Сергей Герджиков
Философия на относителността (33)

§ 700

Дескриптивна позиция. Описанието като езиков процес протича на определено място и в определен момент от жизнен процес на някаква общност — например научно изследване на научен колектив или тематичен интернет-форум.

Дескриптивната позиция е виртуална, но нейният смисъл е реален — това е живяният от една общност живот.

Дефиниция 9. Виртуална позиция: момент-място на знаков акт в центъра на координатна система на език: ‘тук–сега–означавам–това’.

Дефиниция 5. Реална позиция: момент-място на живеене като човешко същество: ‘аз–тук–сега’.

Локална реална относителност: Знаковите синтези се правят в местен език и имат местен смисъл чрез местен живот. Смислите в една общност са определени в тази общност чрез формите, в които тя живее.

Позицията може да се опише без описание на субекта, а само с онова, което е налице в тази позиция — особената подредба на света в един индивидуален живот, на понятията в един ум, на описанията на един член на племе в една племенна дейност.

Изказите се правят от позиция и в този най-елементарен смисъл са локални. Позицията (дефиниции 5 и 9) е отправна система, ‘нулева точка’ или определено място-момент спрямо нея на координатна система, от което се описва нещо.

Позиция на дескриптивен въпрос виртуално е място на неопределеност на описание. Позиция на дескриптивен въпрос реално е място на неопределеност на смисъл: възприятие, разпознаване, мислене, действие.

§ 701

Поле на осмисляне и дескриптивно поле.

От всяка позиция светът е констелация, както е разположението на формите в нечие зрително поле. Тук разпознаваме като семейство понятията ‘инерциална система’ (Айнщайн), ‘езикова мрежа’ (Карнап), ‘концептуална схема’ (Куайн). Това не е случайно. Относителността не е въпрос на отделна теория, а на всяка теория, доколкото определя ‘позицията’. Дори ‘абсолютните’ теории имат позиция, те са относителни.

Така идваме до ново понятие: ‘дескриптивно поле’ — проекция на ‘поле на осмисляне’.

„‘Поле на осмисляне’: хоризонтът от форми, в който живее една културна общност.

В него протичат жизнените процеси на общността. Те определят смислите на артефактите и специално на изказите и описанията. Това е сферата на реалната относителност. Това пространство е ‘изкривено’ спрямо въображаемо виртуално пространство на обмен на информация. То е ограничено и съвпада с виртуалното пространство на езика, доколкото културната общност съвпада с езиковата общност. Информация може да се предава виртуално неограничено — пряко и чрез превод, но нейното интерпретиране е зависимо от локални жизнени процеси.

Пространството на комуникациите е изкривено в различни форми от различни общности и оттук се получават разминаванията. ‘Инертната маса’ на една културна общност съвпада с ‘гравитационната маса’ на притегляне на всички описания към нейните собствени. Съобщенията се изкривяват, преводите са нелинейни и представляват интерпретации. Крос-културното общуване се описва като силно ‘инерционно’, страдателно движение между култури“ (§ 135).

Защо нещо е смислено в една култура, а не е в друга? Защото полетата на осмисляне на културите правят нещата смислени и безсмислени. Но има човешка форма, невариантна в различните култури и тя в крайна сметка прави смислите достижими от другите.

Дефиниция. Дескриптивно поле: хоризонтът, в който една културна общност описва света.

Начините на живот и формите на езика задават форми на описване, специфични за дадена общност. В нейното описание например ‘времето’ може да е съвсем чуждо на ‘времето’ такова, каквото го описваме ние.

Нещата в зрителното поле се пренареждат, когато променим мястото. По същия начин парчетата на света се пренареждат в зависимост от мястото в жизнения процес, формата на социална активност или индивидуалната нагласа.

Следствие. „F е G“ е синтез, а не даденост.

Въпросът „Какво е това?“ трябва да се отмисли като безусловен, безотносителен и есенциален въпрос. Неговият референт е условен, относителен, феноменален. Той изразява предикация. В това изследване (частите за езикова и логическа относителност) тази форма е анализирана. Показва се нейната виртуална относителност като форма на местна граматика и логика. Реалната относителност на тази форма е жизнен процес: някой-прави–нещо в свят, в който нещо–е (става)–нещо.

§ 702

Дескриптивна относителност. Вън от описание ‘това’ не съществува и е неразличимо от ‘онова’.

Нещо да е определено значи да е отграничено, но това значи да е съотнесено с друго. Това е акт на разпознаване, а разпознаването е съзнателно отнасяне. Неразпознаването е несъзнаване. Насочвам вниманието си към нещо и тогава виждам неговата форма и неговите граници, неговата структура и неговите съставни части. Това води към дименсията съзнание–несъзнавано като дименсия определено–неопределено и съответно отнесено-неотнесено. И обратно: неотнесеното към друго не е определено като нещо и не се съзнава като такова. Затова собствената идентичност не е нещо в себе си, което се осъзнава, а нещо спрямо друго, с което тя се осъзнава.

Един и същ феномен (мрежа или серия квалии) може да се опише като различно нещо, процес, факт. Нещото, процесът, фактът, са функции от действаща езикова форма.

Това е следствие от Принципа на виртуалната относителност и дефиницията на описание, дадена тук. Знак, дума, изказване; понятие, твърдение, описание са определени в координатната система на локален език.

Формата на света е една и съща за един локален език и не е определена вън от езиците.

Не е смислено определянето на нещо абсолютно срещу свят — без изходен език. По подобен начин не е смислено определянето на положение или скорост без отнасяне към координатна система.

Нещата и събитията не са нещо ‘дадено’. На ниво квалия няма ‘нещо’ или ‘процес’, а непосредствена и пред-езикова реалност, която има сетивна определеност.

Езиковата общност слива безсъзнателно името с нещото, описанието с частта от света, обяснението със същността на нещото.

Описанието изказва възприятие във формата на вариантен факт: „Нещата стоят така и така“. Дори съвсем непосредствени описания като: „Боли ме зъб“ са релативни спрямо квалиите. Едни и същи възприятия на движението на слънцето на небето водят до различни описания: „Слънцето се върти около земята“ и „Земята обикаля около слънцето“.

Така фактът не е независим и не е неутрален. Фактът не съществува в света, а е описание. По същия начин нещото и процесът не са непосредствено форми в света, а са понятия.

Така в описанията е налице неразличеност на дескрипция и перцепция.

§ 703

Вариантност на описанията. Виртуалната относителност означава вариантност на описанията.

Няма ‘Описание’, има описания. Такива са научните, шаманските, религиозните описания. Такива са компютърните програми. В една и съща култура се създават разнородни описания. Научното описание, което доминира на Запад и днес глобално, не е споделяно масово и не е достъпно за всеки. Научното описание не е цялостно.

Описанието на един цялостен свят е такова, каквато и културата. Езикът и основните дейности създават, възсъздават и разширяват местното описание. Хора, които живеят чрез научните технологии, култивират, утвърждават и разширяват научното описание. Това описание няма да е естествено за хора, които не живеят чрез научно-технологичните практики.

Така например шаманските описания формулират нещата като живи същества и процесите като дейности на тези същества. За тези общности действието и животът принадлежат на всичко в природата. Те третират действията като преходи между състояния, подредби и светове в съгласие с описването на реалността като разделен на енергийни нива и светове.

§ 704

Описанията изразяват диспозиции. Описанията са зависими от нагласите, диспозициите. При изгрев си казвам: „Морето си е същото като вчера“. Два часа след това отбелязвам: „Морето е различно от вчера“. Накрая обобщавам: „Морето е същото и различно от вчера“. Прибавям ли нещо с последната си мисъл? Това са тривиалности, които в комбинация не могат да са верни, а поотделно са верни в различни контексти. Морето е същото като вчера, в смисъл че отново е тихо и спокойно, слънчево и топло. Морето е различно от вчера, в смисъл че всяка вълна по него не е същата като вчера. И двете положения са така, но си противоречат. Сега ни се струва, че с отнасянето на противоречието към различни направления, въпросът е решен, но не е.

Наличието на противоречие е знак за лошо описание.

§ 705

Описанието е отговор на въпрос с формата: „Какво е налице?“ — за нещо и „Какво става?“ — за процес. ‘Нещо’ и ‘процес’ са дескриптивни категории, а не феномени. Още на това ниво описанията не са огледални отражения на формите на света. Те са виртуални проекции с реален смисъл: споделена картина на света, в която се прокарва общностният жизнен път.

Формата на въпроса определя формата на отговора. Въпросът е изказ на напрежението, което характеризира дадена точка в полето на осмисляне, което виртуално е езикова форма (концептуална схема). Напрежението се снема с акт на прокарване на връзка или синтез на описание. (Аналогично токът между електрически потенциали снема напрежението между тях).

‘Какво?’ подразбира нещо или събитие и е немислимо в свят без динамични обекти, какъвто изглежда възможен. Затова ‘F’ — елементарната дескриптивна фраза — е все пак отнесена към този възприемаем свят от обекти, т.е. на най-абстрактно и най-дълбоко ниво логическата форма се получава от перцептивната форма.

„Какво е това?“ е въпрос за име-нещо. „Какво е това?“ е въпрос за име (понятие) на нещо или събитие. Отговаря се със синтез на определение. „Какво става?“ е въпрос за сложно име на факт. Отговаря се със синтез на факт.

„Какво всъщност е това?“ предполага есенциално определяне на вече предпоставената същност. Тук се затварят пътищата за отговор в термините на феномен, разлика, променливост, течение.

§ 706

Относителност на дескриптивния въпрос. Въпросът е смислен или реално отнесен, когато се задава ‘на място’. ‘На място’ означава за нещо или събитие в изпитвания от позиция свят, в потока от феномени.

„Има ли лист на бюрото ми?“, е въпрос ‘на място’. Анализът на Рудолф Карнап тук противопоставя въпроси от този тип на въпроси от друг: „Има ли външен свят?“

Моята постановка тръгва от осъзнаването, че всеки въпрос е отнесен не само към езика, но и към света — виртуална и реална отнесеност, и двете отнасяния не са различими в естествената нагласа. „Има ли лист на бюрото ми?“ не е въпрос на гола езикова мрежа, а на възприета и описана реалност. В това си отнасяне въпросът си набелязва, интендира ‘празно място’ във възприятието, описването или обясняването. Ясни са границите на празното място, където трябва да се появи отговорът. Това наричаме ‘смислен въпрос’.

Дефиниция. Смислен въпрос: формулировка на неопределеност смисъл: — разпознаване, описание, обяснение, действие. Какво е налице? Какво става? Защо става това? Какво да се прави?

Въпросът пред-задава хоризонта от отговори, всеки от които ще трябва да запълни въпросното празно място, което въпросът оформя. Например: „Имало ли е живот на душата ми, преди да се родя?“ определя празно място. Той интендира търсене и намиране на отговор чрез адекватно изследване. Както при въпроса за листа, аз трябва да погледна на бюрото и да видя има ли там бял лист, така и при този въпрос аз трябва да направя нещо, за да отговоря. Мога да се помъча да си спомня в състояние на хипноза някакъв мой минал живот. Или трябва да проуча живата история на културите и да потърся факти, в които едно дете си спомня свой предидущ живот.

§ 707

Въпросите са интенционални. В една позиция е оформена интенция — насоченост на нагласата към определена форма в света. Питането има различна форма в зависимост от познавателната интенция. При смяна на интенцията се сменя формата на въпроса и хоризонтът на възможните отговори. За разпознаване ние питаме: „Какво е това?“, за описание: „Какво става?“, за обяснение: „Защо става това?“, а за действие: „Какво да се прави?“

Можем да питаме: „Такъв ли е той всъщност?“, или: „Дали той в такива ситуации постъпва така?“ Първият въпрос е проекция на феномени в имагинерни същности. Вторият въпрос насочва към идентифициране на личностна поведенческа форма в ситуация.

Не можем да питаме и отговаряме неутрално, без интенция. Не можем да формулираме въпрос без интенция. Интенцията се задава от позицията в актуалния момент от жизнения процес. Интенциите се групират в семейства от подобни форми. Човек говори по определен начин, използва определен личен ‘език’. Нагласите са обясними с гравитацията на специфична биография и натрупването на индивидуален опит. Не можем да питаме универсално за всевъзможни перспективи и съответно не можем да даваме универсални отговори, важащи безотносително.

§ 708

Естествена дескриптивна позиция. Описанието в естествената нагласа не се съзнава като относително, а като непосредствена регистрация на феномен в света. В тази нагласа не се пита и не се знае нищо относно различията в описанията на един и същ феномен и за тяхната относителна валидност.

„Естествена нагласа… В потока на живота аз изпитвам: светът е непосредствен, безусловен, безотносителен. Другите хора ми говорят за същите като моите усещания, за подобни възприятия, за споделени спомени и очаквания, за разбираеми понятия и мисли със същите думи като моите. Ако говорят на чужд език и аз го знам, намирам, че те говорят за същото, за което и аз — светът е тук един за всички“ (§ 1). „Светът е един и същ за различни системи на описание“ (§ 2).

Описанието в естествена нагласа е ‘очевиден факт’. Позицията не се осъзнава вън от бариера. Описанието не е определено без отнасяне към друго. Дескрипцията потъва в несъзнаваното заедно с езика. Несъзнаваното описание представя описаните моменти като очевидности. Очевидностите не се гледат, а се виждат. В своя живот западният човек намира за очевидни: Аз и свят, душа и тяло, битие и небитие…

§ 709

Невидимост на позицията. Не виждаме окото, когато гледаме с него. Лещите на очилата не знаят своя диоптър. Хората не осъзнават от каква позиция описват света. Това е еквивалент на ‘трансценденталното’ в смисъла на Кант — онова, което не е предмет, а е ‘субект’, Аз.

Субектът е невидим в перспективата на ‘интенционалността’, както окото е невидимо в перспективата на гледането с това око. В този смисъл субектът е неразличим от обекта и строго казано няма опозиция субект–обект.

В цялото описание или мрежата от описания можем да очертаем техния ‘носител’, но като проекции, с обратно проектиране, което е проблематично. От индивидуалното единство на описанието ние визираме такова единство на субекта, на позицията, на ‘гледната точка’ и определяме описанието како ‘гледище’, ‘гледище на уникалния субект х’.

§ 710

Осъзнаване на позицията. Осъзнаването е преход от естествената нагласа към рефлективна. Осъзнаваме нагласа, момент на жизнен процес, конвенционален въпрос, местен език. Например осъзнаваме, че ‘какво’ е граматическа единица, която отнася нашето описание към местен език. Осъзнава се, че ‘очевидното’ е синтез. В описанието думите се свързват и навлизат в тъканта на възприятието и го оформят. Разпознаването на синтеза на ‘нещо’, ‘процес’, ‘факт’ от серия квалии или от феномен е осъзнаване на несъзнатото приемане на ‘нещото’ като част от реалността, разпознаване на виртуалното в ‘нещото’.

Хора от различни общности с различни описания намират в един и същ феномен на едно и също място в едно и също време различни неща, събития и факти.

Метафизиката прави грешка на абсолютизиране на неосъзнатата относителност, когато размишлява за ‘нещото’ като ‘нещо само по себе си’, като ‘вещта като такава’ (Хайдегер).

§ 711

Видимост на субекта. Субектът е видим в перспективата на друг субект, както окото е видимо от друго око. Пред нас другият субект е видим като друга перспектива, достижима за нас като феномен.

Другият субект и аз като друг, особен, уникален, са описуеми във взаимно съотнасяне: аз–ти–той/тя/то–ние–вие–те в познатите ни сродни граматики. Те са емпирични персоналии с психофизични определения и взаимно отразени комуникационни специфики.

В контакта на различни позиции е налице комуникация между индивиди, групи, племена, народи, култури. Това е кросперсонална, крос-езикова, крос-етническа, крос-културна ситуация. Именно в тази ситуация е възможно да се очертаят чрез съотнасянето контури на местния ‘трансцендентален субект’, да стане той видим.

§ 712

„Всеки има мнение“ — релативистична позиция. Видимостта на субекта виртуално е признаване на позицията на всеки субект. „Всеки има право на мнение“.

И все пак, от определена позиция на определено място двама души виждат едно и също поне в онази степен, която е нормално нужна за споделяне на визията и евентуално съвместно действие. В определена позиция в теория едно доказателство не може да е предмет на свободен избор на мнение, а на разбиране, потвърждаване или опровергаване в рамките на приетата схема от аксиоми и дефиниции.

Дескриптивната относителност не е личностен феномен и не е въпрос на психическа субективност. Защото всеки, застанал на същото място, ще клони към същите описания. Максимата: „Всеки си има мнение“ няма отношение към релативността на позицията — тя е израз на ценността на личността в нашата култура. Взета като епистемологична норма, тя е вид релативизъм. Очевидното и необхватно многообразие от мнения, издигнато като ценност на свободата, маскира реалната ситуация на определеност на позицията. В една позиция се формират едно ‘семейство’ мисловни форми, дескрипции, навици за изказ, описание, мислене.

Вярата в уникалната ценност на личното мнение, в мнението като истина, убеждението, е лична зависимост. Мненията и убежденията се менят, но позициите са трайни. Нека помислим за хилядите години, в които се запазва една местна позиция на описание.

Колективните мнения или светогледи се групират по начини на живот. И колкото по-малко една общност е създател на артефакти, толкова по-малко в нея се развиват различни мнения. В тази линия най-мощно многообразие от мнения се развива в най-виртуалните сфери на културата, в областта на ‘духа’: религия, философия, изкуство.

§ 713

Споделяне на описание. В реалния разговор или обмен на текст хората ‘трансцендират’ от своята трансценденталност към другата трансценденталност, съобщават опит и описания, слушат се, разбират се и действат заедно. Това е феноменална структура, свързана с отделните живи тела, необяснима като света и описуема парадоксално (‘интерсубективност’ в термина на Хусерл). Ние не можем да съзнаваме в-едно, а за-едно. Когато живеем заедно, говорим един език и правим едни и същи неща, нашата ‘интерсубективност’ е колективна, споделена позиция. Тя е съгласуване на индивидуални позиции.

§ 714

Варианти на описание на ‘възникването на света’. Юдейско-християнски разказ.

„В началото Бог създаде небето и земята.

А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и божият дух се носеше над водата.

И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.

И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.

И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро, ден първи.

И Бог каза: Да бъде простор посред водите, който да раздели вода от вода.

И Бог направи простора; и раздели водата, която беше под простора, от водата, която беше над простора; и стана така.

И Бог нарече простора Небе. И стана вечер, и стана утро, ден втори.

И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така.

И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета: и Бог видя, че беше добро.

И Бог каза: Да произрасти земята крехка трева, трева семеносна и плодоносно дърво, което да ражда плод, според вида си, чието семе да е в него на земята; и стана така…

И Бог създаде земните зверове според видовете им, добитъка — според видовете му, и всичко, което пълзи по земята, според видовете му; и Бог видя, че беше добро.

И Бог каза: Да създадем човека по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята.

И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде“ (Битие I, 1–26).

§ 715

Варианти на описание на ‘възникването на света’. Шинтоизъм. В японския летопис Кодзики създаването на Япония се описва така: „На този остров те се спуснаха от небесата, издигнаха небесен стълб и положиха просторни покои. Тогава Бог Изанаги попита Богиня Изанами-но микото, своята по-малка сестра: «Как е устроено твоето тяло?»; а тя отговорила: «Моето тяло расна-расна, а има едно място, което така и не израсна». Тогава Бог Изанаги-но микото произнесе: «Моето тяло расна-расна, а има едно място, което твърде порасна. Затова, мисля аз, мястото, което на тялото ми твърде е израснало, да го сложим в мястото, което в твоето тяло не е пораснало, и да родим страна. Е какво, да я родим?» Богиня Изанами отговорила: «Това ще бъде хубаво!»“ (Кодзики 1994, 40).

По онното (‘китайското’) четене на йеорглифите за ками (神 шин — божество, дух) и (道 до, то — път) името на тази анимистка религия е Шинто — ‘Път на боговете’.

Пра-семейната двойка потопили инкрустирано копие в океана. Капките от върха на копието направили Японските острови Хокайдо, Хоншу, Шикоку и Кюшу. После те родили множество богове, между които богинята на слънцето Аматерасу, както и боговете Оямацуми, Сусано и богиня Кушинадахиме.

Изанаги създал Богинята на Слънцето Аматерасу от лявото си око и Бога на Луната Цукийоми от дясното. Внукът на Аматерасу, Ниниги, слязъл на земята да надзирава развитието. Внукът на Ниниги Джимму, станал император на Япония и неговите наследници управляват оттогава без прекъсване (цит.пр.).

Може да се проследи генезиса на митичната двойка. Японското небесно семейство са носители на китайското мъжко и женско начало Ин и Ян и обитават небето (天 тен).

§ 716

Варианти на описание на ‘възникването на света’. Big Bang. „В самото начало бе пустота — странна форма на вакуума — нищо, което не съдържаше нито пространство, нито време, нито светлина, нито звук. Законите на природата обаче си съществуваха и този странен вакуум криеше в себе си неподозирани възможности. Също като гигантски скален къс, закрепен на върха на извисяваща се канара…

Преди скалният къс да падне, би трябвало да обясня, че всъщност не зная за какво говоря. Една история логично започва от началото. Тази история обаче е за Вселената, а за нещастие няма никакви данни за Самото начало. Нищо, нула. Ние не знаем нищичко за Вселената, преди тя да е достигнала зрялата възраст от една милиардна или една трилионна част от секундата — което ще рече много малко след сътворението с Големия взрив. Когато човек чете или слуша нещо за раждането на Вселената, то винаги е нечия измислица. Намираме се в царството на философията. Само Господ знае какво се е случило в Самото начало (а засега Тя нищо не се е изтървала да ни каже)“ (Ледерман, 13).

Относно ‘законите на природата’ — дали те си съществуват вечно или възникват заедно с Вселената, не е постигнато съгласие. Това е достатъчно, за да преценим доколко научното описание е обосновано в корена си.

Приведените разкази за Възникването на Вселената са от три независими големи култури, като може да се прокара връзка между християнското Битие и научния Big Bang — теорията за Големия взрив. И в двете светът се създава ‘от нищо’. Митологията винаги е съсъществувала с някакви рационални емпирични знания и е била на друго равнище на описание в сравнение с всекидневните описания от типа: „Тук има дърво“.

§ 717

Виртуалност на описанията на произхода. Има важни за една общност истории — митове за произхода на света, животните, човека; приказки за животни и вълшебни същества, легенди от реалното минало, пророчества. Всички те се приемат за ‘поучителни’, но те само ре-синтезират местното описание на света. Те ни казват, че общността е мъдра чрез вековен, наследен, голям опит.

Историята заздравява духа на племето, но не може да послужи като урок за лов или земеделие. Останалото е споделено и кристализирало в някакви фрази и модели на поведение разбиране за света. Историите и приказките нямат приписвания им смисъл на поука, освен доколкото младите хора им повярват и с това получат нагласа за единство и наследство. Всичко се случва веднъж. Историите са паречта от реалния или измислен свят. Целият смисъл е в самите тях, в тяхната прелест, чудо, нов опит и живот. Не е нужно историята да потвърждава или отрича нечие прозрение за смисъл. Ако същността на историята е в нейния смисъл, то тогава този смисъл би могло да се изкаже отделно. Но ако изкажем смисъла или поуката на една история, нея вече я няма.

§ 718

Местният език задава специфично описание. „F е G“ — формата на дескрипцията, едва ли е формулирана като местна, западна, но тя е такава. В други езици няма да има приписване на свойство на предмет, в други езици няма да има копула. Формата на описване носи специфична местна граматична ‘онтология’. Местната граматика диктува безапелационно разделянето на феномените на неща и събития, действия, субекти и обекти, времеви и пространствени отношения.

В различните езици са задължителни различни елементи и с това се изключват неизбежно други елементи от значението или просто се описват с наличната граматика. Нашите граматики изискват подлог, сказуемо, допълнение. Българският език изисква род и число на съществителното, но не изисква падеж, а изказва същите отношения с предлози. Английският не изисква нито падеж, нито род, нито число във всички случаи. Китайският не изисква нищо от думите освен точно определено място в изречението.

§ 719

Относителност на формата на описанията. За нас формата „S–P“, „S е P“ като описание на предмет чрез признаци или описание на нещо като такова е безусловна. Има ли друг начин да се описват нещата в света?

До къде могат да стигнат разликите във формите на описание, ни дава представа едно изказване на езика шауни. На английски изреченията „Аз бутам клона встрани“ и „Имам един пръст повече на крака си“ не са подобни… чудим се дали даже същество от Марс би видяло подобие. Но сега лингвистът отбелязва, че не е нужно да ходим толкова далеч. Ние не сме още огледали тази планета, за да видим дали многото й езици класифицират тези феномени така различно, както нашият. Намираме, че в Шауни тези две изречения са, съответно: „ni-lθawa-’kon-a“ и „ni-lθawa ’ko-θite“ (θ тук съответства на th като в ‘thin’, а апострофът — при-вдъхване). Изреченията са близки; фактически, те се различават само в последната част. Още повече, в Шауни началото на конструкцията е общо взето важната и подчертаната част. Двете изречения започват с -ni (Аз), което е проста представка. Тогава следва наистина важната ключова дума, lθawa, обичаен шауни термин, означаващ чаталеста форма. Следващият елемент, -’ko, не сме сигурни какво е, но то е съгласувано по форма с вариант на окончанието –a’kw или –a’ko, означаващо дърво, храст, част от дърво, клон, и каквото и да е подобно по форма. Последното –a означава, че субектът (Аз) извършва това действие със съответен обект. Тук първото изречение означава „Аз бутам (нещо като клон на дърво) отворено или встрани от мястото, където се разклонява“. В другото изречение, окончанието -θite означава ‘спадащ към пръст’, и отсъствието на друго окончание означава, че субектът демонстрира собствено състояние. Следователно изречението може да означава само: „Аз имам пръст в повече, разклоняващ се като чатал от нормален пръст“. Шауни логиците и наблюдателите ще класифицират двете изречения като съществено подобни.

Гледната точка на лингвистичната относителност променя присъдата на Г-н Евримен: Вместо да каже: „Изреченията са различни, защото говорят за различни факти“, сега той заключава: „Фактите са различни за говорители, чиито езикови среди им правят различна формулировка“ (Уорф 1960, 184–186).

В двете индиански изречения се вижда, че с една граматична форма (съответно онтология) се предават различни граматични форми (съответно онтологии) на западен език.

§ 720

Редът в света е въпрос на описание. Местната ‘форма на света’ е описание и е ‘софт’, а не ‘хард’ феномен. Тук не можем да намерим нищо трансцендентално в смисъл на отвъд-опитно или пред-опитно, но са налице генетични определености. В културата най-трайно нещо е езикът, и все пак той е историчен. Намираме относително постоянни форми в променлива история. Този софтуер на описанието на света оформя ‘езика’ и ‘културата’. Той е невидимо свързан с хардуера или ‘уетуера’ на тялото и специално на мозъка.

Светът е като цяло ясен, що се отнася до належащите стъпки за оцеляване на дадено място и тези стъпки са в корена на местния ред на света. Хората живеят този свят и значи знаят какво да направят, за да продължат да живеят. Когато актът не е определен и не се знае какво да се направи, се налага осъзнаване и промяна в описанието. Включва се съзнателна интенция за преглед и промяна на описанието.

В потока на описанието се оформят ритми и форми, които се повтарят циклично. Годината е цикъл на живота: на раждането, растежа и смъртта, на ритмите на живот на общността. В ритъма на годишните времена се подреждат формите и ритмите на обща активност, отбелязвани със съответни дати, обреди, празници. Те са свързани със съответните изкази, често фиксирани. Всяка от тези форми има свое езиково своеобразие, свой речеви цикъл. Подредени в един цялостен цикъл, те съставляват звената на описанието. И то се възпроизвежда, повтаря, утвърждава заедно с утвърждаването на живота на въпросната общност.

Въпреки че описанията са вариантни и преводими, те все пак оформят различни обекти в света: духове, енергии, елементарни частици. Езици, в които времето има различна форма или отсъства като категория, оформят силно различно описание, което едва ли е преводимо адекватно.

В хода на колективния жизнен процес се появяват бариери. В описанието се появяват опровержения и неопределености. Парчетата на описанието не могат да паснат едно с друго. Тогава се прави определяне на ситуацията като ‘проблем’. Интендира се действие, което анулира проблема.

§ 721

Културата като локално описание. Местното описание е специфичният по форма смислен поток на речта в езиковата общност, леещ се с живота на племето (народа). Всичко, което хората си казват и пишат, когато оцеляват, утвърждават своите обичаи, обреди, култове, знания, технологии, съставлява потока на изговарянето (описване и обясняване) на света. Изговарянето е разговор, споделяне и оформяне на общ жизнен свят. То е местно, защото животът на езиковата общност е локален, зависим от уникално съчетание на условия за живот, начини на оцеляване, форми на култ и т.н. Целият този поток се организира около местни граматически форми и ограничен хоризонт на лексика. Местното описание може да се намери и в граматичните категории на местния език. То е културно относително.

Местното описание е фиксирано в местния език с неговата форма (граматиката). Няма ‘Език’, има езици. Светът се възсъздава и въз-говаря във формите на живот. Обработен е ментално в контекста на местно човешко съгласие. Така общият живот има формата на ‘култура’. Разбира се, всяка култура е жива човешка форма и е потопена в природа. Но това деление е нестрого, неточно и в крайна сметка подвеждащо.

§ 722

‘Дескрипти’ — единици описание.

Дефиниция. Дескрипт: единица на описание. Понятие, митичен образ или каквато и да е именувана представа за същност, нещо или някой.

Дескриптите образуват локална дескриптивна мрежа и създават огромни масиви от нагласи. Категориите са форми на местното описание — ‘дескрипти’. ‘Духът’ като европейски дескрипт се противопоставя на ‘природа’, но в други култури, включително в предхристиянска Европа той е в самата природа като дух на животно, растение, езеро, скала и т.н. Такива духове присъстват в света на почти всички шамански култури под различно име. В Малайзия местните племена обясняват поведението на живите същества с ‘понтианак’ — дух, който може да се яви на ловеца и да го насочи към животното.

Опозицията ‘дух–природа’ се развива в немската класическа философия и в съвременните хуманитарии. Херменевтиката и хуманитариите като цяло са в позиция, че светът е интерпретация и култура. В тази позиция езикът заменя живота. Тук жизненият процес на тялото е ‘неавтентичен’. ‘Природата’ е ‘отчуждение’ на ‘духа’ (Хегел).

Доколкото ‘природата’ е, която се ре-синтезира от хаоса, в който пропада, за да продължи живота, хуманитаристичната позиция приема ‘природния живот’ като несвобода, граница, обреченост на ‘духа в телесната обвивка’.

Това отчуждение от реалния жизнен процес и замяната му с виртуално процедиране с текстове се намира в изрази като ‘дом на битието’: „Езикът е дом на битието“ (Хайдегер).

§ 723

Местното описание е ‘безусловна истина’. По силата на несъзнаването на виртуалната относителност в безусловната позиция в собствен център, местното колективно описание е изтъкано от ‘очевидни реалности’: време–пространство, обекти–процеси, предмети–свойства–отношения и по-конкретно от: необходимост–случайност, причина–действие, възможност–действителност, действие–страдание… В света се приемат и отделят реални и нереални сфери.

За християнина от Европейското средновековие присъствието на Бог, Сатаната, ангелите и демоните е било почти осезателно. За съвременния човек точно така осезателно е съществуването на гравитацията, радиовълните и електроните.

Чуждото описание е ‘илюзия’. Огромната мрежа от изказвания, с които една езикова общност описва света непрестанно, изглежда фантастична като цяло за друга езикова общност, доколкото изобщо е разбираема.

§ 724

Местна нагласа — поле за местните описания. Това е колективна нагласа, която е изключително инертна и трае с неизменни форми цели хилядолетия. Хората от една култура описват света не само в един език или семейство езици, но и в една обща форма или семейство форми. Светогледът, ‘Weltanschauung’, не е изключително индивидуален, той е преди всичко колективен. В това поле на осмисляне се оформят големи мрежи от индивидуални, уникални позиции в зависимост от лични опити. Западната либерална мисъл се е превърнала в идеология на личната свобода, която издига в култ всичко индивидуално, уникално, независимо. Но няма нищо в личната свобода, което да е споделяно от всички култури и да е фундаментално за човека.

Светът е артикулиран в колективното описание-обяснение. То съдържа споделените нагласи, граматиките на езиците, категориалните схеми, делението на света на сфери, обектите, процесите, историите и смислите. Един и същ възприеман свят се разделя на племенни описания и културни форми. Така в науката се обособяват физическа, биологическа, психологическа и социална ‘битийни сфери’, ‘нива на организация’, а в религията се обособяват реалиите на святото и светското, рая и ада, добродетелта и греха. Така се формира споделеното локално описание, общото мнение, doxa. Науката доминира в doxa-та на съвременния свят така, както християнството в средновековна Европа.

§ 725

‘Субект–обект’ е много твърдо, но все пак местно описание. „Аз възприемам това дърво вън от мен“ е локално описание. Съзнаването-на-обект (интенцията) (аз съзнавам, че виждам пред себе си дърво) е съвсем не базова структура, както смята Хусерл. Това насочване на съзнанието навън към предмета е понятие от думите съзнание, навън, и предмет (дърво). Но тази цялостна жива реалност може да се опише по друг начин. Например ‘тук дърво’. ‘Тук дърво’ не дели аз-а от света, не говори за насоченост на съзнанието някъде навън. Дървото не е навън, то е само извън моето тяло. Съзнанието не е вътре. То е ‘извън’ пространството. То може да се опише не само като насочване, а и като конфигуриране. Дървото е изразимо и като предмет, и като жив момент. Аз-ът може да не е инстанция, а просто живото възприемане. Възприемащ, възприемане и възприемано са езикови структури, изразяващи различни планове на перцепция.

Остава неделимата реалност на възприятието.

Категориалните схеми не са в света или в трансценденталния разум, а са есенция на светоописанието, локално валидно в една култура. Но като цяло или в коренната си форма езикът все пак изразява света. Работата е там, че езикът не казва защо човекът-и-неговият свят са именно такива. Езикът не казва коренно качество на света. Дори определението ‘феноменален’ е условно. То е само противопоставка като категория на категорията субстанция или абсолют.

§ 726

Описанието се строи заедно с научаването на родния език. Нашите родители първи ни описват света около нас. Само чрез техните думи ние научаваме и приемаме поради липса на друг избор, че светът се състои от майка, татко, аз, тяло, легло, маса, стол, мляко, днес, утре, Мечо, играчка, луна, Слънце, сън, трева и т.н. и събития — хранене, спане, гледане, преместване…

Като деца ние живеем отчасти в света на приказките, където са нашите мечти и страхове. Ние обличаме нашите гранични перцепции и покриваме неизвестността с приказни персонажи, неща и събития. В приказките хората летят, превръщат се в животни, животните говорят, а вещици и магьосници контролират силите на света. Новото преживяване се изказва в контекста на една култура и така влиза в нейното свето-описание.

Това приказно или магическо описание се заменя постепенно с научното описание, което ни включва в адекватно участие в рационалното общество (Пиаже). Ирационалните категории и символи се изтласкват настрани. Но нашите ирационални мисли и вярвания остават валидни като допълнение или противопоставка на научното описание, което съвсем не е безгранично.

§ 727

Дескриптивна инерция. Позицията има дескриптивна съставка — синтезирано описание, което се стреми да се съхрани, изтръгне от хаос, разшири. Форма на описанието е естественият език, споделян от езиковата общност и остава вън от съзнаване до сблъсък с чужд език и описание.

Когнитивните форми, светогледът, възгледите и убежденията, са фиксации на колективни визии чрез езика. Убежденията са устойчиви знания или ментални структури, които са вкоренени ментално и са силно резистентни към раз-убеждаване. Затова толерантността ги пази, а разубеждаването е често болезнено, стресово, шоково или насилствено. Човек променя убежденията си само със сила.

Западният логосен и рационален човек, както и източният традиционен човек, живее в начертани коловози и формите на проблемност са му зададени. Той трябва да прави това, което се предполага и изисква, да говори каквото се очаква от него, да се храни и облича по местния обичай. Ние живеем в ‘затвора’ на нашата цивилизация и това е цената на нашия обезпечен живот, прехрана, безопасност, сигурност, топлина и т.н.

§ 728

Динамика на дескриптивната позиция. С развиването на понятията и на наблюденията се променя позицията на описване. Променя се цялата перспектива на задаване на въпросите и те променят своя контекст, своя смисъл, като получават или губят различни смисли. Когато въображаемо проникваме в дълбочина на възприеман обект, и искаме да отговорим на въпроса: делима ли е материята до безкрайност, или има последни неделими частици, стигаме до промяна на перспективата. Оказва се, че от определен момент нататък, в плана на ‘микросвета’, ‘населен’ с ядра, електрони и други частици, въпросът губи смисъл, защото там няма какво да се дели, т.е. няма плътен пространствен обект, който да не е същевременно и нещо неделимо — вълна, и още по-точно, нещо неопределено, което извън макро-ситуацията няма определима ‘същност’. Как да кажем дали един електрон и един позитрон са делими или неделими, когато те се превръщат в един фотон? Как да кажем дали един фотон е делим или неделим, ако той се превръща в електрон и позитрон? Не може да се говори за делимост, където няма деление.

При развиването на възприятието и понятието за нещо то се променя така, че началните въпроси стават безпредметни и се заменят от нови въпроси. Така че началните въпроси не са нещо заковано, на което необходимо трябва да се даде и изобщо е възможен отговор.

А това прави безпредметни изначалните дилеми, формулирани например в метафизиката или епистемологията: „Безкраен ли е светът?“ „Познаваем ли е светът?“ По същия начин стои въпросът и за ‘смъртта и безсмъртието’: „Смъртни ли сме, или сме безсмъртни?“

Ето как се дава нов отговор на проблема на Кант за антиномиите.

§ 729

Наблюдение на чужд изказ. Местното описание на света има местна’ онтология’ и не е просто мрежа от митове или теории, а спонтанна и несъзната за субектите му форма на говорене.

„Аз обичам да ям черен хляб“.

„I like eating black bread“.

„Wǒ ài chī hēi miànbāo“ (мандарин).

На това елементарно ниво се забелязват вече разлики и непреводимости. Българското ‘аз’ е подобно на английското ‘I’, но на английски е с главна буква, за разлика от ‘you’, ‘he, she’. Китайското ‘wǒ’ значи аз, ми, на мен, мой. На български казваме ‘обичам’ в специфично значение за предмет или дейност. На английски нещата са подобни — харесвам, обичам се използват в подобно значение. На китайски частта от сказуемото ‘обича’ е представено с два знака: ‘ài chī’ обича(м). За разлика от българския, на английски и на китайски глаголът като сказуемо не се определя по лице и число в първо лице, а на китайски изобщо не се определя по род и число. Българското ‘да ям’ е преведено на английски с герундий ‘eating’, а на китайски ‘hēi’ значи ям (ядох, ще ям), ядеш, яде, ядем, да ям и т.н., без определяне на граматично време.

§ 730

Знанието е локално. ‘Социологията на знанието’ вече цяло столетие представя зад видимостите на ‘обективното познание’ феномените на социално конструиране. Човешкото познание, вярваме ние, се отнася до един и същ свят и значи е човешки смислено по цялата Земя. Но по силата на това, че живеем в локални общности и култури и говорим локални езици, наличното познание, с изключение на чистите формални системи от една страна и измерванията от друга, е локално.

Първо, опитът на различните общности е фокусиран около оцеляването. Те оцеляват в различни условия. Съответно развиват различни практики, езици и опит, специфични понятия, теории и вярвания. И те са си валидни за съответното място.

Не можем да прехвърлим като готов продукт знанието на шаманите от древно Мексико и да усвоим ‘магическите им способности’ чрез книги.

Оказва се, че научното знание може да се прехвърли в чужда култура и да се развива в нейна среда. Разбира се, то носи своя език и култура, технология и форма на учене. По подобен начин може да се очаква, че може да се изучава и магията, но на практика не се получава. Вероятно магията е илюзия или по силата на неизразимост в език магическите практики не могат да се преподават и учат подобно на науката, а само с посвещаване и пълно включване.

‘Фундаменталните понятия’ също са местни. За бушмена понятието за ‘субстанция’ е толкова абсурдно чуждо, колкото за нас неговия ‘тотем’. Естествено, не можем да се позовем на някаква неутрална инстанция или институция, която да прецени кое понятие е по-адекватно. Но опитната наука остава експериментална и не разчита на чисто абстрактни теории. Затова тя е най-близо до една глобална познавателна активност, която превъзмогва границите между далечни култури. Факт е, че опитната наука днес е налице и работи в различни големи култури. Активности, подобни на днешната опитна наука, са осъществявани в най-различни култури. Свидетелство за това са астрономиите и календарите, които съвпадат в силна степен, медицинските предписания и практики, знанията в земеделието, управлението и войната.

Къде е границата между локално и глобално знание?

§ 731

Записването фиксира описанията и с това абстрактните дескрипти. Описването е зависимо от писмеността. Писането е по-определено и рефлективно описване в сравнение с говоренето за света. Писмената култура на антична Гърция внася в описанието известяване без граници. Езикът трансцендира езиковата общност с нейната времева и пространствена ограниченост. Текстовете стават достъпни на всеки, който научи писмения гръцки и на всеки, който знае езика на евентуалния превод. Траките в съседство на Елада не оставят текстове за собственото си описание на света и остават неизвестна отвъд пределите си култура. За тях ние узнаваме само по разказите на гърците и другите писмени култури — една проекция.

Ако гърците нямаха писменост, Европа като културно поле не би била съвременната цивилизация, а нещо съвсем друго, във всеки случай без нищо от метафизиката, науките в тази си форма и литературата.

Видът на писмеността носи форма на описание, която преформира писмената и повлиява силно на устната култура. Идеографичната и фонетичната писмености създават две различни форми на описание. Знакът като знак на нещата е независим от речта, а като проекция на казаната дума следва речта. В първия случай писмените знаци не означават части на речта и нямат граматическа форма. Липсват определени субстантиви, предикати, обекти, глаголи. Това предполага липса на абстрактни категории, обособени като субстанции, същности, свойства, качества.

Философията в собствен смисъл е форма, фиксирана писмено и значи подрежда света във формата на тази скриптова граматика. Мисленето за света с йероглифи подрежда света без тази форма и значи без субстанциите, атрибутите, качествата. В частност, не е възможно в йероглифната писменост да се субстантивират прилагателни и така от нея отпада цялата метафизика във формата, разработена от гръцките философи.

§ 732

Чуждото описание — огледало на собственото. Описаният свят е вариантен, свободен, релативен в смисъл, аналогичен на Специалната относителност. Едно положение в света може да се изкаже в различни езици, в различни описания, в различни култури. Когато тези изкази се разпознаят като равнозначни, е налице превод. Със същия акт на уеднаквяване ние заявяваме, че извън езика има свят. Но също така в един език и в едно описание е налице вариация и неопределеност.

Чуждото описание носи различен опит. Чуждото описание, разбира се, носи различен от нашия опит. По силата на това то може да е разрушително, или пък обогатяващо нашето описание, ако се разбере и претопи в него.

Актът на претопяване на чуждото описание и в двата случая демонстрира относителността на нашето собствено. Той може да е положителен, ако успеем да осмислим чуждия опит в нашия език и живот. Тогава той не само дава нов хоризонт за нови възприятия и понятия, но и тласка собствената нагласа към независимост и осъзнаване на вкоренени смисли.

§ 733

Местното описание е невъобразимо отвън. Този същият наш свят би могъл да се опише в невъобразими за нас тук понятия. Така е описан света в шаманските култури, съвсем непознати за нас, макар и част от нашето собствено минало. Непонятността на това забравено описание трябва да ни покаже, че нашият собствен начин на описание е непонятен и странен за други. Дори Западният свят е описан случайно именно в тези понятия, в които е описан. Ако за корен на Запада беше послужило тракийското описание, а не гръцкото, усилено в писмеността, Европа щеше да е друга.

Описанията и обясненията се разминават и в някакъв смисъл са непреводими едно в друго (Quine. „Ontological Relativity“). Но тази ‘онтологическа относителност’ по термина на Куайн не е ‘относителност на света’, а относителност на думите-илокалните форми-на-живеене. Думите не носят свят, както посочването на предмета не го създава.

§ 734

Относителност на дескрипти: душа–тяло. Локалното описание се изгражда на основата на коренни идентификации, определения, разграничения. Такова разграничение за западната култура е дихотомията ‘душа–тяло’. В други култури намираме аналогични понятия и двойки, но в тях душата и тялото не се противопоставят като нематериално и материално.

Езикът се концентрира около такива разграничения и всяко описание е пронизано от тях. То може да стане граматическа структура като делението на света на субект/обект. И двете деления не са всеобхватни, не се срещат във всички култури. Азът, душата, личността, се противопоставя на света като субект на обект или като душа на тяло.

§ 735

Относителност на дескрипти: ‘цикличността на времето’.

„Цикличността извиква представа за въображаема множественост. Но сходството на цикличността със съвкупност не се дава задължително от възприятието, преди да се изрази в езика, иначе това сходство би се наблюдавало във всички езици, а това не е така. В нашето възприятие на времето и цикличността се съдържа нещо непосредствено и субективно: ние усещаме времето като нещо ‘ставащо все по-късно’. Но в мисленето на хората, говорещи на SAE (среден европейски стандарт), това се отразява по съвсем друг начин, който не може да бъде наречен субективен, макар и да е мислен. Бих го нарекъл ‘обективиран’ или въображаем, тъй като той е основан на понятията за външен свят. В него се отразяват особеностите на нашата езикова система. Нашият език не прави различие между числата, съставени от реално съществуващи предмети, и числата, които са ‘самоизчисляеми’. Самата форма на мислене обуславя това, че в последния случай числата съставят от някакви предмети, както и в първия. Това именно е обективация“ (Уорф 1956, 140).

Измерването на времето става чрез равномерни дискретни или континуални процеси като изместването на сянката, маховете на махалото, придвижването на стрелка на стъпки, електронните процеси. Разликата с меренето на разстояния е, че моментите на времето не са дадени никъде заедно. Още една разлика е, че се мери нещо, което обективно не съществува (като същност ‘Време’), а се осъществява в самото мерене — потока на света.

Измерването на величини, които само се проецират в пространство-времеви феномени, е интерпретация на реални ритми и форми. Но в културата, в която те се приемат, те се приемат като светови дадености.

§ 736

‘Времето е’ е локална дескрипция. Няма нещо, към което да се отнесе ‘времето’ — слънцето изгрява и залязва, но не времето. Човек се ражда и умира, но не времето. ‘Времето тече’ е локална дескрипция, в която абстракцията се превръща в понятие, понятието в универсалия, а тя — във фундаментална същност. Ние сме проецирали толкова силно и устойчиво ‘времето’, че спонтанно го използваме като основно име, което е субект на състояния, свойства и отношения.

Все пак всички племена описват потока на света — ние си спомняме ‘миналото’ и очакваме ‘бъдещето’. В нашата наука времето с неговата необратимост заляга в основни понятия и принципи — Втори принцип на термодинамиката.

Семантиката на ‘сега’ и ‘тогава’, на ‘вече’ и ‘още’, на ‘преди’ и ‘след’ изглежда непоклатима. В различни езици има или няма граматични времена, но във всички езици има разлика между минали и бъдещи събития и в никой език не се променя факта, че ние сме се родили и ще умрем. Вероятно именно тази необратимост и крайност на нашия живот е в корена на понятието и граматичната универсалия ‘време’. Но ако реално време не съществува, какво реферират тези понятия и граматични форми? Моят отговор тук е: времето е израз на квалии като спомени, актуални усещания и очаквания. Самите тези квалии, както и червеното или соленото, са неопределими вън от езика и несподелими. Не съществува ‘цвят’, а реален спектър от преливащи се цветове с определена последователност — от виолетово до червено. Не съществува ‘време’, а реално течение, в което се преливат, без да се обръщат, моментите на нашия живот — от раждане до умиране. Именно на този фон са определими времевите дименсии: преди и след, вече и още, минало и бъдеще, и времената на нещата и процесите — ден и нощ, изгрев и залез, поява и изчезване.

Относителността на времето и специално на бъдеще-сегашно–минало е анализирана в моите Граници на науката (1995) и Научното обяснение на света (2000), а на понятията за промяна — в De-cogito. Отмисляне на измисления свят (2007).

§ 737

Описанията на времето са относителни. Обикновеното описание на времето на Запад е линия с посока минало-бъдеще. Но ако линията се обърне и опишем времето от бъдеще към минало: първо едно събитие е очаквано от бъдещето, после е изпитвано като сегашно, и най-после отива в миналото, не се изпада в противоречие и се описват отново същите времеви феномени.

Времето в индийското традиционно описание е циклично и неисторично, а на Запад — линейно и исторично.

Това, което откриваме в чужди описания, може да се проумее с отмисляне на собственото описание. В езика хопи описанието на времето е различно от привичното за нас, прието като очевидност. Там се описва вътрешен поток и се разделя минало-и-сегашно от бъдеще. Външните събития не се отнасят времево към наблюдателя, а пространствено-времево. В навахо също няма обективно време в смисъл на измерима величина.

§ 738

Релативизиране на научното понятие за време. Абсолютното празно време в Нютоновата механика и класическото западно описание е заменено с относително събитийно време в механиката на Айнщайн. Миналото не е само̀ по себе си минало, а е минало в инерциална система. Минало, сегашно и бъдеше плават и за едно и също събитие се приписват последователно модусите бъдеще–сегашно–минало. Така се вижда, че те са относителни и влизат в противоречие, ако се вземат като времеви определения на събитието. Ако се отмислят тези относителни модуси, основните понятия за време: бъдеще, минало, настояще, може да се види дали времето остава. Отмисляме бъдещето, отмисляме миналото, и се опитваме да останем в настоящето. Но настоящето също се разтваря, доколкото е зависимо от бъдеще и минало. Остава съзнание за течение, съзнаваме живота-натялото, течението-на-реката, движението на облаците.

§ 739

Граматичните времена. Темпоралните описания съдържат ‘универсалии’ — преди–след, минало–сегашно–бъдеще, още-вече. Те се подреждат в отнасяне спрямо момента на говоренето — сега. В индоевропейските езици всяко изказване задължително съдържа времеви компонент — трябва да бъде определен момента или периода спрямо момента на говоренето.

Граматичните времена не са налице във всички езици. Отново за сравнение с индоевропейските времеви системи — в китайския няма граматически времена.

§ 740

Времевите мащаби. Времето ‘тече бързо’, ‘тече бавно’ или ‘е спряло’ в зависимост от хоризонта на нашия живот на човешки същества. Ние не забелязваме историята, не виждаме еволюционните промени и съвсем не си представяме геологичните и космическите събития. И все пак ги намираме в паметта, записани в архивите, запечатани в земните пластове, разпределени в лъченията на звездите.

Най-трайното, което не влияе върху нашия живот, го категоризираме като ‘вечно’. Най-нетрайното, което не се възприема, го категоризираме като ‘моментно’.

§ 741

‘История’ е западен логосен дескрипт. Нека разграничим дескрипта ‘история’ от хронологията. Хронология на събития се прави по-рядко или по-често в най-различни писмени култури. Историята е времеви смислов конструкт, начало, ставане и завършек на жизнен поток. В християнското разбиране за история началото на човешката съдба е първородният грях, а краят — Страшният съд.

Историите се пишат въз основа на хронологиите на събития, предимно на държави, монарси, пълководци, в следващите големите събития десетилетия и столетия, като местно самоописание, разположено във времето. Подборката, дефинирането и тълкуването на събитията е тъканта на разказваната и писаната история. Затова историята на някои народи и култури има телеологична финалност.

‘История’ няма в самия свят. Историята е предимно западна идея. Разбира се, и други култури имат точни записи на събития, като Китай и Египет. В Индия не се записва история, а вместо това се разказват легенди. Единствено на Запад и във връзка с християнството е развита идеята за История като един процес с начало и край, посока и смисъл. Логосната мисловна нагласа хипостазира историята на Запада като Световна история, поставяйки историите на другите цивилизации в периферията.

Съвременен вариант на идеята за края на историята е развит от Франсис Фукуяма (Краят на историята). Той смята, че либералната демокрация е общочовешки връх в социалния ред и в този смисъл край на историята.

§ 742

Пространствени ‘универсалии’. За разлика от времето, пространството е тук, реално. Дали това не е абсолютна разлика между време и пространство? Не знам, но във всеки случай ‘пространство’ е същата фикция като ‘време’, взето без отношения. А в центъра на всички пространствени определения отново е телесният индивид — тук. Спрямо този център се определя ‘там’ в съвършена аналогия със ‘сега–тогава’. Производни дименсии са: напред–назад, нагоре–надолу, наляво–надясно. Те са нереални вън от отнасянето към ‘тук’. ‘Нагоре–надолу’ е зависимо от земното притегляне и вън от него губи смисъл, ‘напред-назад’ е дименсия на асиметрията на тялото ни, а ‘ляво–дясно’ е огледална симетрия, асиметрична като необратимост на лявонавита и дяснонавита спирала. Всички живи макромолекули са навити дясно и това е основен и необяснен факт. Допираме се до неизвестното, което не е плод на езикова конвенция.

§ 743

Отвъд дескриптивната относителност. Референтът при посочването с пръст, който реферира пришълецът, който нищо не знае, а само вижда, натъква се на форма, е един и същ за него и неговия домакин. Тук няма значение неопределеността на самото посочване и разликата между ‘предмета’, ‘частта от предмета’ и ‘появата на предмета’ (Куайн). Тази разлика може винаги да се определи с достатъчно на брой посочвания в различни условия и да се отстрани неяснотата относно ‘тази форма’ и ‘другата форма’.