Сергей Герджиков
Философия на относителността (39)

§ 878

Преизказ. Едно описание е свободно, когато можем да го заменим с друго валидно описание. Този преизказ променя смисъла, перспективата, позицията. Преизказът е ре-синтез на описание в нова жизнена ситуация. Група алтернативни изкази, формулировки и постановки разширява хоризонта на изследването. В квантовата механика в периода на нейното изграждане са изказани ред формулировки на въпроса за описанието на електрона и неговите вълнови и корпускуларни свойства: ‘елекронът-вълна’ на Луи дьо-Бройл, ‘материалната вълна’ на Шрьодингер, ‘матричната механика’ на Хайзенберг, статистическата интерпретация на Борн.

§ 879

Конкуренция на описания. Тук се срещаме с въпроса за спора и свързаната с него полярност на описанията. Спорът е конкуренция на дескрипции и всяка от тях се стреми да изключи другата, а не да я допълни. Преизказът, насочен към събеседник, за да бъде убеден в противоположното описание, е насочен към експанзия на собствената позиция. Тази ситуация внася различни хоризонти, но всеки от тях е независим от другия и те не могат да се усилват взаимно. Спорът внася напрежение, което се поддържа в група ситуации. Той изисква нови и нови интерпретации на всяка от страните в полза на едно описание и срещу други. Така се получава ескалация на напрежението и в някакъв момент ситуацията става невъзможна за поддържане. Това свидетелства за границите на виртуалната относителност. Далеч не всяко описание върви — описанията, макар и свободни за преизказ, гравитират към реалността.

§ 880

Осъзнаване на нагласа. В корена на свободата за описване е осъзнаването на позицията. Позицията обикновено е осъзната спрямо друга позиция, но с това тя е едностранчива. Осъзнаването на позицията спрямо реалността означава визиране на всички налични и възможни позиции в един хоризонт. Това е да се държат под око цяла група от различно съотнесени позиции и с това релефно очертаване на възможни решения. Такова съзнание представлява свободна нагласа, в която всяко добро решение е приемливо и не се защитава определена гледна точка. В свободна нагласа се определят граници на валидност на различни позиции.

В свободна нагласа се осъзнават граници на позиции от типа:

— от тази позиция мога да мисля по този начин и не мога да мисля по такива и такива начини;

— от тази позиция мога да говоря по този начин не мога да говоря по такива и такива начини;

— от тази позиция мога да описвам по този начин и не мога да описвам по такива и такива начини;

— от тази позиция мога да получа такъв резултат и не мога да получа такива и такива резултати;

§ 881

Анализът е осъзнаване. Да осъзнаем нещо значи да го видим ясно и релефно в многостранно отнасяне. Така например виждаме как наши трайни позиции и съответни възгледи водят до постоянни провали в описването и обясняването, в практиката и в живота.

Нагласите се осъзнават в актове на определяне на позиции. Групите форми на поведение, реч и мислене могат да се видят като проекции на позиции. Когато разпознаем позиция, ние сме осъзнали цяла група поведенчески и мисловни навици.

В реална комуникация осъзнаваме как променяме позицията си и изказваме различни до противоположност мнения. Това става в съотнасяне с други позиции. Така става видима относителността на описанията спрямо други описания в една динамична нагласа, в която индивидуалните смисли се сблъскват.

Непоследователността на мненията в различни дебати е обяснима с реалната относителност на описанията спрямо индивидуални жизнени процеси на синтез и експанзия.

§ 882

Техника на анализ на позиция. Позицията може да се открие в езика, на който задаваме въпроси към себе си и към другите и им отговаряме.

В този личен биографичен език, на който говорим, описваме и обясняваме света, се откриват постоянни изрази, въпроси, отговори.

Его е лесно разпознаваемо в повтарянето на ‘аз’ и производните местоимения. Състоянията и формите на его са разпознаваеми в съдържанието на его-позициите — лични мнения и убеждения, лични социални позиции, предпочитания и дистанции. Спонтанно и повтарящо се говорене за лични постижения говори за жадно его, непостигнало покой. В тази позиция его е зависимо от признаване, одобрение, социално утвърждаване. Спонтанно и постоянно говорене за лични провали е свидетелство за болно его, загубило равновесие. То търси разбиране, съчувствие, помощ.

Доколкото ние говорим без ‘аз’, във формата на неутрални жизнени процеси, в които се включват както моето аз, така и другите, това е свобода. В такова говорене не се представят лични мнения и убеждения, а проблеми и решения.

Ние задаваме на другите и на себе си едни и същи групи въпроси. В тях е проецирана и се разпознава позиция.

§ 883

Всяка позиция е разбираема до приемливост. Позицията е проекция на нагласа, а нагласата е его-феномен. Позицията е нагласа на его в ситуация. Ситуациите се сменят и изискват смяна на позиции. В нова позиция нещата се виждат и описват по нов начин, определенията им са нови.

Свободата на собственото его прави възможно съотнасяне на собствената ситуативна позиция и оттук разбирането на друга позиция на друго его като възможна позиция за своето его. Да се поставиш на мястото на другия означава да си свободен от его-фиксация, познавайки своето его. Тогава другото его е откриваемо заедно със своето и може да се проумее другата и чуждата позиция. Така може да напредваме във взаимното си разбиране.

Условие за взаимно разбиране е значи свободата, която дава съзнанието и контролът над относителностите.

§ 884

Рационалността изисква смяна на алгоритми. Различни ситуации и съответни позиции изискват различни описания, обяснения и рационални действия. Това означава готовност за смяна на описание, обяснение и рационално действие.

Алгоритъмът определя последователността на операциите в строго определена ситуация. Алгоритмите са неприложими напълно за живи ситуации. Мрежата на алгоритъма се ‘къса’ от непредвидими фактори. Спазването на алгоритъма разрушава телеологията на процедирането и води до неуспех. Проблемът не може да се реши.

Компютърът е алгоритмичен. Той не е рационален в жива, недефинирана ситуация. Компютърът не мисли. Той подрежда информацията според програмата и продуцира решение според алгоритъм в програмата. Компютърът изчерпва възможните и ограничени от програмата комбинации, за да се натъкне на най-добрата спрямо някакви критерии. Така се уподобява рационалното решаване в човешката дейност по принципа проба–грешка.

Ако мислеше, компютърът бързо би блокирал в жива ситуация с недефинирани фактори. Стриктното следване на плана не е най-рационалния път към целта. Изразходва се прекалено много енергия, ако трябва да се следва начертан план, а може да се ‘заобикаля’ плана, като се вършат най-икономичните според непредвидимите обстоятелства действия.

Планирането на цяла икономика се оказва несъстоятелно, защото са непредвидими човешките действия. То се изражда в ирационалност в условията на променящи се условия, цени и т.н. Например планирана е доставки от един източник за пет години. Цените на другите източници падат. Ние не се отказваме от нашия–по-скъп–за да спазим плана.

Процедурата, обреда, церемонията — са рационални само в контекста на производство в дефинирани условия. Така в един съвременен завод действията са силно определени и могат даже да се роботизират. Разбира се, и в най-модерния завод има проблеми и се изискват решения в ход.

Спазването на алгоритъм в жива ситуация по правило води до загуби на енергия, време и пространство. В недефинирани условия, каквито са живите ситуации, рационалното подреждане става в спонтанно движение с минимални разходи на енергия и време. В този случай следването на алгоритъм не е нито рационално, нито даже възможно.

§ 885

Няма безусловна рационалност. Няма рационален, целесъобразен, ефективен модел или действие безусловно, без отношение към ситуация, позиция и формулировка на проблем. В самата реалност рационалното е потопено в океан от неопределеност. Рационалното действие е потопено в неопределен живот. Затова няма място за радикално рационално определяне, избор, решение и действие в мащаба на целия живот. Няма мъдрост, изключително разчитаща на рационалното.

Преди всичко рационалното говорене, логическо извеждане, конструиране и действие са зависими от нагласи, идеи, намерения, решения, които са извън рационален процес. Те са свободни, случайни, произволни.

Рационалността не е абсолютна, както не е абсолютен животът тук и сега. Рационалността има човешка форма и е подреждане на човешки действия в пространството-времето на нашия живот. Разумът има формата на човека, на живота. Затова не може да се намери ‘последно основание’, изразено в думи, за извеждане на следствия, не може да се намери Абсолют или Истина.

‘Рационалността’, взета като ясна, определена и безотносителна област или категория, като Разсъдък или Разум, се разтваря в безсмисленост. Рационалното се определя само в локален жизнен процес. Няма един ‘разум’ или един ‘разсъдък’ за всяка ситуация. Рационалността има толкова определения, колкото са жизнените процеси, които тя определя. Тя може да се фиксира условно в типове в зависимост от формите на живот. Тогава понятието ‘рационалност’ има смислена употреба.

Обикновено свързваме рационалността с изследванията и действията. Рационалността на изследванията се формулира във въпроси и отговори.

§ 886

Рационалните решения нямат его-форма. Рационалното решение е свободно от его-зависимост. Реалността не зависи от его-нагласите. Виртуалната проекция на его в решението като находка и заслуга или грешка и вина не променя с нищо реалното положение. В действителност решението е резултат от непроследимо много фактори.

Западната его-идентичност има привичната форма на: „Аз правя нещо“. Гравитацията на тази его-форма изкривява възприятието, описването и обясняването на правенето в посока на въпросната его-форма. Ние сме в нагласа, че правим нещата около нас (а другите ги провалят). Убедени сме, че другите се справят по-лошо от нас в онова, което съставлява нашата идентичност. Смятаме, по-нататък, че сами сме виновни за това, което ни се случва. Демонстративно поемаме отговорност за провалите си, изтъквайки с това висока его-позиция.

Отказът от тази формула позволява да видим какво правят другите. По-нататък този отказ позволява да видим какво не правим ние. Още по-нататък този отказ позволява да видим какво става независимо от нашите действия. В края на краищата тази свободна нагласа позволява да видим какво в действителност става.

Върхово постижение в тази посока е проникването от нагласата, че не аз, а нещото ‘се прави’. Наистина моите умения са системи от развиващи се навици, моите способности са натрупване на нагласи и ситуации, а дарбите не са постижения — те са дадености.

По същество нищо от постиженията не е резултат от его и няма его-форма.

§ 887

Отмисляне на безсмислените въпроси. В науката цяла мрежа от въпроси се оказват ‘забранени’ поради невъзможност на изследването. Не е възможно изследване по въпроса какъв е моментът независимо от отправната система. Не е възможно изследване по въпроса какво виждам аз и какво сънувам, вън от моя изказ. Не е възможно изследване на поведението на всеки от елементите на една сложна система като молекулите на газа. Не е възможно и смислено състояние на квантов обект вън от наблюдение (измерване). Въпросите за тези неща са лишени от смисъл.

Изглежда, че философията формулира най-много безсмислени въпроси: Кое е началото на света? Какво е светът? Какъв е смисълът на живота? Защо има битие?

Правилен метод при това положение е да се отмислят безсмислените въпроси и да се постигне разбиране ако не веднъж за винаги, поне във всеки конкретен случай, дали един въпрос има смисъл. Това значи по-нататък да се задават смислени въпроси, за да се намират отговори и да се върви напред.

§ 888

‘От-писване’ — отказване на описание. Отказът от описание освобождава за ново, различно описание. Ние така или иначе отмисляме погрешните описания, когато намерим верните. Защо да отмисляме обаче описание, което не е погрешно?

Процесът на анализ и оглед на елементите на описанието показва неговите ‘парчета’, езиковите фрагменти и ‘пропаданията’ между тях. С този акт се разпознава относителността на описанието. Виждат се неговите предпоставки, неговия речник, неговата граматика, неговите категории. Разпознава се стоящата в него теория.

В чисто ментален план с от-писването се осъзнават неосъзнати мисли и мисловни навици, което предпазва от илюзии и утопии. Отмислянето е разкриване на скритите нагласи. То води към разпознаване и разбиране на лична и колективна идентичност, и което е по-важно към свобода.

Декогитацията на формите на ‘западното описание’ е нова формулировка и нова активност по самопознаването и развитието на Запада в рамките на глобалното човечество.

Концентрацията, медитацията, самадхи в йога, просветлението в будизма, сатори в Дзенбудизма, са изчиствания отвъд описанието. Тази ситуация, като самият свят, е извънезикова, неизказуема адекватно и абсолютно, неизвестна и непредвидима. Тук няма забранени неща, няма и гаранции.

§ 889

Емпирично-безсмислени въпроси. Има въпроси, за които сме сигурни, че са безплодни, неадекватни, зададени не на място и оставащи без отговор, защото в противен случай огромни полета от друг опит и валидна теория трябва да се сметнат за невалидни. Такъв е въпросът за момента, отрязъка от време, координатите x, y и z на движещ се обект, взети безотносително. Айнщайн пише: „Сравнявайки предвижданията на нашите двама наблюдатели, ние намираме един изненадващ резултат, който явно е в противоречие с видимо добре обоснованите понятия на класическата физика. Две събития, например два светлинни лъча, които удрят двете стени, са едновременни за вътрешния наблюдател, но не и за външния. В класическата физика ние имахме само един часовник, времето тече само по един начин за всички наблюдатели във всички координатни системи. Времето и следователно изразите като ‘едновременно’, ‘по-рано’, ‘по-късно’ имаха абсолютно значение независимо от коя да е КС. Две събития, които са станали в същия момент в една КС, са станали необходимо едновременно във всичките други КС.

Предположенията (1) и (2), т.е. теорията на относителността, ни заставят да изоставим тази гледна точка. Ние описахме две събития, които стават едновременно в една КС, но в различни моменти в друга една КС. Нашата цел е да разберем това следствие, да разберем значението на това изречение: «Две събития, които са едновременни в една КС, могат да не бъдат едновременни в друга една КС». Но какво разбираме под ‘две събития, едновременни в една КС’? Интуитивно като че ли всеки знае значението на това предложение. Но да вземем решението да бъдем предпазливи и да се опитаме да дадем строги дефиниции, знаейки колко е опасно да предсказваме въз основа на интуицията“ (Айнщайн, Инфелд 1999, 360–361).

По повод на тази теория Хайзенберг обяснява: „Нека на кораба има часовник, конструиран точно така, както съответните часовници на Земята… Тогава на основата на постъпващи от космическия кораб съобщения наблюдателят на Земята е в състояние да контролира правилността на корабния часовник. Той ще дойде до заключението, че часовникът върви малко по-бавно, отколкото земния часовник. Космонавтът, който по сигнали от Земята, също може да съпостави хода на своя часовник с часовника на Земята, ще дойде до противоположен извод: за него по-бавно върви часовникът на Земята. Как тогава въобще е разумно да сравняваме времето на земята и на кораба? Кога следва да се наричат две събития ‘едновременни’, ако едно от тях става на Земята, а друго далеч от Земята, на космически кораб?… Поначало не може да се реши, къде в този интервал се намира точката на едновременност… За нашата тема е достатъчно, впрочем, да отбележим обстоятелството, че в новата сфера на опита думата ‘едновременност’ поначало е загубила смисъл, подобно на това, както в космическия кораб губят смисъл понятията ‘горе’ и ‘долу’…“ (Гейзенберг 1987, 213–214).

Ето как в светлината на една теория, разработена и потвърдена, определени привични въпроси стават безсмислени, зададени не на място и оставащи без отговор.

§ 890

Осъзнаване на граматическата относителност на дескрипции. „Електронът е вълна“, „Електронът е вълнов“, „Електронът се вълнува“. Тези три дескрипции имат различни значения и различни смисли в теорията и експеримента. Виртуално трите дескрипции имат валидност в различни теоретични твърдения, но реално това не променя експерименталните постановки. Все пак смисълът на всяко от трите описания може да се колебае и да варира и това е ясно в онагледяването. Различни са представите за електрона като вълна, като вълнов и като вълнуващ се. Може да се вълнува частица, материя или вероятност, може да се представя вълна без нещо.

В метафизичните и теоретичните твърдения субстантивирането е нещо обикновено. То има смисъл в описанието на реалния свят. Например: „Този кораб се скри на хоризонта, защото Земята е кръгла. Навсякъде в океаните и моретата е така“. Но:

„Кръглостта на Земята е изкривеност на пространството“ е вече опитно невалидно.

Субстантивирането може да промени значението в една дескрипция и оттук и нейния смисъл като момент от жизнен процес. Граматичната трансформация от прилагателно или глагол към съществително трансформира описвания обект от ‘свойство’ или ‘процес’ в ‘предмет’. И все пак не може едно и също реално нещо да е свойство, нещо и процес. Явно е налице граматична относителност. Затова трябва да се държи сметка за виртуалността на описанията с оглед граматиката.

Теоретично описание съвсем безсъзнателно, защото за това липсва ‘сигнал’, може да премине границите на сетивните форми и да стане чиста измислица. Например: „Чашата е съд за пиене“ може да се ‘задълбочи’ в: „Чашовостта като такава е форма на съд за пиене“. В случая чашовостта може да се мисли като същност, като идеална форма, която се проявява в реалните чаши.

Съществителните работят добре, когато означават неща в пространство-време. Прилагателните изразяват качества, свойства. Всяко трансформиране, ако не е метафора или е неосъзнато като виртуално, подвежда и обърква.

§ 891

Разтваряне на рационалността. Екстремна форма на рационалност е рационалното процедиране при спасяване на живота, което носи риск за живота. Ако и в тези случаи на смъртен риск рационалността е ограничена, то тя е винаги ограничена. Престъплението, замислено и организирано с оглед успех без разкриване, е свръхрационално, защото залогът е свободата или животът. Все пак убиецът, дори да е свръхпрофесионалист, допуска грешки. Това е така, защото животът (светът) е спонтанен и необхватен от ума. Рационално е максимално плътното следване на спонтанното, защото тогава е възможен максимален ефект от рационалното процедиране.

Границите на разума са плаващи, гъвкави, динамични. Но те са налице. Разумът не може да прави под свой контрол реалност, живот. Те може да знае и прави гледането, слушането, осезаването, обоняването, докосването. Той не може да прави мисленето напълно контролирано. Човек мисли спонтанно. Разумът не може да прави безотносителни понятия. Той не прави нашите желания, нагласи, емоции. Разумът не произвежда нашето тяло и душа, няма пръст в дейността на нашия дух.

§ 892

‘Забравяне’ на текст. Гледайки текст на роден език, е почти невъзможно да го ‘от-четем’, да не го четем като текст. Но както сме се научили да четем, можем да ‘забравим’, да отмислим четенето и то да престане. Когато постигнем виждането, че на тази изписана страница няма ‘текст’, а черни форми в редове, ние сме отмислили текста. Когато, по същия начин, престанем да разбираме речта на родния си език, ние сме забравили речта. В това има смисъл, защото постигаме съзнание за виртуалност на речта и писмеността. Намираме какво се променя в тази нова ситуация и в частност какво представлява неописан свят. Тогава сме постигнали до дъното, на което дескрипцията изчезва. Оттук можем мисловно да възпроизведем описанието: като букви и разпознаването им, думи и спомнянето им, изречения и разбирането им. Сега: Реално ли е описанието?

Менталното разтваряне на описанията показва тяхната вариативност и виртуалност, където се разтваря еднакво и научното, и митологичното описание. Науката може да се напусне и може да се приеме митът.

§ 893

От-страняване на ‘дискурса’. ‘Дискурсът’, както се наложи във Франция и в целия Западен свят след първите работи на Жак Дерида, изправи ‘на нокти’ онези изследователи, които намират в научната нагласа на описание. В някои постмодерни текстове намираме абсурдни пасажи. Текстът е заменил изцяло реалността. В дискусия за лудостта с Дерида Фуко отбелязва: „… като постоянно удвояване на самата себе си (трети постулат) в безкраен коментар на собствените си текстове и безотносително към нищо външно… философията нито исторически, нито логически не фундира познанието; а… съществуват условия и правила за фундиране на знанието, на които философският дискурс се оказва подчиняван, но после е пленен от него“ (Фуко 1996, 127).

Още същата година избухнаха т.нар. ‘научни войни’, избухнали, след като Алън Сокал жестоко се подигра на Дерида и компания. Днес тези войни са завършили и постмодерната вълна е затихнала.

§ 894

Относителност на културологично описание. Намерена е рисунка на бик, а на земята — ловец с копие, насочено срещу бика. Този образ е тълкуван по два начина: като ловна злополука и като жертвоприношение. Няма начин да се разбере кое е вярното без допълнителни знания, без съотнасяне с други рисунки и артефакти от същата култура и в съответна езикова форма. „Всеки документ, дори съвременен, остава ‘духовно непроницаем’ толкова дълго време, колкото е необходимо, за да бъде той дешифриран, като бъде интегриран в система от значения. Едно сечиво — праисторическо или съвременно — може да изяви единствено своята технологична насоченост: всичко, което неговият производител или неговите собственици са мислили, чувствали, мечтали, въобразявали, на което са се надявали във връзка с него, ни убягва. Но трябва поне да се опитаме да си ‘въобразим’ нематериалната ценност на праисторическите сечива. В противен случай тази семантична непроницаемост може да ни наложи напълно погрешно разбиране на историята на културата“ (Елиаде 1997, 15–16).

Хуманитарното изследване е налице и може да бъде наука. Такива изследвания са например разчитанията на надписи на мъртви езици. Разчитането на текстове на маите е истинска научна епопея.

Как се прави хуманитарна наука? По много различни начини. Чрез структурен анализ и хипотези за значения се открива мъртъв език. Чрез живеене в чуждо племе (участващо наблюдение) се изследва култура и език. Чрез лингвистични анализи и сравнения се изследват граматични форми, категории и разлики в говорене и мислене.

Наука за културата не се прави с есета, чийто основно изразно средство са метафорите.

§ 895

Смяна на описанието — случаят с ‘Ози’. Намерената в Тиролските Алпи замразена мумия на човек отпреди 5000 г. е предизвикателство за антропологията. В хода на изследването на мумията се изпитват всевъзможни естествено-научни техники. Достига се до няколко последователни сценарии — разкази за живота на Ледения човек. Първо, той се разпознава като овчар по траекторията си на движение и по облеклото си от кожа на домашни кози. Второ, той се разпознава като ковач по силата на намерената медна брадва. Трето, той се разпознава като шаман по силата на своето особено силно положение като човек, който ‘превръща камъка в метал’ и сигурно ‘може да лекува’. Четвърто, Ози се разпознава като жрец или вожд, който е воювал за племето си и е бил смъртоносно ранен — намерен и връх на стрела в плешката му. Пето, леденият човек се оказва и убиец — по него е намерена кръв с различни ДНК-последователности.

Ако всички тези свидетелства се представят на съвременен съд, за да се докаже вина или невинност, т.е. един достоверен разказ за факти, те няма да се зачетат като достатъчни. В крайна сметка истинският сценарий на живота на Ози и деня на неговата смърт остават неопределени.

§ 896

Описанията са вариантни синтези. Дескрипциите са ‘софт’, а не ‘хард’ феномен. Описанията не са трансцендентално априори, но са и чисти регистрации. Те са ‘преди следващ опит’ и го организират като ‘разпознаване’ на нещо познато. Непознатото е неописуемо, докато не приложим познат език и схема на описване или не създадем нова схема. Описанията се строят в крайна сметка в естествен език с неговата лексика и граматика.

В хода на биографията описанията се разрастват и индивидуализират. Светогледът, възгледите и убежденията са фиксации на визии чрез езика. Убежденията са устойчиви знания или ментални структури, които са вкоренени ментално и са силно резистентни към раз-убеждаване. Затова е толерантно да се съобразяваме с тях, а разубеждаването е често болезнено, стресово, шоково или насилствено.

§ 897

Описанието маскира света. Маската показва и скрива. Описанието е маска, езикова покривка. Светът е все този, същия, в който не е ясно защо има именно цветове и звуци, раждане и умиране. Описанието и обяснението правят света ‘невидим’. Вместо удивителното възприятие имаме словесната мрежа. Езикът, теорията, описанието и обяснението не проникват под повърхността. Те създават собствена маска и я закрепват. Тази именно маска вече закрива по-нататъшния път към реалността, блокира проникването, защото прави реалното невидимо.

Новият опит погрешно се разбира като нова възможност за теория. Новата теория погрешно се разбира като ново познание. Всички обяснения важат относно езикова форма, концептуална схема и са разбираеми само за членове на същата общност. Научната общност е най-мощната и експанзивна благодарение на силната концептуална схема и свързаното с нея изследване. Но тя има свои граници и те лесно се виждат.

На запад като цяло се отрича, че животните имат душа. Но никой не е виждал душата на друг човек. Да отричаш душевен живот у животното е като да отричаш душа в другия човек. Но така сме научени и именно това е естествено и ясно за нас. Затова казвам: за света няма безотносително или трансцендентно обяснение — оттук ‘философското учудване’, което трябва да се пази и да не се замъглява. То прилича на съзнателност в ‘сънуването на света’, а неучудването — на сляпо носене в сън.

§ 898

Празнота на обобщенията. Обобщенията, каквито и да са, щом се отнасят до реалния свят, се опровергават рано или късно. Ние не знаем кога, в каква форма и степен едно обобщение ще се опровергае.

При първо приближение ясно е, че обобщението би се опровергало или потвърдило на нивото на общност, на което е изказано. Но реално ние често не знаем на какво ниво на общност изказваме обобщението.

Обобщението „Всички жени са непостоянни“ разбира се, се опровергава на ниво някоя жена или някои жени, в същия клас на жените. Но това изказване може да се запази на по-ниско ниво на общност: „Има непостоянни жени“. Но и тук то може да се опровергае, защото в класа на непостоянните жени ще се окаже, че срещаме частично постоянни, частично непостоянни жени. Самото определение ‘непостоянни’ на каквото и ниво да се твърди, може да се окаже погрешно.

§ 899

Броят на повторенията няма значение за описанието на един феномен. След откриването на структурата на клетката от човешка кожа е безпредметно да се наблюдава всяка такава клетка, за да се знае нейната форма. Светът не е статистически в този смисъл и индукцията просто няма място тук като повторение на много еднакви наблюдения и извличане на общо твърдение (закон).

В ‘индукцията’, разбрана като извод за всичко от много, има нещо нередно. Тя не е преход от много случаи към едно обобщение — това се прави за статистически съвкупности, като среден случай. Но усредняването не е логическо обобщаване, а математическо изчисляване на вероятности и честоти.

Обикновеният ум просто казва ‘винаги’ за неща, които няколко пъти са се случили по един и същ начин. Например един човек се е държал по един и същ начин в няколкото срещи, които съм имал с него, и аз заключавам, че той е ‘такъв’. Това е индукция. Но процесът не е нито статистически оправдан (случаите са малко), нито е логически оправдан (не е ясно в класическата теория за индукцията колко случая оправдават обобщението).

§ 900

Теорията е понятийна форма, а не истинна картина. Теорията не е постигната същност или природен закон, а форма, в която се обяснява в език.

Много често, включително в науката, теориите не обясняват. Обясняват обстоятелствата, фактите, условията. В анализ на произход или преходи между живи форми Дарвиновият отбор е само нагласа и принцип, но не и обяснителна информация. Обяснителна информация и стойност имат конкретните факти, съпровождащи и предхождащи обяснявания факт.

Така се отмисля теорията като истинна картина, обяснителна матрица, принцип, ‘истинна визия’.

§ 901

Описанията са експресивни — обща отнесеност. Разговорите са емоционални взаимодействия.

Интонация–смисъл, въпроси–отговори, описания–обяснения, одобрения–критики, изисквания–преформативи, съгласия-несъгласия — всичко това се движи от емоционалните вълни, които текат между събеседниците.

В реален разговор, който тече в реална жива проблемна ситуация, се обменят информация и емоции. Емоциите се предават, индуцират от един към друг и се връщат.

Докато разговорът е между-егово съ-преживяване, ние се обогатяваме взаимно и градим себе си.

Докато разговорът е между-егова битка, в която се нараняваме с отрицателни емоции, ние разрушаваме себе си и другите.

Свободата тук значи отказ от его-позицията: защита, доказване, опровержение и оставяне на спонтанната емоция на обогатяването с нови преживявания.

§ 902

Де-субективация на описанието. Описанията имат автори. Те са проецирали своята позиция в тях. Но веднъж фиксирани, те са текстове за четене — артефакти. Готовите описания могат и без автор, защото са артефакти. Те представят позиции, а не личности, както часовниците представят ‘наблюдател’ в Айнщайновата механика, без присъствието на определени наблюдатели. Описанията не се нуждаят от автор. Те могат свободно да се използват от всеки, който реши да ги използва. Това значи, че в тях няма нещо свято, ценно, живо. Не бива да се хипостазират като ‘истини’, ‘проникновения’, ‘откровения’.

§ 903

Виртуализация на описанията и обясненията. Обясненията са подобни на софтуерни програми, в които феномени от реалността се формулират във вериги от операции, в случая, с понятия. Действието на теорията е подобно на прилагане на програма към реален процес, в който програмата може да работи добре или лошо в различна степен, без гаранция. Теорията може да обясни и предвиди доста силно реални феномени и действия, благодарение на подобия на формулираните в теорията опитни феномени и откриваните нови феномени. Но трябва винаги да си даваме сметка, че виртуалната информация е измислена, и че тя само компенсира липсата на реална информация и съкращава разхода на енергия.

Теорията интерполира една програмирана подредба и подрежда нови феномени. Тя предлага измислена информация вместо реално получена.

Така че теорията по самия си характер подлежи на декогитиране като реално познание.

§ 904

Описанията са проблематични в действията. Алгоритъмът в жива ситуация не гарантира успех. Възможни са много описания и действия. Има много начини да се направи нещо. Ако не сме фиксирани върху описание, обяснение и начин на действие, ние сме отворени към по-добрите варианти.

Обяснителните дискусии се свеждат до различия в означаването (дефинициите). Естествено, различните концептуали имат различен специализиран език.

Споровете са излишни между алтернативни изкази и описания. Само живите процеси, действията, имат място за изпитване.

§ 905

По-добре никакво, отколкото лошо обяснение. Лошите обяснения не обясняват нищо конкретно, за философските теории всяко развитие на нещата е еднакво възможно.

Ако предвиждат конкретни неща, само случайно могат да улучат.

Такива обяснения заемат мястото на истински или поне подобри обяснения и по този начин ги възпрепятстват.

§ 906

Митът за обяснението. Всред учените и философите е разпространена безкритична вяра в научното обяснение като извеждане на факти от теории и даже на сетивни възприятия от теории и закони.

Но:

Обясненията не обясняват феномените, а фактите.

Фактите са формулирани с езика на теориите. Теориите не обясняват факти извън формулираните на техен език.

Обясненията съдържат безформени сектори: условията. Те се дават едно по едно като информация вън от обяснението.

Законите, с които се обяснява, често са разтворени тавтологии, комбинации между взаимно зависими величини.

Законите не са обясними.

Най-общите понятия в науката не са опитни, а априорни, не се намират в реалността, а са идеални.

§ 907

Митът за доказването. Думата ‘доказателство’, ‘доказано е’, ‘не е доказано’, се използват безкритично и без ясно съзнание в широкото разбиране за наука и философия, от философите и даже от учените. Погрешно е обаче да се говори за доказателство извън областта на формалните системи, аксиоматиките. Дори там доказателствата не обхващат всички верни положения.

Но в науките за света няма доказателства — там се издигат хипотези и постулати и се проверяват, изпитват, в наблюдения. Няма окончателни наблюдения, които да доказват теории. Така че повсеместното допускане и убеденост, че примерно Дарвиновата теория е ‘доказана’, показват, че науката се е превърнала в идеология. Теориите затова се развиват, защото не са доказани, а са потвърдени и отворени за опровергаване (Попър).

§ 908

Взаимно опразване на описания на ‘света като цяло’.

„Светът е представа“. Светът не е представа, защото няма пред кого да се представя. Илюзията за представа при Шопенхауер идва от смесването на плановете — има човек и свят около него. Но за самия възприемащ няма различие между представено и представяне. Хусерл се затруднява в различаването на явяващо се и явяване. Светът не се ‘носи’ от съзнанието.

„Светът е отсамен и отвъден по отношение на субекта“. Светът като цяло е неопределим в отношение към — субекта, отвъдното и отсамното. Защото думата ‘отвъдно’ е само опозиция на ‘отсамното’ и никак иначе не е разбираема. Ако допуснем друг свят отвъд нашия, ние няма как да му припишем ‘отвъдност’ като негов собствен предикат.

„Светът е Единно в множественост“. Светът е безотносителен към Единното и множествата. Никъде в него не се забелязва Единно, а множествеността е плод на разделянето.

„Светът е вътрешен и външен“. Светът не е ‘вътрешен’ и ‘външен’. Защото границата между вътрешно и външно не е определена. Има граница между тялото и останалия свят за възприемащия. Но тялото има същите свойства като света то се възприема.

„Светът е даден и създаден“. Но кое е даденото и кое е създаденото? Дали едно възприятие е дадено или е създадено? Това остава неопределено.

„Светът е временен и вечен“. Но ‘вечен’ е неясна опозиция на ‘временен’, а самата времевост не е очевиден предикат. Просто всяко нещо в света е временно, ограничено, крайно.

„Светът съществуващ и несъществуващ, е битие и небитие“. ‘Небитие’ е празна представа, противоположна на ‘битие’. Не можем да кажем непротиворечиво за нещо, че не съществува, освен в относителен спрямо съществуващо аспект. Например: „В природата не съществува антигравитация“. В случая ‘антигравитация’ е негативно понятие, симетрично на ‘гравитация’. Ако обаче отпадне несъществуването, небитието, тогава отпадат и съществуването, и битието като предикати на целия свят. Защото те стават безотносителни и неизговорими, неописуеми в качеството си на предикати.

По силата на своята не-отнесеност и думата ‘свят’ не е понятие.

Светът няма предикати и няма определеност без предикати.

§ 909

Формите в света са необясними. Не са обясними цветовете, видимите форми, звуците, миризмите, вкусовете, докосванията. Свързването им с дължини на вълните и молекули във въздуха оставя огромна пропаст — пропастта между цвета и съответната му дължина на вълната например. Цветът не може да се представи на слепия като дължина на вълната.

Не са обясними физичните константи и основни закони.

Не са обясними основните понятия във физиката.

Например гравитацията обяснява фактите на привличане между телата, но самата тя не е обяснима: защо телата се привличат? Научното обяснение на движението падане с гравитация не обяснява защо наистина предметите падат, а просто подвежда всички падания под едно правило, закона за гравитацията, и под едно понятие — гравитация (гравитационно поле). Науката е силна, доколкото разкрива, вижда повече.

§ 910

‘От-смисляне’. Когато компютърна програма превежда текст, тя го проецира в мрежа от алгоритми от един на друг език, описан в нея като мрежа алгоритми. Но ние можем да разпознаем и доловим смислени фрагменти от текста. А това значи, че смисълът не се съдържа само в лексиката и граматиката и зависи от нашата нагласа. Виждаме, че смисълът не е в самото писмо, а в нашето разбиране. Читателят пре-създава смисъла.

И все пак има вярно и невярно четене, правилно и неправилно разбиране. Често казваме: „Да, това имах предвид“, или: „Не ме разбираш правилно“!

Смисълът е в рамките на субекта — автор или възприемащ. Няма ‘сам по себе си’, неутрален смисъл. Даже от явно изопачаване на смисъл може да се създаде смисъл, който отговаря на ситуацията.

§ 911

Отстраняване на интерпретациите от науката. Научният смисъл не се измисля от научния колектив, а се усвоява в диалог с природата. Той се създава от учените лице в лице със света, възприеман непосредствено и с въоръжено око. Това го прави максимално независим от културната локалност. ‘Копенхагенската интерпретация’ в квантовата механика не е културна форма, подобна на ‘холандската школа’ в живописта и още по-малко на ‘немския идеализъм’. Тя е по-скоро отказ от интерпретация в намерението да се вникне в света с цената на големи усилия, грешки и находки. Това е лутане между интерпретации, които отпадат една по една, за да се изчисти описанието и да се изрази най-точно световата форма на границата на макро– и микро. Ако въпросът е да се наложи една уникална визия в борба с други, то отпада самия смисъл на грешката, корекцията и находката. Целта е не да се нарисува някаква картина, а да се определи наличното в едно максимално изчистено проумяване, с адекватен изказ като математическа и експериментална форма.

Именно това прави науката глобална.

§ 912

Празнота на ‘загадките’. ‘Загадки’ са изключенията, а не скритите в дълбочина пластове. Изречението на Витгенщайн: „Загадки няма“ може да се отнесе до всичко, което е налице и е откриваемо, описуемо, обяснимо. Но това не значи, че светът е като цяло прозрачен, описуем и обясним. Това, което остава загадка за една крайна нагласа на удивление, е изразимо безнадеждно в пара-въпроси като „Защо този свят?“

Описанията съдържат семантични пропадания и там са огнищата на ‘загадките. Много неясноти възникват от слабост и неопределеност на изказите. Разбира се, има истински, особени загадки като ‘телепатията’ или ‘Бермудския триъгълник’. Това, да предаваш мисли на друг човек обаче, е толкова странно, колкото и да разговаряш — да мърдаш устни, да издаваш звуци и това да се възприема от другия като информация за света. Само че всички разговаряме, а само един на милиард предават мисли без език. И цялата ни мисловна нагласа, здрав разум и наука са изградили такова описание и обяснение, в което ‘няма място’ за неща като телепатията. Обяснение искат точно тези пропадания, в които се разкъсва и губи цялостната картина.

„Защо хората се катерят по върховете?“ Това се пита, защото повечето хора не биха го направили и не могат, макар че с охота биха се разхождали по пътеките, без да питат ‘защо’. Най-краткият отговор е на Мелъри. В отговор на въпроса защо изкачва Еверест, той казва: „Защото той съществува“, „Because it is there“. Този отговор не е никакво обяснение. Неговата сила се състои според мен в израза на неуместността на ‘обяснението’.

Никое обяснение не струва пред реалността на изкачването. А какво остава за по-сложните за обясняване феномени? Така че да отстраним обясненията, когато правим нещо, и да го правим.

§ 913

Отвъд опозицията знание–действие. Действието следва формата на живота. В Дао и в общата мисловна нагласа на Китай не се разделят нещата на ‘знания’, от една страна, и ‘действие’ — от друга. „Китайската мисъл логично отрича противопоставянето на теорията и практиката; тя го отрича, но не защото го пренебрегва или тъй като не е достатъчно развита, а просто понеже е минала встрани от него. Както е минала встрани от идеята за битието или от мисълта за Бога“ (Жулиен 2004, 34).

Рационалното вън от живота се разпада. Рационалното е чисто безумие, ако се изпразни от живот. Има ли определено и гарантирано ‘по-добро’ и ‘по-лошо’ действие за определена ситуация, която е културно нерелативна? Разбира се. Релативността не е само културна, тя е локална форма на живот. Когато сме в ситуация на оцеляване, никакви игри не са достатъчни и трябва да формулираме въпроси и отговори на ниво ‘човешко тяло в опасност’. „Какво да направя сега, за да се спася от смъртната опасност на задаващата се лавина?“ Отговорът на този въпрос не е пред-зададен, а се съдържа във възможностите на ситуацията. В зависимост от нея ние можем да избягаме от лавината към близки скални ръбове, можем да се спуснем бързо със ски, или да се осигурим на място на устойчив терен, като ‘пропуснем’ лавината, без тя да ни отнесе.

§ 914

Няма логика на рационалното действие. Според Хенрик фон Врихт практическият силогизъм е модел за телеологично обяснение и на обяснението в историята и социалните науки. За разлика от причинните, телеологичните обяснения се отнасят към бъдещето: „Това се случи, за да се случи онова“. Логическата формула на практическия силогизъм на Врихт е:

А възнамерява да допринесе за p.

A смята, че не може да допринесе за p, без да прави a.

Следователно A поставя себе си в положение да прави a (Wright 1980, 96).

От тази схема ясно се вижда липсата на логическа необходимост. В предметно отношение освен а за p може да допринесе и някакво ‘a’, т.е. между целта р и средството a няма логическа или физическа необходимост (следване или причинност). Също така между избора на a като действие (или средство), насочено към целта p, и самото поставяне в действието, не може да има необходимост нито в логически, нито във физичен смисъл. В субектен план нещата са проблематични и неопределени поне в степен логическото следване да се загуби.

Живото действие решава проблем, синтезира смисъл, постига цел. Между цел и действие, смисъл и акт съществува логически разрив. По принцип условията не могат да бъдат изчерпани точно така, както в каузалния анализ. Ефектите на действието са необхватни, а мотивът или целта е ограничен. Актът доминира над смисъла.

§ 915

Ентропия на рационалното действие. Проблемите са непредвидими. Когато се изправим пред тях, ги решаваме. Те са ‘хаос’ за премахване или подреждане. Всяка жизнена дейност е подреждане срещу хаоса и може да се сведе до чистене или подреждане. Чистенето е отстраняване на хаоса. Подреждането е организиране на хаоса в жизнен ред.

Всяко действие в реална ситуация може да се натъкне на неограничен брой блокажи и да изисква неограничен брой поддействия с неограничен по степен порядък. То никога не е гарантирано, дори да се състои само от една стъпка.

Всяко закъснение и всяка грешка се усилва по ентропийна верига. Едни забавяния водят до следващи. Стъпка по стъпка един проблем ражда нови. Едни грешки водят до други. Едни пречки водят до други пречки.

§ 916

Отказ от ‘правене’. В Даоизма намираме 无为 (у-вей), ‘неправене’, развито от Лао-дзъ и Джуандзъ. У-вей полага правенето в потока на света и го минимизира, така че в това неправене се съдържа ‘правилността’ на правенето не като програмирано действие, а като моментно адекватно минимално действие. Предварително не е ясно какви ходове ще предприема един шахматист, за да спечели партията. По време на самата партия ситуацията се променя с всеки ход и всеки ход е отговор на ход на противника. В такъв случай е ясно, че партията не може да се планира изцяло и не може да се програмира нейното провеждане от шахматиста ход по ход. Но във всеки момент има ход или ходове, които изглеждат най-добри. Така шахматистът действа на подобен принцип: той играе нещо непредвидено, но максимално адекватно, целесъобразно, рационално. При това следва форма, в която ефектът да е най-голям.

Това, разбира се, също не е местно, в смисъл че може да се следва с успех във всяка култура. Но е факт, че у-вей като принцип е развито в Китай и се различава от западните принципи на рационалността.

С най-малко действие да се постигне най-голям резултат, като се спазва не-правенето. Тази форма на рационалност е коренно различна от западната логосна рационалност, обвързана с формулирането на проблем и създаването на решение, което се изпълнява по проект. Разбира се, тя е разработвана и на Запад, но няма корените си във формулировките на логоса и в нагласата за организирането на живота на Запад.

Така рационалността като артикулирана и следвана форма е местна.

§ 917

Силата на правенето-неправене. Силата на правенето е ‘неправенето’. Това е принцип за минимално действие, аналогичен на действието на реката при пътя й надолу. Това не е пасивност, съзерцание и отказ от промяна, а правене чрез силите на природата. Човек не се намесва повече от минималното, за да има резултат. Следва се потока на нещата, не се следва фиксирана цел или правило. Резултатът е усилване, макар и да не съвпада необходимо с умствено визирана или рационално поставена цел. Потокът на ума на майстора тече без концепция, без твърд план, без единен метод, но с пределно съсредоточаване, точност и прецизност (Джуандзъ 2008).

Майсторството е неформулируемото следване на най-добрия път, никога не предначертан и все пак се намира се близо до правилното, до правилата на занаята. (Жулиен 2004).

§ 918

‘Дзен на физичната теория’.

— До какво се свежда множественото?

— До единното.

— А до какво се свежда единното?

Под ‘Дзен на физичната теория’ тук разбирам нейното свеждане ‘от 1 към 0’. Законът определя неподвижното в подвижното, анулира разнообразието. Има граница в обобщаването и това е единицата. Минималното число понятия в описанието е едно, защото не може да се описва без думи.

Но това на практика е анихилиране, защото като безотносително едното е неопределено. Понятието за едното може да е различно и законът на единството може да е различен.

Да се покаже, че законът може винаги да е различен обаче означава, че няма нито един истински закон. Това е ‘Дзен на физиката’. Законът е празен, защото е създаден, а не намерен, и все пак той е ‘взет’ от реалността. Винаги може да се ‘разложи’ поток в света на постоянен закон (форма) и променливи параметри (динамика). Законът на науката е празен не като нищожен, а като нереален, виртуален. Всички закони в този смисъл са погрешни, илюзорни, защото са само описания и явно няма ‘закони’ в света.

Атомите, звездите, скалите и реките; бактериите, кучетата и хората, са наречени-форми, ‘през’ които тече света. Но те са ефирни: хората живеят и умират, а звездите изгарят и угасват.