Сергей Герджиков
Философия на относителността (4)

§ 1

Естествена нагласа. Човек живее и в потока на живота изпитва реални феномени и създава заедно с другите хора виртуални форми, които подреждат живота на общностите. Светът се преживява заедно с другите без непосредствен достъп до преживяването на другите. Понятието за тази нагласа (‘естествено поведение на духа’) е налице още в Хусерловите лекции от 2007, а в късната Кризата на европейските науки се формулира като ‘жизнен свят’. Но детайлната му феноменологична разработка срещаме в работите на Алфред Шутц (Теория на жизнените форми, Schutz 1981), на феноменологичната социология и етнометодологията (Харолд Гарфънкъл).

Тази позиция е реална с това, че е неотносителна, невариантна спрямо относителните и вариантни позиции на събитията в света. Но още тук намираме: ‘тук-сега’ като определение е вече съотнесено с ‘там-тогава’. Веднага щом я определим, реалната позиция се отнася и ние се поставяме като ‘аз-тук-сега’ заедно с всички други, защото точно като нас те са в реална позиция.

‘Аз-тук-сега’ е център, нулева точка на координатна система, относно която се определят нещата и събитията в света. Тук-сега се определя ‘там и тогава’ на каквото и да става.

В потока на живота аз изпитвам: светът е непосредствен, безусловен, безотносителен. Другите хора потвърждават моите усещания и възприятия, свидетелстват споделими спомени и очаквания, разбираеми понятия и мисли със същите думи като моите. Когато говорят на чужд език и аз го знам, намирам отново, че те говорят за същото, за което и аз — светът е един за всички.

Оттук аз мисля: Светът не зависи от това от кои перцептори се възприема и в какви езици се описва. Всеки индивид и всеки език откриват един и същ свят. Светът има една и съща форма в различни езици така, както светът е един и същ за различни перцептори. Светът е изказван и описван безотносително към изпитващите и говорещите и към системите на описание.

Хората не виждат своето виждане отстрани, нито виждат чуждото виждане. Хората не преживяват своето преживяване ‘пред себе си’, нито преживяват чуждото преживяване. Хората не осъзнават относителността, докато не са в ситуация да преодоляват границите, които тя създава. Преди да се озовем в крос-културна ситуация, не осъзнаваме собствения си културен контекст на описване като местен. Преди да настъпи културна промяна, не осъзнаваме обикновените описания като временни.

В Идеята за феноменологията (1907) Едмунд Хусерл описва тази ситуация така: ‘Аз’ преживява света като ‘феноменален свят’, даден на ‘трансцендентален субект’. Хусерл използва тук понятието ‘естествено поведение на духа’. „Естественото поведение на духа все още не е загрижено за критиката на познанието. В естественото поведение на духа ние — съзерцаващи и мислещи — сме обърнати към нещата, които са ни дадени по някакъв начин, при това и в различен модус на битие, според източника на познание и степента на познание. Във възприятието, например, дадена вещ стои саморазбиращо се пред очите ни; тя е там сред другите неща, живи и безжизнени, одушевени и неодушевени, следователно в средата на един свят, който, както и отделните неща, отчасти подлежи на възприятие, отчасти ни е даден във взаимовръзките на спомнянето, като оттук нататък се простира в неопределеното и непознатото“ (Хусерл 1996, 29).

Непосредственото се приема за ‘абсолютно дадено’. „Всяко интелектуално преживяване и всяко преживяване въобще, когато се осъществява, може да бъде направено предмет на чистия наглед и схващане и в този чист наглед то е абсолютна даденост. То е дадено като нещо биващо, като това-тук, в чието битие няма никакъв смисъл да се съмняваме. Аз мога, разбира се, да разсъждавам що за битие е това и по какъв начин тези битийни модуси се съотнасят един с друг; аз бих могъл по-нататък да разсъждавам какво означава тук дадеността, аз мога, използвайки по-нататък рефлексията, да съзерцавам самото съзерцание, в което се конструира тази даденост, съответно тези битийни модуси. Но при това аз оставам върху една абсолютна основа, а именно: това възприятие е и остава такова, докато трае — един абсолют, едно това-тук, нещо, което е в себе си, което е онова, което е, нещо, което може да служи като последен критерий за това, какво могат да означават битието и това да бъдеш даден, както и какво трябва да означават те тук, на първо място, разбира се, тези видове битие и даденост, които бяха екземплифицирани посредством ‘това тук’“ (цит.пр., 41–42).

И по-нататък (Картезиански медитации 1929): „Всичко, което съществува и важи за човека, т.е. за мен, е такова в моя собствен съзнателен живот, който остава неизменен във всяко осъзнаване на света и всяка научна констатация“ (цит.пр., 133).

Така светът в естествена нагласа се приема от Хусерл, следвайки традицията, за философски абсолют. Но нещо не може да е ‘дадено абсолютно’, защото е дадено някому. Нещо не може да е абсолютно, щом е ‘това-тук’.

Естествената нагласа е важен начален пункт, макар и да не е абсолютна. Тя е спонтанна и неотнесена, описуема като спонтанно усещане, възприятие и описване в естествен език. Светът е един и е същият за една спонтанна, естествена, неотнесена позиция. Говорещият индивид запазва възприемането и описанието на света, ако не се натъкне на бариера. В нова формулировка, отчитайки различните езици и системи на описание, този класически принцип ще гласи:

Светът е един и същ за различни перцептори и описания.

Не може да не отбележим аналогията на това положение с принципа на инерцията.

§ 2

За статуса на квалиите. Тук уговарям смисъла на употребата на ‘квалии’ (qualia). Водят се интензивни дискусии относно това какво са квалиите и как те трябва да се обясняват (срв. „Qalia“, SEP). Те са натоварени с цялата тежест на проблема mind–body и са повод за аргументиране и критика в целия хоризонт на позиции по този проблем: редукционизъм, дуализъм, елиминативизъм (Карагеоргиева 2007, 166–169).

Тук ‘квалия’ реферира: мирис на роза, цвят на небе, болка в зъб; радост и тъга; представа, спомен и очакване на нещо; акт на интуитивно проникване, проумяваща мисъл. Квалия е мечтаното, сънуваният образ и халюцинацията. Една квалия се съпътства от друга и се прелива в друга. Важно тук е позоваването на Карагеоргиева: quale — англ. диалектно — изчезващ, мимолетен (Карагеоргиева 2007, 174). ‘Пакети’ от квалии синтезират явяващи се форми (‘феномени’). Съотнесени със синтезираните мисловни форми (νοούμενον), сетивните форми са наречени φαινόμενον (Пирон, Секст Емпирик). Това са Кантовите phenomena, ‘субективно валидни’, ‘дадени’ във феноменологията на Хусерл, но без интенционалната структура от типа: ‘аз-усещам-болка’. Тук не използвам активно понятието ‘феномен’, доколкото квалиите се свързват спонтанно в различни форми и се смесват с думите. Тук изключвам също ‘аз’, който ги изпитва отделно от самото им изпитване. Не различавам noesis от noema, двата Хусерлови модуса на феномена.

Приемам, че квалиите са спонтанни подвижни живени моменти. Те са неинтенционални, както се и определят, свързани са с едно тяло и не са достъпни за другите. Въздържам се от понятията ‘интроспекция’, ‘достъп до’, ‘мозъчни процеси’ и т.н. Въздържам се от отнасяне на квалиите към ‘субекта’, характерно за дебатите в сферата mind-body. Приемам сполучливия израз на Томас Нейджъл: ‘what it is like to be’ (като какво е да си) (Nagel 1974), което е налице само в един индивид, който именно е това ‘като какво е да’ и в който живеят въпросните квалии.

Съгласно приетите положения в това изследване, квалиите са реални относно знаците като виртуални. Тази позиция съвсем не е очевидна и е диаметрално противоположна на научния реализъм, в който квалиите са само субективни образи на обективно реалните атоми и сили, частици и вълни, енергии и маси.

В това именно отношение квалиите са реални моменти на живеене, а знаците (‘атоми’, ‘вълни’) и другите артефакти са виртуални неживи синтези в смисъл на нереални сами по себе си, а реални чрез квалиите. Така един знак е виртуален със своето значение в знакова система, но реално той е чута фонема или видяна графема и получава смисъл в реални жизнени актове като: разпознаване на дума или число, разбиране на израз или математическа формула, прилагане на понятие или концепция. Така един инструмент като лъжицата или машина като микроскопа са нереални като лъжица и микроскоп, доколкото не се познават и използват като такива.

Квалиите са моменти от нечий жизнен процес, нечие живеене на свят и към тях се отнасят знаците заедно с всички човешки създания. Квалиите не са неделими, безусловни, неизменни, абсолютни, нито дадени. В потока на оформянето на света ние не различаваме чиста сетивност от възприемано нещо. В този смисъл виждането е ‘интерпретация, теория, граматика’. Във философията на науката то се отнася към Витгенщайн, но още преди повече от век гещалт-психологията (Макс Вертхаймер) е разпознала и определила този феномен.

§ 3

Отношение. Цялото това изследване е посветено на отношенията. Изхождам от възможно най-простото разбиране: отношението е (съ-)определяне.

„Omnis determinatio est negatio“. „Всяко определение е отрицание“. Отрицанието, което се прави в определението, е отнасяне. Границата разделя и с това съотнася разделените. Отношението и определението са неотделими. В делението ляво–дясно лявото е определено като противоположно на дясното чрез съотнасянето си с дясното. Реално лявата ръка и дясната ръка са различни и не могат да се заместят една друга. Синьото е противоположно на жълтото, доколкото двете дават бяло (сиво). Ако го няма жълтото, синьото няма да е това синьо. Ако ги няма останалите цветове и остане само един-единствен цветен модус, например цинобър, то той ще престане да се усеща като цинобър.

Отношенията са определенията между определените ‘неща’.

Обяснение. Животът тече не като неразличим поток, а като течащи форми, които взаимно се определят и така определят една жива форма и един свят. Всеки момент в живота е нова квалия, съотнесена с преходната и със следващата. Това е реалната сфера, в която получават смисъл човешките създания като знаците и инструментите. Думата означава усещане, възприятие, представа, понятие. Изречението изразява цялостен феномен или мисъл. Речта е поток от думи, не паралелен и не огледален, на потока на живота.

Може да се приеме делението на отношенията на симетрични (от типа a=b) и асиметрични (от типа a>b) (Ръсел). Относимите елементи и отношението между тях са едно цяло. В Ръселовата схема първото относимо е отнасящо се, релатум, второто, към което се отнася първото, е референт. Бъртранд Ръсел приписва реалност и на отношението R и така се получава тройката aRb. Ръсел създава елементи на епистемологическологическа теория на отношенията в ръкописа си Теория на познанието от 1913 г. (Ръсел 1997) и издадения труд Нашето познание за външния свят — 1914 (Russell 1995).

В логиката и математиката е прието след Ръсел означението aRb за отношение. Но R, отношението между а и b, няма реалност наред с отделените a и b. Ето защо определяме:

Дефиниция. Отношение: едно спрямо друго.

Тази дефиниция не утвърждава нещо самостоятелно между относимите. Когато пишем: „a>b“, ние определяме a по отношение на b, но не и нещо трето между тях. Между по-големия и по-малкия триъгълник няма нищо реално. Отношението е отнасяне на единия към другия триъгълник по размер и това е всичко. Ако отношенията бяха реални, те щяха да правят относимите реални във всяко отношение. Така един мъжки индивид ще е веднъж мъж, после баща, после съпруг, после брат. Реално един и същ предмет е различно определен в различни отношения. Реално ние отнасяме в мисъл, реч и поведение феномени към феномени и така синтезираме форми в рамките на човешката форма.

Затова отношението е виртуално относно относимите и с това определенията във взаимно отнасяне са виртуални. На виртуалните отношения съответстват реални свързани квалии и едните не бива да се бъркат с другите. Отношението реално–виртуално е по същия начин виртуално, но живите актове на усещане, възприятие и мислене свързват и синтезират реални форми. Това, което достатъчно ясно отделя реално от виртуално е, че реалното живее и без виртуалното, а виртуалното не живее без реалното.

§ 4

Осъзнаване на относителността. В Хусерловата феноменология позицията на преживянето (Erlebnis) е абсолютна. Но дори когато казвам: ‘живот’, ‘аз’, ‘свят’, се намирам в конкретен език и само в него тези ‘очевидности’ имат значение. Защото преди езика няма обособени елементи: живот, аз, съзнание, свят, нещо, и т.н. — елементите, които за Хусерл са абсолютни дадености в естествената нагласа, а има само едно мълчаливо и неотнесено живеене.

Решително трябва да отмислим още тук ‘абсолютната основа’ на нещото ‘биващо само̀ по себе си’ или на ‘чистите феномени’. Ясно става, че нито ‘този стол’, нито ‘тази планина’, са неща сами по себе си, нито ‘чисти феномени’, безусловно дадени като абсолютна основа. Те са именувани форми, които чисто сетивно още не са нито ‘стол’, нито ‘планина’ — за да станат те това, е необходимо наличието на местно валидно описание. ‘Чистите феномени’ са още без понятие и без име.

Така се оказва, че ‘естествената нагласа’ не е естествена и ‘очевидностите’ са местни езикови конвенции. Съзнанието за относителност разклаща естествената нагласа. Усещането е като при внезапен полет и загуба на опора. Ние сме зашеметени, когато се сблъскаме със съвсем чуждо описание, в което нещо съвсем явно за нас се представя като съвсем друго. Ние сме разтърсени, когато в собствен опит постигаме, че нещото става друго в друго отношение и престава да е нещо определено без съотнасяне. „Всяка определеност, постигната в човешкия опит, може да се релативизира, а съпровождащото я чувство за сигурност да се разколебае“ (Димитрова 1990, 5). Не просто да се релативизира, а да се осъзнае неостранимата й релативност. Дори синият цвят на небето престава да е син, когато се взираме в него без наличие на друг цвят. Шокирани сме, когато узнаваме в текст от далечна култура, че свободата е ‘независимост от Аз’.

§ 5

Оптическа илюзия за безотносителност на описанието. Сега осъзнаваме като произволно допускане, че:

— преживяването е несъмнено, безотносително и определено;

— аз, индивидът, съм самодостатъчен като субект на възприемане, мислене и изказ и на света;

— ние, хората, не се намесваме в света и нашите сетива са само медиуми за отразяването на един обективен, абсолютен, единен свят;

Това са проекции на естествената позиция, която не съзнава относителността си. В нейното гравитационно поле другите се виждат като аза, а не като други азове. Другите трябва да виждат и мислят нещата, които аз виждам и мисля. В нея се създава визия за независим от съзнанието, човека и езика свят. Тя изглежда очевидно вярна за античните мислители и учени, за християнските богослови и граматици и за огромното мнозинство учени и философи на Новото време и съвременността. В други големи култури намираме подобни нагласи. Това е оптична илюзия. Тази илюзия идва от еднакво калибрираните оптики на участниците, за които съвпадат, съгласуват се или са споделими възприятия и описания в една и съща езикова общност — собствената.

Оптическа илюзия за ненамеса на езика в света. Доколкото разбират думите без радикални недоразумения, хората от една езикова общност приемат, че езикът не влияе върху картината на света. През очилата, еднакви за всички, не се вижда диоптърът. Допускаме, подведени от невидимостта езика си, че:

Езикът не се намесва в света и различни езици без проблем описват един и същ свят. Езикът е само отражение на съществуващия независим свят. Думите са просто знаци и изразяват мисли.

§ 6

Светът не е нещо пред нас, а наш живот. Светът отвъд или по-точно преди ‘субект–обект’ (‘език–свят’) е живот, който включва органично в себе си общуването чрез езика. Езикът в тази перспектива не стои срещу света, а в него. Няма ‘виртуален свят’, а ‘виртуална област’ в реалния свят.

В действителност думите са моменти от споделен жизнен процес. Говоренето не е просто означаване, а определяне на форми и процеси: експресии на квалии, разпознаване на неща и събития, споделяне на въпроси и отговори. Изразът, питането, казването; желанието, молбата, заповедта; проектирането и действането с думи — всички тези езикови актове — не са знакови функции, а реални процеси на определяне на моменти от живота.

Компютърните симулации, в които можем да общуваме, да произвеждаме, да купуваме и продаваме, да печелим и да губим, да действаме аналогично на реалното си положение в обществото, поставят в ситуация радикално различна от познатото деление ‘природа–дух’. Кое е реално и кое не е? Тук се дава ясен отговор: реално е онова, в което се раждаме, живеем и умираме. Не можем да се родим, да живеем и да умрем в компютърна симулация.

§ 7

Противоречие между безотносителния свят и относителните езици. Доколкото ‘различните езикови системи представят един и същ свят’, те могат да се сравняват, превеждат и комбинират за различни цели на описанието. В света се визират обекти за имената, съюзи за логическите връзки и факти за изреченията. Това разбиране е развито брилянтно от Лудвиг Витгенщайн в Логико-философския трактат (1921). „1. 13… Светът се разпада на факти.

2. 01 Състоянието на нещата е съединяване на предмети (неща, вещи).

2.0124 Ако са дадени всички предмети, то с това са дадени и всички възможни състояния на нещата.

2. 021 Обектите образуват субстанцията на света. Затова те не могат да бъдат съставни“ (Витгенщайн 1988). Тук се възпроизвежда мисловната схема на Демокрит за атомите. Разбира се, тази следа води първо към логическия атомизъм на Ръсел. Светът е съвкупност от факти, а те са комбинации от обекти. Езикът като отражение на света е съвкупност от изречения, а те са комбинации на имена. Това е така, доколкото светът пред езиците е един и същ, независим, обективен свят. Това е пряка проекция на безотносителната визия за езика като отразяващ самия свят.

Но никой никога не е възприемал, мислил и изказвал някакъв независим от възприятието, мисленето и говоренето обективен свят.

Има една сфера, която не зависи и не може да се комбинира от елементарни единици и не може да се сравнява с описанието — това е сферата на сетивната перцепция или по-точно преживяванията — ‘квалиите’. ‘Квалия’ не е ‘сетивен атом’ — усещанията не са неделими и константни, а се преливат и променят. Това са едни динамични спектри от усещания, емоции, мисли. Тези квалии са налице само в един индивид. За квалиите на другите научаваме само чрез казаното и показаното от тях.

Ние не можем да определим света независимо от езика. Видимият свят е един и същ за различни хора, но той е определим само в описания. Тук е налице противоречие: Хората стигаме до очевидността за единия свят, т.е. за това, че възприемаме едни и същи феномени вън от феномените, с помощта на езиците.

§ 8

Липса на независим свят пред езиците. Алберт Айнщайн решава аналогичното противоречие с откриване и отстраняване на погрешните произволни предпоставки за безотносителни от движението време и пространство. В действителност ние никога нямаме независими от нашето измерване същности като времето, а процесите на измерването неизбежно вкарват параметъра скорост на светлината.

Не е установимо езиково, че в различни езици намираме един и същ свят. Сравняването на езици в жива ситуация на съвместно възприемане (в теренни антропологични наблюдения) показва: степента на различие, допустима в различните езици относно ‘света’, е толкова висока, че достига дори наглед най-непосредствени дадености като времето. Едни и същи сетивни възприятия се описват по различни до невъобразимост начини. Описанията вървят със съответни мисли и тези мисли са смесени с възприятията. Можем да твърдим, че в ‘езика’ няма независим и безотносителен пространство-времеви свят.

§ 9

Определенията на света се дават в езика. Светът съдържа езика, животът съдържа говоренето. Резултатите от езиковото определяне са зависими от човешките жизнени процеси и форми и следователно са различни в различни процеси и форми на живот.

По подобен начин резултатите от измерването на дължините и интервалите са различни при различна скорост на движение. Ситуацията е близка до тази в квантовата механика: реалността е такава, каквато е само в акта на наблюдение.

В този дескриптивен план се натъкваме на относителност без граница — ‘релативизъм’.

§ 10

Доезиково споделяне на света. Преди езиците светът на хората е живян без тези релативни ефекти. Преди езиците още няма нищо определено отвъд спонтанните сетивни възприятия: няма дори ‘аз’, ‘мисля’, ‘нещо’. Хора от най-различни култури могат да общуват и действат заедно в една сетивна област без разминаване, дори когато не могат да разговарят. Този факт излиза отвъд обхвата на релативизма.

В чужда страна и без знаене на езика ние намираме най-важните за живота действия и се ползваме от местната култура, за да оцеляваме, за да общуваме, за да се ориентираме и за да работим. Това е така, защото живеем в един общ човешки свят — този на планетата. По-точно: ние, хората, живеем една и съща форма на живот — човешката форма. На това ниво нещата се показват независимо от изказването.

В този хоризонт се излиза отвъд релативизма на ‘световете-описания’ и абсолютизма на ‘обективния свят’.

§ 11

‘Невидимост на своето’. Индивидите — членове на една общност, които живеят и общуват изключително в тази общност, не отчитат ефекти на относителност, които надхвърлят индивидуалното разминаване в границите на общността. Те формулират факти и събития на своя естествен език и чрез понятията на една голяма споделена ‘визия’ — семейство митове и теории, мрежа от обичаи, норми, институции. Те ре-синтезират своя живот с едни и същи оръдия, технологии и форми на колективно оцеляване.

Това осмисля в нова перспектива езиковата мрежа (‘framework’) описана от Рудолф Карнап, парадигмата (‘paradigm’), описана от Томас Кун. Изследователите от една и съща научна общност, на една парадигма или философия, пренебрегват или просто не забелязват относителността и от това тяхната работа в определени граници не страда (‘normal science’). Но в граничен опит определянето тласка извън парадигмата със силата на неотменими възприятия и непреодолими проблеми към нова парадигма (‘crisis’).

§ 12

Безотносителна област. В механиката обикновено имаме опит с твърде малки скорости спрямо светлинната и затова ефектите на относителността са незабележими. В една и съща общност разминаването в значенията е достатъчно малко и е налице една система на отчет за тази езикова общност. Не се отчитат ефекти на разминаване и промяна в езика в процеса на комуникация. Не се поставят под въпрос категориите, в които се изказва реалността. Това ще рече, че индивидът и общността не виждат относителността, не се натъкват на бариери, намират един и същ свят пред думите си. В идеалния случай се изказват едни и същи възприятия и мисли за едни и същи феномени.

На практика не е така, защото ние изпитваме лична промяна и несъгласие дори за факти. Налице е вътреезикова относителност. Един човек в различни ситуации променя изкази за един и същ феномен. Двама души от една общност споделят различни изкази за един и същ феномен. Но тези различни изкази са сравними и разбираеми, могат се проверяват и дебатират рационално. Налице е обширна и стабилна база в този общ език и познанието, изразено в него — колективна нагласа, категории, несъмнени факти (‘очевидности’). Тази област е аналогична на ‘Нютоновата област’ в механиката, където можем да пренебрегнем релативистичните ефекти.

§ 13

Културна относителност. Двама души от различни езикови общности, в степента на дистанцията в езиците им, изказват не само различни твърдения за света, а и говорят с различни категории. Това се отнася даже до еднакви за хората усещания за цветове, звуци, вкусове и миризми.

Най-големи различия намираме тъкмо между онези понятия, които приемаме за универсални и общочовешки: ‘Бог’, ‘битие–небитие’, ‘абсолютно–относително’, ‘Аз–свят’, ‘необходимо–случайно’, ‘свобода–не-свобода’. Това влиза в разрез с приетото схващане за тези понятия — те по дефиниция и нагласа се приемат за универсалии, а се оказват уникални. Това е ефект на относителността. Различни са големите теории и обяснения — от европейската метафизика до анимистичните описания.

Не се оправдават нашите интуиции за Бог, вяра, свобода. Сблъскваме се с религия без бог и без вяра (будизма), с отхвърляне на индивидуалната свобода като форма на егоизъм, с отказ от Аз като автономен (Япония), с неприемане на ‘човешки права’, ‘гражданско общество’ и ‘демокрация’ (ислям) и т.н.

Не е оправдано да очакваме, да изискваме и още по-малко да налагаме на чуждите общности собствените си понятия и практики в тези области.

§ 14

Неутралната позиция е илюзия. В езика, който единствен пренася информация за феноменалния свят между различни индивиди, естествено се получават разминавания. И неутралното говорене е една класическа илюзия, аналогична на илюзията за неутрални и еднакви резултати в измерването на разстояния и интервали в механиката и най-вече в квантовата механика.

Не е възможен неутрален разговор и перфектен превод. Всеки разговор се осмисля от различни индивиди. Всеки превод е определен в различни езикови системи. Представянето на изказите от чуждия език в своя е промяна на формата, деформация, толкова по-голяма, колкото по-голяма е дистанцията между езиците. Така понятието ‘нирвана’ се превежда като ‘унищожение’, ‘небитие’, ‘изчезване’ или като ‘угасяване’, ‘мир’, ‘свобода’. Не е възможно и не е смислено да се търси ‘истина’ някъде ‘между’ тези различни езици. Аналогично: не е възможно и не е смислено да се търси ‘истински момент, скорост и координати’ някъде ‘между’ различните инерциални системи.

Това се потвърждава от грамадната маса наблюдения на сравнителната лингвистика, културната антропология и главно в практиката на диалога и превода на описания от един език на друг. По този начин стигаме до ‘езиковата относителност’, която описват и обясняват Боас, Сепир и Уорф.

В такъв случай дори науката е илюзия като ‘неутрално описание’. Науката е транс-културна и няма ‘китайска физика’ или ‘британска биология’. Но нейният език изразява забележимо западни категории и понятия: субстанция (‘Вселена’, ‘елементарна частица’), Абсолют (‘Теория на всичко’), необходимост (‘енергия’, която се запазва, ‘ентропия’, която расте, ‘закони на Природата’, които са вечни). Западни са научни категории като ‘обективен свят’, ‘наблюдаващ субект’. Относителни са понятията за невидими обекти като частица, вълна, заряд, поле и т.н. Много от понятията на физиката са осъзнати фикции и имат чисто виртуален статус: ‘виртуални частици’, ‘цветност’ и ‘аромат’ на кварките. Това може да се каже за ‘най-дълбокото’ понятие ‘струни’. Електрони, неутрони и протони са обекти отвъд видимото и се регистрират само като макрофеномени. Но това е аналогично на ‘духовете’ в шаманските култури или на ‘енергиите’ в окултните науки.

Тогава какво дава сила на науката да пробива културните граници? Научните понятия получават смисъл само доколкото са определими (измерими) в пространство-времеви аспект, а това значи в неконцептуални операции на живи наблюдатели. Понятията може да са културно относителни, но квалиите не са — и в Генуа, и в Джакарта телескопът, насочен към Луната, показва едни и същи сенки на планини и кратери. И на двете места живачният стълб на термометъра се повдига и спада еднакво при еднакви топлини. В този смисъл науката е ‘обективна’ — неточно определение в рамките на опозицията субект–обект, на безотносителността на феномените спрямо относителността на езиците.

Това ограничава релативизма във философия на науката, без да се връщаме към наивната абсолютистка постановка на логическия позитивизъм за ‘неутрален език на наблюдението’ (Карнап).

Експерименталните постановки са реалните ситуации за създаване на наука — измерване, установяване на форми, проверка на следствия от теории. В тези ситуации не е налице обективен свят, независим от наблюдателите, а съвместна форма на човешки живот чрез артефакти: понятия, уравнения, експериментални аранжименти. Тя е реална, докато артефактите са виртуални.

§ 15

Човешките индивиди и общности са живи форми, а не просто носители на езици. Нашият жизнен процес е синтез (ресинтез) на самите тези форми, които спонтанно се разпадат. Това е перспектива, аналогична на ‘общата относителност’: реално няма ‘инерциални системи’, а пространството е неевклидово. Езиковият континуум е виртуален и получава реалност само в живота. Инерциалните системи са само абстракции от реалните гравитационни системи. Реално всички системи са разположени в кривото пространство-време на гравитационните полета. Тук езикът вече не е знакова система, а подредба на жизнен процес.

Индивидите и общностите се стремят да запазят и запазват във времето своята жива форма. В общностния аспект на този процес се включва естественият език с описанията и комуникацията между индивиди. В планетарния аспект на този процес се включва и комуникацията между култури.

В тази перспектива се излиза отвъд релативизма.

§ 16

‘Право и криво’. ‘Правото’ е криво, взето безотносително. Неговата кривина не се вижда и не съществува за вътрешен перцептор. ‘Кривото’ е право, взето относително. Линията на светлинния лъч е безусловно права за нормалното възприятие. Но в действителност тя е крива относно големи гравитационни маси. Всяко описание, взето безотносително, изглежда правилно отражение на независим свят. Описанията, взети относно други описания, се оказват различни или взаимно ‘изкривени’. Тези различия се поместват като ‘кривини’ в един и същ релативистичен континуум. В него формата зависи от гравитацията на живите форми.

§ 17

Индивидуален жизнен процес. Реално всеки индивид преживява света отделно и точно това реферира ‘ин-дивид’. Човек оцелява срещу спонтанната си разруха, личността отстоява идентичността си, Его защитава своите територии. Това е поле, в което индивидуалният жизнен процес оформя (‘изкривява’) предполагаемото неутрално възприятие, мислене, говорене и действане в предполагаемия неутрален обективен свят. Нагласите, навиците, мненията, възгледите, убежденията са израз на индивидуален биографичен опит. В комуникацията с другите са налице близост и чуждост, обменът на опит, съгласията и разногласията, съвместното действие и противодействие, недоразуменията, конфликтите и насилията.

§ 18

‘Гравитация’. От чистите езици, които изказват света и изразяват един друг чрез преводи преминаваме към живите хора, които говорят за своя живот. Хората говорят за света и за другите хора във формата на своя жизнен процес: аз–ти–той, ние–вие–те; искам–трябва–нека… Описанията и обясненията са построени по такъв начин, че правят възможни определени практики.

Реално комуникацията е споделяне на смисли от опит с оглед съвместни дейности. Реално преводите са изкривени от преводачите съгласно собствените им езици. Реално понятията са телеологично подредени, а не следват някаква ‘обективна логика’. Самата логика е телеологична — тя служи за определяне формите в местния език с оглед правилно разбиране и рационално действие.

Реално всички описания се свеждат до форми на живот в дадена култура. Така те са оформени (‘изкривени’) от оптиката на тази култура. Самата им форма е оформена (‘изкривена’) от местната граматика.

Реално всички култури са форми на живот на човека с неговата форма. Така че в последна сметка езиците гравитират към човешката форма и в тази гравитация няма релативизъм.

§ 19

‘Инертност’. В Общата теория на относителността се отъждествяват инертност и гравитация, инертна (ускорителна) и гравитационна маса. Телата се движат неправилно и сложно, инертно и ускорено.

Реално хората трудно се разбират, разминават се даже в стремежа си към близост. Индивидите се стремят един към друг, но и се отблъскват. Общностите се преливат една в друга, но и съпротивляват една срещу друга. Човек в чужда култура изпитва напрежение от неопределеността, криза на идентичност, масивни недоразумения. Големите цивилизации обменят смисли, но и създават напрежения помежду си. Налице са много случаи на войни между култури и цивилизации и много случаи на насилие между хора от различни общности.

Реално трудно можем да се учим едни от други. Трудно приемаме съвети, чужди мнения, критики, непризнаване. Трудно учим далечни материи. Трудно една общност приема културата на друга общност в онези сфери, в които изобщо това е възможно. Почти невъзможно е големите понятия като Битие, Бог, Универсум, Дух, Аз, Свобода, Култура, Природа, Истина, Добро, Красота, да се приемат за глобални, както и различните от тях Празнота, Чист ум, Нирвана, Дао, Просветление, Освобождение, Приютяване в общността, Съгласие, Хармония.

§ 20

Инертни феномени. За разлика от ‘инерциалните феномени’ (безвъпросно общуване, споделяне на описание, нормален превод и съжителство), феномените на несъзнатост, неразбиране, разминаване, напрегнато общуване и съжителство са ‘инертни’, доколкото се дължат на инертността (не инерцията) на местни жизнени процеси. Такива феномени са:

— неразбиране на далечни проблеми и текстове;

— незнаене/учене на чужди езици;

— непознаване/изучаване на чужда култура;

— пребиваване в чужда култура/кроскултурно общуване;

— крос-културен шок;

— културна криза/промяна;

— културен сблъсък; — културна катастрофа.

Въпросните феномени се динамични. С усилия далечните проблеми и текстове се разбират. С усилия други и много чужди езици могат да се научат. Чуждата култура може да се усвои, ако живееш достатъчно време в нея. Крос-културният шок може да се преодолее, културният сблъсък да се избегне, а вместо културна катастрофа да се постигне глобален синтез. Това е потвърждавано много пъти, защото всички ние — носителите на различни езици и култури — сме хора.

§ 21

Изворът на смисъл е жизнен процес. Хоризонтът на ‘относителността’ в тази теория и изследване е спектърът на дисперсия, областта на различаване на определенията и описанията на света в потока на информацията и специално говоренето и писането (респ. слушането и четенето). Синтезите на описания и тяхното споделяне на многобройните езици протичат в един глобален човешки жизнен процес. Именно това, че езиците работят в жизнени процеси на индивиди, общности и цивилизации, е изворът на смисли и форми в описанията. Жизнените процеси обясняват ефектите на виртуалност и относителност.

Няма такова нещо като ‘език’, с който всички хора си служат, за да обменят неутрална информация за един независим свят. Хората говорят — разговаряйки, пишат — четейки, и си служат с езика — живеейки телесно в реален свят, а не мисловно, в езиков свят.

§ 22

‘Езикът’ е подредба на местен живот. Местният език не е знакова система, отнесена към неезиков свят, а е подредба на жизнени процеси. Затова областта на езика, виртуалното, е разбираема в контекста на тези жизнени процеси, реалния свят. Те се описват от наука като културната антропология. Лингвистиката в този смисъл е в постоянен контакт с антропологията и така може да се развива отвъд наивното универсалистко направление, отвъд инерцията на ‘логос’, отвъд класическата област.

§ 23

‘Класическа област’. Това е обикновената област на съзнание за езика, употреба и изследване на езика. ‘Класическата област’ е област на еднородно и изоморфно езиково пространство-време, в които се осъществяват изказите и комуникациите между говорещите индивиди и общности.

В класическото философско мислене относителността се отбелязва, но се претопява в безотносителното. Ето как става това във Феноменология на духа: „… бялото съществува само в противоположност на черното и т.н., а вещта е една именно благодарение на това, че се противопоставя на други. Но вещта изключва от себе си… другите вещи чрез определеността. Следователно самите вещи са определени в себе си и за себе си; те имат свойства, по които се различават от други“ (Хегел 1969, 110).

Това е оптическа илюзия, която не осъзнава синтеза на определеността от посоченото противопоставяне. Ако изключим отношението към черното, не остава нищо в бялото, което да е в себе си и за себе си. Мисленето на бялата маса, напълно изключило черното, няма да запази определението ‘бяла’. Взирането в синьо небе без бели облаци скоро заличава синьото. Различаването и изключването е пак тази относителност, която се запазва дори във вътрешното съотнасяне на ‘в себе си’ и ‘за себе си’.

В тази област или ниво на анализ се визира безотносителен език или универсална граматика. Този тип теория характеризира езикознанието от класическите европейски времена, приблизително до първите десетилетия на XX в. Заедно с класическата философия, изследването на ‘езика’ представя един-единствен ‘абсолютен’ свят ‘пред’ езика, който е изказан в граматичните категории и универсалиите. Езиковите различия са определени и се преодоляват с определени правила за превод: На думите от един език съответстват думи от друг език, които се отнасят към едни и същи обекти и факти пред двата езика. Класическата област за нашата култура е много широка — пространството на индоевропейските езици. В рамките на този хоризонт намираме много равнища на относителност за по-малки области.

§ 24

Класическа езикова инерция. Всеки езиков индивид или общност запазва езиковата си позиция, докато не му въздейства външна сила (докато не срещне комуникационна или дескриптивна бариера).

Езикова позиция. Виртуално място на говорене — местен или глобален език на индивид или общност.

Запазване на позицията тук значи системата на езика, понятията и изказите, който той или те споделят, със скритите в тях категории и основни, ‘големи’ понятия.

Тази позиция се променя спонтанно в резултат на случайни и неопределени процеси, но се трансформира само в криза или колапс.

С понятието ‘позиция’ тук се осмислят понятия от философията на науката и културата: ‘мрежа’ (Карнап), ‘концептуална схема, фонов език’ (Куайн), ‘парадигма’ (Кун).

§ 25

Класическа езикова гравитация. Всеки език асимилира и оформя светови форми, като ги описва в своята форма. Нека разиграем аналогия с механиката. Силата на езиковата гравитация зависи от ‘масата’ на културната общност и ‘разстоянието’ между описваните обекти и описващият език. ‘Масата’ е определена от обема на езиковата общност и ‘плътността’ на езика. Колкото повече хора говорят един език и колкото по-богат е той, толкова по-силно той ще описва всяко възможно положение в света.

В реален план езиковата общност е културна и ‘масата’ е инертна и гравитационна. Например английският език се налага глобално не просто поради своята плътност или обем (виртуално), а поради исторически оформената доминираща роля на Британия в модерната история и на САЩ в съвременността.

§ 26

‘Център на света’. В класическата ситуация светът има за естествен център моето (нашето) място — ‘тук’. Въпреки тази естествена нагласа, залегнала и в Аристотеловата физика, развитието на науката налага отказ от земноцентричната механика и приемане на Вселената като изоморфна (или като разширяваща се от един предполагаем център — ‘първичното яйце’). Виртуалната относителност превъзмогва неутралността и въвежда инерциалната система като позиция за определяне на движенията. Общата относителност приема гравитационните центрове като локални центрове за определяне геометрията на пространството и движенията.

Тази епистемологична логика помага да приемем, че естествен център на света или координатна система за описването му е нашият (всеки) естествен език. Но различните езици — естествени и изкуствени — имат различна ‘гравитационна маса’, различна дескриптивна мощност. Науката се налага със своите описания над митовете, вярванията и даже над здравия разум, макар че работи с много фикции. Това е така, защото тя се включва най-мощно в цивилизационния процес в сравнение с останалите описания.

§ 27

‘Невидимост’ на езика. Родният език е ‘невидим’ като един от езиците — в смисъл неосъзнат по отношение на други езици. (Окото, което гледа, е невидимо за себе си.) По този начин той е и неопределен, неосъзнат като местен език. Човек или не знае други езици, или ги превежда на родния език, в своите понятия. За мнозинството хора светът се описва на един език и в една мрежа понятия.

В тази ситуация през невидимата оптика на езика се възприема свят пред езика и независим от езика. Не се вижда намесата на езика в света. Не се вижда как езикът подрежда действителността. Не се съзнава относителността на собствената форма на описание в съпоставка с алтернативните. Налице е илюзията за наличие на обектите на думите едно към едно към самите думи, на фактите едно към едно спрямо изреченията и за абсолютността на света.

Тази ситуация намираме в западната история от античните логици и граматици — Аристотел и Мегарците, през средновековните схоласти и модерните философи и граматици до началото на двадесети век, а и по-късно. Приема се, че другите езици са някак паралелни на нашия. Подобна е ситуацията и в другите големи цивилизации.

Хората в тази ситуация са убедени, че има един Свят и един Език, една граматика и една логика. Те смятат, че категориите на този език са универсалии на света и мисленето. Оттук спонтанно се развива етноцентризъм.

§ 28

‘Виртуална сфера’. ‘Виртуална сфера’ наричам областта на артефактите и специално знаците. Виртуалното няма реалност без отношение към реалното — потока на светуването. Знакът е знак относно референт, артефактът е артефакт относно функция.

Виртуалното има реалност вън от смисъла си. Знакът е сетивна форма. Инструментът е тяло.

Виртуалното като виртуално, в осмислеността си, е нереално и може да се заличава и създава, за разлика от реалното, което се изпитва. Виртуалната сфера е поместена в реалната като неин повърхностен слой. Това е онази област, в която може да се пренебрегне ефектът на ‘гравитацията’ или ефектът на жизнения процес, който стои в корена на местния език. Тук се приема, че информацията е независима в своя синтез, пренос и промяна от енергията.

‘Виртуално–реално’ са относителни. Виртуалното е виртуално по отношение на реалното, а реалното е реално по отношение на виртуалното. Виртуалното е реално като сетивна форма. Реалното е виртуално като изтичащо преживяване, а не постоянна действителност.

Виртуалната област на относителност е формулирана от Франц Боас (1920) така: „Мнозинството хора нищо не знаят за категориите, лежащи в основата на езика и оставащи неосъзнати преди систематическото изучаване на граматиката. Но въпреки това именно лингвистическите категории ни заставят да виждаме света от гледна точка на определена система понятия, прилагани от нас, поради незнание на законите на развитие на езиците, за обективно-дадени категории и на свой ред въздействащи върху формите на нашето мислене“ (Боас 1997, 525–526).

Франц Боас формулира относителността като методологическо правило: „Научното изследване на обобщени социални форми изисква… изследователят да се освободи от всички оценки, основани на нашата култура. Обективното, строго научно изследване е възможно само ако ни се удаде да влезем във всяка култура на нейна собствена основа“ (Boas 1928). Това става известно в антропологията като ‘принцип на релативизма’.

Това е повратен пункт, който е сравним с разсъжденията на Ернст Мах за пространството и гравитацията. В него абсолютизмът се оказва етноцентричен. Аз изхождам от това откритие в културната антропология и в лингвистиката и го сравнявам с откриването на Относителността във физиката. Но оттук до истинска теория има още дълъг път. Областта на тази теория не може да се обхване в концептуалната сфера на антропологията и на лингвистиката — тя засяга всички сфери на комуникация, описание и познание. Тя е силно зависима от (и влияе върху) логиката, онтологията и епистемологията.

По аналогия с Айнщайновата Специална теория тук езиковото общуване се описва с отчет на координатна система — местен език, и на правилата за превод между различни езици. В този случай езиците са координатни системи, а преводите — проекции на описанията от една координатна система към друга чрез отъждествяване на думи и изрази на базата на ‘смисли’ — моменти от живот, и в частност на перцептивни референти пред двата езика. Тези проекции са аналогични на Лоренцовите преобразования. Подобно на Специалната теория на относителността, тук е налице константа — ‘независимият от езиците свят, който се отразява в една универсална граматична форма’. Комуникацията е движение и преобразуване на чиста смислена информация за света с отчет на различията, но без отчет на изкривяванията от местни жизнени процеси.

Субектите на общуването се виждат като едни и същи системи за обработка на информация — те синтезират, предават и приемат информация. Преводите се виждат като определени съответствия между определени езикови форми.

Тази област още не определя зависимостта на различията в коренните понятия от жизнените процеси или ‘реалната относителност’.

§ 29

Релативистична илюзия. Осъзнаването на относителността води до приемане на позиция, обратна на ‘Абсолюта’: „Всичко е относително“. С думите на Ричард Рорти от цитираната Случайност, ирония и солидарност (1989): „Изкушението да търсим критерии е част от по-общото изкушение да мислим, че светът или човешкият аз притежават вътрешна природа, същност. Тоест то е резултат от изкушението да предпочитаме някой от многото езици, чрез които обикновено описваме света или себе си“ (Рорти 1998, 31).

Ироничното в случая е, че точно тук е налице един обикновен език за описване: този на класическата западна философия, съдържащ опозициите ‘субект–обект’, ‘случайно–необходимо’. По силата на делението ‘субект–обект’ се приема: „Няма обективен свят, а всичко е субективно“. „Няма истина, има само мнения“ и т.н. По силата на делението ‘случайно–необходимо’ се казва: „Езикът е случаен. Азът е случаен. Общността е случайна“ (цит.пр.).

Тази илюзия е не по-малко лоша и опасна от абсолютизма. Тя имплицира безразличие към агресивните практики и към измамите по силата на ‘случайността на либералната общност’ (цит.пр.). Прокламацията на ‘солидарността’ може да се отнесе към империалистите и към ислямските терористи точно толкова, колкото към либералите.

Релативизмът елиминира науката като усилие, достижение и перспектива в пълен дисонанс с реалната и глобална сила на науката в съвременната цивилизация. Но по-лошото е, че той не цени живота — ако няма никакви безотносителни към описанията ценности, то отпада и животът като ценност — нали няма безотносителен свят, живот и човек.

Илюзията се състои в това, че ако няма привилегирован език, то няма и свят, в който да живеем, да се ориентираме и да създаваме, различавайки действителното положение от недействителното, знанието от мнението, жизненото от безжизненото. Това не е и не може да е така, защото ние хората, споделяме човешки живот в човешки свят. Не може да опишем произволен свят, в който например да не падаме като тела или в който да чуваме цветове.

Езиковата относителност и реалната относителност не означават липса на опора, защото самото отнасяне е опората. Случайността на аза и на общностите не означава, че липсва индивид и общност, които да се отстояват срещу изчезване. Липсата на същност и безотносително описание на света не означава, че няма свят, който да ни дава място за живот и за различаване между живот и смърт. Не е нужно ‘абсолютите’ и ‘същностите’ да предоставят навсякъде и винаги онова, което са предоставяли някъде и някога. За това е налице свят и живот преди ‘абсолюти и необходимости и преди ‘относителности и случайности’.

Релативизмът е неразличаване между виртуално и реално. Ако теорията на относителността остане във виртуалната сфера, е налице релативизъм. В културната антропология така е и формулирана въпросната относителност: ‘културен релативизъм’. В лингвистиката това е релативизмът на ‘хипотезата на Сепир-Уорф’ за местния характер на всички езикови категории, включително научните. Във философията такъв тип релативизъм разработва Уилърд Куайн под името ‘онтологическа относителност’. Релативизъм е твърдението, че няма радикален превод и няма познаваем референт, независим от езика (Куайн). В това направление, макар и в различни школи, се развиват концепциите за ‘социология на науката’ (Карл Манхайм), ‘създаване на факта’ (Густав Флек) ‘несъизмеримост’ (Томас Кун), ‘социалното конструиране на света’ (Бъргър и Лукман), ‘социологията на науката’ (Блур и Лодън). Релативизмът е изключително интензивно разработван в това пост-позитивистко направление и е издигнат във всеобхватна философия в рамките на постмодернизма (Рорти, Дерида и др.).

Този релативизъм е в смислово несъгласие с ‘релативността’, защото съотнасянето между различни езици е възможно само на базата на отнасянето към разпознати общи референти — сетивни форми в реален свят.

§ 30

‘Реална сфера’. Под ‘реална сфера’ разбирам областта на непосредственото живеене на индивидите и общностите. Реалното не може да се създава и унищожава. Тук се открива смислова връзка с ‘битие’. Това, което изпитваме, не може да се създаде и заличи, да се редактира и коригира. Реално е да си това същество.

Виртуалното се синтезира в индивидуален или колективен жизнен процес и се осмисля в него. Енергията на ре-синтеза създава информацията. Хората мислят, общуват и създават артефакти, задвижени от енергията на собствения си ре-синтез — запазване и експанзия. В тази ситуация между тях е налице взаимодействие и противодействие, координация и разминаване. Хората се срещат, събират и разделят, свързват се, разминават се и се противопоставят. Разговорите са пълни с недоразумения, разногласие, спор и непримирими конфликти. Преводите между езиците се отклоняват от линейното паралелно пренасяне на информация и са интерпретации. Позициите на културите една спрямо друга са напрегнати, некоординирани и са далеч от едно глобално съзнание и позиция, с оглед на общите проблеми на човечеството и на живота като цяло.

Жизненият процес има местни форми. Те задават формата на локалното поле на осмисляне. Това е областта на ‘неевклидово’, некласическо, невиртуално пространство на говорене и действие, създаване и дейности. В него формите и информациите са ‘криви’ и тази ‘кривина’ се възприема от участниците в тази общност като най-пряката линия — права. От други общности с други езици и форми на живот местните форми на изказ и живот се възприемат като ‘криви’, отклонени спрямо собствените ‘прави’. Тук езиците не са просто знакови системи, а подредби на живот.

Философски термин за подобна реалност, различна от ‘обективен свят’, е създал Едмунд Хусерл: ‘Lebenswelt’, жизнен свят, в Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология. Така анализът се разширява до обхващане на нагласи, изкази и описания с особена жизнена форма, на преводи като трансформации, на разминаване, несравнимост, неразбиране и интерпретации.

§ 31

Отвъд релативизма. Факт е все пак, че се разбираме и с хора от далечни култури с много различни езици. Това е необяснимо от релативистична позиция. Налице е обща отнесеност на всевъзможните езикови системи към гравитационния център на човешката форма.

В антропологията това е понятието ‘човешка природа’. „Етноцентризмът е във фундаментален конфликт с целите на антропологията: разбирането на общата човешка природа на всички човешки същества и разбирането на причините за културните различия“ (Крейпо 2000, 34). Тази формулировка е в противоречие с ‘културния релативизъм’ в самата културна антропология, защото няма преход от ‘собствените стандарти за смисъл’ към ‘общата човешка природа’.

§ 32

Определеност на относителността. Антропологичният релативизъм има граница. Ние трябва да излезем от релативизма. Това става, като определим относителностите. Привидно няма опора в относителността, но действително опората е именно в отнасянето.

Въпреки езиковите различия и културните форми, хората споделят една човешка форма (‘човешка природа’) и живеят на едно място (‘света’), на планетата Земя, заедно с другите живи същества. Хората виждат света по един начин, човешкия, живеят по един начин и говорят по един начин, човешкия.

Този безспорен факт, отбелязван и в културната антропология, и в лингвистиката, сякаш противоречи на факта на относителността и връща към класическото, предрелативистично разбиране за Света и Езика. Това се вижда ясно в силната съпротива срещу относителността в генеративната лингвистика, в силните теории за универсалната граматика и в крайна сметка в неприемането и неизползването на езиковата относителност от теоретиците. Но в емпиричните изследвания на множеството езици описанието не може да се осъществи без отчет на уникалното. Джозеф Гринбърг въз основа на наблюдение на множество езици, формулира лингвистични универсалии с ясен отчет на различията, без конструиране на универсална граматика (Greenberg 1968).

Не е развита изобщо теорията на реалната относителност, която успешно може да опише изкривеното пространство на планетарното общуване и описване на света, без да го свежда до равнището на класическото разбиране.

Тази ‘обща’ или по-точно реална теория на относителността превъзмогва релативизма на ‘специалната’ или виртуалната теория. Тя служи за преодоляване както на абсолютизма, господстващ в класическата философия и частично в теоретичната физика, така и на съвременния хуманитарен релативизъм (‘постмодернизъм’). Тук работят аналогии не толкова спрямо релативистичната механика, а по-скоро спрямо биологията.

В теорията се описва общуване в условията на човешки жизнени процеси, които оформят информацията и я ‘изкривяват’. По този начин се надявам да се формулират ефектите на разминаване: неразбиране, загуба в преводи между далечни езици, напреженията в крос-културните преходи и конфликтите на база описания.

§ 33 Дефиниции и положения

Сега формулираните в увода дефиниции и положения на виртуалната и реалната относителност идват на мястото си. Това не е тяхно обосноваване, а въвеждане в контекст. Те не престават да са само конвенционални правила на една изследователска игра. Но резултатите от тази игра трябва да се признаят за реални, доколкото решават неигрови проблеми.

Ето едно неопределено:

Неопределеното бяло пространство без не-бяло вече не е бяло.

Ако е налице само едно без друго, то е неразличено, безотносително и неопределено. ‘Едното’ е празно само̀ и се разтваря в ‘нула’.

Ето две определени: ● (черна форма на бял фон). Ето едно отношение: ● (черно–бяло).

Дефиниция 1. Отношение: едно относно друго.

Вижда се, че дефиницията е тавтологична. Но тя избягва полагането на отношението като реалност между две единици. Отношението не е реалност, различна от отнасящите се. То се свежда до определеността на самите отнасящи се едно към друго, които с това се различават. Заедно с отнасянето си въпросните определености стават такива.

Аксиома 1: Всяко определение е отношение.

Следствие. Няма определеност вън от отношение.

Следствие. Неотнесеното е неопределено.

Отношението — това е двойно (множествено) определение (определението ‘двуместен (многоместен) предикат’ е неточно и не включва ‘субекта’). Две усещания, две неща и два процеса, два знака и два израза взаимно се определят и иначе не могат да се определят — между всеки два елемента има предел и той ги о-предел-я.

Обектите и отношенията са взаимно относителни. Само в aRb a е a, b е b, R е R.

 

Реално:

Тук се формулират положения за реалното като невиртуално живеене. Реалното може да придобие виртуалност, ако се отнесе към друго реално. Реалното е налично, изпитвано. Ние сме родени, живеем и ще умрем реално в този свят, в който сме, и не избираме това. Обратно, ние избираме, създаваме и променяме всичко онова, с което живеем, но което няма живот без нас — виртуалното.

Реално отношението се намира (създава) в акт на отнасяне. Ето, виждаме черна форма на бял фон. Пишем думата ‘нещо’. И в двата акта полагаме отношение заедно с относими единици: форма–фон, дума–дума.

Следствие. Отнасянето е синтез — от едно се преминава към друго.

Свързват се различни единици или едно се разлага на различни елементи. Анализ тогава е обратното о-предел-яне на едното като много единици. И в двете движения се синтезират определения.

Отношението (определението) има минимум две единици и може да се умножава неограничено. С това расте определеността.

Дефиниция 2. Синтез: свързване на отделни моменти в жизнен процес.

Нашето тяло постоянно синтезира биомолекули, органели, клетки, тъкани. Ние съединяваме квалии в единно възприятие (‘феномен’): ябълката е синтез от усещания за зелено, кръгло, твърдо, кисело. Съединяваме знаци в една дума, число, фигура, изречение, текст, обединяваме понятия в теория. Пишем и ползваме компютърни програми, които описват реални процеси в алгоритми. Съединяваме сетивно реални форми: части в машина, тухли в градеж, мотиви в произведение. Синтезът е синтез на живот, а обратното на този синтез е спонтанният разпад — лишаването от живота. Нещата и процесите са синтези, клетките са синтези, градежите и машините са синтези, езиците и културните форми са синтези.

Синтезите са актове — нещо се изпитва или се прави. Онова, което се изпитва, е непосредствено; онова, което се прави, се прави с намерение или функция. Черната форма на бял фон се вижда, а черната буква се написва/ чете, за да се означи нещо. Онова, което изпитваме неотменно, е живот; онова, което създаваме, е артефакт. Знаците са артефакти. Те се създават, за да означават, като се отнасят към означавани форми. Това отнасяне на знака към онова, което той означава, се нарича референция.

Референцията е явна в посочването:

— ‘черна форма на бял фон’ е ето това: ●.

Ясно е, че изразът е нещо, подлежащо на разбиране, което предполага знаене на език, а видимата форма е нещо, което се изпитва от жив перцептор независимо от език. Във връзка с това определяме в този контекст: реално относно виртуално е живо относно неживо.

Дефиниция 3. Реално тук е: изпитвано, квалия, феномен, поток на живени форми.

Квалиите се обединяват във феномени, а редиците феномени текат като жизнен процес.

Реално е онова, което някое живо същество изпитва и не го изпитва никое друго в този свят: ‘да си това същество’. Реалното спонтанно престава да е реално и затова се ре-синтезира като реално. Всички същества се раждат, разпадат и възстановяват, като в края на краищата се разрушават. Хората дишат и се хранят, за да живеят. Хората съзнават, спонтанно губят съзнаването и го възстановяват. Хората заедно с всичко, което изпитват, се разпадат в смъртта.

Реалното не е нещо само̀ по себе си, нещо обективно, нито пък е нещо чисто субективно. В опита ясно да се отдели истински реалното се натъкваме на относителностите. Нещо е ‘това’ относно ‘онова’ и става друго ‘това’ относно друго ‘онова’. Нещата някак са смесени с думите.

Реалното не е монолитно и безусловно отделено от нереалното — налице са различни модуси на реалност-нереалност. Сънуваното, напълно реално при сънуване, се осъзнава като нереално, когато се събудим. Квалиите: усещания, възприятия и мисли, са взаимно относителни, променливи, мимолетни и никога не дават гаранция за безотносителна реалност. Реалното за другите същества и даже на другите хора е недостъпно пряко за нас, а посредством виртуалните знаци. Ние сме крайни и смъртни и с това нашите феномени са пронизани от небитие. В този смисъл е разбираем израза „животът е сън“.

Квалия (qualia) се нарича елементарно неинтенционално преживяване (изпитване): топло, болка, синьо, представа, мисъл, сънуван образ. Квалиите не са рязко разграничени и се съпътстват и следват, образувайки течащи форми. Феномен можем да наречем светова форма, течащо единство от квалии. Формите са определени от формата на живота в пространство-време.

Дефиниция 4. Реално отношение (връзка): единство на квалии като моменти в жизнен процес.

Ето едно реално отношение: ● . Виждаме черна форма на бял фон.

Реална отнесеност/относителност: определеност на моменти в жизнен процес, смисленост.

Привично приемаме смисъла само като мисловна форма, но нещо има смисъл най-широко, когато има място в синтез на жива форма. Мислите се изпитват и показват своята илюзорност или истинност в жизнени процеси. Ето няколко типа смисли: разпознаване, описание, обяснение, комуникация, дейност. Всички тези смисли са моменти от живот.

Отношението получава реалност в жив акт на отнасяне. Ако има само топло, няма да има топло. Ако има само зелено, няма да има зелено. Спектърът на цветовете, видими от човека, е така ограничен и подреден, че да ориентира хората във видимия свят с оглед синтеза на човешката форма. Така един цвят получава място заедно с друг цвят, носейки смислена информация за живота. Квалиите и думите се организират във форми на жизнени процеси и с това получават смисъл. В своя ред те (ре)синтезират нашата форма и с това нашия свят.

Реална относителност на знакови форми: смисленост на знаковите форми като моменти от човешки жизнен процес — разпознаване, описание, обяснение, дейност.

Реч наричаме смислен поток от думи, смислено подреждане на словесни вериги.

Ние говорим и слушаме, пишем и четем в реална позиция: тук–сега.

Дефиниция 5. Реална позиция: момент-място на живеене като човешко същество: ‘аз–тук–сега’.

Тази позиция е реална с това, че е неотносителна, невариантна спрямо относителните и вариантни позиции на събитията в света. Тя е център, нулева точка на координатна система, в която се поместват и стават събитията в света. ‘Тук-сега’ е непосредственото изпитване на живота, и тук-сега се поставя ‘там и тогава’ на каквото и да става. Тази позиция е недостъпна за друг, освен за този, който изпитва това да си човешко същество.

В класическата континентална философия това е субектът, трансценденталното. Но ако субектът е трансцендентален, тогава той е абсолютно непроницаем, неемпиричен, вечен. Реално ние сме променливи, зависими и смъртни. Всеки до мен е същият реален и недостъпен отвън индивид като самия аз. Как да решим ‘големия въпрос’ за многото съзнания? Ами многото съзнания не са много обекти, нито много субекти, а много телесни индивиди. Всички те са взаимно съпоставени в позициите на всеки. Това, което остава безотносително, асиметрично и несъпоставимо, е, че има позиции. От всяка позиция се живее един живот и свой ‘екземпляр на света’. Но изговаряйки каквото и да е за това, вече сме съотнесени с другите. Съзнаването на множество позиции на множество живи индивиди поставя индивидуалната позиция заедно с другите.

Човек винаги е ‘сега и тук’ в живяния от него и обитаван от всички живи същества свят. Тук и сега той синтезира човешката си форма и заедно с това своя ‘екземпляр’ от човешкия свят, в който са ‘проецирани’ другите човешки и другите живи индивиди. Всяко човешко и навярно всяко живо същество синтезира свой ‘екземпляр’ от този свят съобразно формата си. Позицията е една — не може да се заема повече от една позиция, не може да се живее повече от един живот в този свят.

В реална позиция аз съм някъде относно ти и те и съм аз чрез ти, ние, вие, те. Аз знам, че ти, тя/той също е аз в безотносителна своя позиция. По-нататък реалната позиция е общност заедно с други човешки общности и живи същества на планетата.

Следствие. От аксиома 1: Всяко определение е отношение, и дефиниция 5: Реална позиция: момент-място на живеене като човешко същество: ‘аз–тук–сега’, се получава синтез:

Следствие. Определеността на една позиция е в нейното отнасяне към друга.

„Аз тук сега като европейски човек съм независима личност и имам граждански права“ е формулирано със съзнание за това, че не-европейският човек спрямо европейския не е независима личност със съответните граждански права. Но всичко това е възможно само при отъждествяването на човешката форма на европейския и неевропейския човек, иначе сравнение и съотнасяне е невъзможно.

Безотносително позицията е неопределена — тя се разтваря в непосредственото живеене. Това е изразено в нулевата точка на позицията.

Жива форма наричаме форма, чиято динамика е ре-синтез на самата форма срещу спонтанното й разпадане.

Жизнен процес наричаме процес на синтез на живата форма, насочен срещу спонтанния процес на разпадането й (нарастване на ентропията).

Ето някои жизнени процеси: усещане, възприятие, мислене, говорене, писане, хранене, сън, сънуване, труд, творчество, игра и всичко останало, което хората правят, за да живеят.

 

Принцип на реалната относителност:

Смисъл е момент в жизнен процес.

Квалии, феномени, актове, знаци, артефакти са с определен смисъл като места-моменти на жизнен процес в реална позиция.

 

Виртуално:

Сферата на виртуалното ‘покрива’ реалното като определеност на места-моменти в жизнен процес. Виртуалното е само определеност и като такава е нежива реалност. Виртуалното не живее без реалното. Разбира се, и като нежива сфера и преди смисъла виртуалното е изпитвано като сетивна форма (непонятни знаци, непознат артефакт). Различието му от реалното е, че е създадено. То е нещо ‘материално’, сетивно, но не в това е виртуално, а като проекция на смисъл. Неговата определеност е виртуална. Казано с езика на днешната наука, във виртуалното няма вещество и енергия, а само информация.

Със своя смисъл виртуалното е жива форма-жизнен момент, и без тази отнесеност е нищожно.

Дефиниция 6. Виртуално: определеност на смисъл.

Аксиома 2. Виртуалното е синтезирано като нежив артефакт с жив смисъл.

Виртуално е създаденото неживо в процеса на живота — артефакт в неговото значение или предназначение. Думата ‘солено’ е виртуален знак за квалията солено и без това отнасяне е просто шум. Артефактът ‘микроскоп’ е уред с виртуалното предназначение, функцията на този уред, който без нея не е уред, а купчина стъкло, пластмаса и метал.

Знак наричаме виртуална форма за о-предел-яне, отнесена към друг знак и към означавана реална форма (референция).

Ние посочваме: ‘тук кръгло’. Ние казваме: „Това тук съм аз“. Ние пишем: „Ние посочваме: тук кръгло“. Сочещият пръст, думата, цифрата, рисунката, са знаци. Те са знаци заедно с други знаци. Ето някои знакови форми (синтези): ‘01’, „a > b“, „Всички хора са смъртни“. Знакови форми са всички рефериращи смислени поредици от знаци.

Знакова система (език) наричаме множество от знаци за създаване на неограничен брой знакови синтези (изрази, съобщения) според езикови правила.

Ето няколко знакови системи: 0–1 в двоичната бройна система, 0–…–9 в десетичната система, АБВ…Я в българската азбука, набор от жестове в езика за глухонеми, наборът от пътни знаци.

Дефиниция 7. Виртуално отношение: определеност в два или повече знака.

‘Това’ е заедно и различно от ‘онова’.

Ето едно виртуално отношение: ‘черно–бяло’.

Виртуална отнесеност: определеност на един знак към друг или към система от знаци в координатната система (език).

Доколкото определянето е отнасяне, различни отнасяния дават различни определения. Неотнасянето е неопределеност. Безотносителното е неопределено.

Виртуална (знакова) относителност: определеност на знаци спрямо други знаци.

Сега трябва да се включи отношението на знаците към феномените — референцията.

Ето една референция: „‘черно–бяло’ реферира (означава) това: ●“.

Референцията е създадена, а не дадена в света. В този смисъл виртуалното се създава (пресъздава). Ако нещо е създадено, това нещо няма реалност без (пре)създаване.

Референция се нарича виртуално-реална отнесеност, осмисляне. Референция е определяне на знака заедно с други знаци относно феномен в света.

Рефериране се нарича акт на отнасяне на смисъл към реална форма.

Без референцията знаците не са знаци. „Собствено име, което не именува нищо, не е никакво собствено име, а само безсмислен шум“ (Ръсел 1976, 110). Но като дискретни единици, ‘единици информация’, знаците нямат референция и не са знаци, а просто елементи в поредица. Само в език, разбиран в смисли, единиците информация са реални. Знаците с правилата за знакова активност синтезират виртуално цяло, ‘координатна система’.

Дефиниция 8. Виртуална проекция: Реално-виртуална отнесеност, проекция на смисъл в знак (на знак в друг знак чрез общ смисъл).

Проекцията (виртуалната проекция) е симетрична на референцията и синтезира знак, като по този начин може да създава нов знак по силата на симетрия, опозиция или друго отнасяне между знаци. Така например понятието за ‘крайно’ смислово проектира полярно понятие за ‘безкрайно’ по силата на симетрията.

Аксиома 3. Езикът е координатна система, в която се определя знаковата форма и чрез нея реалния феномен.

Знаковите форми се синтезират от знаци и отношения между тях по правила. Знаков синтез тук е синтез на знакова форма.

Смисълът на правилата е синтез на момент от жизнен процес: означаване, изказ, описание, предписание. Перспективата на знаковите синтези е ре-синтезът на живата форма и това е най-широк контекст на смисъла на знаковия синтез.

‘Езикът’ е виртуален, за разлика от речта. Той е аналогичен на програма за разпознаване, описване, обясняване, предписване, речево действие, проект.

Дефиниция 9. Виртуална позиция: момент-място на знаков акт в центъра на координатна система на език: ‘тук–сега–означавам–това’.

Виртуалната позиция не е позиция в реално пространствовреме, а във виртуална мрежа. От всеки компютър във всяка точка на планетата мога да вляза в моя електронен адрес, който в случая е фиксирано място в мрежата.

 

Принцип на виртуалната относителност:

Знаковите форми са определени относно език.

Един език е координатна система за определяне (означаване). Вън от езика като координатна система изразите са неопределени. Безотносителните знаци, думи, изрази, твърдения, са без значение.

Един език е определен относно друг език. Една виртуална позиция е определена спрямо друга.

Виртуалното се осмисля в реалното. Един знаков синтез няма смисъл, ако не е отнесен към жизнен процес: разпознаване, представяне, мислене; описание, обяснение, разбиране; поведение, дейност. Координатната система на определен език е виртуална проекция на реалната жива форма в процес на ре-синтез.

 

Принципът на реална относителност има проекции на три нива на човешкия живот: индивид, общност, глобално човечество.

Индивидуална реална относителност. Знаковите синтези: думи, изрази, описания, предписания, обяснения, имат непосредствен или опосредстван смисъл в индивидуален жизнен процес: усещане, възприятие, представа, мислене, говорене, поведение, дейност, и са отнесени към жизнени процеси на други индивиди.

Локална реална относителност: Знаковите синтези се правят в местен език и имат местен смисъл чрез местен живот. Смислите в една общност са определени в тази общност чрез формите, в които тя живее.

Координатната система на определен език е виртуална проекция на реалната жива форма в процес на ре-синтез. Речта не може да се извършва и възприема неутрално, вън от индивидуален и общностен жизнен процес.

Не е смислено говоренето на език, който не се разбира от събеседника, а разбирането е определеност на смисъла като момент от живот. По подобен начин не е смислено определянето на ускорително механично движение без отнасяне към гравитационно поле.

Глобална реална относителност. При отчет на различията езиците са разбираеми, смислите са съобщими и светът е един за всички езици в една форма на живот — човешката форма.