Сергей Герджиков
Философия на относителността (34)

§ 745

Споделени форми и неопределеност на началото. Във всевъзможните митични и научни описания на ‘Произхода на Света’ са налице редица споделени феномени: пространство–време (начало във времето), небе–земя, Слънце–Луна, суша — вода, животни–хора. Специфичен в описанията е факторът ‘причина’: „Бог каза“, „Изанами и Изанаги решиха“, „По законите на природата стана това-и-това“. Този фактор остава неизменно неясен, спонтанно антропоморфизиран или парадоксален: „Законите на природата възникват“, „времето възниква“. Астрофизиците признават, че Големият взрив е логически и теоретически парадоксален и това се фиксира в ‘сингулярността’ — еднократно събитие без пълна обяснимост.

Тук се вижда споделения един свят (реална относителност) и неописуемостта на възникването му.

Според принципа на реалната относителност знак, дума, изказване; понятие, твърдение, описание имат смисъл като моменти от жизнени процеси.

При отчет на различията езиците са разбираеми, смислите са съобщими и светът е един за всички езици в една форма на живот — човешката форма.

Знанието, изразено в език, има смисъл само по отношение на реалния свят-живот.

§ 746

Семейства от местни мотиви. В пластовете на нашето споделено описание се крият невидими форми, може би споделени между всички култури. Карл Юнг разпознава такива форми като ‘архетипове’ на ‘колективно безсъзнателно’. Подобни форми обясняват подобията в митове, култове, религии. Мотивът за възникването на света чрез вид зачеване е такъв мотив. Много племена, народи и култури боготворят Слънцето и земята, а някъде де се отъждествяват с мъжкото и женското начало в раждането на света. На много места се разказва за чудовища като драконите или змейовете. В много култури по света е жив разказа за Райското време, ‘Златния век’, когато благата са стигали за всички, хората са живели в хармония, и това време може пак да дойде. В Стария завет това е разказът за Едем. В Китай това е разказът за времето, когато е имало ‘малко хора и много неща’, отнасяно към легендарния Жълт император.

В много култури по света е жив разказа за Всемирен потоп.

Разказът за Ноевия ковчег, залегнал като история в Стария завет, се намира в различни варианти в различни култури. Същото се отнася и за историята със саможертвата на Бога за спасението на хората, разказана в Новия завет като Христовата мисия. Историята за Ной може да се съживи и сега, като история за това, че при глобална катастрофа ще се появят хора, които ще спасят човечеството и живота по някакъв начин.

§ 747

Субективните валидности остават в рамките на Lebenswelt — Хусерл. Как хората живеят в общ свят и споделят едно описание, щом възприемат света индивидуално? Това е във феноменологията проблемът за интерсубективността. Тя е възможна в степента на еднаквост на живата форма и процеса на синтеза й, посредством езика.

Тук е мястото да проследим как се стига до понятието ‘жизнен свят’ и преди това до неговия предшественик — ‘интерсубективността’. В Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология (1935) Хусерл въвежда изключителното понятие ‘Lebenswelt’, ‘жизнен свят’, което обяснява феномените на индивидуална и социална относителност. Тук продължаваме пасажа от Кризата… за валидностите: „Ние не смятаме обаче поради това, че съществуват много светове. По необходимост вярваме в този свят с едни и същи неща, явяващи ни се само по различен начин“ (Хусерл 2000, 36).

„Не е ли жизненият свят като такъв безкрайно познатото изначално саморазбиращо се във всеки човешки живот, онова, което благодарение на опита ни е изначално близко в своята типика?“ (цит.пр., 246).

„Наименованието ‘жизнен свят’ прави възможни и изисква вероятно различни, но по същество взаимосвързани научни постановки и може би белег на истинската и пълна научност е тъкмо това, че всички те би трябвало да се разглеждат в единство, като обаче се следва същностният за тях ред на фундиране, а не да се разглежда едната, да кажем, обективно-логическата, сама по себе си (това особено постижение в пределите на жизнения свят), докато в същото време другите изобщо не се разглеждат научно; никога следователно не се проблематизира научно начинът, по който жизненият свят постоянно функционира като подоснова и по който неговите многообразни дологически валидности са обосноваващи за логическите, теоретичните истини“ (цит.пр., 147).

Това прозрение на късния Хусерл е от централна важност за изследването на реалната отнесеност на всички дескрипции на света към жизнения процес. Наистина Хусерл остава в континенталната класическа нагласа за ‘фундирането’. Lebenswelt е излаз към общата (реална) отнесеност на всички, включително на научните дескрипции към човешкия свят. Преди това Хусерл е получил спекулативно този общ свят в понятието за Intersubjektivität (интерсубективност).

§ 748

Хусерл за ‘форма на света’. В Кризата Хусерл неясно загатва за важното в това изследване понятие ‘форма на света’. „Несъмнено към структурата на света спада и това, че всички физически тела имат своите специфични сетивни качества. Но чисто фундираните в тях качествени конфигурации не са аналози на пространствено-времевите гещалти, те не се поместват в своя собствена форма на света. Гещалтите-граници на тези качества не подлежат на идеализиране в аналогичен смисъл, техните измервания (‘оценки’) не могат да се съотнесат със съответстващите идеалности на един конструируем, вече обективиран в идеалността свят“ (Кризата, 48–49). И по-нататък: „опитно узнаваните в нагледните физически тела специфични сетивни качества (‘пълнотите’) по един твърде особен начин имат регулирано сродство със същностно принадлежащите им гещалти“ (цит.пр., 49). Двата пасажа са доста неясни, за да се прави смислен коментар — не бива да домисляме онова, което в тях ни се струва липсващата ‘идея’. На мен не ми е ясно как в ‘специфичните сетивни качества’ се ‘фундират конфигурации’, които ‘не са аналози на пространство-времевите гещалти’. Но явно става въпрос за това, че идеалните конструкции се осмислят в реалните форми в света преди науката. В De-cogito, 2007 и тук във II част е тематизирана в този дух несъпоставимостта между сетивно и понятийно.

§ 749

Интерсубективното — споделяне на света. Проследяваме назад, за да намерим корена на споделяния ‘жизнен свят’. В Картезианските медитации (1929) намираме: Другите „биват познавани като психически господстващи в съответно принадлежащите им природни тела. Преплетени по такъв начин с телата, като психофизични обекти, те са в света. От друга страна, аз ги познавам като субекти по отношение на този свят, като познаващи този свят, при това същия свят, който и аз познавам, и като познаващи мен, както аз познавам тях.

Във всеки случай, в рамките на моя трансцендентално редуциран чист живот на съзнанието, следователно в себе си, аз познавам света заедно с другите и съобразно смисъла на това познание (опит) не като моя, така да се каже, частна синтетична конструкция, а като чужд, като интерсубективен, съществуващ за всеки и в обектите си достъпен на всеки свят. И въпреки това всеки има своите познания, своите явления и единства от явления, своя светови феномен, докато познаваният свят в себе си остава отвъд всички познаващи субекти и техните световни феномени“ (Хусерл 1996, 229).

Тук има проблем и той е загатнат, но не видян ясно: проблема с интерсубективната интенция на трансценденталното Его. Защото редуцираното чисто трансцендентално Его не може да се разположи заедно с опитно наличните други его — те са трансцендентни като трансцендентални Его, като Его в себе си. Като телесни същества те вече са емпирични азове и значи са в емпиричен опит на моя емпиричен аз. В ‘трансценденталния Аз’ няма място за другите — без телата си и сетивно-възприемаемите си думи те са ни недостъпни.

Транс-субектността не е трансцендентална — другите не са ни достъпни като Азове в нашия чист неемпиричен и непространствен Аз, а в сетивния опит на пространство-времето и общуването в него посредством езика.

„Именно по такъв начин трансценденталната субективност се разширява до интерсубективност, до интерсубективна трансцендентална социалност, която е трансценденталната основа за интерсубективната природа и свят изобщо…“ (цит.пр., 138).

Хусерл допуска съвсем излишни същности, за да ‘обоснове’ интерсубективността, след като тя е и без това ясна в „смисъла, който светът има за нас преди всяко философствуване“ (пак там). Една ‘абсолютна и безпредпоставъчна философия’ няма откъде да получи нито ‘трансцендентно обосноваване на предфилософски смисли’, нито ‘трансцендентална субективност’. Защото ако философията представя един свят преди нашия живот, в който светът се разкрива, тя ще бъде чисто фантастична измислица. От друга страна, ако философията замени предфилософската нагласа за света с философия на трансценденталния субект, тя престава да бъде феноменология, доколкото въвежда метафизична същност.

§ 750

Дескрипциите изразяват интенции. Дори такова неутрално описание като: „Слънцето изгрява“ съдържа експресия на човешко състояние: ‘изгрява’ е израз на животворност на слънчевата светлина-топлина. Можем да намерим експресивния аспект на описанията в ситуация на живо общуване или в контекста на писан текст. Обикновено несъзнавана, реалната позиция създава фона, очертава областта и задава възможния спектър от нагласи, с които описваме. Затова нашите описания никога не са неутрални и безусловни, дори в науката.

Описанията търсят факти, за да ре-синтезират (възстановят) от разклащане или накъсване една картина, която е налице. Те целят потвърждаване или опровергаване, експанзия на вече налично описание, негово попълване или коригиране на описание. В друга интерсубективна нагласа описанията служат, за да потвърдят или отрекат предположение или теория.

§ 751

‘Синтезът’ на колективното описание от индивидуалните опит-и. В едно от племената по долината на Амазонка се приема реалността на хекула — ‘дух’ на съществата и нещата. Този дух се носи ефирен и невидим над нещото или съществото. Той може да се види обаче насън. Преди лов предците са сънували хекулата на животното, което е било знак, че ще го убият. Ловецът сънува дух на тапир и на следващия ден го убива. В наши дни ловците вече не виждат насън хекула на дивеча и така обясняват по-слабия улов. Но приемането на опиат в съпровод на специална песен води до транс и среща с хекула на различни същества.

Действителната, жизнена интерсубективност е цялата култура на една общност. Тя се предава чрез опита на индивида и обучението, което получаваме от общността. Моментната местна индивидуална позиция е плод на уникален опит, обучен общностно.

Ако перцепцията е моя и недостъпна за други, то как тя може да се съгласува с други перцепции? Когато двама гледаме планината и моят партньор ми показва човек високо горе на поляна, а аз не мога да го видя от едно дърво, зад което той стои, тогава събеседникът ми казва: „Ела тук и ще го видиш“! Аз отивам и гледам от неговото място и виждам човека далеч в планината отляво на дървото.

Това в чие възприятие се извършва? Ако е само в моето, то как да обясня, че другият вижда същото от същата точка? Излиза, че има пространство и свят, който споделяме, така че всеки го има цялото в негово си копие, което се движи заедно с неговото тяло в моето пространство. Всички движения на зримия свят са координирани между възприятията на хората така, сякаш светът, който възприемаме, е вън от нас. Но в действителност това ‘също’ не е нито координация, нито един и същ свят, нито ‘предустановена хармония’. То е неизвестно и въпросите за него са безсмислени.

Това, което е налице, е натрупване на индивидуални опити, тяхното координиране и насочване, утвърждаване и развиване на колективното описание.

§ 752

Изказите са съобщения в споделени жизнени процеси. Описанието в един изказ не е отделимо от експресията и споделянето. „Това място е добро за заселване“ е и израз на задоволство, и описание, и споделяне. Изказът обаче е съзнателно или несъзнателно оформен като споделяне, съобщаване. Съобщаването съобщава състояние на нещата, ситуация и така е описание. Хората не биха описвали нищо извън общностния живот.

Това, което споделяме със себеподобните, не е разделимо ясно на ‘знание’ и ‘ценност’, ‘мислене’ и ‘чувство’. За едно и също нещо различни хора казват различни неща: ‘красиво момиче’ — ‘лошо момиче, ‘гениално’ — ‘глупаво’, ‘приказно’ — ‘мразовито’. Къде е тук знанието за света и къде е оценката? Къде е мисленето и къде е чувстването? Кое е когитация, cogito? Ако всичко това е cogito, тогава думата става празна.

Много по-адекватно е да схванем изказите като споделяне на живот, на фрагменти от жизнен свят. Всяко такова изразяване очаква от събеседника съ-участие, разбиране, предлага му уникалната ни опитност. И всяко върви заедно със смисъла си, неразличимо е от него. Смисълът на изказа не е нищо различно от момент на разгръщане на жизнен свят.

Много бедно е да окачествим езика като проекция на мисловна форма. Много изкуствено е да разделим изказването на изречение и смисъл.

§ 753

Светът, който споделяме, е извор на смисъл. Възможно е за всяка ситуация да се зададат смислени въпроси. Но поначало не може да се реши кои въпроси са смислени. Това става при тяхната разработка като въпроси не в понятийна система, а в жив контекст. Общо взето, смислените въпроси са определения на неопределености в локални актове.

Така ние се питаме в игра на шах: „Къде да играя с коня си, за да го запазя и да получа позиционно превъзходство?“ Този въпрос има отговор, който поне частично реализира запазването и позиционното превъзходство.

§ 754

Защо описваме? Не толкова защото търсим истината, а по-скоро защото споделяме опит. Защото между хората от една езикова общност се предават практики на оцеляване и просперитет.

Описанието не променя света, както думата ‘вода’ не ни носи вода. Думата не само не носи нещото, но и не го познава. Водата се познава, пиейки вода, гледайки дъжд, плувайки в река или море. Тогава какъв е смисълът на описанието? Изглежда, че то само предава опит от един на друг човек и така усилва колективната дейност. А ние сме научени да смятаме, че описанието някак отразява света. Тук се коренят поне някои от ‘философските проблеми’. Затова се объркваме при осъзнаването на несвързаността на ‘мозък’ и ‘съзнание’. Търсим обяснение и си представяме същности. Ние лесно говорим за неща, които в света не са свързани, без да съзнаваме пропадането на въпросните връзки.

§ 755

Защо обясняваме? Да обясниш нещо, значи да го свържеш с останалите неща в света, да ре-синтезираш виртуално световата форма, която хората ще припознаят като ясна. Друг е въпросът, че от тази яснота нататък е самата загадка на света. Например обясняваш рани по лицето си с падане от велосипед. Остава да се обясни защо неотменно всичко незакрепено пада, но това не се обяснява нито в Нютоновата механика, нито в Айнщайновата.

В жизнения процес на ре-синтез ние приемаме този свят и приемаме постепенно за ясни неговите ритмично повтарящи се форми. Реките текат надолу, но птиците летят. В тази яснота светът не е рефлектиран и неартикулиран, преди да се появи преграда. Преграда тук значи пречка пред жизнения, включително ментален, процес. Налага се пробив, за да продължи живота. И тогава се задвижва обяснителния процес.

Обясненията свързват като поток на нещата и като линия на действията онези събития, които намерим в света и действията, които възнамерим да извършим. Така обяснението е нишка или мрежа, изтъкана от линиите на живота. Тя може да е самотна нишка или нишка, вплетена в готова тъкан — теория, възглед.

§ 756

Хората се учат да описват в хода на живота. Светът се научава и при животните, и при човека. Той се очертава с възрастта, в детство, прекарано с родители — възрастни индивиди от същия вид и популация (културен регион).

Джордж Бъркли в Нова теория на зрението открива отсъствието на зрителния образ без връзка с другите сетива (тактилното сетиво). Това значи не невъзможност на зрението и важност на тактилното усещане, а необученост на зрението. Когато слепородени проглеждат към света, те се учат да виждат. В началото видимите предмети за тях са цветни петна и форми без реални размери и разстояния. Цветните петна значат мека структура, а отсъствието на разстояние — че пространството се формира чрез всички сетива и чрез обучението.

Какво е ‘обучение’? Това е оформяне и подреждане на колективно описания свят, включване в езиковата и културната общност. Ориентацията и обучението са едновременно епистемологични и онтологични. Светът се оформя, възниква за индивида.

Ключът към научаването е ‘изпитването’ с ум-и-тяло. Голото око не помни — помни цялото ни същество. Движението не може да се усвои само с тяло — трябва схващане. Трябва да определиш умението (примерно танцово движение), което учиш. Трябва да го усетиш, разбира се, като собствено телесно движение, да го опиташ телесно. Тяло и ум заедно правят движението. Да схванеш, означава да запечаташ в ума формата, която може да се разнообразява, повтаря, допълва и продължава.

§ 757

Силните описания са близо до глобалност. Описанията са с различна степен на сила. Това значи различна степен на валидност, глобалност, интерсубективност. Описание, което може да се преведе без проблем на чужд език, на много чужд език, на всеки език, е от порядък на човешката форма, на формата на света. Такова е описание на раждане, на умиране, на звезди и луна, на слънце и облаци, на планина и река, на дъжд и сняг, на вятър и огън. Така основните стихии или елементи на света на Запад и на Изток са едни и същи: Нещата се състоят от огън, въздух, вода, земя.

Силата на едно описание може да се установи в неговата яснота, мобилност, многовариантност, преводимост. Няма начин онези описания, с които оцеляваме, да са неверни. Защото животът е реалната среда за описанията.

§ 758

‘Рационалното процедиране’ има формата на експанзиращ живот. Тя е локален ресинтез на човешката форма във верига операции и само чрез това на цели и правила. Няма формата на практическа логика. Правилата са неопределени пълно. Следването им е рационално, докато не се изчерпят. Рационалното процедиране е синтез на решение на проблем. Рационалността е ограничена. Рационалните действия не могат да се предвидят точно. Да си пробивам път в проблематичността на света значи да процедирам рационално.

Ние не сме свободни да определяме с дефиниции на понятия какво е живо и какво не е. Ако бяхме, можеше без проблем да провъзгласим един мъртъв човек за жив и така да го ‘възкресим’. Така и става в онзи контекст, в който нашите близки ‘живеят’ в нашата памет. Но това не ги връща от света на мъртвите.

§ 759

Културно нерелативни рационални действия. Такива трябва да са налице, доколкото ‘културата’ е потопена в ‘природа’. Ние все по често действаме заедно с хора от чужди култури в производството, на пазара, в политиката, в науката и в изкуството. Щом това е така, то нашите местни рационални форми са сходими и могат да се проецират в единни рационални дейности. Но не само в общи дейности, а и независимо и далеч един от друг хората действат по едни и същи схеми, за да постигнат сходни резултати.

Експеримент. Музикалната плоча се върти, тя е прорязана в спираловидна линия, микроканал, в който се плъзга грамофонната игла. Иглата пълзи в канала и хваща всичко: ниски, високи, средни звукове. После идва мрежа от резистори — еквалайзер. Чрез него се регулира силата на ниските, средните и високите честоти. Диджеят манипулира реалния звук в дискотеката с еквалайзера. Той следва възприятието на публиката. Затова извършва манипулацията строго последователно. Това е правилно действие. За да се стигне до най-силно въздействие точно по време на музикалната кулминация, той предварително анулира ниските честоти. А малко преди кулминацията започва бавно да ги усилва и на най-сугестивното място на парчето те са максимални. Перцептивният ефект е силен. Публиката ‘полудява’ на дансинга. Това усилване след анулиране е отмерено, то не може да се повтаря безразборно много пъти, защото ефектът изчезва и се превръща в лош звук.

Всеки диджей във всяка точка от земното кълбо може да направи същото със същия резултат. Това може да се нарече ‘обща относителност на рационалното действие’ независимо от отделната култура.

§ 760

Описанията са смислени в жизнени процеси. Те изразяват позиции-перспективи в жизнени процеси. Описва се нещо в комуникативна ситуация. Когато препоръчваме на някого да гледа филм, маркираме привлекателните моменти с цел да събудим интереса на събеседника. Дори когато описваме научни факти, ние го правим за научната общност и избираме описание, което хвърля нова светлина и изказва ново наблюдение, експеримент, понятие.

Проумяването е възможно само в хоризонта на възприемаемото. То носи формата на света и не може да излезе извън нея. Не може да се проумее невъзприемаемото. Предполагаемите ненаблюдаеми същности се ‘изобразяват’ като възприемаеми, пред-ставят се. Умът действа само в обхвата на сетивата. Категориите на разсъдъка се отнасят само до сферата на възможен опит или чист наглед (Кант).

§ 761

Позицията — констелация на изкази и актове. Позицията не е просто гледна точка, перспектива, ъгъл на зрение, аспект, гледище. Тя е място на жизнен процес, жива форма в ситуация на ресинтез.

Дефиниция 9. Виртуална позиция: момент-място на знаков акт в центъра на координатна система на език: ‘тук–сега–означавам–това’.

В едно и също време и място хората клонят към едни и същи изрази, групи мнения, митове и визии. Това е локална гравитация. Ние спонтанно проецираме моментните форми в бъдеще и в минало. Спонтанно проецираме местни форми, приемайки ги за валидни по целия свят. Дори в научния анализ лесно се екстраполират сегашни тенденции неоправдано далеч в бъдещето. Такива съвременни и местни визии са ‘мислеща програма’, ‘глобално затопляне’, ‘енергийна криза’, ‘глобализация’. Сега ние на Запад вярваме в мощта и неотвратимостта на тези феномени в бъдеще, но ако погледнем назад, такива митове са се разсейвали и забравяли: ‘комунизъм’, ‘вечен двигател’, ‘евгеника’, ‘кибернетика’.

§ 762

Описанията са сходими. ‘Сходимост’ тук означава, че описанията могат да се съотнесат мисловно от позиция на всяко от тях. Сходимостта не означава пълна преводимост на описанията. Сходимост не означава наличие на универсално описание, от което специфичните културно описания да се изведат. Сходимост просто означава общо място, където най-различни описания на едно и също нещо могат да се групират. Обяснението на това групиране е споделения човешки свят — динамиката на човешката форма. Тя създава гравитацията и полето, в което описанията се групират и държат близо до този коренен източник на осмисляне.

Възможните описания гравитират към човешки жизнени процеси. Позициите гравитират към позицията на човешките същества — проблематичен ресинтез на човешката форма. Локалните описания са разбираеми чрез глобалните квалии.

Описанията са сходими при цялата си локалност. Свидетелство за това са преводите, които винаги са възможни, макар и не пълни и точни. Това е реална дескриптивна относителност и е аналогично на ‘общата относителност’ спрямо ‘специалната относителност’ в Айнщайновата механика. С други думи, описанията гравитират към един свят и не са произволни. Доказателство за това е, че хората от най-различни култури се разбират и са възможни съвместните им действия в едно и също време и място.

Сходимостта на описанията прави възможен съвместния живот на хора от различни култури, които даже не си знаят езиците.

§ 763

Описанията гравитират към ‘човешката форма’. Въпреки разликите в нещата и отношенията между тях в различни описания, те описват един и същ свят на сетивно ниво. В това описанията не са относителни като локални позиции, а са културно безотносителни и глобални.

Реална отнесеност/ относителност: определеност на моменти в жизнен процес, смисленост.

Формите и ритмите на човешкия жизнен процес са едни и същи навсякъде: раждане–живот–умиране; виждане–чуване-докосване–обоняване–вкусване; емоции–чувства–мислене; будуване–сън–сънуване; съпруг–съпруга–деца; храна–жилище-облекло; език–общуване–общностна дейност; опитни знания-митологеми; представи–понятия–описания.

‘Човешката форма’ не е фиксирана и не е налице в някакъв чист вид. Тя е невидимо ядро на всяка човешка култура и интерпретация на света. Как тогава се установява, че тя е налице? Така, както се установява, че е налице генетична цялост на човешкия генофонд, който го отличава като биологичен вид. Първата подредба е възприемането на света в пространство-времева форма. Първа подредба е определянето на нещата и събитията (тъждеството, непротиворечието, логиката). Първа подредба е принудителното съгласие относно цветовете, принудителното противоречие в изречението: ‘Бялото е синьо’. Това изречение има логическата форма на истинно твърдение, но то е противоречие.

§ 764

Описанията описват един и същ свят. Тази планина, тази река, това море, това небе нямат алтернативност в описанията. Всички хора ги намират там, където са, макар че ги описват различно и с различна езикова форма. Интерпретациите гравитират към една споделена между човешките същества картина, към един споделен жизнен свят. Тя не е достатъчна и не е налице в някакъв чист вид. Тя е невидимо ядро на всяка човешка култура и интерпретация на света.

Когато се съберем, ние се разбираме относно това какво виждаме даже без да познаваме културите си, на неутрален език или на един от езиците. Ако виждахме различно в зависимост от културата си, нямаше да се разберем (освен ако познаваме различията в културите). Когато през зимата е минус десет градуса, и на мен, и на етиопеца, и на поляка ни е студено и това не зависи от културата. Включването на ‘културата’ размива очертанията на света.

Ето аз лежа на тревата и гледам облаците. Но какво е ‘аз’, ‘трева’ и ‘облак’? Това са думи, които са свързани в описателно изречение. Изразът „Лежа на тревата и гледам облак“ може да е съвсем друг. Същата перцептивна ситуация може в друг контекст в друга култура да се предава по друг начин. Ще бъдат изтъкнати други неща и процеси в друг език на друга граматика. Например: „Тялото се носи в небето заедно със зелената поляна“.

Тази ситуация на алтернативно описване на света или дескриптивна натовареност на перцепцията не променя формата на света. И аз, и другият човек от другата култура ще сме видели и усетили едно и също нещо. Това може да се докаже, ако двамата лежим един до друг и споделяме помежду си или на трети човек нашите преживявания. Това не е вид ‘онтологична относителност’ (Куайн), а културно разнообразие на описания. ‘Онтологичната’ страна на нещата, т.е. светът с неговата форма, не е културно релативна. Тя е просто координирана с нашия живот като човешки същества.

§ 765

‘Човешка форма на света’. Светът, какъвто е, е отнесен към живата форма. Аз виждам облаците в синьото небе точно както индиеца или ескимоса. В този свят намираме: небе–земя; луна-слънце–звезди; суша–вода; море–река; равнина–планина; растения–животни–хора. Това са форми, които намира всяко човешко същество.

Явно само хората намират тези форми, а другите същества намират подобни форми в света, но не същите. Има живи форми, чийто сетивен свят ни е съвсем невъобразим. Растенията сякаш нямат сетива, макар и да имат реакции. Явно е, че някои живи форми имат сетивност, съвсем различна от нашата. Прилепите ‘опипват’ релефите около себе си със сетивото сонар. Сонарът излъчва ултразвуци и приема отраженията им. Така без зрение прилепът ‘вижда’ пространствените форми и може да лети безпогрешно в пълната тъмнина на пещерата.

Човешкият зародиш се развива и ражда с достатъчно оформено тяло, за да може да съществува във външна среда независимо от организма на майката, а след това се оформя постепенно и заедно с това се обучава, за да се очертае неговия свят, в който детето вече се ориентира.

Човешката форма се установява глобално — във всички култури и езици. Установяваме, че е налице генетична цялост на Homo Sapiens, човешкия генофонд, който го отличава като биологичен вид. Първата подредба, в която намираме света, е живеенето на света в квалия — усещания на тялото и усещания на сетивата в някаква пространство-времева форма. ‘Първа подредба’ е принудителното съгласие относно цветовете, принудителното противоречие в изречението: „Бялото е синьо“.

§ 766

Глобална реална относителност.

При отчет на различията езиците са разбираеми, смислите са съобщими и светът е един за всички езици в една форма на живот — човешката форма.

Това не значи, че е необходим общочовешки език. За преводите между всевъзможни езици се използват адекватни преобразувания от една в друга граматика. Те съответстват на тензорите за кривина на пространството в Общата теория на относителността.

Можем ли да намерим границата между локално и глобално, уникално и универсално в човешкия свят? Реалната относителност позволява определяне на света във всевъзможни езици и култури. Аналогично на това ‘общата относителност’ в механиката позволява формулиране на законите на движението във всякакви — инерциални и неинерциални системи.