го стори.

— Аз съм Брейдън — представи се момчето.

— Аз съм Серафина — изстреля тя, преди да се усети. „О, глупачке! Защо му каза името си?“ И без това бе лошо, че допусна да я видят, но сега той имаше име, с което да свърже лицето й. Баща й щеше да я убие!

— Приятно ми е да се запознаем, Серафина — отвърна момчето и се поклони леко, сякаш тя заслужаваше уважение като някоя истинска дама. — Това е моят приятел Гидиън — посочи към кучето си, което продължаваше да седи неподвижно и да я оглежда враждебно със студените си черни очи.

— Здравейте — успя да изрече Фина, но хич не й бе приятен начинът, по който я зяпаше кучето, сякаш само заповедта на господаря му го възпираше да не се метне към нея с искрящите си бели зъби.

Серафина все пак събра кураж и погледна нервно Брейдън Вандербилт.

— Мистър Брейдън, дойдох тук, за да ви разкажа какво видях…

— Наистина ли? Какво си видяла? — попита той с любопитство.

— Тази нощ долу в мазето имаше момиче, красиво русо момиче с жълта рокля, и видях един мъж с…

Не успя да довърши, защото дамите и господата започнаха да излизат от Галерията с гоблените и да се придвижват към входната врата. Хубавият мистър Торн се откъсна от групата и приближи към Серафина и момчето.

— Идвате ли, млади господине? — попита подканващо с южняшкия си акцент. — Конете са готови и нямам търпение да ни покажете най-новите си ездачески умения. Може да пояздим заедно.

Брейдън грейна:

— Да, сър. Много бих се радвал.

Щом мистър Торн се присъедини към другите, младият господар незабавно насочи поглед отново към Серафина.

— Извинявай, казваше ми, че си видяла…

В този момент мистър Боусман, управителят на имението и началник на баща й, се появи на етажа от стълбите зад тях. Винаги изглеждаше намусен и мрачен и днес не бе изключение.

— Ей, коя си ти? — попита и стисна Серафина толкова силно за рамото, че тя се сгърчи от болка. — Как се казваш, момиче?

Тъкмо когато Фина си мислеше, че не може да стане по-лошо, в главния коридор внезапно избухна суматоха. Разрошена, пълна жена на средна възраст, все още по нощница, се спусна по парадното стълбище от третия етаж и се втурна сред групата на дамите и господата в истерична паника.

— Това е мисис Брамс — загледа се изненадано в нея мистър Боусман.

— Някой виждал ли е моята Клара? — викаше мисис Брамс, размахваше ръце и дърпаше един по един хората около себе си. — Моля ви, помогнете ми! Няма я! Не мога да я намеря никъде!

Мисис Вандербилт се спусна към жената и я хвана за ръцете, за да я успокои.

— Къщата е много голяма, мисис Брамс. Сигурна съм, че Клара е някъде тук и просто се е унесла, докато разглежда наоколо.

Хората започнаха да обсъждат притеснено. Дамите и господата от групата за езда разговаряха объркано помежду си и се чудеха какво е станало.

„Мис Клара Брамс — помисли си Серафина. — Тя е момичето с жълтата рокля.“

През цялото време мистър Боусман продължаваше да я стиска за рамото.

Искаше й се да се отскубне и да разкаже на всички за станалото вечерта, но какво щеше да последва? „Откъде си дошла — щяха да попитат. — Какво си правила в мазето посред нощ?“ Щяха да завалят всякакви въпроси, на които Фина не можеше да отговори.

Внезапно мистър Джордж Вандербилт, господарят на дома, се появи в центъра на тълпата и вдигна ръце.

— Моля за вашето внимание — провикна се. Гостите и прислужниците веднага спряха да говорят и се заслушаха. — Убеден съм, че всички сте съгласни да отложим ездата и да организираме търсенето на мис Брамс. Щом я намерим, ще се отдадем отново на предвидените за деня развлечения.

Джордж Вандербилт бе строен, тъмнокос джентълмен на около трийсет години, с интелигентно изражение, дебели черни мустаци и мили, тъмни и проницателни очи. Знаеше се, че обича да чете, имаше крепко здраве и изглеждаше млад за възрастта си. И не само Серафина смяташе така. Чувала бе слугите да се шегуват в кухнята, че техният господар навярно е открил тайния извор на младостта. Мистър Вандербилт се обличаше много грижливо и макар Фина да се възхищаваше на решителния начин, по който бе овладял вълнението на хората току-що, не можа да се въздържи и се загледа и в облеклото му. Особено в обувките. И той като останалите господа носеше жакет за езда, но вместо с ботуши, бе обут със скъпи черни кожени обувки. Когато закрачи по твърдия мраморен под, обувките му издадоха познат скърцащ звук… същия, който бе чула по коридорите на мазето предишната нощ.

Погледна към краката на другите мъже. Брейдън, мистър Торн и мистър Бендъл носеха ботуши за езда — очевидно в очакване на предвидената разходка, но мистър Вандербилт бе с вечерни официални обувки.

Той доближи майката на изгубеното момиче и я утеши.

— Ще претърсим сградата от мазето до тавана, мисис Брамс, и няма да спрем, докато не намерим дъщеря ви. — Обърна се към дамите и господата, направи жест и към прислугата. — Ще се разделим на пет групи — обясни. — Ще претърсим цялата къща, всичките четири етажа и мазето. Ако някой намери нещо подозрително, да докладва незабавно.

При тези думи сърцето на Серафина подскочи от уплаха. Щяха да претърсят мазето! Мазето! Там беше работилницата! Извъртя се рязко, отскубна се от хватката на мистър Боусман и побягна, преди той да успее да я спре. Спусна се тичешком надолу по стълбите. Трябваше да предупреди баща си. Остатъците от вечерята им, дюшека, на който тя спеше… Трябваше да скрият всичко.