Сергей Герджиков
Философия на относителността (8)

§ 149

Свобода–несвобода. Разбиранията за свобода в различни култури на планетата са различни до несъвместимост. На Запад свободата е преди всичко свобода на личността, а в Далечния изток свободата е преди всичко свобода от личност.

Това може да насочи към релативизъм и отказ от разбиране и постигане на по-дълбоко, транс-културно разбиране. Разграничаването на виртуална и реална относителност насочва към граници на относителността и общочовешко разбиране на свободата, в което свободата на личността и свободата от личност намират осмисляне и могат да се съпоставят.

В реалната отнесеност на големите местни понятия като свобода към човешката форма, свободата на личността е индивидуална спонтанност на жизнения процес, а свободата от личност е осъзнаване и превъзмогване на виртуалните егопроекции, които под маската на свобода на личността ни правят зависими от артефакти — ‘право’ без съзнание за задължение, ‘богатство’ без съзнание за липса на нужда, ‘знание’ без съзнание за смисъл, ‘реализация’ без съзнание за независимост, ‘идентичност’ без съзнание за нефиксиране.

Мисловна и житейска свобода. Такава философия е отвъд опозицията житейско–духовно, светско–свято. Тя дава възможност и задължава философското усилване на всекидневния живот с ясно съзнание, че спекулативните понятия нямат смисъл вън от реалния живот.

§ 150

Идентификация. Идентифицирането с мнение, убеждение, теория, позиция е Его — е несвободна идентичност (Герджиков. De-cogito 2007) чрез приемане на виртуалните проекции за реални същности.

Несъзнаването е приемане на виртуалното за реално. Нагласата се приема за съкровено, вътрешно Аз. Привичните мисли се приемат за ‘очевидности’. Мисловните навици се приемат за истинни интуиции. Убеждения и мнения се отстояват без съзнание за относителност. Граматичната форма се приема за онтологична същност.

Благодарение на относителността осъзнаваме, че нашите вярвания са плод на ограничен опит и неправомерно се обобщават. Така сме способни да се учим по-нататък, да променяме съзнателно понятия, теории и универсалии. Познаването на феномените и ефектите на относителност означава съзнаване на иначе несъзнатите нагласи, мисловни навици, убеждения, мнения.

Критиките между позиции са безсмислени, ако не се отчитат позициите и споделеността на човешката ситуация, която не говори сама на нито един конкретен език, който да се постави над останалите.

Всичко може да се докаже и опровергае от подходящи позиции, доколкото доказателствата и опроверженията касаят голите думи и понятия и се абстрахират от жизнените изпитания. Затова в опита съвсем не може да се доказват окончателно каквито и да са теории. Човешката ситуация на живеене и умиране дава само човешка мярка на определяне кое е истинно — в крайна сметка това са елементарни квалии, споделяни от хората, но не и абсолютни.

Светът надхвърля всевъзможните описания. Всяко описание е временно и местно. Няма нищо недосегаемо в големите онтологии, теории и ‘факти’. В крайна сметка идентичността има обратна сила — поставяне в зависимост. В освобождаването от тази виртуална идентичност намираме естествени, спонтанни, променливи идентичности в градацията индивид — общност — човечество — живот.

§ 151

Глобално осъзнаване. Познаването и актуалното съзнание за относителност прави нашите ментални форми относителни и ние не очакваме те да са същите навсякъде. Готови сме на изненади, изследваме и си даваме сметка за чужди нагласи и категории като религия без бог и без вяра, свобода без индивидуална независимост, природа без деление на ‘човек’ и ‘животно’ и свят отвъд делението ‘природа–култура’.

Постигаме относителността и условността на Аза, на Абсолюта, на Необходимостта, на Причинността, на Свободата.

Потребителската култура, която създава безгранични виртуални потребности и желания без граници, е болестотворна и смъртоносно опасна. Икономиката, която не признава и не се ограничава от природата и специално човешката форма, може да доведе до изчерпване на ресурсите и генетично израждане на хората. Смъртоносни са технологиите, производството и потреблението без яснота за смисъла и човешките мерки и граници.

Това ни доближава до планетарна мъдрост: ние всички въпреки различията си сме хора и живи същества и следва да отстояваме безусловния си живот срещу разрушителните сили във Вселената. Няма смисъл от глобални конфликти и междукултурни войни.

§ 152

Културна относителност. Мрежата понятия и положения за виртуалната и реалната относителност обяснява феномените на езикова и културна относителност, наблюдавани и описвани от изследователите на далечни езици и култури — лингвисти и антрополози. Наистина, колкото по-дистанцирани са езиците и културите и с това колкото по-силно е тяхното относително движение или разминаване в начини на живот, и съответно колкото по-силно е разминаването в описанията и с това в комуникацията между тях, толкова по-различни твърдения за света те ще формулират.

§ 153

Осъзнаване на локалното. Мястото, на което сме, е нашият естествен център. Както мястото на моя индивидуален живот, така и моята общност, и моята планета, са в градация мои идентичности.

Да се идентифицирам с нещо извън мен значи да смесвам равнищата на идентичност. Но да свеждам цялата си определеност до моето Аз е несвобода.

Да не приемам моето място за мое е страдание. Но да се фиксирам към моето място е стесняване на хоризонта.

Да не приема своята култура за своя е недоразумение. Но да приема моята култура за абсолютна инстанция за осмисляне, е лишаване от богатството на другите култури.

Да се чувствам чужденец в моята общност е страдание. Но да не приемам земята с другите и чуждите означава да не познавам човешкото.

Да приемам човешката си форма като ‘затвор за духа’ е страдание. Но да не виждам в другите същества самоценен живот е разрушително в планетарен мащаб.

Тези важни дистинкции са постижими в разработена визия за виртуално и реално, за отнесеност към място и отнесеност към живот.

§ 154

Планетарен живот. Светът постоянно ни противостои и спонтанните процеси в неживото са разрушителни за всяка жива форма. Фигурално казано, всичко е срещу нас. Земята се движи през пространството с огромна скорост и е съвсем реален рискът от космически удар и глобално умъртвяване. Хората сами можем да се самоубием, ако не развием глобална цивилизация с максимално рационални форми, включващи ни хармонично в планетарния живот. Във всеки момент всеки от нас може да се натъкне на непреодолимо препятствие и да загуби живота си.

Мисията ни в този свят е да останем живи в максимално дълъг период, за да правим всичко онова, което можем като интелигентен вид. Езикът е средство да запазим живота си и да го развиваме заедно. Затова той се включва в жизнения процес и е средство за отстояването на живота и срещу смъртта.

В този момент още нямаме общ планетарен език, съгласувани описания и обща програма за оцеляване. Жизнените ни процеси текат без координация, с много напрежение и противопоставяне. Ние се разминаваме и влошаваме шансовете си за живот.

Това е първостепенен въпрос. Чак след това идват въпросите на развитието и усъвършенствуването, опознаването и проникването в други светове. За да се реши този въпрос, трябва да има глобално съгласие и съдействие. А за това трябва да се превъзмогне егоизма на индивиди, общности и цивилизации.

Затова е нужно разбиране за общата и Виртуалната относителност и за нереалността на виртуалното.

§ 155

Правило на оглеждане. Отнасянето е определяне. Затова следва всяко създадено понятие да се отнася към свое симетрично — противоположно. Тъй като оста на симетрия невинаги е определена, се полагат понятия по различни оси и различни полярности. Така чисто битие се отнася към небитие, нищо, налично битие — три оси на симетрия и три противоположни понятия.

Оглеждай се винаги в другото, чуждото, огледалното. Така ти се определяш. Няма друг начин да се видиш. ‘Трансценденталният субект’ е невидим за самия себе си. Окото не вижда самото себе си. Човек не съзнава своята позиция и в този смисъл тя е нулева, отправна. Ние се виждаме само в огледало. Така ‘трансценденталното’ става емпирично и невидимото става видимо. Неосъзнатото се осъзнава.

Това може да се нарече правило на оглеждане: Оглеждането в симетрично противоположно понятие е спонтанно за едно създадено понятие. Първото оглеждане се прави в реално понятие от чужда култура или в собствената култура. Ако такова липсва, се задава виртуално огледално понятие за определяне на създаденото. Такова оглеждане усилва съзнанието за относителност и определя собственото понятие и с това позиция. Без отнасяне собствената позиция не е определима.

Ако приемаш за очевидно, че светът се дели на субект-обект, помисли за неделимост на субект–обект. Ако приемаш за очевидно, че има Бог, помисли за ‘Няма Бог’. Ако приемаш за очевидно, че си Абсолютен Аз, постулирай Относителен Аз, Виртуален Аз, Не-Аз, Друг Аз, Липса на Аз. Така ти ще определиш Аза, ще осъзнаеш несъзнатата си нагласа, ще определиш позицията си, ще видиш къде си и ще успееш да погледнеш на очевидното като на неочевидно.

Ако приемаш за очевидно: „Аз съм в света“, приеми също: „Светът е в мен“. Ще видиш, че това не е лишено от смисъл. Не са лишени също от смисъл: „Аз съм вън от света“ и „Светът е вън от мен“ (например светът е вън от трансценденталния субект и той е вън от света).

Граматиките са взаимно видими в онези свои части, които се разминават.

Общуването клони към онази сфера, в която цари съгласие.

§ 157

Запад–Изток. Приемането на Изтока като недоразвито културно поле е западоцентрично неразбиране. Приемането на Изтока като място на големи Истини е илюзия. Простото нормално положение е различие и възможност за взаимно обогатяване на понятията и взаимно осъзнаване на несъзнатите, вън от другото, идентичности.

В западна перспектива се открива ‘източен мистицизъм’ — едно деформирано понятие, което при познаване се разтваря в ‘опит на осъзнаването’.

Релативизмът по оста Запад–Изток се разтваря на ниво човешка форма.

§ 158

‘Западно описание’: специфика. Западното описание на света е онова описание, което е оформено в зората на западната цивилизация в Античността и е развито до днес в Европа и Северна Америка.

Спрямо другите големи описания на планетата като индийското и китайското, европейското описание има следните специфики:

Логос. Езикът и светът са едно цяло.

Субект–обект. Човек е субект, а светът е обект. Светът е външен на човека. Човек живее в света и познава света, независим от него.

Култура–природа. Човек е културно същество, което има език, писменост, създава оръдия, строи градове, създава духовни форми. Природата е външна на човека и ние сме или зависими от природата, или я управляваме.

Духовно–материално. ‘Дух’ се смесва със ‘слово’ и така се виртуализира. За ‘дух’ по света има много понятия и всички се свеждат до живота. А в живота няма никаква опозиция духовно-материално.

Цивилизовано–диво. Цивилизовани са онези общности, които знаят и споделят изключителността на човека спрямо другите форми на живота, знаят езика на цивилизованите хора (гръцки, латински, немски, английски). Останалите са варвари.

Човек–животно. Човекът е специален вид, форма на живот, която е изключителна по своето място в света. Всички останали живи форми — растения и животни — са лишени от тази изключителност. Човек е разумен, а животните са неразумни. Човек е културен, а животните са природни. Човек е съзнателен, а животните нямат съзнание.

Наука. Западното описание се е оформило в прогресираща система от знания във формата на опозицията субект–обект. Науката (epistema) е описание, което се изпитва и потвърждава в логиката и в опита. То се ре-синтезира и експанзира от частично към цялостно. Науката расте по подобие заедно с мощта на западната цивилизация спрямо ‘природата’ — обективния свят, който остава независим и постепенно бива опознаван и овладяван.

Рационална технология, икономика, общество и държава. Западният свят е организиран рационално — чрез принципа на целта, непряко свързана с ре-синтеза на живота. Целта може да се изплъзне от живота и се изплъзва, когато е само организатор на рационална дейност, а не момент от ре-синтеза на живата форма.

Западната технология, за разлика от далекоизточната например, е свързана с научното обяснение. Тя се развива и експанзира далеч отвъд нуждите на живота и се превръща в глобална култура. Западната икономика също излиза далеч отвъд нуждите на живота и култивира безгранично потребление и безгранично правене на пари. Западното общество се основава на абстрактни принципи, а не на конкретни правила и форми. Западната държава е рационална чрез институции и закони, а не чрез традиции.

§ 159

‘Цивилизовани’ и ‘варвари’. Няма смисъл да наричаме чуждите култури и народи ‘варварски’, защото със същото основание и те могат да ни наричат така.

Няма смисъл да съпоставяме и сравняваме ценностите като ‘степени на свобода’ или на ‘хуманност’, ако не разполагаме със сравними понятия и граматики между далечни култури. Така, християнското милосърдие и будисткото състрадание не могат да са предмет на дискусия и взаимно оценяване от типа: „Състраданието на будистите е езическо чувство, което не е издигнато до степен на християнската любов“. По същия начин далекоизточната вярност и западната независимост на личността не са съответно ‘варварски’ и ‘цивилизовани’.

Претопяването на културите е унищожаване на форми на живот — необратимо и неоправдано с нищо. Претопяването на знанията в съвременната наука също е недалновидно, освен когато науката естествено се налага по свободен избор на общностите.

§ 153

Изкуствено–естествено. Това изследване различава изкуствено от естествено като артефакт от живот. Животът никога не може да бъде артефакт. Следствие от това е, че не можем да създадем живот от неживо. Друго следствие е, че не можем да създадем изкуствен жив интелект.

Не можем да живеем във виртуален свят. Не се раждаме, не живеем и не умираме във виртуалното. Там са налице образи и знаци, но няма нищо реално като телесна жива форма.

Не съществува виртуален свят — виртуалните феномени са непълни реални феномени, аналози на пълни реални феномени. Виртуалният ‘свят’ изчезва с изключване на енергийния източник.

§ 160

Абсолютизъм–релативизъм. Няма надежда за изказ на нашите истини по окончателен начин, в безотносителна формула, в абсолютна истина. Това е така поради пронизаността на всеки изказ с неопределеност. Човешкото не се изказва по никакъв специален начин. Това не значи, че е безбрежен хоризонтът на истините — всички живи истини се свеждат към доезиковата форма на човешки живот.

В рамките на теорията на виртуалната и реалната относителност се решава по нов начин дилемата абсолютизъм — релативизъм.

§ 161

Рационално — ирационално (‘мистично’). Рационалното не се свежда до логика. Рационалното не е абсолютен разум или чист разсъдък — то е път на живота към продължаване, форма на ре-синтез с помощта на човешкото осъзнаване и проумяване. Като път на живота рационалното е неотделимо от жизненото. А животът в крайна сметка надхвърля рационалната преценка и обръща повечето предвиждания в заблуди.

На свой ред ирационалното, интуицията, прозрението, не са откровения. Няма познание извън опита. ‘Мистицизмът’ реално е специфичен опит и култура на съзнанието и няма нищо фантастично в него — няма чудеса, свързани с ‘мистика’.

§ 162

‘Дух–природа’. Това е чисто западна опозиция, непозната в другите големи култури. Нито в Япония и Китай, нито в Индия и Пакистан, нито в арабския свят, нито в Африка, нито в Южна Америка преди завладяването не е познато противопоставяне на дух и природа. Напротив — цялата природа се схваща като обиталище на духа и духът е невидимата ‘субстанция’ или ‘сила’, която прави живото — живо.

Тази опозиция е локална позиция и нагласа, в която нашето собствено тяло не е част от нас, а нещо чуждо. Животът, здравето, радостта от природата стават нещо вторично, неважно, преходно, малоценно и в крайна сметка ‘долно’.

В тази нагласа другите същества, ‘лишени от дух’, следва да бъдат управлявани от нас и могат да бъдат унищожавани от човека. В тази нагласа липсва каквото и да е приемане на природата като бездънен извор на реалност, живот и смисъл и допуска безогледното й разстройване и унищожаване на живота в природата.

Такава позиция е смъртоносна в планетарен мащаб.

В De-cogito (Герджиков 2007, 451–472) е проведена детайлно проследяване на ‘археологията’ на понятието за дух и отмислянето на ‘духа-идея’.

§ 163

‘Човек–животно’. ‘Човек–животно’ е опозиция, която изолира човека от другите форми на живот. Тук е илюзията за предназначението на животните да служат на хората, убеждението в превъзходство на човека, без да е налице каквато и да е смислена мярка за сравнение.

Тези християнски идеологеми не издържат в опита за чисто осмисляне: ние никога не се изправяме пред не-човешкия ум, емоционалност и сетивност както те се изпитват, и сравняването с нашия ум е несъстоятелно. Отнасянето към другите форми на живот като към непълноценни стъпала към човека е смъртоносно за тях и след това за самите нас.

Тази идеологема е разгледана от позицията на виртуалнореалната относителност в De-cogito.

§ 164

Трансцендентален–емпиричен субект. Трансценденталното според Кант е форма на познанието априори, независимо от опита. То е формален субект без съдържание. За Хусерл трансценденталното е абсолютен Аз. Субектът е ‘непротяжна точка’ (Витгенщайн 1988).

В развиваната тук теория ‘трансценденталният субект’ е непосредствената реалност на индивидуално живеене, аз, от чието име се говори, мисли, познава. ‘Аз’ изпитва един живот и никой не изпитва същия. Това е реално безотносителна асиметрия, но не е трансцендентална, защото ‘аз’ е съотнесен с ‘другия’. ‘Аз’ не вижда своята собствена позиция, а вижда от нея — тя е нулева.

‘Трансценденталното’ е съотнесено с ‘емпиричното’ и се оглежда в него. Няма ‘обект’ редом със ‘субекта’, ‘пред’ или ‘срещу’ него. Няма място, където субектът свършва и започва обектът. Описанието на позицията съвпада с описанието на света на онзи, който е в тази позиция.

§ 165

Познание–реалност. Класическата опозиция ‘познание-реалност’ подвежда силно и описва неадекватно света, дистанцирайки го от ‘субекта’. Хусерл е в плен на тази опозиция и въпросът за съответствието на познанието с нещо трансцендентно или несамодадено е псевдопроблем.

В перспективата на това изследване опозиция ‘познание-реалност’ няма, защото реалността е непосредствено изпитвана, което съвпада с автентичното познаване, а ‘познанието’ е описване в знакова система. Така разбрано обаче, ‘познанието’ не е отразяване или имане на дадена реалност, а само знаков синтез.

Теория–практика. В плана на жизнения процес като извор на смисъл, опит и знание отпада опозицията теория–практика. Няма визия без изпитание в ре-синтез на живота.

Прагматизмът като философия на деятелното осмисляне на положенията, изказванията, теориите и изследванията е свободен от абсурдните си проекции като липса на действителност извън прагматичната ситуация. Тогава той не се превръща в релативизъм, защото далеч не всяка мислима дейност допринася за синтез на живот. Има много дейности и действия, които унищожават живот. Такива действия биха пораждали и пораждат релативизъм, защото точно това, което е полезно за унищожаването, е вредно за живота и тогава една истинна теория би твърдяла, че смъртта е добро или че смъртта осмисля живота.

Така че истината не е полезността, а жизнеността в конкретна ситуация. Емпиричната проверка е изпитание в по-широк жизнен контекст — далеч извън чистото мислене или писане на едно положение, в сферата на сетивните процеси и измерващото определяне. Такава емпирична проверка не е необходима за определянето на някаква теория като полезна. Например за Хитлеровите нацисти полезна е теорията за избраната раса — ‘чистите арийци’, но тя е унищожителна за другите раси. За Ницше истинен е свръхчовекът, но той унищожава хората.

§ 166

Хуманитарни–естествени науки. ‘Хуманитарно’ и ‘сциентистко’ са лошо противопоставени и са в действителност сфери в една област — човешкото познание.

Хуманитарната наука се прелива в естествената. Няма специална сфера на текстовете, чийто смисъл е извън преживявания свят. Човек не може да се роди, живее и умре във виртуален свят, в език, в култура.

Научното описание е относително и чрез граматиката е местно. В науката търсенето на Всичкото, Универсалното, Субстанцията, са илюзии на предрелативистично мислене. Такива илюзии са също: Вселената, независима от нас, Произходът на Вселената, Произходът на живота, Произходът на човека и т.н.

Но това става релативизъм, който сам е относителен и се разтваря в отнасяне към общата ситуация на живеене на тази планета. В тази ситуация на обща или реална относителност, релативизмът е невалиден. Ние сме длъжни да търсим нашата споделена човешка форма, условията си за живеене заедно с всички други видове, перспективите, опасностите, рисковете и възможностите на планетарния живот.

§ 167

Знак–значение–смисъл. Значението се отнася към виртуалната дименсия и равнище на езика, а смисълът — към реалната отнесеност.

В координатите на предложената теория и изследване тройката термини е преопределена така, че знакът не стои вместо своя референт, а го определя; значението не е същност, а само референция.

§ 168

Граматика–семантика–прагматика. Относителността прояснява редица неясни пунктове относно граматиката като форма на езика, семантиката като изследване на ‘значението’ и прагматиката като контекст на употреба на езика, доколкото поставя езика в две нови дименсии на определяне — виртуално и реално.

Граматиката е виртуално независима, но реално е семантично определима във формата на жизнен процес: някой — прави — нещо (SVO). Граматичните категории имат свое семантично определение, но не се свеждат до семантика.

Граматиката и семантиката не са разбираеми вън от прагматичния контекст — именно употребата на знаците в крайна сметка им придава смисъл и спектри от значения.

§ 169

Реч–език. В плана на реалната относителност намираме речта като жив процес, в който се оформят езиковите форми. Доколкото животът предхожда културата и реалното е носител на виртуалното, речта е извор на граматиката, а не се поражда от нея. Да поставяме в основата на речта ‘системата на езика’, значи да вземаме виртуалното за реално.

§ 170

Най-непосредствени импликации.

Няма универсален език. Няма универсална граматика. Универсалната граматика е теоретичен конструкт.

Но това не е прецизно и пълно. В светлината на реалната относителност ние като хора споделяме общ свят, обща форма на живот и общ език като човешки феномен. В този смисъл има не универсална граматика, а теория за сходимост на граматиките, не универсална теория на езика, а теория на семействата езици и на езика като човешки феномен.

Няма универсална метафизика и онтология. Дори за времето няма универсално понятие. Понятия и вярвания като Битие-Небитие, Абсолют–относително, Необходимо–случайно, Възможност–действителност са специфични, местни, локални.

Но това не е прецизно и пълно. В светлината на реалната относителност ние като хора виждаме и мислим света споделимо, разбираемо, общо. Би трябвало да има глобална философия, която не е априорна метафизика, а семейство от условни метафизики, епистемологии, етики и естетики. Понятията на такава философия няма да са фиксирани, а ще са пробни, условни и относителни с ясна взаимна съотнесеност: свят–живот; съзнание-език; зависимост–свобода; глобално–локално; безотносително-относително; човек–други живи същества; живот–артефакт…

Няма универсална мярка за културите и цивилизациите. Безсмислени са понятия като варварство. Но има обща мярка за човека, живота и смъртта му, и в тази обща мярка животът е върховна ценност.

Трансценденталният субект е оптична илюзия, на която съответства невидимия, местен, емпиричен аз. В света са налице близо осем милиарда азове и всички са собствени центрове на живот, съзнание, нагласа, действие. Но всички те са хора и с това могат да се разберат помежду си в името на планетарния живот.

Няма определен свят, независим от езика, преди и пред езика. Но има споделен свят на хората — техният живот. Езикът се намесва в света невидимо и много езикови понятия ни се струват същности: Време, Пространство, Вечност, Бог, Универсум, Добро, Зло, Истина, Красота, Дух. Всички тези същности и Абсолюти са в действителност понятия. Но като живи понятия те наистина действат и имат ефекти — вяра, ориентация, нагласа, мислене, говорене, поведение, действие. Доколкото са местни и условни, несъвпадащи с други местни и условни понятия, ние следва да осъзнаем и определим отношенията им с другите големи понятия и да ги осмислим в глобална перспектива.

Сетивният свят не е конгруентен на описанието, но именно той задава границите на описуемото. В него няма граматика, но именно неговата форма е извор на граматиката в нейните варианти. В него няма определеност, сравнима с определеността с думи, но именно квалиите задават хоризонта на думите. Няма едно описание на една група феномени, но хората от далечни култури винаги се разбират във възприятието си на природни феномени.

Реалното не е виртуално, но виртуалното е разбираемо само като реално. Мисловният и езиков континуум не е сам по себе си живот, но е понятен в процеса на живота.

§ 171

‘Опит’ — логически емпиризъм. ‘Опитът’ се свежда до жизнен процес и носи ограничението, неопределеността и неотменната обремененост с неживото, хаоса, смъртта. Затова опитът не може да бъде някаква основа на сигурно познание.

Все пак опитът е единственото, което имаме за изпитание и оценка на знанията. Знанията не са в езика, както се заблуждават логическите емпиристи. Езикът само облича знанията във формулировки и определеност. Тази езикова определеност на знанието, по силата на това, че е създадена от нас, не може да бъде някаква обективна основа, нито ‘познание без субект’ (Попър). В светлината на реалната относителност, опитът се обяснява като гравитиране на описанието към квалии (сенсибилии).

Опитът от своя страна привлича и оформя научните наблюдения, експерименти и теории.

§ 172

‘Проба–грешка’ — Попър. Пробата е синтез на възможно решение на проблем. Тя е релативна и не гарантира ре-синтеза — описание, обяснение, предвиждане, действие. Грешката е отклонение от линията на ре-синтеза и се разпознава именно чрез отклоняването: опровергаване от данни, от противоречия. Новата проба е синтез на ново решение и то е валидно до неуспеха си.

§ 173

‘Парадигма, нормална наука, научна революция’ — Кун. В концепцията на Томас Кун за научното развитие ‘парадигма’ е ‘концептуална матрица’. Тя е силно решение на голям проблем и това я налага. Тя се изразява в свой език, споделян от членове на научна общност. Веднъж приета, парадигмата става нормална наука, решаване на главоблъсканици. Тя вече се схваща като естествена, очевидна и истинна теория. Но аномалиите, със своето натрупване, разклащат парадигмата и отварят възможност за нова. Всичко това е верига на синтез, инерция, дрейф и разпад на жизнени форми в науката като култура.

Това разбиране води до релативизъм, ако не се осъзнае границата на парадигмалната относителност. В действителност изследователи от различни парадигми се съгласяват относно важни наблюдения и експерименти и така решават рационално кое описание и обяснение трябва да отпадне за сметка на по-силно.

Това е разбираемо, не чрез връщане към наивния емпиризъм, а на равнище на реална отнесеност на научната дейност към когнитивни процеси.

§ 174

‘Несъизмеримост’ — Кун, Файерабенд. ‘Несъизмеримостта’, както е разработена от Кун и Файерабенд, е релативистична. Ако тя е реална, тогава всяка теория по силата на своята несъизмеримост с други не подлежи на конкуренция и отбор, не е предмет на рационална проверка. Реално това не е така — теориите се съпоставят чрез наблюденията и това е възможно само поради границата на виртуалната относителност в перспективата на интерсубективни познавателни процеси.

Несъизмеримостта е ефект на разминаване, описан в светлината на релативността като неконгруентни езици, граматики, описания. Между тях преводът е нелинеен и изисква интерпретация. Създава се разминаване, неразбиране, напрежение.

§ 178

‘Theory-ladennes’ — Файерабенд. ‘Теоретичната натовареност’ на описанията и с това на ‘фактите’ е гравитационен ефект на привличане на описанията от теорията (езика, концептуалната схема) и на оформяне на зрителното поле, на хоризонта на теорията, в който се откриват собствен спектър от факти, експерименти, наблюдения.

§ 179

Некодифицируемост на научния метод — Сокал. Научният метод, ако изобщо съществува, е вътрешен, а не външен за научната дейност. Когато той работи добре, той е невидим, несъзнат и затова не се нуждае от кодифициране. Това става ясно в светлината на относителността. Едно кодифициране на определен научен метод ще се сблъска с неприложимост в други области — ефект на реална относителност.

§ 181

Кореспондентни понятия: културен релативизъм (Боас), езикова относителност (Сепир, Уорф), езикови универсалии (Гринбърг), онтологична относителност (Уорф, Куайн), човешка природа (Емпирична културна антропология), превод (теория на превода, радикален превод, непреводимост), крос-културно общуване (разбиране, разминаване, конфликт, културна катастрофа), референция (значение), езикова мрежа (Карнап), концептуална схема (Куайн), информация — количество (Шанън), информация — смисъл (Кастлер).

§ 182

Четири области на изследване. Тук се изследват:

— езикова относителност;

— логическа относителност;

— понятийна относителност;

— дескриптивна относителност.

За всяка от тях се поставят и решават конкретни проблеми в светлината на понятията и положенията, формулирани в тази теория.

Доколкото в изследването се решават истински проблеми, това оправдава предложената теория. Доколкото тя се сблъсква с неразрешимост и опровергаващи наблюдения, тя е невярна.