Сергей Герджиков
Философия на относителността (7)

§ 101

Жива форма.

Жива форма наричаме форма, чиято динамика е ре-синтез на самата форма срещу спонтанното й разпадане.

Жива форма е живо същество или жива общност. Артефактът като виртуален не е жива форма. Не е жива форма, роботът, компютърът, софтуерната програма, компютърният герой.

Жизнен процес наричаме процес на синтез на живата форма, насочен срещу спонтанния процес на разпадането й (нарастване на ентропията).

Ето някои жизнени процеси: усещане, възприятие, мислене, говорене, писане, хранене, сън, сънуване, труд, творчество, игра и всичко останало, което хората правят, за да живеят.

Жизнени процеси са всички феномени, свързани в линиите на синтеза на живата форма: усещане, възприятие, мислене, говорене, писане, хранене, спане, сънуване, труд, творчество, игра и всичко останало, което хората правят, живеейки, за да живеят.

Отделно от живия човек тези процеси не съществуват.

Понятието не мисли — мисли човекът.

В човешкия живот, както и в другите форми на живот, е налице преди всичко възпроизвеждане на формата, която спонтанно се разпада. След това е налице експанзия — разширяване на сферата на живота. В процеса на експанзията установяваме гравитационното взаимодействие между индивиди и общности. То е взаимно привличане и съответно отблъскване, борба за живот, територия. В езика — експанзия е разширяване на описанието и обяснението в собствен език. В тази връзка: китайското ‘дао’ е дума за спонтанен процес с минимална съпротива срещу ентропията.

Езиците не просто изразяват, но и правят възможни в общност човешките активности. Общуването е аспект от колективен живот. Хората произвеждат и възпроизвеждат формата си. В този процес хората поддържат, ре-синтезират и развиват своя език, описание, обучение и своите знания. Те ги предават на следващите поколения. Информацията се създава чрез опит — енергийно взаимодействие на хората със средата и с други хора, енергийно възстановяване от разпада, компенсиране на ентропията. Културата се ре-синтезира като мрежа от начини на живот с артефакти.

§ 102

Синтез на смисъл. Жизнените процеси са синтези на смисли относно ресинтеза на живата форма. Тези процеси осмислят виртуалните процеси.

Дефиниция 2. Синтез: свързване на отделни моменти в жизнен процес.

Принцип на реалната относителност:

Смисъл е момент в жизнен процес.

Реално информацията е смислена — синтез на решение на проблем, жизнен процес, ‘път на живот’.

Синтезът на смисъл в поле от различни възможности е определяне: отбор, проба-грешка-находка, решение или избор.

Дефиниции. Равнища на синтез на жива форма (смисъл на подредба):

— ре-синтез на жива форма: — фотосинтеза, дишане, хранене, растеж;

— ембриогенеза, развитие, съзряване;

— виждане, чуване, докосване, обоняване, вкусване;

— представа, памет, очакване, мислене;

— синтез на решение на проблем;

— творчество, създаване на артефакти.

Вижда се, че създаването на смисъл не отделя човек с пропаст от другите същества — смисълът за нас е живот, както и за всяка жива форма. За нас, хората, специфично е създаването на артефакти. Това прави науките и хуманитарните изследвания смислово единни.

§ 103

Езикът е виртуална система на реалната реч. Това е ново определяне на опозицията език–реч, възможно само при разграничаване на виртуално от реално.

Аксиома 3. Езикът е координатна система, в която се определя знаковата форма и чрез нея реалния феномен.

Лингвистиката разграничава фундаментално език и реч, като езикът е ‘системата’ на речта. В предлаганата теория на виртуална и реална относителност речта е реална, а езикът е виртуален. Никъде реално не съществува ‘език’ като система, освен като теория. Хората говорят и пишат и това е реалният аспект на езиковите феномени. ‘Езикът’ реално е реч и писане — общуване в рамките на жива форма. Това отношение функционалистки се описва като форма–функция (Косериу 1990).

Подреждането на думите не е по значение, а по смисъл — ситуация, функция, употреба. Една дума виртуално стои срещу обект в света, но реално има смисъл: „Тухла!“ е реален начин, по който съществува виртуалната дума ‘тухла’. Това не е същото отношение като при Фреге: ‘Зорница’ и ‘Вечерница’ са два смисъла на думата ‘Венера’ със значение съответната планета (Фреге 2003). Тук е мястото на късното разбиране на Витгенщайн за значението като употреба, а не като обект срещу знака (Синя книга, Философски изследвания).

§ 104

Речта синтезира траектории на жизнени процеси. Реално езикът (речта) не е знакова, а органична система. Естественият език подрежда общностен живот.

Със знаците ние ‘навързваме’ усещания, възприятия, актове на общуване и поведение, операции и дейности. Синтезираме знание — как стоят нещата, разбиране — какво всъщност става, и проект — как да се реши проблем. В крайна сметка всички цели се свеждат до ре-синтез на нашата жива форма. Така виртуалното определя формата на жизнения процес.

§ 105

Определеност (траектория) на жизнен процес. ДНК-последователността определя какви белтъци ще се синтезират, какви клетки ще се ре-синтезират, каква жива форма ще се възпроизведе.

Виртуалното определя живота, за да го организира в условията на средата и в наличието на конкуренти и ко-хабитанти. Виртуалното насочва в правилната траектория — онази, в която живата форма се ре-синтезира.

Ние си дръпваме ръката от горещ обект, избягваме удар, радваме се на гледка, вкус или ухание, спомняме си, мислим и очакваме. Ние имаме нужди, поставени сме в проблеми, имаме да решаваме задачи по ре-синтеза — търсене на прехрана, избягване на опасности, осигуряване на препитание и подслон за дълъг срок, отглеждане на деца и т.н. В общността човек е включен в системата на задължения и права, на договори и закони. Чрез ре-синтеза на социално ниво — като членове на общности — ние осигуряваме и нашия индивидуален живот.

В този смисъл ние живеем във ‘виртуално пространство’, в ‘измислен свят’.

§ 106 Виртуалното се носи от реалното.

Виртуалното ‘се носи’ от реалното. Виртуалното не съществува вън от реалното — реалното е негов ‘носител’ и ‘създател’.

Дефиниция 8. Виртуална проекция: Реално-виртуална отнесеност, проекция на смисъл в знак (на знак в друг знак чрез общ смисъл).

Значението е не-реално. Чиста информация без вещество и енергия няма в света. В този смисъл виртуалното е не-реално. Това е като нереалност на отношения без отнасяни обекти.

Записът на един компактдиск е неотделим от диска. Само нашето решение прави един релеф или магнитна конфигурация ‘запис’. Само знаенето на език прави звука, издаван от устата говор. Само четенето прави от фигурите на хартия текст. Мелодията, която слушаме, е резултат от възприемане през културни форми. Когато отмислим това възприятие, остава чист звуков поток.

Неразбирането в този пункт води до некоректни изрази като: ‘CD помни’, ‘текстът казва’, ‘езикът говори’, ‘мозъкът мисли’. Тези изрази са увлечени от субект-предикатната форма.

§ 107 Реалното е неопределено относно виртуалното.

Реалното е неопределено относно виртуалното. Светът не говори. Никоя форма в света не определя дума, която да я означава. Усещане, представа, възприятие, мисъл, са неопределени спрямо езика.

Синьото е определено заедно със зеленото и червеното. Болката е определена заедно с удоволствието. На ниво квалии цвят и звук са съвсем различни.

Синьото, твърдото, сладкото не изискват определен език, нямат своя граматика. В този смисъл ‘светът е неизказуем’. На някаква квалия съвсем случайно се съотнася знак. Това рефериране не се означава, то е вън от знака и все пак го определя като знак.

Не може да се извеждат логически твърдения от възприятия (Попър).

Тук става ясно какво е ‘неизвестност на света’. Светът поначало не е определен, не е известѐн, съ-общен, и дори не е живян без определеност като ре-синтез на живота. Из-{е}вест{/е}-ното явно е изказано. Доколкото ние преживяваме чисто и неопределено, без знание и език, светът е загадка. Именно тази неизвестност поддържа огъня на търсенията на ‘обяснения на света’.

§ 108

Неопределеност на ‘езика’ спрямо ‘света’. Езикът не е определен от света, в частност не е отражение на света. Несравними са думи и квалии (елементарни преживявания). Като форми те са различни — думите са знаци, създадени от нас, а квалиите са моменти от живот. Думите са различни от всевъзможните сенсибилии. Като сенсибилии думите са звукови или зрителни вериги. Езикът е виртуален и е потопен в реален свят.

В светлината на тази неопределеност стават ясни някои положения във философията на езика, на познанието и на науката. Не може да има определеност на референцията на думи в сетивни форми, тъй като няма безотносителен език, който да изказва самото изказване на квалии. Това обяснява ‘неопределеността на референцията’ (Куайн).

§ 109

Означаването е неозначимо. Няма знакова система, която да означи самото означаване — отнасянето на знаците към квалиите. Няма език, който да изкаже изказването — ‘метаезикът’ също изказва, използвайки конвенционална или изкуствена граматика. Този елементарен факт, аналогичен на невидимостта на окото, което гледа, е извор на множество философски заблуди, включително на ‘значението’ като същност.

Определеността на обектите като обекти е възможна само чрез отнасяне, в отношение, граница, различие. Границата и различието са определени в програма, в избор, в език. Затова реалното е неопределено без виртуалното.

§ 110

Езикът споделя несподелимите квалии. Реално е онова, което някое живо същество изпитва и не го изпитва никое друго в този свят: ‘да си това същество’. Квалиите са недостъпни за другия. Тъй като квалиите са несподелими пряко, те се споделят чрез знаци — мимики, жестове, думи. Това не е прост информационен пренос, а общностен жизнен процес.

Светът в огромната си сфера не е означен и можем да осъзнаем това, когато се мъчим да изкажем неизказани усещания, емоции, сънища.

§ 111 Реалната комуникация не е информационен процес.

Реалната комуникация не е информационен, а жизнен процес. Реално комуникацията е енергиен процес — заедно с информацията се пренася енергия. Така информацията, получавайки смисъл, се ‘изкривява’, преминавайки от място на място, от човек към човек, от общност към общност.

Ярко свидетелство за изкривяване на информацията е смесването на различни езици в реално общуване между хора от различни общности. Такова смесване е налице и за квалифицирани текстове, сравняващи или превеждащи категории от различни култури: ‘дхарма, праждня — философия’, ‘абхидхарма — метафизика’, дхарма — феномен. То е в крайна сметка неизбежно в нелинейния превод.

§ 112

Интерсубективна проекция. Реално общуването не може да се извършва и наблюдава неутрално. В общуването ние синтезираме социално адекватни и приемливи за другите хора форми на изразяване и поведение, ‘изкривяваме’ индивидуални смисли така, че да синтезираме реален общностен смисъл.

Дефиниция 8. Виртуална проекция: Реално-виртуална отнесеност, проекция на смисъл в знак (на знак в друг знак чрез общ смисъл).

Собствената форма е отчасти социално проектирана, доколкото несъзнатите смисли се проектират в съзнати определения и се изкривяват от социално Его.

Интерсубективно проектирана форма е онази част от индивидуална форма, която е резултат от виртуална проекция на чужди жизнени процеси. Разбирането на изказ на другия е проектирана форма.

Общностни смисли се проектират в комуникационна форма, в които един индивидуален жизнен процес отпечатва, приема формата на друг индивидуален жизнен процес. Всички сигнали от другия се оформят (изкривяват) от моя жизнен процес, за да се разберат. Следователно комуникацията е трансформация на една форма в друга.

За всеки от индивидите другата форма не е достъпна сама в себе си и не е определена. Достъпна и определена е проекцията. Следователно формата на комуникационното пространство за всеки от общуващите индивиди е своя, като сума от собствената — ‘еманирана форма’ и чуждата — проектирана форма.

Разбирането е адекватно проумяване на чужд проблем, мислене на чужда мисъл, на чуждо понятие, на чужд текст. Но няма неутрален критерий за адекватност, какъвто има на виртуално ниво — съвместната дейност показва разбирането.

‘Разминаване’ е неадекватно проумяване, изкривено от различие в жизнения процес спрямо онзи на разбирания.

Виртуално разбирането е точно предаване на информацията, а разминаването — шум в информацията.

Реално изкривяване е трансформация, промяна на информацията от друг субект. С това се установява взаимна недостъпност на смисъла между субекти.

Разминаването е ентропия за един, но може да е синтез за друг събеседник. То е ентропия като разминаване на двама души, на две описания, на две общности, но може да е подреждане за единия или за всеки от двамата, за едното описание или за всяко от двете, за едната общност или за двете поотделно. Разминаването в смисъла може да е резултат от независимо осмисляне в два жизнени потока.

Крос-културно разбиране е виртуално взаимно проектиране на чужди смисли в свои. Например железницата е ‘железен кон’ за индианците, а конят е бил ‘чудовище’ за ацтеките при конкистата.

§ 113 Принцип на реалната относителност

Принцип на реалната относителност:

Смисъл е момент в жизнен процес.

Принципът на реална относителност има проекции на три нива на човешката форма: индивид, общност, глобално човечество.

Индивидуална реална относителност. Знаковите синтези: думи, изрази, описания, предписания, обяснения, имат непосредствен или опосредстван смисъл в индивидуален живот: усещане, възприятие, представа, мислене, говорене, поведение, дейност, и са отнесени към животи на други индивиди.

Локална реална относителност: Знаковите синтези се правят в местен език и имат местен смисъл чрез местен живот. Смислите в една общност са определени в тази общност чрез формите, в които тя живее.

Координатната система на определен език е виртуална проекция на реалната жива форма в процес на ре-синтез. Речта не може да се извършва и възприема неутрално, вън от индивидуален и общностен процес.

Не е смислено говоренето на език, който не се разбира от събеседника, а разбирането е определеност на смисъла като момент от живот. По подобен начин не е смислено определянето на ускорително механично движение без отнасяне към гравитационно поле.

Глобална реална относителност. При отчет на различията езиците са разбираеми, смислите са съобщими и светът е един за всички езици в една форма на живот — човешката форма.

Реално речта е неотделима от дишането, движенията на гласните струни, устата и устните. Носената от речта информация сочи форма, състояние или правене. Изказването е жизнен акт, а не просто обмен на информация. Живата реч не стои срещу външен свят, а определя смисъл. Граматичната форма е адаптирана към общностния жизнен процес.

§ 114

Езикът е обясним като функционална структура. В рамките на реалната относителност езикът не е откъснат от органичния живот. Езикът е жизнено осмислен като форма с функция. Това е описуемо в координатите на Дарвиновата теория на естествения отбор. Тук лингвистичният функционализъм се осмисля вън от противопоставяне на хуманитарни срещу естествени науки (прокарвано от Косериу).

Такава теория в частност се разработва от Стивън Пинкър и Паул Блум (Pinker, Blum 1990). Авторите опровергават твърдения на Чомски и Гулд за езика като страничен продукт на отбора. „Еволюционната теория предлага ясен критерий за това кога една характеристика (trait) трябва да се припише на естествения отбор: сложен дизайн за някаква функция при отсъствие на алтернативен процес, способен да обясни тази сложност. Човешкият език отговаря на този критерий: граматиката е сложен механизъм, изкован, за да се предават пропозиционални структури чрез серия взаимодействия. Автономната и произволна граматика са предлагани като контрапримери на позицията, че езикът е адаптация, но това е погрешно: комуникационните актове зависят от произволни конвенции, които са адаптивни, доколкото са споделени. Следователно, езикът като постижение при детето трябва систематически да се различава от езиковата еволюция във вида и опитите да се прокарват аналогии между двата процеса е погрешен. Разглеждайки различни аргументи и данни, ние заключаваме, че има всякакви основания да се смята, че специализация за граматика се е развила чрез конвенционален неодарвинов процес“ (ibid., 707).

§ 115

Реалният превод ‘пренася’ смисъл, а не значение. Реално преводът е трансмисия на смисъл, а не на думи или на граматика. За преводите между всевъзможни езици са нужни ‘кодони’ (форми на преход от една граматика в друга). Те съответстват на тензорите за кривина на пространството в Общата теория на относителността.

Преносът на смисъл е проблематичен. Съгласно локалната реална относителност всяка общност създава и живее със собствени смисли, които могат да отсъстват в други общности. Съгласно глобалната относителност всички общности все пак са човешки форми и затова преносите на смисли са възможни. Това се потвърждава в преводите между различни култури. И все пак един смисъл не може да се ‘пренесе’ от един жизнен процес в друг, а само да се индуцира, търсейки най-силното подобие.

Реалната относителност позволява определяне на света във всевъзможни езици и култури. Аналогично на това ‘общата относителност’ в механиката позволява формулиране на законите на движението във всякакви — инерциални и неинерциални системи. Тя е проява на взаимодействие и отчитане на съвместния живот на човешки индивиди и общности, при които се пренася индивидуален и колективен жизнен опит и се проектират колективни действия. Това превъзмогва ‘невъзможността на радикалния превод’ — Куайн. Реално няма и не е нужен перфектен превод, а само достатъчен.

§ 116

Неопределеност на превода. Реалният превод не е пълен превод. Реалната комуникация между индивиди и общности никога не е пълно определяне на значения или смисли, ако се изключи чисто формалното изчисление. Значенията не са значения вън от смисъла, а смисълът не е смисъл вън от живота. Но животът никога не е фиксирано състояние. Жизненият процес е просмукан от разпадане — потъване в неопределеност. Преводът не е никога пренос на неутрална информация без загуба. Той обаче е жизнено осмислено трансфериране на смисъл — от един участник към друг се предава съобщим, по силата на човешката форма, смисъл.

Преносът на смисъл е ситуационен. Тъй като ситуациите са неповторими, преносът на смисъл е уникален комуникационен акт. Взаимното разбиране е плод на неопределимо разнообразни моменти на съвместното живеене на определено място и време.

Преводът на текст е ре-синтез на смислен текст, който по виждането на преводача проектира оригиналния смисъл в езика на превода.

§ 117

Конкуренция на смисли. В условията на множество индивиди и множество общности, между индивидите и общностите, е налице конкуренция за едни и същи ресурси за ре-синтез на живота. Така хората са в условия на борба едни срещу други, включително и чрез говоренето, писането, обмена на информация и общуването. Ние пазим и се стремим да налагаме нашите собствени нагласи, навици, мнения, описания, убеждения всред чуждите нагласи, навици, мнения, описания, убеждения.

Различните общности също са в конкурентни условия. Ние се стремим да опазим, разширим и наложим собствения си език, писменост, обичаи, нрави, норми, категории, универсалии срещу другите. Възпроизвеждаме и развиваме собственото си описание срещу чуждите (експанзия).

Тази вътревидова конкуренция на Homo Sapiens в съвременни условия води освен до жизненост и развитие, и до унищожаване на уникални култури и езици. Безапелационното налагане на западната форма на цивилизация води до много локални конфликти и глобална опасност от унищожаване на човечеството и на живота на тази планета.

§ 118

Ентропията реално е неопределеност на смисъл. Виртуално ентропията е шум, а реално — неопределеност на смисъл. Във всяко общуване се деформират и транс-формират изкази. Смислите са непреносими подобно на квалиите. Реално е налице някакво разбиране, разминаване, неразбиране, разлика в информацията, изкривяване от местните жизнени процеси.

Ентропия е негативен израз на гравитацията между култури — привличане и отблъскване. Ентропийни феномени в човешките култури са разрушения на артефакти от природни стихии, пренаселване, държавна криза, война, културна катастрофа, унищожаване на култура и общност.

В реалната сфера ентропията е също разпадане на носителя на информация.

§ 119

Глобалност–локалност. Глобалността е поместеност на всички жизнени процеси и специално човешки култури на планетата Земя. Локалността е поместеност на общност спрямо другите общности на Земята.

На планетата Земя има хиляди култури. Всред тях са големите световни цивилизации. Едно примерно деление е: Западна, Латино-американска, Африканска, Ислямска, Синоистка (Китайска), Индуистка, Православна, Будистка, Японска (Хънтингтън 1999, 22–32).

Глобална реална относителност. При отчет на различията езиците са разбираеми, смислите са съобщими и светът е един за всички езици в една форма на живот — човешката форма.

Мястото на културата е задължителен момент в определянето на нейните форми: начини на живот, местен език, граматика. Културите могат да се определят по своето място, като Европейска, Латино-американска, Китайска. Така мястото на гръцката култура е мястото на общността от гръцки племена и държави в Югоизточна Европа и Мала Азия с полуострови и острови, обитавани от гръцките племена.

§ 120

Индивид — ‘аз’. Индивидът е единица носител на език, смисъл, живот.

Индивидуална реална относителност. Знаковите синтези: думи, изрази, описания, предписания, обяснения, имат непосредствен или опосредстван смисъл в индивидуален жизнен процес: усещане, възприятие, представа, мислене, говорене, поведение, дейност, и са отнесени към жизнени процеси на други индивиди.

Човек е преди всичко индивид в неговата телесност, поставеност и съотнесеност с другите в културен процес и комуникация. Индивидът, ‘аз’, оформя първична локална позиция и поле на разбиране, предаване и създаване на смисъл. Всички феномени на гравитация и кривина на културното пространство-време имат за свой източник индивидите. На свой ред те са въвлечени в по-силното колективно поле и техните позиции са оформени от него.

На индивидуално ниво човек живее в непредвидими уникални линии — вериги от действия и системи на дейност, следващи формите на местната култура. В различни култури индивидът има различен статус: автономен Аз, солидарен с общността аз, единица от компактна общност — ние.

§ 121

Общност — ‘ние’. Реално не индивидът, а общността е носител на езика. Това е езикова общност, общност на обичая, описанието на света и стратегиите за оцеляване. Общността оформя колективно описание на света такъв, какъвто се живее заедно: ловна ситуация, земеделие, обучение, управление, религия. В колективното описание е налице споделен ‘сценарий’ на света.

Локална реална относителност: Знаковите синтези се правят в местен език и имат местен смисъл чрез местен живот. Смислите в една общност са определени в тази общност чрез формите, в които тя живее.

§ 122

Съ-хабитант, ко-хабитант, чужденец. В общността индивидът е ко-хабинант, съ-хабитант, чужденец.

Съ-хабитант: човешки индивид от същата общност.

Ко-хабитант: човешки индивид от позната друга общност, с която имаме обща дейност, разбираме езиците си и осъществяваме комуникация.

Чужденец: човешки индивид от друга (непозната) общност, с която нямаме общи дейности.

Културната общност се разпознава и чрез езиковата общност. Етнонимът ‘гърци’, ‘елини’, е идентификация на племена, говорещи гръцки език.

Общности по изкуствен език или културна форма могат да са: физиците, споделящи ‘копенхагенската интерпретация’ на квантовата механика; математиците в най-широк смисъл, християните от православното изповедание.

§ 123

Местен живот (живот на културна общност). Жизненият процес на общността е ре-синтез на живота на индивидите на тази общност като членове на общност. При това общността не е сума от индивиди, а едно цяло. Общността създава и ресинтезира неиндивидуални форми: език, дейност, обичай, култ, митове, социални институции. Животът на индивидите тече в рамките на тези форми (гравитация).

Ре-синтезът следва устойчиви местни практики и стратегии на оцеляване: лов, земеделие, търговия, занаяти, война; социални структури и правила (обичай, право); дух — начини на мислене и поведение, сума от племенни представи за света (мит, религия, наука), обреди за лечение, обреди за контакт с отвъдни сили.

Животът определя чрез своята форма на синтез формите на дейност и комуникация, включително граматиката, лексиката и фонетиката на местния естествен език. В този смисъл езикът е очертан от формата на човешки живот на езиковата общност.

Това е аналогично на гравитацията между маси в пространството: Думи, изкази, описания се оформят във фигурите на местния живот и е налице ‘привличане’ (адаптиране) на изкази, описания, навици, теории, вярвания към собствените.

§ 124

‘Израз’ е изказ на жив момент. Израз е изказ, определен в рамките на реалната относителност. Тук смисълът не е само информация, а е живот. Изразът изразява живо състояние, споделя момент от индивидуален живот. Изразът е зависим от говорещия и слушащия и се съотнася с други изрази в дейност (‘езикова игра, форма на живот’ — Витгенщайн). Такова местно и моментно съобщение не се съотнася неутрално с други неутрални съобщения. На практика изразът изисква контакт, а не просто информационна среда. Изразът се демонстрира като операция, действие, проект, патос, афект.

Човек постоянно ре-синтезира формата си на човек срещу спонтанното разпадане на всички нива: безсъзнание, забрава, нерационалност, мисловен хаос, разрушителни емоции, поглъщащи чувства; телесни нужди, болки, болести. Това става с помощта на другите съ-хабитанти, ко-хабитанти, чужденци.

Дефиниция 6. Виртуално: определеност на смисъл.

Принцип на реалната относителност:

Смисъл е момент в жизнен процес.

Изразът експлицира квалия, емоция, чувство, афект; целева мисъл, проект.

В естествен език един и същ смисъл може да се изкаже по неопределено много начини. Това следва от неопределеността на света спрямо езика.

§ 125

Говоренето е об-говаряне на колективен живот. Всекидневната реч не е неутрална регистрация на усещания, възприятия, не е самоцелно описание и обяснение на факти. Нашето общуване с другите, общо взето, цели нашето запазване в условията на съдействие и конкурентност от страна на съ-хабитанти, ко-хабитанти и чужденци. Ние не говорим вън от контекст, иначе говорим безсмислено. Едно изказване, независимо от това дали е вярно или невярно, има смисъл само ако е уместно и навременно, а това е ситуация на колективна дейност. Описанието се прави от динамична позиция — място-момент в траектория на жизнен процес. В по-дълбок смисъл това е ‘жизнен свят’ (Хусерл), в който доминира едно местно, споделяно от индивидите в общността описание.

§ 126

Хората обменят не просто съобщения, а преживявания.

Езикът само идеално (виртуално) е изказ на мисли или обмен на информация. Това е отново абсолютистката илюзия, характерна за класическия Запад. Реално и преди всичко той е средство за обмен на състояния, емоции, чувства, волеви актове. Лицето, тялото на човека, поведението, жестовете и говоренето заедно изразяват и споделят смисли. Освен разказни, изреченията са въпросителни, заповедни, преформативи и т.н. Съобщението може да изразява освен информация и състояние на говорещия. В този контекст описанията на факти са пристрастни, подбрани, изкривени съобразно моментната траектория на ре-синтез.

Дескрипции, въпроси, експресии, преформации. Това разбиране в рамките на реалната относителност просветлява по нов начин лингвистични и логически понятия за различни типове изкази за съобщаване, за въпрос, за заповед и т.н. Всички те са форми на организация на колективно живеене. В аналитичната школа на философия на езика догмата за твърдението като отражение на независим факт се пробива чрез понятието ‘преформатив’ (Джон Остин) — твърдение-действие: „Решавам, заповядвам, каня…“.

‘Локутивен акт’ е казване на нещо със смисъл и референция, като значението му е само информацията, която то носи. ‘Илокутивен акт’ е извършване на преднамерен езиков акт с определена конвенционална сила, целящ дадено въздействие върху другия: осведомяване, уверяване, предупреждаване, обявяване решение, присъда, уговаряне на среща и т.н. (Остин 1996, 90).

Подобно отделяне на ‘локутивен’ от ‘илокутивен’ акт, на констатация от изпълнение е следствие от неяснота по въпроса за жизнения процес като осмислящ (‘реална относителност’). Констатацията също е ‘илокутивна’ — тя в ситуация действа върху говорещия или събеседника му.

§ 127

Локалност на красивото. Музиките на планетата са толкова различни, колкото са и езиците. Те изразяват по необхватно разнообразен начин емоционалността на хората от различните общности.

Класическата тоналност на европейската музика, погрешно приемана в минали епохи за универсална, е уникална експресия. Музиките са построени по различни и донякъде несравними ‘граматики’. Японската и китайската, индийската и арабската, африканската и индианската тоналности са съвсем различни и също красиви.

Същото можем да открием за изобразителните изкуства и литературите.

§ 128

Общуването — ‘гравитационно взаимодействие’. Общуването е комуникация, разбрана чрез жив смисъл, в реална относителност. Общуването в смисъла на реалната относителност съответства на гравитационното и ускореното движение в механиката.

Тук са налице всевъзможни индукции, промени на формата, изкривявания, недоразумения и радикално разминаване в теоретична аналогия с непредвидимите взаимодействия между множество тела.

Хората несъзнателно пазят убеждения въпреки обратни свидетелства. Ние пренебрегваме едни факти и данни, предпочитайки други факти и данни. Оценяваме теориите превратно и ги оценяваме пристрастно.

§ 129

Комуникационна кривина. Всяка комуникация ‘изкривява информацията’ по силата на самото си осъществяване — ние разбираме другите чрез собствения си опит. В действителност това не е кривина, а реалната линия на общуване. ‘Правата’, описваща неутралното и пряко пренасяне на информация, се осъществява само на ниво нежив пренос на разнообразие, при това абстрахиран от ентропията. По кабелите и в ефира е налице информация във вид на импулси в определени честоти — от обикновеното говорене до Интернет. Тя се хаотизира и губи, изкривява и коригира. Но реално тези процеси са само носители на смисъла, който хората откриват на своя дисплей или в съзнанието си на знаещи език.

Дефиниция: реално общуване. Обмен на смисли в рамките на културна общност.

Обменяни смисли: — мисъл, чувство, възприятие; несъгласие, спор, конфликт; съдействие, противодействие. В рамките на една езикова общност няма превод, няма кодиране и разкодиране. Между езиковите общности е налице превод.

Смисловата комуникация като трансфер на смисъл се осъществява реална ‘езикова игра’ от типа на описаните от Витгенщайн. Общуването е игра с правила и употреба на език, не непременно разбираем извън тази игра. В общуването правилата се деформират и нарушават по силата на ‘гравитационните отнасяния’.

Реалното общуване, за разлика от виртуалния пренос на информация съответства на ускореното движение в Общата теория на относителността. Граматиката, в която се осъществява комуникацията, съответства на Гаусовите координати (неевклидова геометрия). Реално всяка комуникация е пре-оформяне и с това изкривяване на информацията, пре-осмисляне и с това разминаване в смисъла.

§ 130

Крос-културно общуване. Крос-културното общуване е размяна на смисли между индивиди от различни културни общности (местен–чужденец). То е неразбираемо от позиция на виртуалната относителност и релативизма. Съвместно живеене, в което някой е чужденец и изпитва ‘нелинейното движение’, е лишено от разбиране и адекватно поведение и действие. Кроскултурното общуване се опосредства от превод, с изключение на ситуацията на общ език при различна култура. Тази комуникация, пресичаща граници между култури, съответства на гравитационното движение към чуждото при съпротивата на инертното запазване на своето.

Крос-културното общуване е в силна степен неопределено: хаотично, проблематично, отслабено от неразбиране. То изисква превод и взаимно обясняване на светоописанието.

Единият възможен краен вариант на крос-културната ситуация е крос-културната катастрофа: унищожаването на едната култура от другата или и на двете култури. Другият възможен краен вариант на крос-културната ситуация е сливането на двете култури. Латинска Америка е преминала от едната крайна ситуация до другата.

§ 131

‘Нелинеен превод’ — интерпретация.

Дефиниция: линеен превод. Преводът е ‘линеен’ като детерминиран от паралелна граматика, определено преводима в другата.

Дефиниция: нелинеен превод. Преводът е нелинеен, когато езиците са с непаралелна граматика.

Понятието ‘нелинейност’ идва от неравновесната термодинамика и определя уравнения (‘нелинейни уравнения’), които описват нелинейни, недетерминирани, многовариантни процеси далеч от термичното равновесие. В нелинейния превод няма детерминация на дума от дума, няма пряк пренос на информация.

Нелинейният превод е неопределен превод между далечни езици с различни граматики и основни понятия. Преводът е ‘нелинеен’ като недетерминирано описание на изрази от чужда лексика и граматика във формата на собствени изрази. Нелинейният превод е ‘интерпретация’. Той променя информацията, заличавайки част от изходната информация и добавяйки нова.

Елементите на граматиката и лексиката, които не са паралелни и не са конгруентни, се описват или трансформират в елементи на езика на превода без твърди правила. Разкодира се една граматика чрез друга — например китайската се трансформира в английска. Описват се неконгруентни понятия като например японското амае, пряко непреводимо, интерпретирано като ‘послушание, приютяване’. Губи се и се създава нова информация, но все пак се предава смисъл по достатъчно адекватен начин.

Нелинейният превод е обясним чрез споделената човешка форма на живот (обща относителност). Друго обяснение на трансфери между несъизмерими езикови форми не е видимо.

§ 132

Референтът е момент в жизнен процес.

Принцип на реалната относителност:

Смисъл е момент в жизнен процес.

Референция се нарича виртуално-реална отнесеност, осмисляне. Референция е определяне на знака заедно с други знаци относно феномен в света.

Реално езиковото разпознаване — разбиране на дума или определяне на понятие — е разпознаване на място и момент на референта в жив процес. Така може да се интерпретира философското схващане на значението като употреба (Дюи, Витгенщайн).

Пример: Дефиницията на ‘ген’ в молекулярната биология е определяне на структура (триплет) на определено място във веригата на ДНК–РНК — тройка азотни бази, които детерминират синтеза на точно определена аминокиселина, на точно определено място в белтък, който има точно определени функции в клетката. Няма никакъв начин това прецизно определение да се направи по схемата род — видово отличие.

Тук се получава липса на реалност на неутралния референт. Строго казано, няма референт в свят пред езика — светът никога не стои пред езика, а го съдържа и осмисля. Говоренето се включва в жизнения процес, без да е детерминирано от някакъв доезиков външен свят. Думите са намесени почти неотделимо от квалиите в сетивните възприятия. Самите думи стават квалии — ние ‘чуваме’ дума в съзнанието си, както си представяме видима форма.

§ 133

Граматиката не е детерминирана. Не можем да изведем дадена местна граматика на естествен език от формите на живот в съответната общност. Граматиките на езиците понякога са различни въпреки сходствата в културите. Граматиката следва общо взето формата на живота, но не е детерминирана от определена култура и не детерминира пряко определена култура. Тази недетерминираност е отбелязана от Франц Боас.

Нещо, което е ясно като израз в един процес, е неясно в друг. Изразът в една ситуация е просто звук без смисъл в друга. Говоренето е подобно на другите жизнени функции като изтръгване от не-живот — осъзнаване, споделяне, разбиране.

§ 134

Квалиите са ‘гравитационен център’. Думите се оформят в полето на квалиите.

Макар и мимолетни и неконстантни, квалиите са форми с най-висока степен на реалност (не абсолютна) по отношение на всевъзможните ментални и езикови феномени. Цвят и звук са различни усещания, но са моменти от един жизнен процес. Потокът на речта и писането следват споделения свят по подобие на пътя, следващ местността.

Различни езици могат да делят многообразието на сетивните форми в различни категории, но все пак тези различни деления клонят към едни и същи сетивни форми.

§ 135

Поле на осмисляне.

Дефиниция 5. Реална позиция: момент-място на живеене като човешко същество: ‘аз–тук–сега’.

В реална позиция аз съм някъде относно ти и те и съм аз чрез ти, ние, вие, те. По-нататък реалната позиция е общност заедно с други човешки общности и живи същества на планетата.

Дефиниция: поле на осмисляне. Това е хоризонтът, в който живее една културна общност.

В полето протичат жизнените процеси на общността. Те определят смислите на артефактите и специално на изказите и описанията. Това пространство е ‘изкривено’ спрямо въображаемо неутрално пространство. То е ограничено и съвпада с виртуалното пространство на езика, доколкото културната общност съвпада с езиковата общност. Информация може да се предава виртуално неограничено — пряко и чрез превод, но нейното интерпретиране е зависимо от локални жизнени процеси.

Пространството на комуникациите е изкривено в различни форми от различни общности и оттук се получават разминаванията. ‘Инертната маса’ на една културна общност съвпада с ‘гравитационната маса’ на притегляне на всички описания към нейните собствени. Съобщенията се изкривяват, преводите са нелинейни и представляват интерпретации. Крос-културното общуване се описва като силно ‘инерционно’ движение между култури.

Това място съответства на нулева точка на координатна система. Така се изказва факта на несъзнаване на собствената позиция като относителна.

Позицията е момент от ре-синтеза на една културна общност или на индивид в такава общност или на общност спрямо други общности.

В това понятие можем да намерим отнасяне към понятия като: ‘предразбиране’ (Гадамер), ‘хронотоп’ (Бахтин) и вероятно други понятия.

Несъзнатост на позицията. Позицията е в огромната си част несъзната. Това е ментална невидимост на нагласата, навика, позицията. Това е реалното равнище на ‘невидимост на езика’. Така се осмисля ‘невидимостта на субекта’ или ‘липсата на трансцендентален субект’ (Витгенщайн).

Нагласите са несъзнателни — като моменти от позицията те са неопределени, а служат за определяне. Ние не виждаме собствената си позиция, както не виждаме очите си, без да се огледаме. Това е неопределеност на мястото на нулата и определеност на всяко място спрямо нея. Тази нула обаче е определено място спрямо други нули — нагласата е видима в други нагласи и проекциите си в споделяната сетивност.

В светлината на относителността следва да се отмисли ‘трансценденталното’ (Кант) — априорна и константна, ‘абсолютна’ отправна точка. ‘Трансценденталният Аз’ е местен (немски) философски Аз, който не вижда себе си като такъв. Окото, невиждащо себе си, е ‘трансцендентално’ спрямо всичко останало.

Спонтанното локализиране от предишен опит е несъзнато. Предишният опит е несъзнат, доколкото не е отнесен към друг опит, не-съобщен и не-отговорен.

§ 136

Човешката форма — глобалност на позициите.

Глобална реална относителност. При отчет на различията езиците са разбираеми, смислите са съобщими и светът е един за всички езици в една форма на живот — човешката форма.

Позициите на всички езици на Земята са сходими — гравитират към човешката форма на живот. Хората виждат определена част от светлинния спектър — от виолетовото до червеното. Хората чуват определен спектър от звукови вълни — от 16 докъм 20000 Hz. Хората долавят само ограничен спектър от миризми и вкусове.

Границата на смисленото говорене е жизненият процес. Хората могат да говорят смислено само от позиция на своя жизнен свят. Това трябва ясно да се съзнава и да се избягва безсмисленото говорене за невидимото като за видимо, за непознатото като за познато, за чуждото като за свое. Наистина хората говорят невидими реалии като шесто чувство, духове на умрели, извънземни. Науката не отстранява, а само променя този тип говорене, развивайки все по-далечни на перцепцията понятия. Задължение на философията е да обуздава фантастичното говорене в традиционните вярвания, във всекидневието и в науката.

Този ясен пункт е в съзвучие с прокламираната от ранния Витгенщайн неизказуемост. „Има неизказуемо, това е мистичното, което само се показва“. Ние, сменяйки перспективата, казваме, че наличният свят-живот, който живеем, не е изказуем безотносително. При това изказването съвсем не прави ясно онова, което е налице, а само предава опит между говорещите.

За границата на смисленото говорене ясно свидетелства фактът, че всички образи и понятия за духове, извънземни и фантастични същества са взети от реалния видим свят — те приличат на живите същества, които наблюдаваме. Но няма как това да е така в свят, отделен от настоящото ни сетивно възприятие с това тяло.

§ 137

‘Човешка мярка’. Човек е краен в пространството и времето и нашето тяло е единствената мярка, по която определяме времево и пространствено каквото и да е. Ние намираме форми, чието възникване и преход не забелязваме и именно това ги прави форми. Много бързите процеси не възприемаме като форми. Първо, нашият роден език не се променя коренно пред очите ни, но виждаме разликата между сегашния и онзи отпреди хиляда години. Второ, намираме остатъци от загинали цивилизации, без да виждаме края на нашата собствена цивилизация. Трето, намираме нашия вид, Homo Sapiens, като изключително устойчив и не намираме преход между нас и останалите живи форми. Но палеоантропологията ни показва костни форми от хоминиди, близки до нас. Не можем да забележим това много бавно изменение, за което говори теорията на еволюцията. Още по-малко забелязваме промените на земната повърхност, макар че намираме остатъци от морски вкаменелости на сушата. Съвсем не можем да възприемем процесите на промяна на оста на въртене на земята, на магнитните полюси, на възникването и колапса на звезди и планети, на галактики и Вселени.

Същото, с обратен знак, се отнася за много бързото и много малкото. В квантовата физика, отвъд обхвата на наблюдението, ‘нещата’ се разпадат на невъобразими единици, назовавани с метафори.

За много малкото езикът ни е непригоден, а за много голямото само привидно се изразяваме смислено. Градим фикции като ‘безкрайна вселена’ или ‘суперструна’ и превратно си представяме невидимото като видимото.

§ 138

Нагласа.

Дефиниция: нагласа. Нагласата е позицията като конфигурация на форми.

Ние възприемаме, мислим, говорим и действаме в трайни форми. Насочваме се избирателно към групи форми за възприемане, мислене и действие. Описваме света и общуваме с другите от невидима настройка към групи ситуации, която определя как ще реагираме. В резултат от неописуемо сложен индивидуален опит идваме до определено положение, състояние, в което реагираме избирателно.

Без да си даваме сметка, възприемаме в определен хоризонт от възможности, а останалото просто не възприемаме. Ние имаме мисловни навици, които изключват огромната част от възможни мисли за нас по повод на ситуация. Ние имаме поведенчески навици, които ни карат да реагираме само в определен спектър на възможното. Ние имаме индивидуални знания, емоционален опит и воля, затова сме силно зависими от тази обща ‘нагласа’.

Нагласата е изобразима като настройка на приемник или предавател на определен спектър от честоти. Нагласата е подобието на мисловните потоци един след друг, запазването на понятията, готовността към определени актове и съпротивата срещу други, независимо от полезност или рационалност.

Явно свидетелство за нагласа е неспособността ни да извършим нещо належащо и съвсем възможно за нас — например да се откажем от вредно ядене, да направим полезен сеанс за раздвижване във време и място, когато това е съвсем удобно.

‘Нагласа’ е понятие, използвано в психологията (‘установка’ — Узнадзе) и социалните науки (‘attitude’).

§ 139

‘Очевидност’ е ‘невидимост’ на нагласата. ‘Очевидност’ е приеманото за очевидно вярно, поради невидимост на неговата условност и зависимост от нагласи и граматика. Така Декарт приема за очевидно: „Мисля, следователно съществувам“. Изказът-очевидност обаче е оксиморон — очевидно е само оче{е}видно{/е}-то, квалията.

Няма очевидности в езика. Онова, което се нарича ‘очевидност’, вече е дескрипт, единица описание със статус на безотносителна истина.

‘Очевидността’ е плод на несъзнатост на позицията. Аксиомите са изкази на очевидности. Те са изказани нагласи, които се приемат за очевидни положения от дадена общност в дадено време.

„Аз съм в света“ е такава ‘очевидност’. Тя лесно се разпада, ако направим анализ. Не откриваме аз като локализирано в света, не намираме граница между аз и свят, а намираме също, че са валидни: „Светът е независим от мен“. „Човек е дух (душа) — тяло“.

В светлината на това положение по нов начин се виждат ‘очевидностите’ на многобройните метафизики: ‘битие-мисъл’, ‘атом’, ‘число’, ‘ейдос’, ‘идея’, ‘усия’; ‘атман-брахман’, ‘дхарма’; ‘субстанция’, ‘мислене’, ‘Аз’, ‘монада’, ‘разсъдък-разум’, ‘воля’, ‘жизнен порив’, ‘Dasein’… Те са виртуални проекции на живи феномени, преминали през спекулативна обработка. ‘Битие-мисъл’ (Парменид) е проекция на мисъл, изчистена от перцепция — на чист ум. Като чист, ум обаче това дори не е мисъл и не е ум и не е битие. ‘Атом’ е виртуална проекция на понятието за невидимия неделим елемент, следващ полярно видимите делими неща. ‘Усия’ е проекция на субект, който не е предикат.

‘Dasein’ е проекция на човешкото съзнателно живеене.

§ 140

Инерция и инертност на нагласата.

Позицията се запазва в покой или дрейф — тя не се променя без сила.

Дефиниция: инерция (виртуална относителност). Нагласата като мрежа от форми на мислене се запазва или дрейфува, докато не бъде променена със сила.

Дефиниция: инертност (реална относителност). Нагласата е инертна, масивна, ‘тежка’. Тя се запазва, привличайки към наличните мрежи от форми на мислене и реч нови мисли и изрази.

Тя оформя мисли, изкази и речи в своята форма (мрежа от форми). Това са мисловните и поведенчески навици.

Навик (на мислене, на говорене). Навик е устойчива форма на мислене и поведение. Чрез мрежи от навици нагласата е инертна позиция (на ума) и очевидността е устойчива единица изказване.

Във философията Джон Дюи използва понятието ‘навик’ като философско понятие за обясняване на позиции (Дюи, 2001, 41–98). Навикът се смята за естествено поведение, доколкото е несъзнат (‘втора природа’). Съзнанието за навика е условие за свобода спрямо инерцията на навика. Мисловният навик е устойчива форма на мислене при сходни обстоятелства. Говорният навик е устойчива форма на изразяване при сходни обстоятелства. В навика казваното се смесва с реалното.

Промяна на нагласата. Нагласата се променя произволно като дрейф — бавна и спонтанна промяна в хода на жизнения процес. Нагласата се трансформира чрез сила — събитие в жизнения процес, което го изправя пред граница.

Нагласите са инертни. Нагласите са инертни аналогично на инертните маси. Айнщайн отъждествява тази инертна маса с гравитационната. Това е валидно и за езиковите феномени. Всеки изказ има ‘инертност’ по силата на нагласата и тя действа като невидима гравитационна маса, която изкривява езиковото пространство и така оформя траекториите на говорене и писане.

Нагласата е инертна и именно с това е определена спрямо други нагласи. Тя е конфигурация на настройки спрямо подбрани в жизнения процес, адаптирани форми на мислене и поведение.

Нагласата не е рационална, а в много случаи е антирационална. Тя е емоционално задвижвана, пристрастна и инертна позиция, която пречи да се адаптираме, да отваряме ума си и да приемаме различното, новото и по-доброто.

§ 141

Проекция на нагласата. Ние проектираме визиите си за обекти, невидими в света и тези визии са моменти от нагласа. Християнинът вярва в невидимото тяло на Иисус Христос, шаманът визуализира духовете като призрачни видения, ученият си представя като реални микрочастици, вълни и струни.

Дефиниция 8. Виртуална проекция: Реално-виртуална отнесеност, проекция на смисъл в знак (на знак в друг знак чрез общ смисъл).

За една нагласа са налице очевидности и невъзможности, в които тя очертава своите граници. За окултната нагласа са очевидни знанията вън от опита и науката, информационните космически полета, астралните проекции и много други фантастични неща. За нагласата в микрофизиката са очевидни елементарните частици. И двата класа обекти не са налице в никой опит. Ето колко силна е нагласата — тя фабрикува обекти и ги приема за съвсем реални — по-реални от възприеманите феномени.

§ 142

Свободна нагласа — условие за разбиране и познание. Свободната нагласа е лишена от гравитацията на собствения опит. Вижда се, че съвсем свободната нагласа е утопия. Но хората осъзнават своя опит, собствените си нагласи и проекции и могат да се променят. Свободната нагласа е приемане на позиция със съзнание за относителност, виждане на позицията спрямо други позиции, определеност и съотнесеност. За свободната нагласа няма очевидности и всяко изказване е видимо като относително.

В свободната нагласа прогресира описанието на ‘другия свят’ и с това на другия субект. Прогресира описанието на ‘своя свят’ като отнесен към другите.

§ 143

‘Субект–обект’ е екстракт от жизнен процес. Субект-обект като познавателна форма е екстракт от жизнения процес в състояние на възприемане от тялото на външния свят. Но това е само момент от активното живеене на света и от света-живот. Светът не е външен за живота, а е оформен от живота. Субектът не е вътрешен за живота, а онова, което се ре-синтезира.

Цялата очевидност на дименсията вътрешно–външно и с това цялото свеждане на жизнения процес до познание е плод на фиксиране на дименсията на сетивата като канали: зрението представя светлина от вън на вътре: светлинен лъч–око-зрителен нерв–мозък.

‘Познание’ е екстракт от жизнения процес, фокусиран върху сетивното възприемане през тялото (каналите на познание) на света извън него. Реално познанието е прогресиращо описание на света без съотнасяне с чуждо описание. Приемане на собствената позиция за безотносителна и оттук абсолютна. Приемане на относителното изказване-съобщение без комуникативната му отнесеност: ‘познание без познаващ субект’ — Попър.

§ 144

Виртуалното понятие като ‘реално’. Виртуалното понятие е имагинерно понятие, създадено по принципа на симетрията от реално понятие в резултат на виртуална проекция. Реално понятие е онова, което описва феномени. Виртуалното понятие е чист концептуален продукт и не описва феномени.

Дефиниция 8. Виртуална проекция: Реално-виртуална отнесеност, проекция на смисъл в знак (на знак в друг знак чрез общ смисъл).

Виртуално понятие е възможността: няма феномени на възможност, а само на действителност.

Виртуално понятие е безкрайността. Няма феномени на безкрайност, а само на крайни форми.

Виртуалните понятия, взети като реални, създават утопични теории.

Виртуалните понятия създават имагинерни, спекулативни теории, чийто предмет са самите понятия (Спекулативното само създава своя предмет — Хегел).

§ 145

Групи понятия. Групата е множество без пълна определеност. За разлика от множество като ‘ябълки’, което по дефиниция се състои само от ‘ябълки’ и така е виртуално, групата ‘ябълки в тази градина’ се състои от недефинирани строго и напълно обекти, които са заедно в някакво време и място или в някакво отношение.

Така ябълките на едно дърво са група, в смисъл че няма дефиниция на членна тази група по подобие на единица на множество. Реалните ябълки не са определими изчерпателно. Всяка дефиниция по форма, цвят, размер и даже генотип ще е непълна и няма да е ясно за някаква част от ябълките дали са елементи на множеството: ‘ябълки’. Подобен смисъл влага Витгенщайн в понятието ‘семейство’.

Реално са налице не множества от идентични неща, а групи, семейства, множества от подобни неща, които са отворени, и нямат определени граници. Семейството при опит за пълна дефиниция се разпада в неопределеност.

§ 146

Теория (‘истинна–неистинна’). Теорията е гледище, езиково-концептуален скелет на индивидуално или местно описание, на виждане на свят. Несамосъзнатата теория се приема за безотносителна истина, а другите теории се приемат за неистина. Его придава тежест и прави инертна избраната теория.

‘Истинна’ е теория, която организира ре-синтез на живот — индивидуален или общностен. Своята теория по правило организира своя живот и е ‘безусловно’ истинна. ‘Неистинна’ е теория, която не организира ре-синтез на живот — индивидуален или общностен.

Своята теория по правило не организира чужд живот и е ‘неистинна’ в другия живот.

Този релативизъм се коригира постоянно от адаптирането на всевъзможните теории към реалния процес на ре-синтез на живота.

§ 147

Абсолютизъм–релативизъм на теории.

Абсолютизъм. Философия за ‘единствената истина’. Невидимостта на относителността на собствената теория и на другата теория в жизнени процеси е абсолютизъм. Така е в западната философия и наука до съвременната ситуация.

Релативизъм. Философия за различните теории като безгранично свободни и относителни една спрямо друга без възможност за обща теория. Такава е позицията на ‘най-левия постпозитивизъм’ и постмодерната философия на науката.