Сергей Герджиков
Философия на относителността (18)

§ 376

Не Онтологията, а смисленото говорене осмисля логиките. Ако има наистина Логика (Онтология), трябва да се открие ‘общ корен’ на всички логики, на всички логически константи и аксиоми. Този общ корен обаче няма да може да се формулира еднозначно и окончателно, както се заблуждават класическите мислители. ‘Обосноваването’ на логиката в някаква Логика или Онтология е класически мит, подобен на мита за ‘универсалната граматика’ — от нея не остава много в лингвистиката.

Трябва да се очаква следната ситуация: във всяка логическа система аксиомите съдържат референция в наглед или опит, който придава смисленост на логическите аксиоми и константи. И онези логически твърдения, които са смислени, ще са само някои от виртуално възможните.

Съгласно дефинициите и положенията за относителността, жизнен процес трябва да придава смисъла на логиките. Такъв процес е несъмнено смисленото говорене — аз казвам нещо някому в определена форма, която не може да е друга. Това ограничение без съмнение е в човешката реалност, в човешката форма, във формата на този единствен свят, който познаваме.

От тази гледна точка ‘възможен свят’ в логиката ще имаме само ако този виртуален свят е мислим, изказуем смислено, в рамките на наличния реален човешки свят. Мислимост извън границите на нашия свят няма. Това не се забелязва от Сол Крипке („Naming and Necessity“).

Така се разбира какво имат предвид логиците, когато схващат аксиомите като прагматично определени, т.е. предназначени да описват. И действително, логическите аксиоматики описват реални ситуации: модални логики, епистемични логики, еротетични логики, времеви логики, логики на преформативите и т.н.

Всички логики имат смисъл само в границите на смисленото говорене, а то е потопено в неопределеност.

§ 377

Отнесеност на геометриите към опита. Геометриите стават вариантни още с трудовете на Бояи, Риман и Лобачевски. С това приключва илюзията за абсолютността на една (Евклидовата) геометрия. Неевклидовите геометрии обаче също се отнасят до тримерно пространство, споделят аксиомите и четирите постулата на Евклид и формулират аналогични теореми за същите геометрични форми. При това една от неевклидовите — Римановата — се оказа истинна в емпиричен смисъл, чрез Общата теория на относителността.

Още преди тази теория Поанкаре беше прозрял по нов начин, че геометрията зависи от опита, доколкото ако не бяхме самите ние твърди тела и не живеехме между твърди тела, нямаше да имаме понятия за геометрични форми (Наука и хипотеза, 1905). „Такова е например определението за равенство на две фигури: две фигури са равни, когато могат да бъдат наложени една върху друга. За да се направи това, трябва едната от тях да се премества дотогава, докато не съвпадне с другата; но как трябва тя да се мести? Ако зададем този въпрос, то, без съмнение, ще ни отговорят, че трябва да направим това, без да я деформираме, — като че ли това е неизменно твърдо тяло. Но тогава порочният кръг ще бъде очевиден.

Фактически това определение нищо не определя; то не би имало никакъв смисъл за същество, обитаващо свят, където има само течности. Ако то ни се струва ясно, то е просто затова, че сме свикнали към свойствата на реалните твърди тела, които не се различават значително от свойствата на идеалните твърди тела, запазващи всички свои размери неизменни“ (Пуанкаре 1983, 37).

§ 378

Отнесеност на логиките към опита. По същия начин, ако нямаше определености и форми в света, в който живеем, то нямаше да има език и логика от какъвто и да е достъпен за нас вид. Например ако бяхме безформени и течащи същества в безформен и течащ свят, съвсем явно нямаше да имаме понятия за обекти, форми и отношения. Но ако е така, то самото понятие ‘логическа форма’ се прелива със ‘сетивна форма’ и губи неемпиричния си, ‘трансцендентален’ характер.

В действителност далеч не всяко формално (виртуално) логическо твърдение има смисъл. Това тук значи, че логическата относителност има граници. Тези граници се задават от опита. Онова, което е възможно виртуално, невинаги е възможно реално. Ще са формулируеми безсмислени и непонятни логически твърдения. На първо място това ще е противоречието. Такава позиция е още в границите на класическата абсолютистка логика. Заедно с тавтологията противоречието и без това се определя като граница — двата типа твърдения са безсмислени. Но освен тавтологията и противоречието, които се обезсмислят във всяко реално говорене, трябва да има и други безсмислени логически твърдения. Това е новото в едно реалистично разбиране на относителността.

Онова, което отсъства от опита, дори да е формално възможно, не може да получи смисъл и в логиката. Това е формулировка на реалната логическа относителност.

Това е границата на релативността. Намирането на такава граница значи намиране на определеност на относителността и с това преодоляване на релативизма.

§ 379

Относителност на логическото спрямо сетивното. По силата на неопределеността между квалии и знаци при едни и същи квалии са определени различни изказвания в един или в различни езици. Може да се каже така. Виртуалната относителност на логиката в естествен език изисква отнасяне към език, изразяващ квалии. Ако виртуалната категория е значението, а реалната е смисълът, то определянето на значение изисква поместване на изказването в език, а определянето на смисъл изисква поместване на изказването в жизнени дейности. Тук се отчита неопределеността на квалиите спрямо езиците.

§ 380

Квалиите създават гравитационно поле. Квалиите са предположително еднакви за всички човешки индивиди в тази ситуация, а религията и науката са форми на местни култури (общностни форми на живот). Но квалиите са непосредствени моменти от живот, а описанията са опосредствани от културата. Затова квалиите са най-силните гравитационни форми, които групират езиците и културните актове на включване на описанията в религия или наука.

Логиката е празна без опит. Ако премахнем цялото референтно съдържание на изказванията, взето от пространствовремето, те се свеждат до тавтологии, изразяващи празни от опит дефиниции или логическото пространство колапсира. С което се демонстрира празнотата на логиката, оставена без опита.

Логическите понятия ‘логическо пространство’, ‘тъждество’, ‘непротиворечие’, ‘конюнкция’ не се появяват от нищото или от чист език, а са продукт на представа. Ние не бихме могли да формулираме никаква логика, ако светът беше поток без определимост. В степента, в която наистина светът е поток, логиката е безсмислена поради неопределеността на течението.

На ниво квалии езиковият релативизъм изчезва — ние сме в свят на сетивна определеност в поток на живот и всяка логика се ориентира невидимо към формата на сетивния свят и се свежда към ре-синтез на определеност в говоренето за този именно свят, а не във фиктивния ‘възможен свят’.

Тази гравитация оформя логическото пространство като поле и може да се изобрази подобно на линиите на магнитно поле, в средата на което е налице сетивна форма, но тя никога не говори, а само ‘индуцира’ езикова форма.

§ 381

Посочването. Определеността има за извор квалия — видяна форма, цвят, движение; чут звук; усетен допир, миризма, вкус. Светът не се определя в езика без неговата оформеност в живия телесен поток. Говоренето следва усещането. Първите референти са сетивни феномени.

Затова няма начин за дефиниране на нещо ново в света извън остензията. Когато бебетата учат майчиния си език, дефинициите без посочване или демонстрация не помагат. Ако попаднем в съвсем чужда езикова среда, никакви дефиниции не могат да ни помогнат, преди нещата да ни се посочат ясно с жест, поведение и действие с тяло.

Дефинициите в отговор на въпроса: „Какво е това?“ наистина вършат работата, за която се правят, само ако достатъчно конкретно е посочено какво в света означава думата. Ако дефиницията е абстрактно подвеждане под вид и род, например: „Човек е бозайник, който мисли“, тогава тя не е чиста, а зависима от други дефиниции. Без посочване на видим човек тя ще е неопределена. Доколкото дефинициите са обвързани взаимно, може да не се излезе от лабиринта на думите в самия свят. По този начин се питаме в безизходица: „Какво е време?“ Витгенщайн изследва въпроса за остензията в Синята книга и тук не казвам нищо ново по въпроса.

§ 382

Светът няма ‘логическа форма’. Квалиите са извор на логическата определеност, но не я задават. От квалии не следват думи, от вериги квалии не следват изречения. В самия пространство-времеви свят, в сферата на виждането, чуването, докосването и вкусването, няма място за логическа форма. Тя е налице в езика и мисленето с език. ‘Логическият синтаксис’ не е нещо различно от граматическия синтаксис.

Без реч и писменост и без граматични форми, подреждащи изреченията във вериги като следващи едно от друго твърдения, няма логика. Смисленото мислене и говорене без противоречие не среща пречки в нито един човешки език. Дали от това ще се развие логическа система, е въпрос на граматична форма. Липсата на граматични категории в китайския и изразяването на смисъла чрез словоред в него е причина за липса на логически системи в този език вън от линейните релации в изречението, които дават основа за логика, но не и разгърната логика на изводите, следваща една разгърната чрез категории граматика.

§ 383

Животът няма логическа форма. Живото мислене, говорене и действане е рационално, когато подрежда живота така, че се ре-синтезира живата форма: тяло, менталност, общност в различни форми: поведение, общуване, проект, колективна дейност. Рационалното мислене изтръгва ред от хаоса, като ресинтезира живата форма на човека. Доколкото успява в това, е излишен въпросът дали то е логически правилно с оглед на необходимите следствия.

Логическата форма е само фаза в този процес, който като цяло е синтетичен. Рационалното мислене, говорене и процедиране не е логически анализ. Свеждането на рационалното до логическо подреждане на емпиричното е логико-емпиристка догма. Живото мислене не протича в отчетливо различни фази. В него не са отделени анализ и синтез, догадка и следване. Дори математическите доказателства и аксиоми съдържат мълчаливи предпоставки (Поанкаре). Това за науката например ще значи, че не са отделими ‘логично’ и ‘емпирично’ (въпреки Трактата и логическия емпиризъм). Липсват отделни ‘контексти на откритието’ и ‘контексти на обосноваването’ (Райхенбах).

§ 384

Рационалното живо поведение не е формализируемо пълно. То е неочевидна траектория на човешки жизнен синтез срещу разпада. Рационалното в живота е определено като ‘път’, като ‘линия’, която се следва. То е транс-логическо, дори по простата причина, че животът не се изчерпва с говорене и писане. Този път минава през неопределеност, празнота. На много места имаме да решаваме, извършваме синтез. Това става чрез въвеждане на нови предпоставки, на нови дефиниции, на избор на съчетание на предпоставки, на следователно на възможно следствие. Съчетаването на отделни предпоставки е въпрос на решение. Това решение е синтез и няма необходима форма. Следователно рационалните актове не са сводими до пълни логически изчисления. Самите изчисления са непълни дори в математиката (теорема на непълнотата на Гьодел).

В рационалното мислене се синтезират и опитват поведения, те се изпълняват, стига се евентуално до грешка, и отново се проектира с отчет на грешката. В новия опит грешката се поправя и се продължава напред. Тук още няма принципи и правила.

‘Проба-грешка’ не е метод (Попър), а жизнен процес.

§ 385

Логическата форма не е линейна в реален дискурс. Когато разсъждаваме или говорим логично, рядко съзнаваме логическата форма. А ясно е, че дори една логическа грешка може да доведе до произволно твърдение. Тогава как изобщо говорим и разсъждаваме логично?

Логическата форма не се отхвърля, а се ‘огъва’ и понякога ‘чупи’ и прекъсва, за да кажем или да напишем, каквото трябва. Самият език не е съвършен и потъва в неопределеност, затова е и адаптивен, гъвкав. Тъй като значенията на думите отекват в контекст и тема, повечето от дефинициите и предпоставките са премълчани, приемайки се за ясни в този контекст.

Разбира се, специален е случаят с пост-модернисткият ‘дискурс’, в който може всичко и по всичко изглежда, че не се цели смисъл. Така поне изглежда за непосветения в мрежите от фонови текстове и символизми.

§ 386

Логическото не е ‘обективна истина’. Догма на класическото понятие за логика е ‘обективната истинност’ на логическото (Фреге). Съвременен философ като Карл Попър даже издига обективно истинното в специална висша сфера (‘трети свят’), само в който е възможно познанието. Издигането на логическото във висините на ‘обективната истина’ води до много заблуди. Така разбираната логика и нагласата за безусловната й валидност създават огромно множество илюзии за доказване и опровергаване на истини. Всички метафизични положения в рационалистката класическа метафизика са логически конструкции без свят. (Подробен анализ на спекулативните системи се съдържа в De-cogito. На базата на дискурс с чисти понятия не може да се опровергават или оправдават други дискурси с чисти понятия. Всяко понятийно конструиране може да е вътрешно кохерентно и в същото време да противоречи като цяло на друго такова конструиране. От позициите на конструкция без излаз към света е невъзможно и некоректно нито да се доказва, нито да се опровергава друга конструкция.

Ако разбираме логиката като самостоятелна сфера със собствена база и обективна истинност, ние сме в плен на всевъзможни парадокси, спекулативен произвол и нелепости. Континенталната метафизика е ярко потвърждение за това.

§ 387

Логическа относителност на ‘общото’ и ‘единичното’. Друга класическа догма в логиката е определянето на извода като транслация от общо към единично и от единично към общо. Твърди се, че отношението ‘общо–единично’ е основа на логиката. В De-cogito е показано, че общото не е същност, независима от езика. Тук трябва да се покаже логическата относителност на въпросните универсалии.

‘Общото’ като сфера на логиката е виртуално определеността. Самата определеност, взета като понятие по отношение на феномен, в една класическа онтология става ‘общо’ относно феномена като ‘единично’. Но доколкото в логиката не се работи със сетивни феномени, а с думи и други знаци, то този тип отнасяне ‘общо–единично’ отпада и самата опозиция ‘единично–общо’ се разтваря. Заключаването ‘от общо към единично’ става тавтология. Синтезът, който прави дедуктивния силогизъм смислен, е в това, че се решава кое под кое се подвежда или се извършва дефиниция: „Всички хора са смъртни. Сократ е човек“. След това идентифициране автоматично се получава: „Сократ е смъртен“.

Това е известно още на Аристотел и по форма единичните твърдения са като общите. Вместо „Всички хора са смъртни“ можем да кажем: „Човек е смъртен“. Когато казвам: „Кучетата са бозайници“, или „Кучето е бозайник“, аз не казвам нито ‘единично’, нито ‘общо’. Аз дефинирам кучетата, като им приписвам, че са бозайници или включвам в обема на бозайниците кучетата.

‘Общото’ в логиката е определеност.

§ 388

Относителност на предпоставка и извод. Разбира се, всеки извод може да стане и е предпоставка спрямо следващи изводи (верижен силогизъм — сорит). Логическото следване е течението, свързването по линиите на съотнасяне на тъждествените определения и то е безразлично към ‘общото’ и ‘единичното’. Важна е определеността и нейното прехвърляне към по-нататъшни звена чрез дефиниции. Така могат да се наредят верига от дефиниции и те ще изпълняват ролята на предпоставки и заключения.

При това няма една ограничена и цяла структура ‘умозаключение’. Не е определено къде трябва да свърши соритът. Няма да се различават нито предпоставки, нито заключения, а просто верига от следващи едно след друго твърдения. Когато се въвежда нова дефиниция или предпоставка, е налице прекъсване и експанзия.

§ 389

Граници на логиката. Ако приемем съвсем произволни логически аксиоми, тогава няма смисъл от логиката в плана на говоренето за света. Не можем да говорим смислено, но неопределено. Не можем да отхвърлим определеността в знаците. Не можем да допуснем противоречието в един знак или в едно твърдение. Противоречието в пропозициите от една верига също е нелогично. Изключенията от тъждеството и противоречието е логическа несъстоятелност и безсмисленост. Специалните паранепротиворечиви логики, квантовата логика и диалектическите системи запазват определеност и непротиворечие.

В противен случай логическата относителност е безгранична и логиката губи смисъл. А се мисли и говори смислено, само когато се мисли и говори за света така, както се живее.