Сергей Герджиков
Философия на относителността (31)

§ 664

Разтваряне на безотносителните понятия. ‘Енергия като такава’ е безсъдържателен термин. Теоретичните термини безотносително към експериментални условия за потвърждение са безсъдържателни.

Експеримент. Има ли ‘енергия’ като същност? Никой никога не намира чиста енергия. Установяваме движение, изпитваме усилие. ‘Енергия’ е антропоморфична форма за напрежение и усилие, за работа и движение.

Формулата на Айнщайн: Е = m.c² не се отнася до енергията като такава, а до едно теоретично отъждествяване на маса и енергия. Освен това формулата не обхваща атомната енергия. Принципът на запазването на енергията: Е = const, няма измерим за цялата Вселена, а е аксиома. Не можем да го проверим в опит с цялата енергия, макар че всяка конкретна ‘енергия’ във взаимодействията се запазва, превръщайки се в различни форми. В силна степен това запазване е норма на физиката, а не установен факт. Няма как да открием изчезване на някаква енергия от Вселената, защото опитно и по дефиниции не можем да излезем извън нея, нито пък можем да я измерваме като цяло. Когато в опитна ситуация законът за запазването на енергията се нарушава, се постулира фактор (частица, движение, промяна), които поемат липсващата енергия.

Невидимите същности се приемат, за да направят ‘осезаемо’ едно езиково средство за кратък изказ на множество едноформени феномени.

Нека разгледаме понятията ‘абсолютно пространство’ и ‘абсолютно време’ на Нютон. „I. Абсолютно, истинно, математическо време само̀ по себе си и по самата си същност, без всяко отношение към нещо друго, протича равномерно и се нарича траене.

II. Абсолютно пространство по самата своя същност, безотносително към каквото и да било външно, остава винаги еднакво и неподвижно“ (Начала 1989, 30). Тези понятия не играят никаква роля в уравненията и формулировките на принципите на механиката и са отречени от Специалната теория на относителността.

§ 665

Разтваряне на безотносителния субект. Аристотел търси такива определения, които повече не могат да стават предикати и ги нарича усия (субстанция). Такива са ‘човек’, ‘кон’. Но това е само относително, в граматическата роля на субекта. Известно е, че индоевропейските езици допускат субстанциализация на предикати и предициране от субекти. Така и от единични съществителни (вещи) като човек и кон се произвеждат смислени предикати като ‘човешки’ и ‘конски’.

Ако мислим предицирането спрямо нещата за безусловно, се заблуждаваме. ‘Черна дъска’ не е форма в света. Същата форма в света можем да изкажем и обратно: ‘дъсчена чернота’. Това е изкуствено, но да вземем друго: ‘Жив човек’ не е форма в света, доколкото е обратима в ‘човешки живот’. Това е езикова форма, без която не можем да говорим.

Всеки език има някаква елементарна форма на съотнасяне. ‘Субектът и предикативът’ са взети за коренна структура. Априори може да се приложи тази схема към всеки език. Тези функционални определения са дошли от европейски граматици. Но те и тук не са строги: в изречението „Върви!“ няма нито субект, нито предикатив, както и във „Вали“. Това какво се подразбира, не променя израза — той е коректен.

В света преди думите няма отделно предикати и субекти. Дъската наистина може и да не е черна, и черното може да е не на дъската, но черната дъска няма разложими елементи: черно и дъска. Ако дъската е от черна пластмаса, това е очевидно. Ако тя е боядисана, и премахнем слоя боя, ще имаме бяла дъска, дъсчена белота, отново заедно.

§ 666

„Предикатът е общ, а субектът е единичен“. Субектът е точно толкова единичен и общ, колкото предикатът. „Тази дъска е черна“ не е полагане на единичната дъска в общата чернота, защото чернотата на дъската си е тази чернота, а не чернотата изобщо.

Но „Човек е смъртен“. Тук и човек, и смъртен са неопределено общи. Може да се възрази, че смъртността е по-обща от човека, но в изречението това не се казва. Това изречение има същата форма като: „Човек е мислещ“. И тук едва ли ще си помислим ‘мислещ’ като по-общо от ‘човек’. Общото и единичното не са дадени във формата на предицирането, а трябва да се определят съдържателно.

Общото се ‘изпарява’ заедно с ‘единичното’. Това е ясно разграничаване на перцепция и говорене, на свят и език. Светът не говори, езикът не светува. Светът е ‘реален’ по отношение на ‘виртуалния’език.

§ 667

Опразване в съ-отнасяне. Мокрото-и-сухото вече не е нито мокро, нито сухо. Понятието и неговото полярно заедно се претопяват и изчезват. ‘Нещото’ води до ‘другото’. За да има ‘нещо’, трябва да има ‘друго’. Нещата и процесите, свързани с другите неща и процеси са едновременно с това и релативни, разтворени, празни.

Линиите на ‘зависимостите’ обаче не са определени. Можем да ги начертаем там, където насочим вниманието си и тези линии се определят изключително от контекста. В различни езикови мрежи или концептуални схеми разпознаваме различни зависимости и даже различни обекти.

Празнотата на нещото е, че то се получава от отнасянето с другите неща. То не е независимо, самостоятелно, битие в себе си и за себе си.

Масата не съществува ‘в плана на празнотата’. Но там няма място самата дума ‘маса’.

Има ли несъотносими определения? Изглежда, че има. Какво отношение можем да открием между ‘мисъл’ и ‘червено’? Здравият разум ни казва, че няма червени мисли, както няма квадратни миризми. И все пак езикът е толкова гъвкав и неопределен, че има смисъл изказване като: „Мислите на комуниста са червени“. Да, това е метафора, но коя дума изобщо не е метафора?

§ 668

От-казване чрез съкращение. В математическите уравнения се съкращават като излишни еднаквите изрази вляво и вдясно от равенството. Съкращават се също числител и знаменател, ако имат общо делимо.

В научните теории постоянно се отстраняват мрежи понятия и се свеждат до по-малък брой — редукция. Във философските концепции би трябвало да се съкращават еквивалентни понятия.

(‘Да не умножаваме същностите без нужда’ — Окам).

§ 669

‘Рамзификация’. Франк Рамзи (1904–1930) не публикува приживе книга, но след смъртта му е издаден сборник с негови статии (Ramsey 1931). В статията „Theories“ Рамзи забелязва, че теоретичните термини — обекти, свойства, сили и явленията, описани в една теория — нямат пълнозначност по същия начин като наблюдателните термини — ‘желязна пръчка’, ‘горещо’ и ‘червено’, които са значими (meaningful) в науката.

Той решава да ги замени с абстрактни променливи: R1, R2 и т.н.

Независимо дали горната игра е състоятелна физически, ясно е, че тя има смисъл като епистемологичен експеримент. Тук не е мястото за включване в многостранния дебат относно ‘теоретичните термини’, но е ясно, че те са неопределени във висока степен спрямо наблюденията, спрямо възприятията.

Всяко понятие е относително и с това заменимо. Замяната на понятията с абстрактни имена напомня на замяна на ‘аналогово’ с ‘цифрово’ представяне. Група феномени се представят с абстрактна стойност, а не с реално значещо име.

Трудно е да се види тук какво се губи — ясно е на пръв поглед, че се губи ‘картината’ на реалността. Във всеки случай отстраняването на теоретичните същности не се отразява на смисъла на понятието да реферира и съкращава многообразието.

§ 670

Опразване ‘в себе си’. Хегеловите грандиозни постройки от понятия и особено начините на извеждане на понятията му едно от друго, съдържат доста екзотични форми. Такива понятия са ‘в себе си’ (‘an Sich’), ‘за себе си’ (für Sich), ‘в друго’ (‘an Anderes’), ‘за нас’ (für Uns). Очевидно нещо не може да е ‘в себе си’ — това е изнасилване на езика, за да се каже по ненужно изкуствен начин и без това тавтологичното: „Нещото е самото то“. А как можем да изкажем ‘в другото’? Голямото е ‘в малкото’ само в смисъл, че голямото и малкото са заедно. А какво значи: ‘за себе си’? ‘се саморазвива’ или ‘се самоотразява’. И двете са несъстоятелни. Съотнасянето изисква интенция, то се извършва от мислещия, а не от нещото, но дори да се извършва от самото нещо, то няма как да го извърши без друго нещо.

Хегел има нужда от двойката ‘в себе си’ и ‘за себе си’, за да накара самите понятия да извършват имагинерни движения. Но, както и да определяме тези понятия, те нямат референт. Разбира се, няма проблем да кажем каквото и да е и да му придадем смисъл в някаква конструкция. Но без отнасяне към света подобно осмисляне е празно. Нещото в процес сякаш ‘става друго’ и така може да се съотнася със себе си. Но това съдържа две грешки: първо, нещото не става друго, защото вече няма да е нещото; второ, като друго нещо то вече не се съотнася с първото като ‘със себе си’.

§ 671

Разтваряне в пространство и време. Празнота на ‘нещото’ е, че то се разтваря в другите неща и в произхода, в пространството и времето. Понятието за нещо се разтваря регресивно в предходни фази. Нещото се разтича, разтваря, стопява в отношения и връзки с други неща и изчезва като нещо. То е временно и местно — феномен без същност и битие като нещото.

Книгата е книга, защото служи за четене, на нея е написан текст за четене. Книгата е мисловна форма, артефакт. Тя се съотнася с тетрадка, с компютърен файл. Така тя се разтваря като книга в своята функция. От нея остава сетивен обект, форма.

§ 672

Разтваряне в произход. ‘Книга’ се разтваря в произход така:

Книгата е калъп хартия. Хартията е събрана и слепена.

Хартията се прави от дървесина.

Дървесината се получава от дървета.

Дърветата са растения, които растат в планински масиви от слънцето, водата и почвата.

Дърво–дървесина–нишки–клетки–органели макромолекули-атоми–елементарни частици/вълни–неопределено съществуване/несъществуване.

Така че книгата се разтвори достатъчно добре в слънцето, водата и почвата и после в клетките, органелите и молекулите.

Тук няма и следа от книга.

Ето как ‘книгата’ е празна.

§ 673

Разтваряне в жив процес. Мисленето отделя и свързва важни за оцеляването неща и процеси. Всеки акт, определен в мисленето с език, се съотнася с другия като моменти от активност, в която нашата форма се ре-синтезира. Обособяват се форми, а граматика ги фиксира в постоянни структури на езика и мисленето: ‘потребност–цел–средство–резултат’.

Такива линии на зависимост са жизнени културни процеси, интендирани от хората в процеса на съвместната им дейност. Ние не ги измисляме, но ги избираме, фиксираме и изказваме, с което им придаваме самостоятелен статут и после можем да измислим от тях ‘светови форми’: ‘потребност–цел–средство-резултат. Но при това пренебрегваме безкрайното множество условия, които не са свързани с наши актове. Светът естествено не различава някак в себе си ‘условията’ от ‘причините’. Но ние обособяваме вериги от причини и следствия при фиксиране на условия така, че да можем да се справяме с ресинтеза. Всеки етап е невъзможен без предишния и без условията и така се ‘разтваря’ в тях. А те на свой ред се разтварят в своите условия и т.н.

Очертаните избрани от нас вериги и мрежи от неща и събития в света не са така необходимо свързани, както си мислим. Не можем даже да изчерпим всички условия, които правят настъпването на нещо неизбежно. Във всеки момент светът може да ни изненада. Звената и условията са едно цяло, но и това цяло не е изолирано и не значи ‘единно’.

§ 674

Отстраняване на грешки. Понятията са погрешни в множество ситуации, в които се предвижда те да работят. Изпитването на понятие в нова ситуация е единственият начин да се намери погрешността му и да се замени с по-добро. Това е формулирано от Карл Попър като рационалния механизъм на еволюция на познанието: ‘проба–грешка’.

Ученето като концептуално развитие може да се определи като последователно отстраняване на погрешни лични понятия.

При това ‘грешка’ е определима само в ситуация на неуспех в описание, обяснение, действие.

§ 675

Пропадане в проникването. Формите са разграничени в нашите усещания. А те са във висока степен организирани от нашето тяло — нали от него зависи да усеща цветове, форми, миризми и т.н. и да възприема небе, планини, реки и т.н. Мравката със сигурност не усеща и не възприема тези неща, макар да живеем с нея в един и същи ‘свят’.

В дълбочина се оказва, че няма такива телца като електроните, няма също ‘енергия’, която очертава ‘точки’ или ‘струни’ със собствено време и пространство. Това са понятия, отнесени към феномените: следи на фотоплаки или звуци на гайгерови броячи. Границите между нещата, видими в пространството и времето, не са нещо само по себе си. В дълбочина тези неща са анализируеми до границите на видимост, след което проецираме представи за молекули и атоми.

В крайна сметка, целият ‘микросвят’, който допускаме в ‘основата’ на макрофеномените, е фиктивен.

Проникването в нещото по начина, по който прониква микроскопа, опразва нещото.

Така всички неща пропадат в неопределеност.

Някъде срещаме ли същност в това проникване-пропадане?

§ 676

‘Съществуващото’ изчезва отвъд човешката форма. Проникването ‘в дълбочина’ не е движение към ядро, а движение през жива форма. То води накрая не в ядрото, в същността, а извежда в неопределеност. Това е като да увеличаваш виртуален образ, например снимка, до степен, на която образът се разтваря и се появяват фотографските зърна. Те също се разтварят в неопределима маса от молекули. Няма и помен от твърдо ядро, което е неразтворимо. Нали и атомите не са елементи?

‘Съществуващото’ се разтваря в относителност. ‘Съществуващото’ се разтваря в произход и в промяна. То се разтваря в другите съществуващи. ‘Съществуващото’ се разтваря в проникване. То се разтваря в дълбочина и в мега-мащаб — при излизане от жизнените процеси и от човешката форма.

Това, което има форма, влиза в живота ни, а формата се разтваря отвъд нашата собствена форма: зеленото се разтваря в безцветие, звукът се разтваря в беззвучие, миризмата — в липса на миризма. Болката се разтваря в анестезията, а удоволствието — в безчувствието Всичко се разтваря в неопределеност, когато достигне определен праг — човешката граница. А това е свидетелство за човешката форма, с която е спрегната формата на света.

§ 677

Няма критерий за съществуване. Има само признаци на съществуване, и най-надеждните са нашите слаби сетива. Даже обикновеният здрав разум, който иска минималното от понятието за съществуване, се заплита. Съществува ли справедливост? Къде е ‘държавата’? Уилърд Куайн в „What There Is?“ стига до пределно разширение на съществуващото — съществува всичко, за което има описание.

Някои смятат, че преди 50 милиона години е имало хоралемури, високи 22 метра, а после атланти, високи 13 метра. Свидетелството е възможно най-авторитетно: медиумът Елена Блаватска, свързала се с Космическата информационна банка. Но няма вкаменелости на лемури и атланти наред с тези на мамути и тиранозаври.

Изглежда, че у всички народи обикновените хора, когато вършат сериозна работа, а не шамански обред, религиозна церемония или квантов експеримент, приемат за съществуващо все онова, което може да се види и пипне. А понякога то е непонятно за здравия разум.

§ 678

‘Всеобхватното’ се разтваря в неопределеност. По същия начин ‘Всеобщото’, ‘всичко’, ‘Единно’, ‘Абсолютно’, имат по своя смисъл за референт всичко и така са неопределени. Такива понятия се разтварят пред света, защото не го определят.

Ако в света всичко е Едно, то няма как да се знае, че това е едно, защото няма две. Ако всичко е пронизано от Всеобщото, тогава кое остава ‘единично’? Ако всичко е Абсолютно, къде да търсим относителното? Но щом липсва противоположното на едно, всичко, всеобщо, абсолютно, тези понятия са оставени сами и безотносителни. Следователно те се разтварят като неопределени.

§ 679

Невалидност на предицирането относно ‘света като цяло’. Система от твърдения, в която като предикати се използват пределни категории, не казва нищо определено за този свят. Имануел Кант демонстрира това в учението си за антиномиите (Кант 1967, 457 и сл.).

„Светът е променлив“ — „Светът е постоянен“.

„Човек е смъртен“ — „Човек е безсмъртен“.

Тук, разбира се, спадат антиномиите, формулирани от Кант. Промяната е в позицията на анализа. Тук се формулира не антиномичност по силата на извънопитната употреба на разума, а неопределеност на безотносителните предицирания относно ‘света’.

Предикатите не са валидни за света без отношение към езика. Те стават валидни благодарение на езикова структура.

По този начин трябва да отпаднат подобните безотносителни предицирания за субект и обект, аз и свят, трансцендентално и емпирично, иманентно и трансцендентно. Ако правилно проумеем ‘свят’, включвайки в него всички възможни отнасяния, няма как да се изтегляме отвън и да отнасяме нещо със света.

§ 680

Разтваряне на ‘в света’. „Аз съм в света“ изглежда очевидно, но не е. Със същото основание може да се каже: „Аз не съм в света“ (доколкото Аз е трансцендентален и възприема свят). Прилагайки рокада, се оказва, че е смислено и полярното: „Светът е в мен“. То пък може да се отрече смислено със „Светът е извън мен“. Това трябва да охлади ентусиазма на ‘екзистенциалната метафизика’.

‘В’ значи локализация спрямо място или, малко по-неясно, спрямо момент. Но ‘пространство’ и ‘време’ са абстрактни понятия за светова форма. Ако светът е пространствен, той не може да е ‘в пространството’. Като предикати тези определения не са приложими към света като цяло.

Човешкото тяло е в света, но нещо, което възприема света, не е в него. То не носи характеристиките пространство и време.

От друга страна, няма пространство и време извън света, за да се положи света в тях. В този смисъл няма и ‘този свят’ и ‘друг свят’ като понятия — това са метафори за посочване.

§ 681

Няма ‘неща’ в света. В De-cogito подробно е разгледано ‘нещото’ и неговото декогитиране. Във Философията на езика и специално у Фреге, Витгенщайн и Оксфордската школа, без колебание и без изключение се приема, че значението е основна тема на Философията. Това е догматично и напомня на метафизиката. Но едва думата /положена в целия колективен живот/ отграничава референта и с това ‘значението’.

Да, розата е роза и без да я именуваме, но именуването я отграничава като роза, като цвете, като стъбло, листа, бодли, венчелистчета. Нейната роднина — шипката — не се приема за цвете. Чиста условност. Както е условно делението на ‘поток’ и ‘река’, на ‘хълм’ и ‘планина’, на ‘море’ и ‘океан’. Разбира се, пространство-времевата форма се възприема още преди този културен акт на избор, ‘опитомяване’ и назоваване.

‘Семантичната догма’ е разбирането, че думите имат значение в нещата в света преди думите. Това е класическо разбиране. То е грубо приблизително и невярно, защото светът преди думите е затрупан от много несъзнавани словесни и мисловни форми.

Няма неща преди думите — има просто перципирани сенсибилии, ‘светови форми’. Нещата се появяват в света или по-точно ‘върху света’ заедно с думите. Така че думите сами ‘правят неща’, а не се съотнасят с неща независими от тях.

Референтите се обособяват със знаците и са неотделими от тях. ‘Врата’, ‘прозорец’, ‘стол’, ‘маса’, ‘лампа’… са думи, които са неотделими от своите референти: тези предмети съществуват като предмети чрез думите и понятията за тях.

Същото се отнася до цяла серия пространствени и времеви понятия.

Онова, което е преди референта, е пространство-времевата форма или по-строго квалията. Тя се живее от всички хора във всички култури.

Всяка култура е изказвала ситуацията на проумяване по много начини. Никой от тях не е Истинският. Изказванията са проблематични. Изказите са локални и ситуативни. Затова не бива да се допускат категорични изрази относно света. Проумяването не ни дава и база за строго ограничаване на изказите.

§ 682

Светът няма категориална структура. В света няма категории. Няма нито причинност, нито телеология. Анализът на тези две категории е проведен в Граници на науката (Герджиков 1995, 89–95). Има ги само в описанията. Не е сериозно да мислим, че сме хванали веднъж завинаги светова форма в някаква система от категории. Неприемливо е да се смята, че е достижима безпогрешна концепция, в която откриваме забраните и разрешеното в света. Например забраняваме да се говори за формата на езика и логиката, защото тя е неизказуема, а само се показва (Витгенщайн). Дори това да е вярно, изказано като философска концепция, то вече е невярно и се опровергава на всяка крачка. Граматиката говори за формата на езика. Логиката говори за логическата форма. Самият Витгенщайн говори за тази форма.

Трябва да се излезе далеч отвъд дилемите на категориите.

Тогава може да се търси първото, като неабсолютно. Да, има първо и това е светът, формата на света като живот, като човешка форма на живот, светуването.

§ 683

Празнота на ‘Битие-в-света’ — Хайдегер. ‘Битие-в-света’ е само един вариант на четворката изкази: А. ‘Битие-в-света’ (Хайдегер)

Б. ‘Не-битие-в-света’

В. ‘Битие-в-не-света’

Г. ‘Не-битие-в-не-света’ или ‘Не-(битие-в-света)’

И четирите твърдения са неверни, но А е някак ‘правдоподобно’. А се приема, а останалите се пренебрегват?

Какво в света говори в полза на ‘битие-в-света’ против останалите изкази? Това е конвенцията, че някак си ние сме поставени ‘в света’. Тази конвенция следва възприемането на нашето тяло като поставено в пространството и времето. Но е възможно именно нашето битие да създава пространството и времето. Възможна и конвенцията: „Ние сме вън от света, пред света“. Също така: „Светът се светува чрез нас“, или: „Светуваме света“. Всичко това са изрази.

Така изказ-ът ‘битие-в-света’ не е ‘онтична’, а ‘онтологична’ структура. Тя е зависима от локална граматическа форма: намираме вездесъщото за индоевропейското културно пространство редополагане и съотнасяне на субект и предикатив: битие — в-света.

§ 684

Относителност на научни понятия.

Във физиката ‘маса’, m, може да се определи като произведение от плътност и обем. „Определение I. Количество материя (маса) е мяра, установима пропорционално по плътността и обема й.“ (Ньютон 1989, 23) m = ρ.V.

Това определение на инертната маса е безотносително към масата като ускорена: m = F/a и към масата в закона за всемирното привличане:

F = k. m₁. m ₂/R².

„Определение III. Вродената сила на материята… тази сила е винаги пропорционална на масата, и ако и да се различава от инерцията на масата, то само по възгледа за нея“ (цит.пр., 25).

Тук Нютон изрично отнася разликата между двете маси: инертна и тежка, към ‘възгледа’. Двеста години по-късно Айнщайн отъждествява двете маси на друг принцип. Така се оказва, че научните понятия са по принцип относителни — те не изразяват безотносителни същности.

Това може да се установи и при анализ на взаимните дефиниции на понятия. Когато имаме впечатление, че едно понятие е независимо от други понятия, трябва да го анализираме, за да потърсим вътрешните му определения. С това установяваме, че те са отнесени помежду си и че всяко от тях може да се изнесе в зависимост към другите, т.е. пред знака за равенство.

§ 685

Разтваряне в ‘λογοζ’. Онтология и наука са единни в ‘логос’. Западните понятия са сводими до една архетипна форма: ‘λογοζ’. Светът се описва на Запад като ред, един и същ в света и езика. Както камъкът стои на Земята, така Земята стои в Слънчевата система, а тя пък се намира в периферията на Галактиката. Но има неизброимо много галактики, които се обединяват във Вселената. По същия начин думите стоят в изреченията, те — в текстовете, а те — в книгите и разказите.

Светът е подреден и това на Запад е фиксирано в ‘λογοζ’. Така в самия свят се полагат ‘неща, свойства и отношения’, а не в езика. Логосът е престанал да значи просто ‘дума’ — това е културна метакатегория, коренна нагласа и представа за света.

§ 686

Разтваряне в мита. В нашите привични понятия са откриваеми следите на архаични митични представи за света. Такива например са ‘субстанция’, ‘дух’, ‘душа–тяло’. Пръв модел и базова представа за света сякаш е домът. Къщата има основа. После излизаме извън дома и сме всред формите на природата като планината и всред стихиите. Представата за основа, на която стои домът, е разбира се корен на понятието субстанция.

В митовете светът стои носен като тава от слонове, които пък са стъпили на костенурка… Но нещо накрая все ще остане нестъпило никъде, а реещо се в пространството. Ами тогава защо самият свят направо да не си се рее в пространството, без основа?

§ 687

Опразване в безотносителност. Всяко понятие, взето без отнасяне, е празно.

В изречението „Бог е всемогъщ“ понятието ‘всемогъщество’ е отнесено към Бог като негов субект. Но важното тук е друго отношение — все-могъществото е хипостазирано могъщество, съотнесено е с ‘могъщество’. А ‘могъщество’ вън от сравнение нищо не казва.

Понятието ‘голям’ е съвсем празно, ако се вземе без ‘малък’.

Дори понятието ‘синьо’ е празно без друг цвят. Дори възприятието на синьо е невъзможно безотносително. Ако всичко е синьо, няма как да отличим синьото като цвят.

§ 688

Нереалност на относителността. Безотносителното определение обаче е относително спрямо мета-двойка или група: субстанция–причина–взаимодействие. Това е относителност на относителността и безотносителността като двойка понятия.

Отношенията реално не съществуват. Например аз се отнасям към текст на Платон или към Платон, но това отношение не е реално. Отношенията не са връзки. ‘Еверест е по-висок от Мусала.’ Не е някаква реалност.

Отношението е виртуално. Във възприятието две дървета, които виждаме едно до друго, или два върха, единия от които виждаме, а другия си представяме, могат да се съотнасят независимо от виждане или представяне. Освен това те могат и да не се съотнасят. В реалността Еверест и Мусала не са съотнесени, не са свързани. Но и двете дървета, които растат едно до друго, не са съотнесени. Ние ги съотнасяме, ние ги сравняваме.

§ 689

Отношенията са интенции. Умът свързва нещата, след като ги е обособил.

Смисълът на съотнасянето и свързването е синтез на жизнен процес. Ние сравняваме две дървета във възприятие, с интенция за сравнение. Ние сравняваме две дървета с оглед на евентуалната задача да използваме дърво за строеж. Значи отношението е отнасяне в интенция, движение на ума между обекти.

Маркс пише, че животното не се отнася. Всяка жива форма, включително амебата, прави това — нямаме начин да разберем как го прави ‘ментално’. Амебата различава светло от тъмно и се насочва към светлината. Установяваме, че в тялото й протичат верига химически реакции, които светлината причинява, но това не променя факта — амебата съотнася светло и тъмно, за да оцелее. Впрочем, и за човека, обективно погледнато, не може да се знае как прави съотнасянето. Ние го знаем само от себе си.

Без съмнение отнасянето като зародиш на подреждането е и зародиш на организираното поведение, на жизнения процес. Колкото по-мощна е менталността, толкова по-свободно и обхватно е подреждането.

Отношенията са подреждащи отнасяния в жизнен процес.

В интенцията ние строим отнасяния, полагаме отношения, като следваме света. Защото само в света можем да живеем, а живеенето означава подреждане. Няма обаче подреждане без съотнасяне.

§ 690

Относителността е свобода. Колкото повече относителност намираме в качествата, толкова по-силно можем да ги променяме, като променяме техните връзки и отношения. Това променя дефинициите на нещата и процесите, на действията и резултатите. Това променя мотивите, целите и нагласите. Но тази относителност може да ни се налага като неуправляема буря на мисли, колебания и съмнения.

Относителността е свобода, в онази степен, в която ние насочваме нагласата и решението към различни отношения, към различни дефиниции, връзки, описания, обяснения и действия.

Несъзнаването на относителността е несвобода. Съзнаването й е свобода. Ние можем да заменим езиков израз с друг, ако знаем кой израз как е относителен.

§ 691

Релативистична онтология? Ако е вярно, както показахме, че отношенията са нереални, тогава релативистичната онтология е виртуална също като абсолютистката. Но тя е жизнено необходима там, където нагласата е абсолютистка или реалистка, за равновесие, за разтоварване на напрежението, за освобождаване на нагласата за описване отвъд догматичното конструиране и освобождаване от концептуалната зависимост спрямо ‘единствено научното’ описание. Относителното избягва тази зависимост, защото е тъкмо отказ, отмисляне.

Това освобождава и от идеологиите, и от утопичните инженерства относно света. Разбира се, ако релативното стане абсолютен възглед, тогава е налице релативизъм — една отрицателна идеология, която позволява всичко и така е безотговорност. Тя се отказва от решения от определения.

В ситуация на релативизъм или нихилизъм жизнено необходимо е поемането на отговорност, решаването, определянето на нещата, не-релативистката онтология.