Сергей Герджиков
Философия на относителността (15)

§ 305

Езиковото поведение е втъкано в потока на живота.

Потокът на мислене, говорене, общуване, правене, е непредвидим и неопределим, но тече като жизнен поток ‘по линията на най-малкото действие’ или ‘най-малкото съпротивление’.

Решение, искане, желание, инерция, съгласие, увличане, принуда — всички тези форми на мотивиране се смесват и в крайна сметка се получава крива на дрейф, блуждаене, рутинни ритми или свободно прокарано поведение.

В този поток ние разпознаваме форми и ритми като проблем–решение, като цел–средство–действие–постигане; като задача–изпълнение, като работа–ангажимент, като проба–грешка, като бариера–пробив; като мислене–говорене–писане–четене-общуване–действие; като учене–изследване, като пробив към другото и чуждото, като превод, опознаване, разузнаване, пътуване, преселване…

Във всичко това ритъм и форма се открояват на фона на безредие.

§ 306

Неопределеност на ‘думата’. Графемата ‘молекула’ е подредба на мастилени капки по определен начин в определена форма. Но тя е дума в езика на физиката. Дали това е една и съща форма? Без съмнение видимо да. Разликата не е във видимата форма, а в смисъла. Можем да кажем, че смисълът е ментална форма, мисъл. Значението е релативно — то е отношение, диспозиция, елемент от езикова мрежа, момент от местно (в случая физическо) описание.

В различни контексти думата ‘молекула’ се определя различно. Едно е нейното значение в логиката (‘езикова молекула’, пропозиция), друго във физиката. Едно е значението й в класическата атомна физика, съвсем друго в квантовата механика.

Думата върви с други думи и само в тази верига, преживяна като представа, възприятие, мисъл, тя е реално разбрана. Думата е реална в реч или текст — синтези в жизнени процеси.

§ 307

„Трябва да има универсална граматика“. Има нещо универсално в подреждането на думите. Всяка форма на изказ съдържа елементарни компоненти, които не могат да са произволно различни в различните езици. Това трябва да е така, защото всички хора говорят и всички хора живеят в един свят. Всички езици се говорят според правила, а това значи, че всички имат граматика. Това е така, защото езикът е организиран, за да предава коректно значения и смисли. Но те се оформят по формата на човешкия живот, а той е един и същ, доколкото касае хора. В този смисъл има ‘глобална граматика’.

Минималната единица смислен език е изказването, отнасящо едно определение към друго и със самото това определящо. Две думи, казани заедно със смисъл, винаги могат да се разпознаят като жив акт на определяне: „Вали (дъжд)“. Едното от двете определения-думи е определяно, а другото — определящо и това е реверсивно. Всяка следваща правилно прибавена дума, ако запазва смислеността на фразата, увеличава определеността: „Вали дъжд от вчера“. Формата ‘субект–предикатив’ трябва да е смислов корен на една универсална граматика. Другата универсална единица смисъл се носи от тройката S–V–O („Аз вземам чадър“). И това се твърди в лингвистиката относно универсалните корени на граматиката.

Неопределеност на ‘универсалната граматика’. Приетата за универсална форма на езика ‘субект–предикатив’ е проста конвенция. Защото всеки смислен изказ свързва различни единици, осъществява релация, връзка. Тъй като в смисленото говорене винаги има информация, неизбежно е в елементарния изказ да има поне два елемента. И единият може условно да се нарече субект, а другия — предикатив — нещо, за което се говори, и нещо, което се казва.

§ 308

‘Субект–предикатив’ не е езиков атом. Във „Вали дъжд“ кое какво определя? „Дъжд вали“ казва същото, но векторът е обърнат. „Вали“ също казва нещо само с една дума. Къде е тук субектът и къде е предикативът? Следователно наистина субект–предикат не е несводима, елементарна форма.

Оттук трябва да се направи извод. ‘Универсална граматика’, даже когато се утвърждава само смислено, а не формално, не бива да се мисли като фиксирана и безотносителна езикова единица. Тя няма формула, а има само значение, осмислено от ситуацията, подобно на възклицанието: „Тухла!“ на майсторастроител, дадено от Витгенщайн като пример за езикова игра. Всяка смислозадаваща ситуация е жизнен процес. Веднъж смислена, единицата може да се разгърне: „Дай една тухла!“, „От вчера вали дъжд“, „Аз вземам чадър“.

Не е ясно и не може априори да е ясно, че във всяко изказване на всеки език има именно субект и предикатив. Не е ясно въобще дали във всеки език и всяко говорене има изречение, или това е понятие на граматиката. Не е ясно дали във всеки език има даже ‘дума’ като постоянна неразложима единица. Така например в китайския и японския между думите няма паузи. ‘Думата’ в случая не е единица в текста. Но е ясно, че трябва да се съобщи смисъл.

Генеративната или дълбинната граматика (Чомски и др.) е приложима много добре към огромно множество езици, но с цената на загуба на конкретност. Такава граматика не може да ни помогне да ‘пораждаме’ само смислени изказвания на далечни езици като китайски, японски, африкански и индиански езици.

Не е установимо дали в мозъка на човека има закодирана някаква примитивна граматика. Оказва се, че ‘предмет, свойство и отношение’, както и ‘обект и процес’, не се намират като части на речта (съществително–прилагателно или субект-действие–обект) във всички езици.

§ 309

Неопределеност на обучението. Процесът на обучението е граничен: непознатото става познато. В най-висока степен това се отнася за ученето на език. Ученето тласка границите навън, то е експанзия. В този процес не е ясно и не е определено докъде си стигнал.

Този процес е аналогичен на крос-културния опит. Ти усвояваш нова култура, чужда за теб в някаква степен или напълно чужда.

В обучението се синтезират нови вериги на разпознаване, описване и обясняване, на общуване и правене. Те стават живи процеси в резултат на множество актове на подреждане на хаоса и разпадане на безжизнени вериги. Ние правим усилия и свързваме елементите погрешно, докато ги свържем правилно в цялостни жизнени процеси: говорене на чужд език, свирене на китара, каране на ски.

§ 310

Неопределеност на ‘реч’. Записаната реч, показана като сума от графики на звуци не се различава от неречевите звуци и от шума. Това показва, че ‘реч’ е интерпретация, а не ‘обективно явление’, нито ‘феномен’.

Непознатият далечен език се чува като членоразделен звуков поток. Речта се чува като смислена реч само когато знаем езика. Речта, вън от осмислянето си, звучи не по различно от шума. По същия начин човешката реч трябва да се чува от животните като еднообразен шум, произвеждан от хората.

§ 311

Общуване с животни. Ако изключим разбирането, всяка реч се чува нечленоразделно. Сега как да реагираме на твърдението: „Животните нямат език. Те издават нечленоразделни звуци“.

Общуването с животни е факт. То протича на ниво емоция, чувство, елементарни сигнали и команди. Ако се освободим от понятията си за животното и за нещата, които искаме да споделим, можем да вникнем в менталността на друга форма на живот чрез нашия ум по силата на споделени жизнени процеси: гледане, чуване, обоняване, допир; страх, радост, болка, заплаха, симпатия. Можем да се поставим на мястото на други същества като ситуация, поведение, настроение, емоция.

§ 312

Езикова корупция. Изказите се обезсмислят в безкрайния ред интерпретации.

Всяка следваща интерпретация прибавя нова тъкан към някой текст и това няма край. Непременно ще се стигне до текст, в който няма и следа от смисъла на първия текст. Това надуване без правила и граници е словесна корупция.

Смесване на виртуално и реално. Всяко виртуално се преживява реално. Ние си представяме абстракции като изкривено пространство, пси-функция, Big bang. Ние играем на компютърни игри и пишем програми. Всичко това реално се мисли и понякога възприема в илюстрации или на дисплей. Това е модус на реалност.

И все пак виртуалното не е реално. То не е квалия, феномен, изпитване. Когато гледаме сателитни снимки на дадена местност на дисплея и увеличаваме образа, с това ние не летим над местността. Когато си избираме ник, аватар, описание в някакъв интернет-форум, ние не се раждаме. Когато се включваме в символните форми на нашата общност: език, обичай, право, ред, обучение, управление, ние не правим свят. Виртуалните актове са знаци на реални жизнени процеси. Приемането им за независимо реални е заблуда и може да е въпрос на опасност за живота.

§ 313

Езикът потиска чистата перцепция. Говоренето, замествайки сетивното възприятие, го изтласква. Улеснението от езика се заплаща. Езикът не пренася преживяването, изпитването на света. Думите и изреченията свеждат възприятието и живеенето със света до говорене, което обаче няма смисъл без възприемането.

Така красотата се унищожава в коментара за красивата гледка или красивата картина. Художествената критика замества възприемането на картината или мелодията с понятия и потиска непосредственото гледане и слушане. Магията на любовта се принизява в напъните за обяснение.

Бихте ли заменили гледката на многоцветната дъга в мокрото небе в планината с един том математически формули за нейното описание?

§ 314

Слабо говорене. Когато опитът не е ясен или липсва, говоренето е слабо — то се до-из-мисля или просто из-мисля. Разказът на рядко преживяване или на съновидение не го предава пълно. Наличната информация се допълва и измества от измислена, защото ние интерполираме известни неща върху неизвестни. Тогава човек оживява въображението си и лесно може да излъже, подведе и заблуди другите, а и самия себе си.

Говоренето е поначало радикално слабо за предаване на опит по силата на разликата между виртуално и реално.

§ 315

Говорене и писане. Писането не е жизнено необходимо като речта. Затова много култури не са създали писменост.

Писането и смятането в началото са свързани с държавната администрация. Властните институции събират информация за данъци, регистрират собственици. Те пишат закони, наредби и други правила.

Писането поначало не е свързано с изследването. Много по-рано и същностно писането е свързано с религията в най-широк смисъл. Едни от най-старите книги са свещени текстове. В Китай пиктограмите се ползват първо като гадателски фигури.

След това те стават знаци на форми в сетивната област.

Писането създава термините и изкуствените понятия. Писмените системи лесно се превръщат в изкуствени езици. Това не е възможно за култура без писменост. Науките и философията като продукти на нашата цивилизация се оформят в писани текстове, като системи от термини и числа.

Записаното създава виртуалното като устойчив и независим езиков пласт.

§ 316

Примки на безсъзнателното универсализиране. Местните деления като ин–ян, душа–тяло, Аз–свят, самсара–нирвана, впримчват в есенциални възгледи, които се приемат като универсални. Човек е жертва на ‘езикова корупция’, когато вижда в местните понятия всеобщи същности. В тази нагласа търсим нещо скрито или нещо подставено в света — без никакво ‘основание’. Философът, увлечен от търсене, използва копулата ‘е’, както и прилагателните ‘еднакво’ и ‘различно’ или глагола ‘деля’, без да си дава сметка за езиковата конвенция. От името на цялото човечество той установява, че има ‘битие’ и ‘небитие’, ‘всеобщо’ и ‘единично’, ‘делимост’ и ‘атоми’ на света. При това той не надниква в други, далечни езици, за да види дали в тях тези категории са налице.

Ако от ‘не-това’ или ‘онова’, които са отрицания на ‘това’, се произведат съществителни, се стига до ‘небитие’ или ‘инобитие’ без нищо в света пред тези думи.

Тази езикова примка, която (силно разпространена в немската класическа философия), не е екзотика. Просто езикът не е съвършен и ние влачим купища от думи, когато се опитваме да изразим нещо неопределено. При среща с непознати неща ние ги осмисляме с наличния словесен багаж и ги наричаме по аналогия с познатото. Езикът като мрежа, като маса, като локална гравитация на реалната позиция е инертен. Той може да създаде положителна обратна връзка, която разстройва нормата на употреба и пречи на фокусирането в новото със собствените му форми.

Новото нещо се обговаря обилно и това създава илюзия за познаване. Но когато се направи опит, когато успеем да аранжираме експеримент или да произведем действие, намираме, че става въпрос за съвсем други неща. Така е станало с Хайзенберг, Бор и Шрьодингер, когато са се опитали да определят ‘траекторията на електрона’.

Логическото умозаключение от непроверени в опита ‘всеобщи истини’, разбира се, е логическа примка и по правило води до грешки и заблуди. Няма как да си измислим истините за света без самия свят.

Спекулацията е такава примка на езика и съответно на мисълта. От измислени същности и произлезли от тях измислени всеобщи ‘истини’ се извличат заключения, които съдят и преценяват науката, културата, човека, живота. Извличат се практически ‘уроци’ как да живеем и умираме.

Вместо на опита си ние не можем да се позовем на философски афоризми, когато се изисква да разберем нова и важна ситуация. Ако се взрем в биографиите на авторите на тези афоризми, ще видим, че те на практика не са ги използвали…

‘Анализът на езика’ е проект на повече от един век. Внимателно се оглеждат, разпознават и определят симптомите на типовете езикова впримченост, но тази задача е огромна. Езиковата корупция така е поразила и просмукала нашето познание, че огромното мнозинство признати философии и общи теории може да се окажат игри и примки на местната лексика и граматика, серии от измислени ‘същности’. Тя е превърнала философията в купища фрази, които си противоречат масивно и са тотално забъркани в неопределеност.

§ 317

Неизказано. Неизказано е всичко, което е и става без език: виждането, чуване, мирисане, вкусване, докосване. Неизказани са болките и удоволствията, емоциите и често чувствата. Неизказани са понякога възприятията и често сънищата. Неизказани са раждането, пределното щастие, пределната болка и смъртта.

Не се изказват и не се осъзнават коренни нагласи, споделени безвъпросно. Това са общностни ментални състояния, отношения, оценки.

Когато четем, имаме само изказа без света. Четивото ни съобщава нещо за света и ние можем да го схванем, проумеем, разберем, да го приемем съобразно собствения си опит в света; можем да не го схванем и приемем, ако нямаме този опит. Но ‘моят опит’ няма как да се види от другите, изказан в текст. Те ще проумеят четения текст в техен опит.

§ 318

Език — граници. Темата за мълчанието пред въпросите за света е основна за будизма. Сутрите от Палийския канон съдържат ключови беседи за неизказуемостта на света в двойки понятия и логически алтернативи. Сутрите на Махаяна са пълни с пара-докси, особено когато става дума за ‘безусловното’. Буда-природата е отвъд битие и небитие, битие-небитие, нито-битиенито-небитие.

Тези определения се оказват външни, направени от позиция на непросветлено съзнание, подобно на западните определения на Бога като не-ограничен, вечен, съвършен, всемогъщ. Само че на Запад не се държи сметка за това и се изпада в догматизъм, смесващ неволно отрицанията на светови характеристики с характеристики на едно абсолютно същество.

§ 319

Неяснота. Чуждата реч и текст са неясни. Това значи незнаене на езика, неконгруентност на чуждия език спрямо нашия и неопределеност на самата реч или текст. Неяснотата може да е наш недостатък при четенето или авторов недостатък в писането.

Неяснотата в контекста на това изследване, се корени в различните големи местни понятия като санскритското ‘нирвана’ спрямо ‘свобода’, китайското ‘дао’ спрямо ‘битие’ или японското ‘амае’ спрямо ‘послушание’. Преводите на тези понятия са неизбежно неточни и носят неадекватност, която може да се компенсира частично с разширяване на контекста и описание на значението.

§ 320

Независимост на изказа от реалността. Изказването е ‘свободно от реалност’. Това означава, че то, дори смислено, може да е заблуда или лъжа. Но всяка заблуда или лъжа, за да заблуждава или лъже, трябва да е смислена, да носи формата на самия свят и да се отнася до реални феномени. Дали нещо е лъжа или заблуда, може да се разбере чрез проверка, изпитание, извън езика, в жизнен процес.

Има изкази, които са така неопределено реферирани, че не е ясно дали имат референт в света. Разбира се, лъжата носи формата на истина, иначе ще е логически абсурд или безсмислица.

В този смисъл всеки изказ е проблематичен — той задава въпрос относно своята смисленост и истина. Но щом всеки изказ е проблематичен, то каква е природата на неговата реалност?

§ 321

Класически опозиции в светлината на ‘реално–виртуално’. Тази нова двойка понятия, която назрява в информационнотехнологизирания свят, е изключително мощна. Тя може да внесе яснота и въдвори спокойствие по много от традиционните проблеми като ‘идеалното’, ‘трансценденталното’, ‘менталното’, в направлението ‘култура–природа’, ‘изкуствено–естествено’, в понятието ‘артефакт’, и в плетеница от проблеми под рубриката ‘mind-body’.

Двойката реално–виртуално не е абсолютистка, не търси ‘субстанцията’ и не дели света. Двете понятия са взаимно относителни. Може да се приеме, че всичко мисловно и знаково (артефактуално) е виртуално. То не носи и не обменя енергия, за разлика от реалното. То не е непосредствено сетивно възприемаемо. Зна̀ченето на знака и с това самия знак като знак не е възприемаемо, то може само да се проумява и да се разбира.

Дори да видя вещество с жълт цвят и характерен мирис, аз няма да знам, че това е сяра, ако не съм разбрал, ако не познавам съответната част от химията — практическа или научна. ‘Сяра’, Sf, не е нещо реално само по себе си, а понятие. Виртуалното може да спести или да източи енергия, но това става само в реален процес: — възприемане, говорене, писане, правене.

Виртуалното като определеност на мисъл или знак не може да съществува вън от реалното, и все пак не е еднакво с него. Значението, което прави думата дума, не е в изписаната дума.

Реалното пък е самата перцептивна форма, онова, което виждаме, чуваме, докосваме. Реалното носи и обменя енергия и за него не е характерна информацията. Реалното съвсем не винаги и не необходимо е заредено виртуално. То е ‘неизговоримо’ — болката в зъба ми е съобщима в изречението: „Боли ме зъб“, но само на онези, които са изпитвали нещо подобно.

Реалното в известен смисъл не е определимо извън виртуалното, доколкото във възприятието ние знаем кое какво е едва чрез понятие или знак. Ако съм на друга планета и не знам какво виждам, аз нямам определеност вън от сетивната форма.

§ 322

‘Изказване–показване’. Тази двойка понятия на Витгенщайн от Логико-философски трактат има съвсем специален смисъл във връзка със специалната и общата относителност. Тук се определят граници на езика — онова, което се показва, остава отвъд него. Ето важните места в Трактата, където се говори за ‘показването’.

„2.15. Фактът, че елементите на образа се съотнасят един с друг по определен начин, представя това, че нещата се съотнасят помежду си така.

Тази свързаност на елементите на образа се нарича негова структура, а нейната възможност — негова форма на изобразяване“ (Витгенщайн 1988).

Изобразяването има своя форма, която не е формата на връзка между обектите.

„4.022. Пропозицията показва своя смисъл.

Пропозицията показва как са нещата, ако тя е вярна. И тя казва, че нещата са така“ (цит.пр.).

Тук казване и показване са определени: изказването изказва как са нещата и показва как са те. Сякаш формата показва, а съдържанието казва, но ако е така, тогава защо ‘ако тя е вярна’? Защото формата може да е показана, без пропозицията да е вярна.

„4.025 Преводът на един език на друг не се извършва, като всяка пропозиция на единия се превежда в пропозиция на другия език; превеждат се само съставните части на пропозициите“ (цит.пр.).

Тук се прави разлика между пропозицията и нейните части. Онова, което се превежда, явно е смисъл (значение). И то не е в самата пропозиция, а в частите й — вероятно думите, изказващи обектите. Но именно фактите са смислено изказаното. Нещо убягва в опита да се изясни.

„4.031 Вместо: тази пропозиция има този и този смисъл, може направо да се каже: тази пропозиция представя това и това положение на нещата (цит.пр.).

Тук смисълът съвсем ясно е определен като ‘положение на нищата’ (‘факт’)

«4.032 Основната ми мисъл е, че ‘логическите константи’ не заместват. Че логиката на фактите не позволява да бъде представяна» (цит.пр.).

Заместват знаците и следователно тук се твърди, че логическите константи (‘и’, ‘или’, ‘ако–то’ — С. Г.) не са знаци. ‘Логиката на фактите’ не може да се представя и именно тя се показва. Ако константите не са знаци, те не са част от езика и не се превеждат, а са налице във всеки език, без да са части от него. Тъй като те са логическата форма, непредставимото е логическата форма. Тя пряко се проецира в пропозициите.

«4.121. Пропозициите не могат да представят логическата форма; тя се отразява в тях.

Това, което се отразява в езика, не може да бъде представено от него.

За да можем да представим логическата форма, ние би трябвало да можем да поставим себе си заедно с пропозициите извън логиката, а това значи — извън света.

Пропозицията показва логическата форма на действителността.

Разкрива я» (цит.пр.).

Тук се оказва, че горният коментар е във вярна посока. Авторът на Трактата разграничава от една страна ‘изказване’ и ‘представяне’ и от друга ‘показване’ и ‘отразяване’.

«4.1212 Това, което може да бъде показано, не може да бъде казано». (цит.пр.) Нека проверим това вътрешно — в друг фрагмент от Трактата.

«4.461 Пропозицията показва това, което казва; тавтологията и противоречието показват, че не казват нищо…

Тавтологията и противоречието нямат смисъл» (цит.пр.).

Ако пропозицията показва това, което казва, как показваното не може да бъде казано? Явно противоречие — нечист израз. Но като противоречие то ‘няма смисъл’. Показването е не казаното от пропозициите, а формата — константите, чиято граница са тавтологията и противоречието.

«6.36 Ако има закон за причинността, то той би могъл да гласи: „Има естествени закони“.

Но това, разбира се, не може да бъде казано: то се показва» (цит.пр.).

Тук нещата стават по-ясни. «Има естествени закони» е тавтология и показва, че в света има причинност — форма на следване на събития. Като тавтология то няма смисъл.

6.522 Разбира се, има нещо неизразимо. То се показва; това е мистическото“ (цит.пр.).

Неизказуемото, формата на света, логическата форма, е мистическо, необяснимо.

Цялото изследване в De-cogito и в тази книга показва, че светът няма логическа форма, преди да се говори за света.

„Днес от 15 часа в София ще вали“. Подредбата на тези думи според Трактата изобразява положение на нещата. Тук има обекти: София, вали, днес, и отношения между тях. Те трябва да са налице в света и в изречението. Но аз не намирам в света преди езика нито ‘София’, нито ‘днес’, нито ‘15 часа’, а намирам само валеж в определен интервал преди залеза. Това, което изречението ми показва, по Трактата, е ‘логическа форма’. Тази, която не се изказва освен като тавтология. Примерно: формата: дъжд(сняг)–вали–в–София. Но ако кажем: ‘валеж–София-11.06., 3.00’, остава ли тази форма? Можем да обърнем: ‘3:00 София–валеж’. Няма логическа форма, която да остава.

Витгенщайн не се връща към неизказуемото по-нататък, както и към цялата тази изобразителна теория на езика — той я отхвърля в по-нататъшните си изследвания. Но в нея има нещо много важно за изследването на езиковата относителност. Какво е то?

Важното не е в изобразителната теория, а във въпроса за показването като извънезиков феномен и в прозрението, че в самия език, в неговата форма, е налично ‘неизказуемото’ като форма на свят. Това прозрение остава според мен вярно отвъд метафизиката на логическия и обектния атомизъм в Трактата и отвъд теорията на езика, развивана в Трактата. ‘Логическа форма’, която да е една и съща в различни езици, не откриваме и това опровергава метафизиката или теорията на неизказуемата и показвана логическа форма на света. Ако отстраним заедно с късния Витгенщайн ‘логическата форма’ на света, показана в логическите тавтологии и в логическите константи на всяка пропозиция, какво остава от прозрението?

Това, че има неизказуемо. Но то именно ‘се изказва’.

§ 323

Езикът е виртуално рефериране отвъд себе си, към реалното живеене на света. Самата дума ‘неизказуемо’ е напълно неадекватна, ако я вземем без отношение към изказуемото. Самото изказване на нещо извън езика е парадокс — изказва се тъкмо нещо неизказано: цвят, звук, допир, емоция, чувство, мисъл. Това, което се изказва, не се изказва — то не присъства ни най-малко в езика. Сетивните референти на думите не са в думите. Говоренето за нещата не е като боравенето с нещата. Нещата се правят, преместват, променят. Но нещата, изказвайки се с реч и писане, не се докосват, правят, променят. ‘Изказване на’ не е ‘действие върху’ или ‘действие с’. Така че самият израз: „Изказвам червения цвят“ е неадекватен. „Говоря за червения цвят“ е по-точен израз.

Реферирането, което означаваме тук със съюза ‘за’, въвежда една съвсем необикновена връзка — връзка без действителност, някак нереална. Тя напомня на интенцията на съзнаванетона-нещо по Брентано. Говоренето за нещата извън езика не ги докосва и все пак ги засяга. Никъде пред нас не можем да наблюдаваме рефериране, както наблюдаваме феномен. Тази странност на езика може да доведе и води до метафизически главоблъсканици в несъстоятелни опити за отделяне на ‘езика’ от ‘света’, ‘културата’ от ‘природата’, на ‘идеалното’ от ‘материалното’ и оттук за разрив между науки ‘за духа и ‘науки за природата’.

С ясно съзнание за този лабиринт от въображаеми проблеми и решения сме длъжни да кажем, че Витгенщайн все пак е прав — езикът показва постоянно, че има нещо неизказуемо. Това е тъканта на живота, който ‘живее сам себе си’ и всеки опит за формулиране на това изначално самоприсъствие води до безкраен ред от заблуди. Защото това е говорене отвъд границите на смисленото говорене.

Единственият начин за справяне с този метапроблем за философията е да се осъзнае, че безотносително говорене за безотносителни реалности няма. Колкото и да обговаряме неизказуемото ‘преживяване’, ние не можем да стигнем до верен изказ или вярна метафизика. Говоренето е безсмислено вън от живеенето. Всеки израз ще бъде възможен в конкретен език и в определеност, а това значи съотнесеност с други думи, което веднага ще ‘направи’ безусловното условно, безотносителното отнесено.

Нека оставим живеенето на света (ето още една условна граматика) отвъд всяка изговорима метафизика. Това е централната мисъл на развиваната тук философия на относителността.

§ 324

Форма на света — реална форма. В езика нищо не се показва, а само се казва. Това, което в действителност не се изказва, при това именно изказвайки се, е сенсибилията валеж преди думата ‘валеж’. Дъждът, водата, мокрото, валежа, не се изобразяват в думата, не се показват — те се изказват. И онова, което остава непоказано в думите и остава по този начин неекспресирано, неизразено, неизказано, е тъкмо несловесното, сетивното, чистото мисловно. А то е референтното съдържание, а не формата на езика.

Има още нещо по-дълбоко, което се усеща при четене на Трактата, но не е логическата форма. Това е особеният характер на това, което виждаме, чуваме, мислим: то цялото и в своята разчлененост е постоянно от раждането до смъртта ни. Самият факт, че разполагаме само с тези сетива и че те са така специфични, е форма на света. И тя наистина не се изказва, а само се показва. Когато говорим за ‘форма на света’, ние сме безнадеждно вън от една безусловна и в този смисъл окончателна философия, вън от една истинна метафизика. Защото дори самата елементарна граматика на ‘форма–на–свят’ вече поставя света като ‘нещо, което има форма’ — една предпоставка, която лишава от смисъл начинанието. Разбира се, една съзнателна философия може да говори за ‘форма на света’, съзнавайки, че това е само израз и не предава никаква безначална истина.

Затова можем да мислим за света като неизказуем и непознаваем в езика. Той остава съвсем неподатлив на дълбинно проникване с езиково-мисловни средства, както остава тук съвсем ясен, докато сме живи.

§ 325

Форма на езика — виртуална форма. Ако ‘формата на света’ е сетивна, а не логическа, какво се казва тогава в граматиката (синтаксиса) на изречението?

Изказването е коренно различно от показването — първото е виртуално, а второто е реално. Реалният червен цвят се показва, вижда се, но не се изказва, той се обозначава с думата ‘червено’. Изказват се онези неща в света, в които езикът може да се намеси, и сякаш носят нещо като ‘граматика’: „Аз виждам червеното птиче на дървото“.

Какво е ‘изказване’? Това е речеви акт, с който се предава (на други индивиди) какво се случва в моя опит, реферира се възприятие, емоция, мисъл, желание, акт. А какво е ‘показване’? Ами просто показвам с пръст, сочейки птичето: „Я, какво червено птиче е кацнало на онова дърво“! В Трактата ‘логическият синтаксис, логическата форма’, се показва. Тя се демонстрира, една и съща, всеки пък, когато изкажем нещо. По същия начин се показва граматическият синтаксис. И двете обаче са относителни, виртуални. Те варират от език към език и от логика към логика — не са специални структури, отразяващи формата на света.

§ 326

Езикът извън света няма същата форма като езика. В Трактата опозицията ‘казване–показване’ не прави разлика между логика (форма на езика) и форма на света. Формата на света ‘се показва’ чрез формата на езика. Но не е така — формата на езика е съвсем различна от формата на възприетия свят.

Къде намирате тук една ‘форма на света’? В изказванията аз не я намирам (освен в най-неопределеното S–V–O, S–O–V). И все пак съм напълно сигурен, че индианецът и аз виждаме едно и също нещо. Тя се показва, но не в речта, а във виждането. Формата е в това, че и индианецът, и аз ще видим облак в небето.

Ако се концентрираме в чистото виждане без познаване на небето и облака, картината няма как да се промени. Ще се види същото, само че няма да се знае ‘какво е’. Някои думи решават ‘какво има в света’ и бебетата разбират, че това го има като отделно нещо едва като научат думата: ‘дай’ ‘на’ ‘мое’, ‘искам’, ‘ръка’, ‘око’, ‘крак’… Когато отидем в съвсем чужда култура или даже на друга планета, и не знаем за нещо какво е, това няма да отслаби нашето сетивно възприятие.

Това, което тук наричам ‘форма на света’ е споделено човешко сетивно възприятие. То е ‘неизказуемо’, не говори, не може да се реконструира еднозначно, да се възпроизведе в езика. Местният език служи само да кодира и сподели възприеманото от индивидите помежду им, както и техните визии, планове, искания, предложения, заповеди… Само сходният опит в природата и една и съща култура прави личните впечатления и проекти споделими.

§ 327

Знаците не определят формите на ниво възприятие. Знаците определят очертанията на ниво мислене–език. Доколкото ‘светът’ е мисловно построение, знаците са решаващи за това ‘кое какво е’. Те са виртуални, и затова ‘какво е’, е виртуален въпрос.

Тук можем да питаме: „Колко е дълъг един метър?“

На този въпрос отговорът е извън езика. В Париж има еталон за метър от сплав, която се влияе минимално от температура и налягане, а и тези фактори са под контрол в мястото, където се пази еталона.

Метърът няма определена дължина извън мерната единица, която сам той представлява като единица. И все пак метърът е определен на сетивно ниво и именно чрез това той е еталон: другите метри се равняват по него чисто сетивно и само поради това могат да се проверяват.

Десетката е случайна, както показах и в De-cogito (§§436-437). ‘Десет’ като категориално число, организиращо числовите системи в Китай, арабската математика, Гърция и съвременната математика, е случайно.

Да напишем: 1 2 3 4 5 6 10 11 12 13 14 15 16 20 21 22 23 24 25 26 30… 60 100. Десетичната система съвсем без проблеми може да се смени със седмична, като използваме знака ‘10’ за числото 7. Тогава ‘10’ ще значи 7, ‘100’ — 70, а ‘1000’ — 700. Разбира се, трябва да отстраним цифрите 7, 8, 9 като напълно излишни и за да не се обърква представата ни. Все едно че никога не са съществували.

Какво се получава тогава? Няма числа 70, 700, 80, 800, 90, 900 и т.н. Оказва се, че числата са просто знаци.

А какво става в света? Променя ли се нещо в самия свят?

Оказва ли се, че самите количества са зависими от числата? В перцепцията това не променя броя на кибритените клечки в кутията или на пръстите на ръцете ми. Не променя и парите, които имам в банковата сметка. Това е така, защото същото количество обекти в света ще се означават с по-голямо число.

Но ние съвсем не можем да преброим всяко количество в света. Остава изчислението. А в изчислението се използват знаците. В необозримо големите количества и множества числото ще е единственото, което имаме в света като количество. Така ще бъде и относно изкуствените числа, които не могат да се представят като брой обекти.

Впрочем, такава ситуация е налице в двоичния език, с цифрите 0 и 1.

Нашият мисловен експеримент има за резултат:

Десетката и двойката са случайни. Метърът е случаен. Но и метърът, и количеството клечки са определени на сетивно ниво, даже въпреки че не можем да ги определим.

§ 328

Реално няма нищо, което да съответства на думите. Името и предикацията са виртуални. Носим се към остров Парос. Виждам голям остров вляво от кораба напред. „Може би това е Парос?“ — питам се. Оказва се, че не съм прав. Но няма нищо в острова, което да говори за или против ‘Парос’. Осъзнавам, че ‘Парос’ съществува само в мисловния и знаковия, в културния свят. В природата няма ‘Парос’ и няма как да има. Няма даже ‘е’ и ‘това’. „Това–е–Парос“ е виртуална, измислена реалност.

Който казва: „Аз съм Стоян“, не се идентифицира със ‘Стоян’, иначе нямаше да присъединява името към ‘аза’ си. С това се разкрива виртуалността на субект-предикатната форма.