Сергей Герджиков
Философия на относителността (24)

§ 475

Граници и разтваряне на субект–предикатната форма. S–O е виртуално относителна, локална форма. Потвърждение на това е, че в някои езици има, а в други няма субект–предикатна форма.

Наблюденията на Бенджамин Уорф показват, че „при подходяща граматика можем да имаме интелигентни твърдения, които не могат да бъдат разделени на субект и предикат… Анголкианското езиково семейство, към което Шауни спада, използва наистина тип изречение като нашето субект-предикатно, но също очевидно използва типа, показан по-горе в текст и фигура…

Що се отнася до Нутка, изречението без субект и предикат е единственото… Нутка няма части на речта; най-простият израз е изречението, отнасящо се за някакво събитие или събитиен комплекс“ (Whorf 1956, 242).

§ 476

Граница и разтваряне на логическата константа: ‘Ако-то’. Това е формата на ‘универсален кондиционал’, в която се представя следването в логиката.

„Ако Правителството не изпълни решението на Парламента, то нарушава Конституцията“. Това реално следване със смисъл в света е зависимо в своята истинност не от логиката, както добре се знае, а от фактите, в случая — от текст на конституцията и отнесено към него действие на Правителството. По същия начин изглежда осакатеното изречение: „Тук две стъпки — минал човек“.

В този смисъл ‘ако–то’ не е вярно. Защото връзката между феномените се изказва по всевъзможни начини. Никое ако–то, освен тавтологията, не е вярно с необходимост, каквато се приписва на логиката. Само светът потвърждава или опровергава някое изказване с формата на извод.

В този смисъл логиката не гарантира нищо. Тя е начин да се каже нещо смислено, което е винаги под въпрос в света и само феномените в света го потвърждават или отричат, без това да засяга неговата форма.

§ 477

Граница и разтваряне на логичното в граматиката. Логиката не формулира неопределени по истинност граматични форми. Пример за това е: „За да отида до пощата, трябва да премина по тази улица“. Тук липсва необходима зависимост по истинност, която е налице в: „Ако отивам до пощата, то преминавам по тази улица“. В първата пропозиция не е ясно дали има и друг път за крайната цел. Но нищо във формата на пропозицията не говори за тази важна разлика. Следователно семантиката на граматичните константи определя дали те са и логически — дали изразяват зависимост по истинност.

§ 478

Синтетичност на рационалното мислене. Аналитичната философия и формалната логика в широк план скриват синтезите в умозаключенията. Те са в предпоставките — закони и факти, и интерпретациите от общо към единично или дефинициите.

Умозаключенията от закони към факти винаги са синтези. Първо се синтезират самите закони и се формулират фактите, което е възможно само при творческо, неформално приложение на теориите. Второ се синтезират самите връзки между общи закони и факти. Във всяко умозаключение е въпрос на решение какви предпоставки и какви факти да се подберат. Така че никога само логиката не разширява познанието.

Това е обща относителност на логическото спрямо синтез на жива форма.

§ 479

Граница и разтваряне на ‘логоса’. Невидимостта на ‘логоса’ превръща уникалното в универсално. Логосната употреба на езика формулира обикновените истини, разбираеми в своя собствен език, като универсални истини, във формата на абстрактни теории, в които става въпрос не за някакви неповторими събития и същества, а за повсеместни, всеобщи зависимости, налични не за гърците, а за всички зрящи и мислещи. Категориите на гръцката мисъл се приемат за универсални, необходими и вечни.

Логосната употреба на езика допуска и не вижда алтернатива на това допускане, — че светът е подреден така, както е подреден езикът, и обратно. Така в света се разпознават субект-предикат, субект–обект, битие–небитие, субстанция–свойство (атрибут)–отношение. Всичко това са присъщи форми на индоевропейските езици.

Логосната употреба на езика стига до двойките и противоположностите и вижда в тях обективни диалектически противоречия (Хераклит, Платон, Аристотел, Кант, Хегел). Тя не забелязва източника на противоположността в относителната природа на понятията и думите. Логосната употреба на езика не вижда езиковата релативност в дихотомиите. Тя не допуска, че светът може да се изкаже без формите субект–обект, субект-предикат, предмет–свойство–отношения.

§ 480

Граници и разтваряне на единично и общо. От две единични съждения се получава заключение.

Човекът в тази стая е Сократ.

Сократ трябва да погълне отрова.

Следователно човекът в тази стая трябва да погълне отрова.

Аристотел формулира в един пасаж както че изреченията се отнасят до самите неща, така и правилото, че единичните съждения в логиката се записват като общи, а не като частни: „По такъв начин за нещата, които съществуват и вече са възникнали, твърдението и отрицанието трябва да са или истина, или заблуждение, при това, ако те са за общото и са общи, едното ще е винаги истина, а другото заблуждение, а същото ще е и ако са единични“ (цит.пр., 9, 18a30–35). Нещата са обект на твърденията, а не описанията (имената и глаголите).

§ 481

Индукцията като индуктиране. Онова, което в логиката се нарича индукция в смисъл на движение от единично към общо, най-често в живота и изследванията е движение от част към цяло. Криминалистът и експериментаторът не целят постигане на теория или обобщение, а местна светова форма или подредба на феномени, на факти. Когато има бели петна, те се изпълват с допълнително търсене на факти. Когато всички релевантни факти са налице, се композира цяла картина. Не се композира теория.

Така индукцията е движение от част към цяло с ‘индуктиране’ на липсващите факти. Наличните факти ограничават възможностите за следващи, пред-определят ги все повече към края на попълването, подобно на форми в пъзел за попълване.

§ 482

Разтваряне на индукция и дедукция. Двама туристи, загубени в планина на остров, намират река и единият казва: „Тази река ще ни заведе до морето“. „Логично“, отговаря другият. Да попитаме: „Индукция ли е това или е дедукция? Несъмнено това е опитно твърдение. Сякаш то е индукция. «Реките, които досега съм наблюдавал в природата и на карти, текат към морета. Това е река. Най-вероятно тя води към море». Но ако попитаме всеки от двамата дали е вървял по река в гора, едва ли ще потвърдят, че това им е случвало, и то статистически значимо число пъти, за да се обобщи. Тогава твърдението е дедуктивно: «Всички реки водят към морета. Това е река. Тя води към море». Но това не е вярно. Някои реки водят към други реки, а не към море“. Сега ще се възрази, че всички реки водят в края на краищата към морето, вливайки се в други. И това не е вярно. Някои реки пресъхват, преди да са стигнали до по-големи. Но тогава вярно е твърдението, че реките текат надолу. Това вече е доста точно, но не съвсем. Реките имат места на завихряне, в които водата се движи в кръг. Няма да стигнем съвсем точен израз, а не е нужно.

Изглежда едно и също твърдение може да се представи като индукция и като дедукция. Зависи какви предпоставки ще му прибавим. Това, че не се различават индукция и дедукция в опита, е естествено. Защото в живота не се определя реката с дефиниция, която включва ‘тече надолу’, нито се изчислява вероятността следващата река да тече надолу.

Две различни логически форми представят едно и също твърдение. Нещо повече. Същата перцептивна ситуация може да се предаде и с друго твърдение. Например: „Да вървим надолу по реката и ще стигнем морето“. Светът не предлага определена логическа форма. Но изказът, какъвто и да е, определя и се руши, ако това определение тече в твърдението.

§ 483

Разтваряне на логичното в интелигентното. Хората мислят логично, но доколкото трябва да се изразяват ясно, без двусмислици и да следят мисълта на говорещия. Но умното мислене е много повече и по-различно.

Умното мислене не привежда всички релевантни дефиниции, не изказва всички релевантни предпоставки, не извежда всички следствия. То си служи със сбит изказ, който изказва само неясното, онова, което не може да е известно на събеседника, онова, което не се долавя от събеседника.

Всичко останало се приема за ясно, подразбрано, очевидно.

И тогава речта е ясна за сведущия и неясна за несведущия. Тя е синтетична, няма отчетливо видима логика в нея, тя изказва само определени връзки.

Той казва:

— Тя ще се появи.

Събеседникът пита:

— Откъде си сигурен?

Отговорът:

— Иначе как ще види дъщеря си?

Тук на пръв поглед няма логика и смисълът на разговора не е ясен. Но събеседниците знаят нещо, което на нас не ни е известно. Въпросната ‘тя’ е майка на малка дъщеря, която е при неин бивш приятел, а той я очаква.

Естествената интелигентност е непроследима логически. Пропускат се неограничен брой предпоставки. Например: Това, че тя ще отиде непременно, за да види сина си, откъде следва? Без съмнение, приема се за подразбрано, че тя обича сина си и ще иска да го види.

Без света, с гол език, логиката е ‘аналитична’, тривиална, тя е чисто изчисление, достъпно за прост софтуер. Здравият разум е логичен, но в света, прокарва пътища и решава проблеми, а не си играе с думите. С чиста логика умът до никъде не може да стигне.

§ 484

Логичното мислене не гарантира рационално действие. Да прогониш промъкнал се крадец не изисква логично мислене. Тук няма място логическото изчисление на вероятността това да е наистина крадец, а доказателството идва едва с кражбата. Да си спасиш живота, като действаш мигновено в критична ситуация, също не е задължително плод на логическо мислене. А логическото мислене може да те доведе до грешка.

Ситуацията се оглежда, вижда се правилното действие, и то се извършва. Няма място за умозаключения. Всичко е съчетаване на визии.

Умозаключенията от общо към единично могат да попречат, защото общите предпоставки никога не са гарантирано верни.

Ако подходиш към проблем с обща предпоставка, и приложиш казаното в нея, най-вероятно ще сгрешиш, защото ситуацията е уникална и изисква уникално решение, малко или много различно от предписаното в общата предпоставка. Освен това ти можеш да сгрешиш в малката предпоставка — идентифицирането на ситуацията с помощта на общата.

§ 485

Опитните изказвания, нелишени от смисъл, са проблематични. Индукцията често не е различима от дедукцията. Шерлок Холмс нарича своя метод ‘дедукция’, но изхожда от наблюдения. И двете концептуални динамики са вериги от проблематични изказвания. Ние знаем, че катериците хапят, но разбира се, това е проблематично. Можем да се натъкнем на опитомена катерица, която не хапе, или на такава, чиито зъби не са остри и не хапе. Не е възможно и е безсмислено на практика да наблюдаваме всички катерици през цялото време, за да имаме пълна истина и е лишено от смисъл.

Може да се окаже, както се и оказва, че черните дупки не са толкова черни и че излъчват. Може да се окаже, че законите на Айнщайн не са верни (както и се оказва в някаква степен). Никога не е ясно колко опита трябва да направим, за да достигнем например 66% сигурност на една теория.

Светът не предлага форма, която е описуема точно в категориите на индукцията: единично, общо, всеобщо, преход от единично към общо или от общо към всеобщо. Не се знаят и вероятностите освен в ограничените множества, които могат да се обхванат в опит. Светът няма размери като екстензионална всичкост или логическа форма като интензионална необходимост.

В този смисъл индукцията е празна. Още Бейкън в Нов органон забелязва, че чистото количество факти няма значение. Важна е тяхната подредба. Съществува такъв факт или набор от факти, които направо водят към закон или решаване положително или отрицателно съдбата на един хипотетичен закон.

§ 486

Общите предпоставки са неверни. Никое общо положение не се потвърждава в света. Даже и най-трайните и ‘очевидни’ общи положения се опровергават в някой момент и някъде.

Поради това силогизмите постоянно се опровергават в света.

Разсъжденията на хората следват само приблизителните знания от минал опит. Това е истинската ‘логика’ и това не е връзка между същности, нито пък необходима връзка, нито връзка по истинност, а е твърда връзка, на която може да се разчита в хоризонта на жизнената активност. При това връзката е условна по силата на условността на нещата, които приемаме за съществуващи.

„Няма нито едно общо твърдение, което да е вярно“.

Но: от това следва: „Всички общи твърдения са погрешни“. А това твърдение е общо, значи не е вярно. Т.е. от предпоставката се имплицира противоречиво твърдение.

Излизането от този парадокс е излизане отвъд строгата квантификация: ‘Всички’. А ‘някои’ не обхваща ‘почти всички’, което обикновено значи ‘всички’. В обикновения език се казва: „Лебедите имат дълга шия“, без да се уточнява ‘всички’ или някаква определена част. Така в живота ние не се ангажираме с логически форми, което ни лишава от строго следване, но ни държи будни за изненадите на опита.

§ 487

Въпросите — определяне на дефицити в синтези. Каква е същността на въпроса, на питането? Има нещо, което стои зад плоското ‘незнание’. А то е дефицит на организация, липсващ елемент в пъзел, чист артефакт. Животът тече и се спира не от въпроси, а от сили, от разруха или чужда ентропия. Например аз пия вода след ядене на сладко. После пак ям сладко и пак пия вода. После пак ям сладко и пак пия вода. Тогава, усетил стомаха си надут от течност, се питам: Защо пих толкова вода? И си отговарям: от сладкото. Но продължавам да се питам и вече навлизам с питането си в областта на ‘ясното’: Защо при сладко се ожаднява? Може да си има биохимично обяснение, но аз не го знам. Във всички случаи този ‘излишен’ и ‘глупав’ въпрос: „Защо от сладко се ожаднява?“ е научен въпрос, а въпросът: „Защо толкова пих?“ е все още преди науката. Това значи, че в някакъв смисъл науката е ‘излишество’, ‘глупост’. Защото, дори да прочета в учебник по биохимия обяснението на нуждата на организма от вода при приемане на въглехидрати, аз няма да получа нищо в моя всекидневен живот. От това обяснение няма да произлезе никакво разумно мое действие. Моят стомах ще си остане надут и трябва да изчакам два часа, за да отделя течността по естествен път.

Проблемите ескалират — разрастват се в ентропия — и дискурсите са обречени на лоша безкрайност. Ако искаме да формулираме пълно едно разумно живо действие в реална жива ситуация, а не в технология, ние се сблъскваме с бездънно море от неопределености между всеки две стъпки.

Всяко действие в реална ситуация може да се натъкне на неограничен брой блокажи и да изисква неограничен брой поддействия с неограничен по степен порядък. То никога не е гарантирано, дори да се състои само от една стъпка.

Всяко закъснение и всяка грешка се усилва по ентропийна верига. Стъпка по стъпка един проблем ражда нови.

§ 488

Неважност на дискусиите. Дискусиите, по силата на виртуалната относителност, са неважни. Защото всяко индивидуално логическо процедиране се намира в позиция. В позицията са налице нагласи, изразими в неизказани предпоставки. Различието в позицията е различие в неизказани предпоставки, в дефиниции и интерпретации. Затова прякото съпоставяне и особено сблъсъкът на позиции е безотносителен към ‘истината’.

Нека припомня: Всичко може да се докаже (и опровергае), използвайки подходящи предпоставки. Това е виртуална относителност, която няма нищо общо с реалната ситуация в света.

Вместо път към истината дискусиите са път към разкриване на предпоставки и осъзнаване на позиции. Тук е техният незаменим смисъл. Като рационално процедиране дискусиите са неважни. Карл Попър се заблуждава, придавайки на рационалната дискусия статуса на безотносителен, общочовешки разум. Не е възможно и не е мъдро да се дискутира относно религиозни, митологични и научни догми. Такива дискусии постоянно се свеждат до значения на думи и техните комбинации в различни твърдения и аргументи.

§ 489

Несъстоятелност на критиката. Критиката е несъстоятелно занимание, защото винаги е възможно на аргументи да се противопоставят контрааргументи (и обратно), т.е. резултатът от критиката е проблематичен, условен, временен. Това се обяснява с виртуалната и реална относителност. Виртуално е налице позиция за всяко смислено говорене. Реално е налице Его или общност, чийто ресинтез е въпросната критика.

Мъдрото разсъждаване избягва критиката, защото осъзнава относителността на позициите. Няма неутрално говорене и разсъждение и няма критика от позициите на ‘обективна истина’. Реално критиките са борба на Его с мнения (позиции) и заради победата се манипулират понятия, логика и факти по силата на неопределеностите, които реално са неотстраними.

Критиката най-често противопоставя на една езикова мрежа друга, в която се ‘преизказва’ и в този преизказ не е проблем да се ‘докаже’ нейната несъстоятелност.

Но това не значи невъзможност за изпитание — експериментът, без да е критика, може да опровергае или потвърди теорията в науката. В живота изпитанието потвърждава или опровергава позицията.

§ 490

Светът не участва в споровете. Светът не участва в езикови игри. Той няма мнение по въпросите кой е прав.

Ако се допитваме до света, тогава споровете изчезват, защото ти ще ми съобщиш твоя опит, а аз — моя, без да се отричаме взаимно. Нали е нелепо да се каже: „Ти не си видял това, а си видял друго, а само си мислиш, че си видял именно това“.

Не може да се спори за опит — той е валиден с това, че е опит. От него се ражда изказът, и когато изказът не е изкривен от чужди концептуални схеми, той е максимално верен и точен.

Дори да е изкривен, той не може да се изправи от друг човек без този опит.

Мрежата от езикови игри и речеви актове все пак е осмислена в света. Светът отвъд споровете може да реши за момент и място дали нещо е така или иначе.

§ 491

Определеността е относителна и непълна. Каквото и да произнесем, ние определяме пред другите наше състояние, усещане, възприятие, чувство, мисъл. С произнасянето ние отстраняваме неопределеност, която е налице преди него. Когато означаваме, ние спазваме елементарното правило знакът да има определено значение. Смисълът се създава от означаването в комуникация: ние казваме нещо някому. Определеността е нещо относително — нещо, казано на непознат език, не е определено за слушателя. Възклицание и даже мимика, произнесени пред чужд човек, може да са неопределени.

§ 492

Логиката формулира език, а не феномени. Фердинанд Сосюр, създателят на съвременната лингвистика, отнася формална граматика към материална реч. „Би било грешка да мислим, че има безплътен синтаксис извън тези материални единици, разпределени в пространството“. (Сосюр 1992, 170) Но Сосюр не включва по никакъв начин перципирани феномени, и не визира семантика на граматиката, макар да определя граматичното като „синхронично и притежаващо значение“ (цит.пр., 165).

Смислената реч в един естествен език е организирана чрез асоциации и оттук чрез граматика. Граматиката е абстракция от тези речеви асоциации. (цит.пр., 168).

§ 483

Думите не отразяват ‘качества’. ‘Синьо’ и ‘не-синьо’ са думи и са в един език и по-точно в едно семейство от спрегнати определения. Ако този цвят-сенсибилия имаше друг начин на изказ — например като степен на присъствие на основните цветове циан–магента–жълто–черно, като четири числа (проценти), то нямаше да присъстват нито качеството синьо, нито неговото отрицание. Така ‘синьо’ изчезва като качество, а заедно с него и отрицанието не-синьо. Синьото излиза извън това семейство и навлиза в друго. Вместо израза и логиката на утвърждаването и отрицанието на предиката (синьо) имаме израз и логика на далеч по-мощното и конкретно комбиниране на четири елементарни променливи, което изразява всеки възможен цвят във видимия спектър. В това семейство или по-точно множество четворни комбинации са претопени определенията и отрицанията от типа синьо–не-синьо.

Вижда се добре, че думите не изразяват някакви обособени в света качества, съществуващи или несъществуващи.

§ 484

Сенсибилиите (квалиите) нямат логика. Цветове, форми, звуци, вкусове, миризми, докосвания, не се свързват логически.

Нито в една сетивна форма, нито между сетивните форми има логическа връзка.

Няма логическо обяснение на цветовете, звуците, миризмите, вкусовете, докосванията.

Няма необходимост, нито връзка между ‘цинобър’ и ‘честотата на електромагнитната вълна’, която му съответства.

§ 485

Логическа форма в света няма. Нито визията, нито звукът, нито миризмата имат логическа форма. Няма логика нито в гръмотевицата, нито в спокойната вода, нито в туптенето на сърцето. От нещата не следват техни състояния. Има форма на нещата, но тя само се вижда. В света няма обособени и разделени ‘предмети’, ‘свойства’ или ‘отношения’. Това разделение в категории е чиста конвенция в рамките на нашата култура. Светът прилича на поток, на една полувтвърдена форма. Езерото не е просто и само езеро, то изтича като река, изпарява се като пара или става леден блок.

В червената роза няма субект и предикат, такъв има само в твърдението: „Розата е червена“. Илюзията за логическа форма като форма на света идва от разбиране на формата на правилното следване на твърденията като образ на някакво обективно следване на нещата.

Знаците не са образи на нещата.

§ 486

Логиката е празна, защото светът е неопределен. Логиката не носи отговорност за своята слабост пред света. Тя е такава, какъвто е езикът. Светът носи цялата отговорност — той не е логичен. Светът, по-точно казано, не е изначално ‘готов’ за езикова и логическа обработка — в него отсъства пълна определеност и необходимост. И най-важното — светът е съвсем несравним с езика и логиката.

Логиката е празна, защото нещата не са определени. Когато изказите се определят строго, те вече не отразяват феномените. С други думи, няма определени референти.

В света редът е смесен с хаос, формата е несъвършена, няма строги и чисти класове, има междинни и неопределени феномени и форми като птицечовката.

§ 487

Гранични примки.

В дзен-хрониката Предаването на лампата е разказано следното мондо. Чан-ша казал: „Почтени монахо, ти не разбираш истинската пустота“.

Хао-хуе попитал: „Какво е истинската пустота?“

Чан-ша отвърнал: „Това е кармична пречка“.

Хао-хуе попитал: „А какво е кармична пречка?“

Чан-ша отвърнал: „Това е истинската пустота“ (Yuan 1966, 77).

Това ‘кръгово определение’ сочи граница на логичното.

Трябва да се изпита истинската пустота, което е и кармична пречка, за да се разбере. Всички пътища в езика са кръгови, защото определенията на думите са свързани в мрежи и можем лесно да се окажем в явен кръг. А в скрит кръг сме винаги. Някои наричат това ‘херменевтичен кръг’.

§ 488

Коаните — пара-реч и пара-логика.

Дзен-майстор казал: „Ако имате тояга, ще ви я дам, ако нямате тояга, ще ви я взема“.

‘Коан’ е японски изговор на китайската дума ‘гун-ан’, публичен случай. Това е специфична кратка форма на изказ на специфичното постижение в дзенбудизма, където излизането извън езика и логиката е необходимо, за да се постигне свобода. Коаните имат за първообраз отговорите на Буда Шакямуни на въпроси на скитащи монаси, както и проповедите му.

Коаните не са алогични — те нямат отношение към логиката. Иначе те понякога звучат алогично, а друг път логично. Напълно логично звучи следният коан-мондо:

„— Кой може да откачи звънче от шията на тигър?

— Само онзи, който го е закачил“.

Тези изкази са адекватни изрази на просветлен ум за света без противопоставяне спрямо логиката и без игра с логика. В тях е налице игра с езика, но такава, че да изведе отвъд него. Коаните могат да изглеждат парадоксални, но могат и да изглеждат като съвсем нормални изрази.

Те са изказ на състояние отвъд емпиричното съзнание на езика на това емпирично съзнание. Не става въпрос за преход от един свят в друг. Това е пробив през световостта, през живота и смъртта, отвъд света и световете, в място, където няма свят и няма емпиричен ум.

Където няма свят, не езикът е друг, там няма език. Затова коаните са израз на онова мълчание, което е преди живота-исмъртта, отвъд светуването.

Коаните не са просто нелогични или алогични. Те са ‘асветови’. Тези странни изрази трябва да изкажат липсата на аз, липсата на живот-и-смърт, липсата на неща, липсата на лице, тяло, раждане и умиране. В коана прозира пустотата на човешките действия и връзките в света, които той намира: причина, цел, действие, смисъл. Това е изпразване на грижата за живота, изпаряване на проблемите и решенията, изчезване на нормалното действие и реч. „Без да използваш устата си, без да използваш ума си, изрази себе си“.

Коаните не са някакви абсолютни истини на Дзен. Те са само сполучливи изкази на отказа от изразяване, на блокиране, на изчерпване на езика и мисленето. Коаните изказват ситуации на не-личност, не-действие, не-говорене. Действията в тях са квази-действия, разбиващи представата за нормално действие, същото е и с изказите.

Това изразява свободата от позиция и изказ на един просветлен ум, ‘не-таквината’ на света, видян от него.

Така в Дзен се стига до празнота на езика и логиката.