Сергей Герджиков
Философия на относителността (2)

Увод

Проблемите, които мотивират тази теория и изследване върху относителността в плановете на виртуалното и реалното, се коренят в приемането на виртуалното за реален свят и на относителното за абсолютно. В културната ситуация сега и тук е налице релативизъм наред и след абсолютизма и липсва разбиране, която да ги превъзмогне. Не достига планетарен смисъл за всички култури. Заедно с това не достига локално самосъзнание и разбиране за отнесености на локалното към глобалното. Културите контактуват без разбиране и растат напреженията в глобален мащаб, а заедно с това в локална дълбочина. Това е несвобода.

Другото измерение на този глобален дефицит е невидимостта на границите между виртуално и реално. Налице е огромна и мощна виртуална глобалност, в която виртуалното се приема като реално. Ние живеем с нашите създания в измислен свят, сянка на реалния. Измисленото е сила и слабост, истина и лъжа и то живее само чрез нас. Болките, страданията и конфликтите по повод на измисленото са реални, доколкото то се смесва с реалното. Но не можем да живеем измислен живот. Не можем да се родим, да дишаме, да гледаме и да умрем в измислен свят. Ние живеем с нашето тяло-и-ум в реалния свят, в който се раждаме и умираме, и само в този реален свят осмисляме нашите създания. Свободата, мислима в измисления свят, е измислена свобода.

Реалната свобода тогава е отказ на реалност на виртуалното и не-вземане образите, проекциите, симулациите, думите и понятията за ‘самата действителност’. Нямат смисъл дистанциите, разминаванията, конфликтите и насилията по силата на измислени идентичности.

Ние, западните хора, се поставяме в Центъра на света и останалите разполагаме в хоризонта към периферията. Те трябва да усвоят нашите езици, институции, науки и технологии. Те следва да приемат нашия начин на живот. Центричната позиция е естествена, но експанзията й върху други култури не ги разпознава като други центрове на живот, интендира принудителна и хаотична замяна на други начини на живот с наши без разбиране и ни оставя без ясно съзнание кои сме самите ние, доколкото не се съотнасяме с другите.

В Нютоновите Начала състоянията и движенията на телата имат статуса на абсолютни и не се отчитат ефектите на относителност, другите възможни описания и живота на човека. Оказва се, че този абсолютизъм е валиден за културното ни самосъзнание и глобалното действие. Нашият съвременен свят живее чрез научно описание и технологично действие във виртуална, но приемана за реална Вселена, питайки се как тя възниква и изчезва, какво са всъщност ‘гравитация’, ‘електромагнетизъм’, ‘силно’ и ‘слабо взаимодействие’ и дали ‘струната’ е зародиш на Всичко. Тази мисловна и научна култура е в конфликт с реалността: Ние не възприемаме микросвят, нито живеем във Вселена, а на тази планета. Ние не виждаме дължини на вълни, а цветове. Тук се раждаме и умираме и тук се решава съдбата ни на хора и на живота, който познаваме. Нашите теоретици, които са създали картината на Вселената и са я променяли и изпитвали с блестящи експерименти, очевидно не са готови да видят, че базисните понятия са измислени: Вселена, време, пространство, континуум, енергия, гравитация, маса; атом, елементарна частица-вълна, електрически заряд, силно и слабо взаимодействие, кварки и глуони, суперструни… Те най-често представят тези понятия като същности в независим свят — една стара метафизическа ситуация.

В същото време във философията на хуманитарните изследвания е налице масивен релативизъм: нищо не е Реално и нищо не е истинно, всички описания са произволни и еднакво (не)валидни. Светът е текст, а животът е дискурс и разказ.

Това са две нагласи и две култури в конфликт.

Не е видима границата между естествено и изкуствено, живот и артефакт, сетивно и знаково, реално и виртуално. Не се осъзнава, че виртуалното сам¥ по себе си не съществува, а е аспект на жизнения процес.

Нашата култура е разцепена на абсолютизъм/релативизъм, ‘хуманитарно/сциентистко’, ‘Запад/Изток’. Тя разделя света на ‘субективно/обективно’, познание/реалност, ‘духовно/материално’, ‘човек/животно’. Трупа се напрежение от тези деления — мислени, изказвани и практикувани. Съвременната цивилизация не може да продължи класическото си мислене, нито да остане в релативизъм, защото ще загине, задушена от безжизненост или взривена от насилие. Нужен е нов начин на мислене в глобален мащаб, а преди това — ново познание за сегашния.

Налице ефект на относителност, който се явява в процеса на глобалното общуване между цивилизациите и между индивидите. Той е описан отдавна в емпиричната културна антропология и в лингвистиката, но сега е болезнено осезателен. Ефектът на относителност може да се определи така: Ние се разминаваме с другите. Човек се разминава с другите хора, народ се противопоставя на друг народ, цивилизация не приема друга цивилизация. Това разминаване е напрегнато общуване, масивно недоразумение и конфликти между общности.

Друг аспект на този проблем е, че не познаваме себе си като аз, като общност, като цивилизация. Egocogito, човекът от Западната цивилизация се идентифицира без съотнасяне и визира света като хоризонт без граници. Но без съотнасяне с други ние сме неопределени и неосъзнати. Не виждаме без съпоставяне своите мисловни нагласи, навици и убеждения. Не сме свободни да отмисляме, да мислим новото и да се променяме. Оглеждането в другите носи себепознание, защото нашата определеност се получава в съотнасяне, както е с всяка определеност.