Сергей Герджиков
Философия на относителността (10)

§ 194

Сосюр осъзнава езиковата относителност. Езиковата относителност не е особено откритие, но е нещо коренно различно от огромната класическа и съвременна метафизика. Философски неизкушен човек, Фердинанд дьо Сосюр изглежда свободен от философските предразсъдъци в Европа в началото на XX в. Той даже не поставя за дискусия въпроса за неопределеността на езика спрямо света и на относителността на езиковите форми, в пряка противоположност на масивното разбиране за езика като отражение на мисълта и за мисленето като отражение на същности в света. „Не само двете области (мисъл и звук — С. Г.), свързани от езиковия факт, са смътни и аморфни, но и изборът на даден звуков отрязък за дадено понятие е съвършено произволен. Ако не беше така, понятието стойност би изгубило нещо от своята същност, тъй като би съдържало елемент, наложен отвън. Но в действителност стойностите остават изцяло относителни и ето защо връзката между понятието и звука е напълно произволна.

На свой ред произволността на знака ни помага по-добре да разберем защо единствено социалният факт може да създаде езикова система“ (Сосюр 1992 143).

§ 195

Езикова реалност? Според Сосюр езиковият знак свързва акустичен образ и понятие. Означаващото няма материален характер, а е психически отпечатък на звука — представа получена от сетивата ни. Следователно знакът има двустранна природа — отношение между означаващо и означаемо. Обектът не влиза в същността на знака, но знакът има отношение към обекта чрез понятието. Така езиковият знак няма материален характер, а е двустранна психическа същност (цит.пр., 96).

Феномен или същност ‘език’ в нашия ум, няма — има памет за езика, има речево мислене. Реалният език не може да е в мълчаливото мислене с думи. Реалните думи са говорни знаци, подадени към другите.

Думите на хората са модулирани звуци. Ако снемем честотната характеристика на една дума, тя ще изглежда като сума от насложени звукови вълни. Реално думите не са по-различни от шум. ‘Думата’ е виртуална форма, която става жива чрез разбиране.

§ 196

Всяка реплика носи виртуалността в света, в който хората живеем. Тя е отворена и свързана с целия огромен контекст на езика и културата на една човешка общност.

„Ти си дъщеря на стария водач!“ — четем превод на реплика от китайски филм. Фразата може да се напише на китайски така: 你是女儿的老领导 и се чете по следния начин: Nǐ shì nüér de lao lǐngdǎo — където ‘ni’ е ‘ти’, ‘shì’ е ‘си’ (shì обозначава ‘да, действително’ и в този контекст ‘спомагателния глагол’ ‘съм’, ‘nüér’ е ‘дъщеря’, ‘lao’ е стар, ‘lǐngdǎo’ е водач.

Това е комуникативна ситуация в една чужда на нас култура. Каква е реалността на това изречение? ‘Ти’ ‘си’ ‘дъщеря’ ‘на’ ‘стария’ ‘водач’ — нито една от тези думи няма реалност в сетивния свят. Никоя от тях няма пряк референт в свят преди езика. Всички тези думи са елементи на една из-мислена реалност. Според словореда си ингредиентите могат да се определят така:

а) ‘Ти’, 你 Nǐ — подлог, който е комуникативен полюс и е нереално извън ‘аз’;

б) ‘си’, 是 shì — ‘спомагателен глагол’, частица;

в) ‘дъщеря’, 女儿 nüér — част от сказуемо, отношение на родство;

г) ‘на’, -de 的 — частица, определя притежание или суровина;

д) ‘стар’, 老 lao — определение, част от непряко допълнение друга релативна дума спрямо ‘млад’;

е) ‘водач’, 领导 lǐngdǎo — непряко допълнение, чисто социална функция.

Само мястото в изказването придава на тези думи синтактична функция.

Виртуална (знакова) относителност: определеност на знаци спрямо други знаци.

Доколкото определянето е отнасяне, различни отнасяния дават различни определения. Неотнасянето е неопределеност. Безотносителното е неопределено.

Няма разчленени преди изречението съществителни, прилагателни, глаголи. Речниците дават множество различни преводи и те са контекстуални. Например няма една дума за ‘стар’. Няма една дума и за ‘водач’ — ‘водач на опозиция’ се казва различно от ‘водач на семейство или клан’. В китайския въпросните ‘части на речта’ са нещо виртуално, а ‘частите на изречението’ са функции, определяни от служебни думи и място в изречението. Словоредът и коренната за него структура S–V–O обаче съвпада със словореда в повечето индоевропейски изречения и в частност в българския. Това значи, че редът субект–действие–обект, макар и неединствен, е много траен и изразява една перцептивна форма, споделяна от хората в различни езикови общности.

Реалност. Фразата е потопена в света и все пак смисълът й живее в една езикова общност, в една културна реалност, в една разбираема за членовете на тази общност реалност.

Реална отнесеност/ относителност: определеност на моменти в жизнен процес, смисленост. Реална относителност на знакови форми: смисленост на знаковите форми като моменти от човешки жизнен процес.

Фразата не би била смислена, ако изцяло е измислена и няма никакъв осезателен досег с реалността извън нея. Всеки опит да кажем нещо смислено в естествен език отнася към сетивната реалност на телесни възприематели. Например „Ти си дъщеря на стария водач“ е фраза, отправена към младо момиче и в нея се говори за нея и баща й.

Реална относителност. Виртуалното присъствие на езика заедно с мисълта в света е възможно само доколкото има живян свят. т.е. ‘езиковата общност’ е малка част от ‘перцептивната общност’, от общността на вида Homo Sapiens.

Менталната реалност на фразата, сетивната реалност, която стои заедно с нея и нейното осмисляне в акт на разговор са три различни ‘проекции’, които се описват тук като виртуална и реална отнесеност в различни отношения и се обясняват от принципите на виртуалната и реална относителност.

§ 197

Думата не замества, а виртуално определя референта си. Това важно определение е постигнато в рамките на опозицията реално–виртуално. Приетото в семиотиката и лингвистиката определение за знака като заместващ обекта е неточно. Знакът може да стои само вместо друг знак. В шахмата можем спокойно да заменим пешката с парче дърво, с условието, прието и от партньора, че това е ‘пешка’. Тук един знак се заменя с друг, стои вместо него. Но да определяме самия знак с това, че ‘стои вместо обекта’ (виж § 36), е подвеждащо. Думите ‘сто лева’ не могат да стоят вместо стоки за сто лева. Да ‘стои вместо’ може само онова, което може да замести реално онова, вместо което стои. Реалните сто лева, истинските знаци за стойността на стоките, не стоят вместо тези стоки, а само означават, че те са наши, ако имаме стоте лева.

Знаците не заместват нещата — те са техен виртуален корелат, включен в система така, че да проектираме организиране в нещата и с тях.

§ 198

Езикът — ‘обективно познание’? Класически предразсъдък относно езика е, че той отразява света или изразява обективно състояние на нещата и обективни същности в света. Силна форма на това схващане намираме в Логико-философски трактат. Това е грубо заместване на естествената ситуация на общуването в колективното действие с изкуствената ситуация на ‘познанието’ и тази грешка е по принцип отстранена от късния Витгенщайн (Философски изследвания).

‘Базовото’ говорене във формата: „Подлог–сказуемо-допълнение“ не е универсално за езиците. То не изразява обективни субекти и обекти, предмети и свойства. В изречението: „Аз ще дебна елена отляво“ ‘Аз’ е подлог (деятел), ‘ще дебна’ — действие (сказуемото), ‘елена’ — обект (пряко допълнение), ‘отляво’ — обстоятелствено пояснение. Това разчленяване съвсем не означава универсални същности като субект, действие, обект, свойство. Къде в изречението „Вали“ са тези същности? В китайското изречение: „Моя тетрадка червена“ сказуемо е ‘тетрадка червена’, където изобщо няма глагол.

§ 199

Езикът работи само относително. Философията и науката на XX век постигат относителността в различни форми и в ред понятия. В хуманитарните изследвания такива са ‘контекст’, ‘интерпретация’, ‘интерпретативна система’. Такива са и аналитичните понятия ‘езикова мрежа’ и ‘концептуална схема’.

‘Интерпретативна система’ заедно с аналогични понятия (‘концептуална схема’, ‘езикова мрежа’) е разбираема в рамките на езиковата относителност и определима като виртуална позиция на местен език или елемент от език (част I). Под ‘интерпретативна система’ можем да разбираме процеса на интерпретиране на суровите данни от света. Реално няма сурови данни от обективен свят, а конфигуриран според живата форма на възприемателя свят. В сетивните възприятия няма осъзната граница между данни и интерпретация. Това е ефект на относителност, която не се съзнава вън от жизнена, проблемна ситуация на отнасяне. Например в общуване с чужденец в една среда се забелязват разлики в регистрацията на ‘неща’ и ‘събития’.

Езикът спонтанно се включва във възприемането и то вече носи интерпретация. Няма възможност от такава интерпретация на чисто индивидуално ниво — тя е плод на колективен живот. Например възприеманата ‘роза’ е интерпретация на сетивна форма, а ‘цвете’ е пък интерпретация на ‘роза’ — двата реда интерпретации са социални конвенции.

Несъмнено в различните езици може да варира лексикалната и граматичната структура на израза на едно и също възприятие. Тези граматически категории в техния синтез (синтаксис) правят подредба на описание на света. Категориалните опозиции не отразяват света. Не го отразяват и обикновените думи. Но като цяло или в коренната си форма езикът изразява света.

Езикът не казва защо човекът-и-неговият свят са именно такива. Езикът не изказва коренно качество на света, защото не може да работи безотносително. Определението ‘феноменален’ е относително — то е противопоставка като на ‘субстанциален’. Ако кажем: „Светът е материален по своята същност“, ние нищо не казваме, освен в контекста на противопоставката материя–дух. Ако всичко е материално, тогава какво е материя? Този въпрос става нерешим. Шаманските култури имат специфична светова картина, на която съответстват специфични лексикални и граматически структури. Те визират йерархия от светове. Шаманите разбират света като локален и ‘пътуват през световете’ чрез преодоляване на силови бариери. Тези култури смятат всичко за живо (‘анимизъм’). Това значи, че те пряко описват света като жив. Но ако сега кажем: „Всичко е живот“, с това не казваме нищо без добавка на контекста (живо–неживо).

§ 200

Думите са несъизмерими със сетивните си референти, но и неотделими от тях. Думите не делят реалния свят на обекти, няма как думата ‘ябълка’ да действа на един феномен, например кръгло-зелено-твърдо-кисело. Думата ‘ябълка’ обаче по наше решение сочи и се свързва асоциативно в ума с въпросната видяна, пипната и вкусена форма. Щом думата веднъж е свързана с тази форма, самата форма някак се фиксира като определена форма. Възприетото със сетивата се до-определя от думата, на ниво, където то вече не е сетивно, а някакъв вид ‘информация’, която мозъкът обработва заедно с думата.

Има разлика между сетивните качества или сетивните модалности. Има друга разлика между всички тях и мисленето. Има трета разлика: между сетивните модалности и знаците.

Това тук е означено като разлика между реално и виртуално. То осмисля елементарния факт: „Думите не приличат на нещата, които изразяват“. Но още не е осъзнато, че между думите и сетивните форми (плюс мисленето) има пропаст. Нищо казано не може да се види или помирише. Нищо зримо не говори. Знакът никога не докосва света.

Но как така ‘не докосва’, когато в нашия ум знакът се смесва неразличимо с възприятието и с понятието? Така, както се наслагват звук, картина, миризма, вкус, въпреки модалните си разлики. Видяната форма не докосва миризмата й, а мисловната форма не докосва видяната, чутата, осезаваната форма (с отчет на известно смесване между модалностите, синестезия, която тук не е важна). И все пак нашият мозък смесва думите със сетивните възприятия до неразделимост: ябълката става думаформа. Мозъкът свързва по този начин ръката, лъка и стрелата, когато стреляме, макар че лъкът и стрелата никога не стават част от тялото.

Разликата е изключително важна за разбиране на езика и познанието. Това е разлика между живот и артефакт, реално и виртуално. Тя наследява метафизични опозиции като ‘материално–идеално’, ‘телесно–духовно’, ‘природа–култура’, погрешно хипостазирани в ранг на онтологични абсолюти. Езиковите феномени са виртуални, но са поставени в реалния процес на живота, като определят и организират човешкия общностен живот. Виртуално–реално са само взаимноотнесени понятия, а не битийни същности.

Можем да кажем, че думите спадат към реалност, различна от тази на сетивните възприятия и мислите. Можем да кажем условно, че думите са виртуални, а възприятията са реални. И все пак в потока на нашия ментален живот думи, форми, звуци и миризми вървят заедно.

§ 201

Думите се намесват в света. Думите безсъзнателно се ‘намесват в света’, като отделят в потока на различените квалии групи с имена на неща и процеси. Ние не можем или много трудно можем да отграничим думата за нещо от самото нещо. Това е така въпреки цялата несъизмеримост между говорене и усещане. Касае се за несъвършенство на самото категоризиране на областите ‘език’ и ‘свят’. Реферирането създава определение: нещо–процес, знак–оръдие със значение, предназначение. Границите и с тях определенията между феномени се прокарват в крайна сметка от езика.

Експеримент с ‘прозорец’. Да се опитаме да намерим границата между думата и нещото ‘прозорец’. Доколкото думата фиксира нещото ‘прозорец’, няма такова разграничение. Разбира се, изговарянето на ‘прозорец’ не значи явяване на такъв, но явяването на прозореца в нашия свят е неразривно свързано с определянето му като ‘прозорец’, т.е. прозрачна форма на стената на жилището, през която виждаме навън и слънчевата светлина прониква вътре. Прозорецът е артефакт, поставен в света от сетивни форми заедно с предназначението и думата си. Хората, които не правят прозорци, не живеят в къщи с прозорци и никога не са виждали прозорец, няма как да знаят това и когато видят прозорец за пръв път, те не знаят какво е това. Те съвсем адекватно възприемат прозореца като форма, но не като определен артефакт. Възможно е да си помислят, че една част от стената е оставена незазидана, но защо? Възможно е те да не видят стъклото и чак след внимателно опипване и обяснение да възприемат нещото ‘прозорец’, когато е и моментът да научат и думата. Думата върви в комплект с тълкуването на това нещо по предназначението му. Между нея и нещото има ‘заплитане’ и по-точно тя е ‘в нещото’, във вещта ‘прозорец’, иначе прозорец няма да има. Същото се отнася и до самата ‘стена’, до ‘масата’, ‘стола’ и ‘огнището’. Естествено, жителите от джунглата, които живеят в палатки от растения и не ползват маси и столове, няма да знаят тези неща и няма да ги възприемат, освен като видими форми.

Експеримент с ‘език’. И така, език ли е гримасата на шимпанзето, отправена към друго шимпанзе? Този въпрос е за границата на ‘езика’ (‘кое е език’?), но той не е решим по никакъв начин, освен езиково. От езиковата ситуация на думата ‘език’ — етология, антропология, лингвистика — зависи дали ще определим въпросната гримаса като език. Няма същност ‘език’, на която да се позовем, извън говоренето за ‘езика’.

Отрицателното значение на това е ‘езикова корупция’, в която думите ни пречат да възприемем нови неща. Например пленник е отвлечен от далечно племе и виждайки светъл правоъгълник на стената, той казва: ‘прозорец’, и това му пречи да възприеме новото нещо. Той очаква да е нещо като прозорец, но се оказва, че е нещо като идол или като нищо познато.

§ 202

Опозицията език–свят е нереална. Няма език вън от света и няма свят, независим от говорещите езика. Това не става извън разбирането за относителност, виртуалност и реалност.

Първо, делението ‘език–свят’ е условно и не разпознава света заедно с езика, а като две реалии. То следва класическия паралел мислене–реалност, идеално–материално. Тук светът е нещо срещу нас, които говорим. Това деление не предава живата ситуация на говоренето като акт в света.

Второ, тук не се разпознава относителността на ‘езика’ като местен език, езикова позиция, локална мрежа. Няма ‘език като такъв’ отделно от ‘свят като такъв’, взет без езика.

Трето, езикът и светът са взети в еднозначно съответствие. Но те са едно живо цяло, в което говоренето се включва в съвместна дейност по ресинтез на споделен живот на индивиди в езиковата общност.

Четвърто, светът е живот и има формата на синтез (ресинтез) на човешка жива форма.

Светът, в който говорим, не е обективна реалност срещу езика и срещу нас, а комуникативен живот в езикова общност на човешки индивиди. Това открива разбирането за реалната относителност.

§ 203

„Референцията е неопределена“ — Куайн. Референцията е задължителна за смисленото говорене. Без референт — форма в света — думата е празна. И все пак референцията е неопределена (Куайн). ‘Дъщеря’ в кой свят извън думите има референт? А ‘справедливост’? Разбира се, тези думи също имат сетивни референти, но са по-сложни. ‘Дъщеря’ е родно дете, родено от майка си и оплодено от баща си. Със ‘справедливост’ е по-сложно, защото справедливост в света няма. Ако ‘справедливост’ се отнася към действия като: водачът разделя храната на членовете на семейството според труда им, се вижда, че думата си е съвсем нормална. ‘Дърво’ е дума за една пространствена форма в природата, категоризирана в мисленето заедно с ‘трева’ и ‘храст’. Тази дума наистина има значение само с отнасяне към перцептивна форма.

Референцията още на първичното ниво: ‘дума–феномен’ не е определена така, както си представяме. Уилърд Куайн е посветил на този проблем големи изследвания. Аз добавям, че въпросната неопределеност е неопределимост на отнасянето между различни планове на реалността, различни редове — ‘реално’ и ‘виртуално’. Самата дума участва някак в референта и това е ‘нечистота’. В мисловен план думата е заедно с представата. Какво остава тогава за думите от по-високи нива на езика?

Не е възможно да предадем езиково самата референция, както не можем да предадем езиково виждането или чуването. Бариерата, която е непреодолима, е формата на света, на човешкия живян свят. В него нещата са така, както са, но неизвестно защо. По същия начин е неизвестно защо има отделно виждане, чуване, мирис, допир, вкус. Нито можем да обясним защо са пет, нито защо са именно тези сетивата. Още по-малко можем да разберем различни от тези сетива.

§ 204

Реферирането е неотграничимо в речта. Здравият разум изисква думата да се отнася предварително, в ‘езика’, до форма извън себе си. В действителност това не става безусловно и постоянно. Щом думата се появи в речта, тя вече избира, отграничава, отнася, определя и с това създава виртуален референт, някак проециран върху перцептивна форма.

Референция се нарича виртуално-реална отнесеност, осмисляне.

Дефиниция 8. Виртуална проекция: Реално-виртуална отнесеност, проекция на смисъл в знак (на знак в друг знак чрез общ смисъл).

Виртуалността на референта е невидимо слята на ниво възприятие с реалността на феномена. Когато казваме ‘дърво’, ние не просто се отнасяме към нещо външно и чисто от думи. Ние полагаме едно категориално съотнасяне на дърво с други видове растения и обекти, като ‘храст’, ‘камък’, земя и т.н.

Така референцията е отнасяне на дума към перцептивна форма с едновременното й определяне и с това генериране като виртуална определеност на думата. Вън от това намесване на езика в света, няма как да се говори изобщо. Тази ‘корупция’ на референта създава онова, което Куайн нарича ‘онтологическа относителност’, ‘непознаваемост на референта’, и ‘невъзможност на радикалния превод’. Защото естественият език се смесва с перцепциите на индивидите от езиковата общност.

Думата ‘лавина’ е разбираема само в единство с думите ‘сняг’, ‘склон’, ‘падане’ и т.н. Така тя се и дефинира. Дефинирането на думата вече въвлича семейство от думи, в които референцията става референция, т.е. думата получава значение. Ако просто посочим обекта на чужденец, за да разбере думата, той вероятно ще сгреши. Думата ‘кенгуру’ е създадена от грешното тълкуване на посочването ‘Какво е това?’.

Референтът не съществува отделно от другите референти. ‘Нещото’ не е нещо извън другите ‘неща’. На практика различни култури имат различни мрежи от думи, посочващи различни форми в реалността в различни съотношения, положени в граматичната форма. Ескимосите различават повече от десет форми на сняг, и това ‘на сняг’ е лош превод на нашите езици на прецизното различаване, важно за оцеляването в арктическа среда.

§ 205

Езиковото общуване има жива човешка форма. ‘Неопределеността на референта’ е плод на поставянето на ‘език–свят’ като два реда структури от елементите ‘знак–обект’. Тя е проблем на лингвистичното описание, а не на живото общуване. В живото общуване няма език срещу свят, а включване на общуването в живота на общуващите като жив момент. Тук референтът е определен и в онова, което се нарича ‘контекст’. ‘Контекстът’ — това е ситуация, живо състояние, жив процес. Това е разпознато от Витгенщайн във Философски изследвания като ‘форма на живот’, ‘езикова игра’.

Речта и писмеността организират общностен живот. Речта и писмеността синтезират форми, предназначени да организират местен живот. Разговорът е обмен на информация, който прави възможен смислен съвместен акт. Без обмен на съобщения няма как да се осъществи координирано усилие или конкуренция в борбата за оцеляване. Писането е акт на фиксиране на речта, който я запазва във времето и пренася в пространството. Затова то е необходимо преди всичко за администрацията, икономиката, правото. В писмеността се създават абстрактни понятия и концепции. Писмената култура се предава не само в поколенията, а и в други култури. Така гръцката писменост прави възможна гръцката философия и наука. Елинската писмена култура изразява и разпространява достигнатото от няколко култури около нея (например египетската геометрия, архитектура, пластично изкуство и т.н.). Такова е нейното място като начало на европейската цивилизация.

Речевите и писмените актове са модели на колективни жизнени процеси. В тях се определя хода на ре-синтеза на социални структури, институции и духовни форми. В общността има основни речеви и писмени текстове: обредни фрази, обредни писмени знаци, молитви, инструкции за земеделие, за лов и за животновъдство; заповеди, правила за административен живот, съдене, удостоверяване на собственост и т.н.

§ 206

Естественият език съобщава светови (живи) форми. В естествения се изказват индивидуални усещания, сетивни възприятия, мисли, проекти, които екстраполират индивидуалния опит в общностен живот.

Формите на реч и писменост са оформени от местна менталност и подредба на света според фиксирани начини на оцеляване в естествената среда.

Речта е ‘силна’ с това, че носи смисъл, а не просто виртуална информация. Тя синтезира виртуално контурите на реално решаване на проблем, а проблемът е бариера по пътя на живота. Например срещаме табела: „Æ18 км язовир Студена“. Този текст-графика определя действие (посока и разстояние на движение към цел). Той ориентира хората, които го разбират.

Езикът изразява живот, иначе не би бил възможен. Езикът отслабва, когато се използва за израз на друг език. Неговата връзка с живота ‘се засенчва’. Изказването на света, както мисленето с думи или наблюдаването с микроскоп и описването с теория, са актове с артефакти.

С писмеността идва лавината на ‘значенията’ и ‘интерпретациите’.

§ 207

Езикът с-поделя смисли между индивиди и така очертава синтеза на общностния живот. Няма никакъв смисъл езиковият синтез в изолиран индивид. Това изглежда очевидно, но не съвпада с разбирането за езика като ментална форма, застанала срещу света. Говоренето е ментално-телесно и е неразложимо в това отношение. Реално речта изразява не голо мислене, а всичко, което наричаме ‘човешки смисъл’: име на човек, повикване, съобщаване, споделяне, помощ, доминиране, организиране на дейност, творчество…

Класическа грешка е да се поставя езика в двойката ‘език-мислене’ и оттук още една грешка е да се търси произхода на езика, и то спекулативно, чрез понятия за език и мислене (Вилхелм фон Хумболт). Никакъв експеримент не може да се организира от тази постановка, защото няма да можем да регистрираме език без мислене и колективно мислене без език. Никакви археологически или палеоантропологически данни не могат да редоположат мислене и език. Факт е, че в наличните днес човешки общности няма племе без език. Не може да се каже кое е първо — мисленето или езикът — това е въпрос извън възможност за решаване.

§ 208

Несъзнаване на местната граматика. Гостът ‘осъзнава’ несъзнаваната местна граматика. Той е принуден да я осъзнае, защото тя е проблем за него, когато учи този език. Това, което той осъзнава като правилно и неправилно граматически, за местните хора е естествено и неестествено, приемливо и неприемливо в речта.

Разбира се, знаенето на приемливото и съзнателното му използване е осъзнаване, но не задължително като граматически правила. Една локална относително затворена култура няма как да рефлектира своя език като местен в неговата различност от другите езици. Хората от племето могат да знаят за хора от други племена с други езици и даже да знаят такива чужди езици. Но не се осъзнава, че граматиката ни подрежда живота, и то по не характерен за други общности начин.

Почти сто процента от нас, западните хора, не осъзнават локалния характер на ‘нещо’ ‘причина’, ‘възникване’, ‘съществуване’, ‘изчезване’. Също така не осъзнаваме местни категории като ‘Бог’, ‘природа’, ‘култура’, ‘Аз’, ‘личност’, ‘добро’, ‘зло’ и т.н. За нас това са общочовешки категории. Но такива категории отсъстват от езиците и мисленето на повечето от незападните хора.

§ 209

Езиковите умения не са знания за езика. Детето не се учи на понятие за ходене, а на ходене. То изработва навици за динамики на тялото. То не знае как ходи, а знае да ходи. Ние не знаем как улучваме баскетболния ринг с топката, а можем да го правим.

Малките не учат граматика и нямат съзнание за общи правила. Те получават обаче навици за спазване на формите на изказ. Ако не са научили, че се казва: „Станах от леглото“, те казват „Слязох от леглото“ по аналогия, без да са го научили, по силата на запазването на формата на израза, когато се говори за предишен момент. Те не си създават понятие за ‘минало време на глагола’ и даже не различават ‘глагол’ като граматична единица. Те проумяват формата, запомнят я, вместо да учат абстрактното понятие за нея.

По подобен начин децата се учат да лъжат. Те осъзнават, че има разлика между мислене и говорене и че другите хора имат друго мислене. Например майките не дават детето да слага в устата си сламки. Детето научава това и слага сламки в устата си скришом. Детето не учи понятието за забрана. То учи, че майка му реагира лошо на подобни действия.

Естественият език е приет спонтанно като мрежа за определяне на понятията. В естествената реч пространствените и времевите думи са спонтанно смесени и така хората се ориентират адекватно в континуума на опита. В писмеността, основана на абстрактни азбуки, пространство и време могат и се отделят като универсални същности, категориални сфери. Така писмените култури оформят един мощен пласт на описание, който постоянно ресинтезира описан свят, а не непосредствено живян свят.

§ 210

Мислене, говорене, писане, действие. Важно за философията на езика е да се намерят относителните степени на ‘сила’ на мисленето, говоренето, писането и действието. В случая ‘сила’ може да значи обхват на жизнен процес като цяло, степен на (ре)синтез на формата. Мисленето синтезира менталния живот, говоренето — социалния, а действието — цялостния живот на човека. Значи действието (поведението) може да се вземе за единица, а говоренето, писането и мисленето като части от единицата.

Писмените знаци отключват или блокират социални процеси на синтез и разпад. Това се отнася и до говоренето. Мисленето ре-синтезира (или разрушава) менталния живот, менталната форма, личността. Чрез говоренето и действието блокираме или отключваме действие.

Мисленето, говоренето, писането и действието имат различна по степен и тип реалност. Така е и с феномените на будно възприятие, представа и памет, на сънуване, на халюциниране или на предсмъртен опит.

Човек синтезира формите си на живот и специално артефактите преди всичко с мисъл. Една и съща форма е налице в мисленето, говоренето, писането и действието. Но тази форма има различни типове и степени на енергия. Като чисто мисловна тя няма енергия да промени света. Но още тук тя има достатъчно енергия да промени неговата ‘сърцевина’ — менталния ‘център’ на света. Тя може да промени непосредствено нагласи, мисловни навици, ментални форми. Тя (ре)синтезира Его.

Мисълта, адекватно изказана в езикова общност, определя колективен жизнен процес (разпад, синтез) — определя, но не задвижва. Промяната в общността е резултат само от действието в неговата социална ориентация.

§ 211

Езиковите форми ‘строят’ света — Сепир. Езикът е относителен — говори се в рамките на езиковата общност, частично съвпадаща с културна общност. Осъзнаването и обясняването на езиковата относителност е акт с фундаментално значение за лингвистиката и философията. Това е направено от Франц Боас, Едуард Сепир и Бенджамин Уорф. Сепир и особено Уорф правят съществени стъпки за философското осмисляне на тази относителност. Справедливо е да се сравни релативистичната лингвистика с релативистичната механика спрямо класическата. По същия начин класическата лингвистика и философия не осъзнават относителността и грубо обобщават западната граматика и философия като всеобща човешка граматика и философия.