Сергей Герджиков
Философия на относителността (9)

§ 183

Къде е езикът? В човешката природа? В културата? В общността? В ума на говорещия? В устата?

Навсякъде в посочените места и никъде.

Какво е езикът? Дом на битието? Отражение на света? Израз на мисълта? Семейство езикови игри? Средство за комуникация? Божествен дар?

Всичко това и нищо от това.

‘Език като такъв’ просто няма. Има езикови феномени и езици и те нямат безотносителна същност.

§ 184

Естественият език очертава виртуално света. Ние, членовете на една езикова общност, в нашия език се намираме у дома си, в света, който е описан така, че е ясен за всички нас. Всяка реплика между нас в този език е ясна, доколкото изказва познати неща, с които живеем. Въпросните познати неща не са неща сами по себе си, а наречени неща, от които се строи общия ни живот. Такива неща са: стол, маса, прозорец, врата, стая, къща, блок, село, град. Такива са болка, радост, любов, омраза, знание, незнание. Такива са живот и смърт, здраве и болест, бяло и черно.

Тези наречени неща не са непременно същите като в другите езикови общности. За някои общности ‘стол, врата и прозорец’ няма да са налице, за други няма да е понятно какво е ‘любов’.

За трети няма противопоставяне на ‘знание и незнание’. Но за неща като бяло и черно, за болка и удоволствие, за болест и здраве, за живот и смърт навярно няма да има недоразумения и те ще са налице за всички езикови общности.

§ 185

Езикът — ‘инструмент на мисълта’. Нагласата, че мисленето и езикът са заедно, че имат една форма и че говорим, каквото мислим, а езикът е послушен апарат, с който изказваме мислите си, е вкоренена на Запад. За Платон и Аристотел, за Августин и Тома, за Спиноза и Декарт, за Кант и Хегел, за Хусерл и Хайдегер, за Фреге и за ранния Витгенщайн, езикът не е отделен от мисленето и мислите се отнасят към думите едно към едно. Това не е само философия, а е масова нагласа. В това се състои масивната форма ‘логос’.

Погледнато отблизо, това е едностранчив възглед. Реч и мислене се разминават вече в обикновеното премълчаване или емоционално възклицание. Мисли и думи се разминават, доколкото мислите са спонтанни, а говоренето е контролирано, за да кажем някому нещо, а не друго. Когато лъжем, мислим едно, а говорим друго. Когато измисляме онова, което казваме, мислите се трансформират в комуникационна форма. Често езикът не настига мисълта, а понякога обратно, мисълта не настига езика. Когато се опитваме да изкажем необикновен опит или съновидение, направо намираме, че езикът съвсем не е послушен израз на мисли и възприятия.

В огромни сфери от живота ние мислим без думи: с картини, с абстрактни форми, с представи, със спомени, с очаквания, с позиции. И често говорим без мислене: изказваме усещания, емоции, чувства, отношения.

§ 186

„Езикът е универсален“. На Запад е развито изключително трайно разбиране, живо и днес, че езикът е универсален и че ‘език’ и ‘логика’ са едни и същи за всички хора. Ясни изкази като „Аз мисля за една бяла птица“, „Аз гледам това дърво“, „Тук съм от десет дни“, трябва да са едни и същи във всяка езикова общност. Не е видима границата на нашия език и с това не е видим самия наш език като уникален, различен от другите, относителен.

Съвременни лингвисти продължават да обособяват същността ‘езикът’. „Наблюдения относно специфични лингвистични конструкции са оформили нашето разбиране за отделните езици и за природата на самия език“ (Goldberg 2003, 219). Това не са особени схващания, а изследователска традиция, обединима в генеративния поток на съвременната лингвистика, чийто извор са работите на Ноъм Чомски (например Chomsky 1957. Syntactic Structures).

Разбира се, търсенето на ‘природата на’ обекта: език, мислене, познание, общуване, е естествена цел на теоретичната наука. Така действа и физиката: тя търси ‘природата на’ пространството, времето, Вселената. Все пак езикът е знакова система в мисловния свят на човека и всеки естествен език споделя тази същност. Грешката е в субстанциализирането на ‘Езика’ и оттук търсенето на неговите качества, вместо да се търсят семейства от езикови форми.

Спонтанната несъзнатост на местния език е проецирана в разбирането, че това е езикът като такъв, а другите езици са паралелни на нашия и отразяват едни и същи обекти. Това разбиране върви заедно с културния универсализъм, чиито корени намираме у Аристотел и Платон.

§ 187

„Граматиката е една“. Как са създадени мисловно ‘граматическите категории’ и как те са смесени с ‘онтологичните’?

Общоприето е, че научното изследване на езика в съвременен смисъл в Европа започва едва през XIX в. Едва тогава езиковите факти се разглеждат внимателно и обективно и научните хипотези се правят въз основа на фактите. Джон Лайонз, автор на пространното и задълбочено изложение Въведение в теоретическата лингвистика (1968), пише: „Спекулативната граматика на схоластите, както и граматиката на Пор-роаял, в основата на която са лежали схоластическите принципи, може да се нарече научна само в съответствие с тогавашните представи за това, какво съставлява истинно знание. Разсъжденията, показващи защо езиковият строй трябва да е именно такъв, какъвто е, са се строили по принципи, които са се смятали за универсални и неоспорими…: краят на XVIII в. се характеризира със скептическо отношение към априорните и т.нар. логически обяснения — тяхното място се заема от историческо обосноваване“ (Лайонз 1978, 40–41).

Тук намираме момента, когато класическият универсализъм е преодолян и с това започва съвременната наука за езика. А какви са корените на въпросния универсализъм?

§ 188

Схоластическа граматика от XIII в. Католическите схоласти се придържат към Аристотел във виждането на езика като средство за познание и оттук вниманието им към ‘значението’ (significatio). Те разглеждат науката като търсене на универсални и неизменни причини, а граматиката специално — като приложение на универсалните логически положения — една напълно спекулативна наука. Тук именно намираме метафизичното схващане, че „думата изразява природата на означаваното нещо“ (цит.пр., 33) не непосредствено, а в ‘modus’ — субстанция, действие, качество и т.н. „В такъв случай граматиката не е нищо друго освен философска теория на частите на речта и характерните за тях ‘начини на означаване’“ (цит.пр., 34). „На тях им се е струвало абсолютно ясно, че начините на означаване с необходимост съвпадат с философските категории на ‘битието’ и ‘разбирането’… За демонстрация на абсурдността на схоластическите разсъждения често се привеждат цитати от следния вид:

«Същността на граматиката е единна за всички езици, макар че граматиката може случайно да варира от език към език в отделни моменти»;

«Онзи, който знае граматиката на един език, знае същността на граматиката въобще. Ако обаче, той не може да говори на друг език или да разбира онова, което казва на него, това произтича от различията в думите и техните форми, които по отношение към самата граматика са случайни».

Първият цитат принадлежи на Роджър Бейкън (1214–1294), а вторият — на неизвестен автор от същото време… Що се касае до твърдението на схоластите относно универсалността на граматиката, то, преди всичко, се обяснява с доминиращото положение на латинския в средните векове и второстепенната роля на новите езици, много от които непосредствено са произлезли от латинския или са се намирали под силното му влияние. Но схоластическите възгледи върху езика са се запазили и в епохата на Възраждането, за която е характерен интереса към националните езици и литератури“ (цит.пр.,32–33).

Лайонз добавя: „Що се касае до схоластическите твърдения, цитирани по-горе, то ако ги освободим от такива метафизически понятия като ‘същност’ и ‘случайност’, те се свеждат до следното: във всички езици има думи за изразяване на едни и същи понятия, и всички езици имат едни и същи части на речта и общи граматически категории… Сега ще отбележим, че в предложената формулировка това би било прието от много от онези, които днес гръмогласно заявяват за своето неприемане на учението на схоластите“ (пак там).

§ 189

Дионисий Тракийски — първи западен граматист. Традиционната граматика на западния свят е създадена за гръцкия от александрийския учен Дионисий Тракийски (края на II в. пр. Хр.). Смята се, че той се основава до голяма степен на загубения трактат на Аристарх, посветен на отографията, прозодията, флексията и осемте части на речта.

Той въвежда съвременните граматически категории наречие, причастие, местоимение и предлог, като приема от стоиците съществително, глагол, съюз и член. Думите на гръцкия език са описани в класовете падеж, род, число, време, залог, наклонение.

§ 190

Гръцки корен — Мегарската школа. Още Платон и по-широко Аристотел разграничават по значение имена, глаголи и прилагателни, естествено опирайки се на значението на думите, но най-вече на функциите им в изречението, свързани с логиката: субект — това, за което се говори, и предикат — това, което се казва за субекта.

Първи се опитват теоретично да обяснят значението стоиците от Мегарската школа, съмняващи се в естествеността на думите, и от тях води началото си едно от съвременните мнения за същността на езиковия знак. Те разглеждат семантиката неотделимо от логиката. Тук именно намираме първото разграничение между ‘това, което означава’ и ‘това, което се означава’. Тук намираме и първото осъзнаване, че думите не отразяват пряко нещата. Знакът представлява отношение между означаващо, означаемо и обект. Означаващото е звук или съчетание от звуци; означаемото е този предмет, означен със звука, който ние постигаме чрез разсъдъка, като съществуващ преди това (понятие); обектът е самият предмет. Обектът и звукът са телесно (материални), а означаемото — безтегловно (идеално). Следователно езиковият знак има тристранна природа и материален характер.

Стоиците разграничават: съществително, глагол, съюз и член.

А дали граматиката не е паралелен феномен в големите индоевропейски култури?

§ 191

Индийска традиция — Панини. Индийската граматика възниква преди гръцката и следователно може да се реши отчасти въпросът с универсалността на граматиката — очевидно гръцката не е нито универсална, нито първа.

Но дали гръцката идея за универсалност е налице и в индийската? Интересно е да видим в каква форма се е създала индийската граматика и дали в нея са отбелязани аналогични въпроси и категории?

Pājini, पािणिन, систематизаторът на граматиката на санскрит, е произхождал от Гандхара и е живял през 520–460 г. пр. Хр. Той формулира с удивителна прецизност 3959 правила на морфологията в своя труд Ashtadhyayi (‘девет глави’), един от основните текстове във Ведическата традиция. Днес това се определя като първи труд по дескриптивна и генеративна лингвистика. Заедно с предшествениците си (Nirukta, Nighantu, Pratishakyas) той е основоположник на самата история на лингвистиката.

Панини споменава много свои предшественици и може да се предполага, че индийската граматика се е зародила няколко века преди Панини. След Панини е имало поне дванадесет различни граматически направления, мнозинството от които, ако не всички, са се опирали на граматическото учение на Панини; до нас са достигнали около хиляда древноиндийски граматически трудове.

„Макар че, доколкото ни е известно, индийската и гръко-римската граматики са възникнали и са се развивали независимо една от друга, те имат редица общи черти. Както и в Гърция, в Индия се е обсъждал въпроса, устроен ли е езикът ‘по природа’ или ‘по обичая’. Подобно на александрийските учени,… индийските граматисти са съставяли речници и коментари към древноиндийските свещени текстове (най-древните от тях — Ведийските химни — са били създадени няколко века по-рано). Древноиндийските граматисти са различавали в санскрит имена и глаголи, при което определенията на име и глагол много напомнят Платоновите определения: името е субект, глаголът е предикат. (Освен име и глагол, индийските учени са отделяли още две части на речта: предлог и частици.) В две отношения древноиндийското учение за езика е превъзхождало европейското: в областта на фонетиката и в областта на изследванията на вътрешната структура на думата… Древноиндийската класификация на звуците на речта се явява по-разработена, точна и обоснована, отколкото всички нам известни класификации, които са се предлагали в Европа (или, доколкото ни е известно, където и да било) до края на XIX в., когато европейската фонетика е попаднала под силното влияние на древноиндийските лингвистически трактати, малко преди това открити в Европа и преведени на ред европейски езици. Що се касае до анализа на думите, в това отношение индийските граматисти са направили много повече, отколкото е било необходимо за изпълнение на своята начална задача — съхранение в неприкосновеност на езика на древните свещени текстове. В граматиката Панини разглежда не само езика на Ведите, но и съвременния му език.

Описвайки санскритската граматика на Панини, граматистите често твърдят, че по своята пълнота (в пределите на главния й предмет — вътрешната структура на думите), последователност и лаконичност тя силно превъзхожда всички граматики, написани до днес. Основната част на тази граматика се състои примерно от 4000 правила (някои от които много кратки) и списъци на изходните форми (‘корени’), при което в правилата се съдържат препратки към едни или други корени (тази част на граматиката на Панини е твърде специфична и се отличава с висока формалност, затова тя може да се разбере само с помощта на коментарите, съставени от последователите на Панини). Правилата са подредени по такъв начин, че сферата на действие на всяко правило се определя или уточнява от предходните правила…

Езикознанието от XIX в. е заимствало много от трудовете на древноиндийските граматисти. Обаче такива принципи на граматиката на Панини като пълнота, последователност и лаконичност са характерни по-скоро за относително скорошни лингвистични работи, а не за трудовете на компаративистите от XIX в.“ (Лайонз 1972, 38–39).

Установяваме, че векове преди стоиците в Индия са създадени понятия за основни части на речта: име и глагол, съответно на изречението: субект и предикат.

На този фон е съвсем нелепо да се определя западната граматика като ‘граматиката’ и западните езици като ‘езикът’.

В древен Китай, където първите известни засега писмени паметници датират от XIII–XI в. пр. Хр., не са познати трактати по граматика.

§ 192

Светът не говори, речта не действа. Светът не говори, ние говорим за света. Правилното, смислено говорене се отнася към света, за да предаде наш опит на другите говорящи.

Речта не действа сетивно-реално, а виртуално — като акт на определяне и решаване на виртуално положение между говорещите (‘преформативи’). Речта без разбиране е просто звуков поток. Говоренето между хората е виртуален обмен. В този смисъл речта не действа, както светът не говори. Речта може да отключи енергийни потоци, но тя няма сила. Както се вижда, това е елегантно определимо в двойката понятия виртуално–реално.