Сергей Герджиков
Философия на относителността (38)

§ 843

Законите на науката не са непременно универсални твърдения. Те са обаче силни и определени връзки между поне две понятия. Видимостта за универсалност на научните закони е тяхната универсална логическа форма: „Всички S са P“ или кондиционално: „Ако нещо е S, то е P“. Във физиката законите имат предимно тази форма. Тя е нормална за абстрактни понятия за величини, които нямат пряк референт във видими обекти, а реферират функции, описващи състояния. Но далеч не всички закони в науката са такива.

Така наречената ‘Централна догма на молекулярната биология’, формулирана от Франсис Крик, гласи:

„Информацията в клетката тече от нуклеинови киселини към белтъци“.

Това не е универсално твърдение, защото са налице изключения (обратна транскриптаза). Но то остава да важи, защото работи добре — описва, обяснява и предвижда с много висока сигурност. Подобни обобщения в биологията, психологията и социологията са най-пълните, които са възможни — в тези сфери няма чисти универсални отношения. Те не определят перфектно клас от обекти и явно говорят за тях, без да са сигурни за всичките. Те се въздържат да говорят за ‘всяка’ или за ‘всички’, защото почти сигурно ще грешат с това. Никога не може да се провери дали такива всеобхватни твърдения са напълно верни — класът е неопределен, но обратното е възможно–намират се изключения. Централната догма и подобни твърдения говорят за клетката, имайки предвид онова, което досега знаят за нея, от ограничен опит. Те описват линията на информационния пренос в клетката и намират тази линия и в новонаблюдаваните клетки.

§ 844

‘Закони на Природата’ е дескрипт. Ако ще мислим и описваме подобни сингулярности, трябва да се откажем от ‘законите на Вселената’ и да говорим само за физични твърдения. Самата етимология на ‘закон’ и ‘действа’ не може да има нищо общо с природата. Това, че в природата действат някакви закони, е напълно немислимо. Как да мислим тези закони? Като уравнения написани в програмата на Вселената? Като математика на Създател? Като ‘вечни необходими отношения’? Ако това са странични въпроси и отговорът им е неясен, тогава употребата на ‘закон на природата, който действа’, трябва да се избягва.

Науката завяхва или се превръща в развихрена фантазия, или пък чисто математическа игра, когато е завладяна от реалистична увереност, че ако в някаква фаза има съвпадение с наблюдението, всякакви понятия са оправдани. Така е днес във висока степен със субатомната физика и астрофизиката. Възможно е да е достигната граница на опита и да се върви неизбежно извън обхвата му.

Още Айнщайн поощрява и се насочва към реалистични и ненаблюдаеми понятия след удивителния инсайт за относителността, в който той остава верен на принципа на наблюдаемостта. Всички заблуди и неуспехи на Айнщайн в сферата на квантовата механика и опитите за обобщаваща физична теория са съпроводени с този възглед. Даже Нилс Бор не изчиства езика си, а значи и разбирането си докрай от реалистични съображения относно непознаваеми аспекти на реалността.

§ 845

Формалните зависимости по истинност не са реални зависимости. Обясненията по модела на обхващащия закон, или номологичните обяснения, са дедуктивни умозаключения. Тяхната специфика се определя от детерминистичния или статистическия характер на законите, образуващи техния експлананс (обясняващо) (Hempel 1965 208–302). Тези обяснения са толкова подобри, колкото по-рационално се използват дефинициите и изходните положения, т.е. те не налагат на практика никакви непоклатими определения. За обяснението са важни концептуалните синтези, а не спазването на значенията или простото следване. Ричард Файнман предупреждава: „ако ние твърде сериозно се отнасяме към математическите доказателства и смятаме, че нещо е вярно само защото е вярно друго, то не можем да разберем връзката между различни отрасли на физиката… Математиката позволява да се докаже, че във физиката, изхождайки от различни точки, може да се дойде до едни и същи изводи“ (Фейнман 1968, 49–50).

Редукцията между теории е виртуална проекция. Когато Декарт описва геометрични линии с аритметични функции, той извършва една класическа теоретична редукция. Но ако от това заключим, че същността на геометрията са числата, а не пространствените форми, ще извършим грешка. Формалната зависимост, от която не е реална идентификация. Описването на точка с координати и на линия с формула не е превръщане на точката и линията в числа. Пространството не е число. Налице е виртуална проекция.

Дефиниция 8. Виртуална проекция: Реално-виртуална отнесеност, проекция на смисъл в знак (на знак в друг знак чрез общ смисъл).

Тя е симетрична на референцията и синтезира знак, като по този начин може да създава нов знак по силата на симетрия, опозиция или друго отнасяне между знаци.

Математиката не прониква. Математическият език, който перфектно описва и формулира зависимости между величини, не прониква в света, а означава форми с числови зависимости. Уравненията са езикът за описване на светови форми. Но ако уравненията са нерешими и ако определени променливи в тях са неизмерими, то математическите теории увисват без възможност за изпитване. Те могат да бъдат произволно различни.

§ 846

Недетерминираност на логическата форма в опитната наука. Логиката е форма на зависимостта по значения и следването на твърдения по силата на запазване на определеността на значението. В опитната наука логиката е ‘гъвкава’. В квантовата механика се налага преосмисляне на непротиворечието предвид на криза в идентифицирането и определеността на квантовите обекти. Това мотивира даже цяла нова дисциплина: „Логика на квантовата механика“.

Важните противоречия се преопределят като непротиворечия чрез промяна на дефиниции. Това е така, защото противоречията са речеви феномен. Подреждането на определения според дефиниции погрешно се обособява като фундаментална за света логическа форма (Ръсел, Витгенщайн). Логическата форма не е светова, а езикова.

Няма особена ‘логика на науката’. Стратегията на свеждане на проблемите до логически и емпирични е безспорно силна с елиминацията на безсмислието. Но тя е стерилна в програмата си да се прави особена научна логика (индуктивна логика, логика на науката, логика на изследването, ‘логика на откритието’).

В опитната наука обаче логиката е ‘манипулирана’. Противоречието може да се определи рано или късно като непротиворечие чрез промяна на описанието. Така противоречията между корпускуларни и вълнови експерименти се решават в допълнителността. Това е така, защото противо-речията са езиков феномен. Това е казано и обосновано много добре от Димитър Михалчев в статията „Традиционната логика в ново осветление“. Самата дума ‘противоречие’ означава явно ‘против’ в ‘реч’ (Михалчев 1981, 118–128). Противоречието е конфликт в значения на знаци. В един и същ дискурс не може един знак да има две различни значения. За да има някакъв смисъл и да може да работи, езикът се нуждае от фиксирани значения на знаците.

‘Следва’ в чисто аналитичен смисъл означава ‘значи’. Ако променя ‘значи’, ще променя и ‘следва’. Ако микрообектът значи вълна, за него са валидни определени твърдения и експериментални данни. Ако той значи ‘частица’, за него са валидни друг ред твърдения и данни. Няма нерешим проблем да се отстранят противоречията — това е въпрос на дефиниция и разгръщане на концептуал. Това е направено в случая от Нилс Бор в принципа на допълнителността. Ако се променят определенията и се създаде ново концептуално ядро вместо старото (допълнително на старото), логическите противоречия могат да се отстранят. Поучителна е историята с АПР-спора, разгледан в предишната глава. Според Айнщайн в квантовата механика има дълбоко противоречие. Според Нилс Бор такова противоречие няма. И двете тези се защитават силно. Но те определят едни и същи неща като физична реалност. Развитието на квантовата механика бележи стъпка след стъпка преодоляване на цял клас противоречия между две независими описания на микросвета, основани на две независими, ‘противоречиви’ в тяхното определяне и изказ представи — вълната и частицата. Като една от посочените стъпки Шрьодингер показва през 1927 г. еквивалентността между вълнова и матрична механика.

§ 847

В опитната наука няма необходими истини. Не се твърди: „Ако нещо е от този род, то е необходимо такова“. Нито екстензионално, нито интензионално ние не казваме нещо необходимо.

Ако кажем, че заклинанието е необходимо това-и-това: (да речем фраза или фрази, изразяващи намерение към свръхестествени сили за промяна в нашия свят), ние непременно ще сгрешим, защото ще се натъкнем на заклинание отвъд приетото за ‘необходимо’.

Никога нямаме чиста ‘трансцендентална’ предметност, която можем да съзерцаваме интелектуално и да определяме за всеки възможен опит.

Ако трябва да бъдем прецизни, трябва да кажем в духа на Нагарджуна: Нито една чиста дефиниция с необходимост не е вярна и не работи за познаване на непознати предмети.

§ 848

Доказателства в емпиричните науки няма. В науките извън математиката и логиката няма ‘доказателства’, а има потвърждения и опровержения на теории от факти, на описания от наблюдения. Потвържденията са винаги единични и никога не изчерпват всевъзможните наблюдения и квалии.

Извеждането на данни от теории подлежи на проверка в наблюдение. Дедукцията на факти от аксиоми е невъзможна без други факти. Не разполагаме нито с чисти аксиоми, нито с чисти, свободни от условия и интерпретации, пътища на извеждане. В уравнението можем да заменим променливите с измерени стойности и да получим други, свързани с тях. Но това, разбира се, отново е проблематично — измерената неизвестна стойност може и обикновено се различава от изведената.

Когато от уравнение (закон на физиката) се извлича неизвестна стойност на променлива, това не е ход от теория и от протокол, а е изцяло математичен акт. Стойността, която е измерима, може да се получи със силно приближение от уравнението, и това е независимо потвърждение или съвпадение на резултата от две независими подредби. Но в измерването е импрегнирана теория, а и в теорията е включено измерване. Законите на науката, от които се извеждат други твърдения, са проблематични.

§ 849

Граници на дедуктивното процедиране в науката. Законите и дедукциите са рамка, определяща сякаш всички възможни форми на обяснение на съвременната наука. Допускането на явления извън тези рамки изглежда извъннаучно, ако не и агностично. В действителност по-добре е за науката да търси или поне да допуска възможността за рационални опитни концепции извън тези рамки, отколкото да признае тази безкрайна област за непознаваема. Защото в реалните науки за живота, включително в биологията, е най-обикновена практика да се обяснява не чрез закон и случай, а чрез пространствено-времеви ред и смисъл.

Никакви уравнения и други закони не могат да съдържат конкретни планетарни системи, химически елементи, атоми, биомолекули, организми и поведения.

Когато търсим и намираме пространствената структура на белтък или нуклеинова киселина, последователността на азотните бази в ДНК, структурата на тъкан или орган, функционалния ред на жизнен процес или динамика на популация на остров, за решаването на тази задачи ние не можем да се ползваме от закони на науката. Единственият начин е да установяваме: да снимаме, да мерим, да разчитаме, да разпознаваме.

§ 850

‘Основи’ няма. Защо в математиката, философията и науките се търсят ‘основи’? Нима тези създания са като сградите? Не значи ли ‘основи’ също ‘опора’, която може да е кука, на която се окачва тежест? Не значи ли основи също скелет, около който се построява плът? Истината е, че няма основи и скелет, няма опорна точка в света, а има само по-силна и по-слаба структура. Костта има по-силна структура от мускула. Бетонът е по-здрав от тухлата. Желязото е по-здраво от закаченото на него. Сега, най-здравото в света не е най-силно в същия смисъл, но е нещо подобно. Това е трайността на човешката форма или на формата на света. Това е ‘първата’ по сила подредба на нещата, която си отива от този свят последна, заедно с него, при умирането. Именно тази форма обезпечава ‘опитната основа’ на науките, ‘фундаментът’ на знанието, ‘неумолимостта на природните закони’, ‘желязната необходимост’, ‘обективността на реалното’.

§ 851

Не всеобщност, а виртуалност. Зад твърденията със субект ‘всички S’ се крие подвеждаща представа за мнима всеобщност. Но на практика не се формулират валидни универсални твърдения. Определенията: ‘всички’, ‘всичко’, ‘навсякъде’, ‘винаги’, се отнасят към виртуални (идеални) обекти — ‘истинно математическо пространство’, ‘истинно математическо време’, ‘равномерно праволинейно движение’, ‘енергия’, ‘сила’, ‘поле’. Там, където се казва ‘всички’, става дума за всички такива виртуални обекти. Така в квантовата механика не се различават две частици с еднакви квантови числа. Теоретично молекулата вода има същата структура като всяка друга молекула вода. Но не е възможно дори за две реални молекули вода да са едни и същи в неизвестната си ‘дълбочина’ и техните елементи да се движат по идеално еднакъв начин.

Научните закони имат само виртуална всеобщност. Реално те са подложени на експериментална проверка и с това на промяна и радикална смяна. Не може да е така, ако те са всеобщовалидни. Те не са аксиоми, а проблематични постулати. От тях не се извличат необходимо верни следствия, а само такива, които подлежат на изпитване.

§ 852

Виртуална относителност на теориите. Едни и същи факти в науката се обясняват с различни теории или понятийни схеми. Обяснението идентифицира феномен с мрежа понятия, която е временна и заменима. Историята на науката дава изобилие от потвърждения на тази относителност. Фактите на разпространение на светлината са обясними от корпускуларна и вълнова теории. Квантовата механика обединява тези теории чрез хетерогенна допълнителност. Фактите на гравитация се обясняват от Нютоновата механика и Айнщайновата Обща теория на относителността. Фактите на еволюция са обясними освен от класически естествен отбор също така и от популационна динамика. В най-новата наука, в областта на неравновесната термодинамика, се роди едно ново обяснение на дъгата: „Небесната дъга е метастабилна термодинамична система“.

§ 853

Теоретични обекти са артефакти. „Каквото не виждаме, е само по-малко или по-голямо от обхвата на сетивата ни. Но това не значи, че то не съществува“. Такъв е аргументът на реалистите. Контрааргументът е: Това, което виждаме, съществува в смисъла на виждането. Това, което не виждаме, не съществува в този смисъл. А друг смисъл на съществуване не ни е известен. Ако виждаме частиците пясък, това не значи, че в мащаби по-малки с десетки порядъци, съществуват отново частици. Твърде вероятно е там изобщо да няма частици, а това, което виждаме като частици, да се разтваря в енергетични структури. Но дори и те са само теоретични предположения. Истината е, че едва ли има смисъл да се говори за тази размери извън чистата математика. Теоретичната физика се нуждае от образи за осмисляне на своите понятия (като частица и вълна). Но съвсем ясно е, че едно и също нещо не може да бъде частица и вълна, освен да е някаква частица, която раздвижва среда от други частици и те трептят. Тогава всичко в квантовата механика се обърква.

Свръхмалкото и свръхголямото изобщо не са реални извън отнасянето към човешката мярка, към размера на нашето тяло. Понятията, образувани върху материала на възприятието на макрониво необосновано се прилагат на микро и мега ниво. Няма никаква гаранция, че невидимото прилича на видимото. Самото понятие ‘прилича’ изисква нещо невъзможно — сравняване видимо с видимо.

Теоретичните обекти са артефакти. Те са определими вътрешно, като членове на множество, постулирано с дефиниция. Няма смисъл да се търсят зад тях ‘същности’. Разбира се, теоретичните обекти намират емпирични позовавания и са толкова по-силни емпирично, колкото по определено намират тези обекти в света. Напълно в този дух Арджуна пише: „Всички дискриминации, т.е. ментални понятия и реални физически обекти имат само релационен и само спомагателен статус“ (Arjuna

1997, 71).

§ 854

Теоретичните обекти са отвъд съществуване и несъществуване. Атоми, елементарни частици-вълни, кварки и струни ‘съществуват и не съществуват’. Те се оказват съществуващи, когато биват засечени от уредите, при взаимодействие с тях, на макрониво. Така те не съществуват като микрообекти, не са сами по себе си. Доколкото се мислят като сами по себе си, извън измерването с уреди, извън взаимодействието в експерименталната ситуация, те не съществуват. Ето едно популярно описание на струна: „Всяка от тези струни е невъобразимо малка. На практика, ако уголемим един атом до размера на Слънчевата система, една струна ще бъде с големината на дърво“. Това описание свидетелства за неизбежния наглед за илюстриране на теоретични обекти и неизбежната им трансцендентност спрямо нагледа.

В друг смисъл това, което физиката намира в квантовомеханичната неопределеност, се намира и в обикновеното възприятие. То е релативно, възприемат се форми по отношение на други форми. Това е виртуална относителност.

Съществуват постоянни форми на сетивност, но по отношение на човешката форма, а не абсолютно, т.е. те не са съществуващи сами по себе си. При това те са извън езика. Самата човешката форма е временна и течаща, така че строго казано съществува-и-не съществува, и нито-съществува-нито несъществува.

§ 855

Теориите са ‘херменевтично кръгови’. В изпитването на теорията има кръг — тя самата се прилага в това изпитване и в описването на данните и даже в измерването. Но това не е задължително. Понякога има друга, по-стабилна теория, която дава надеждна опора за описване на данните и сравняването им с новата теория.

Теориите интерполират, т.е. проецират генерираната от тях информация върху полето на опита и евентуално на липсващите измервания и наблюдения и така идва предвиждането. Реалното познание е съчетаване на реални данни и проекции на данни.

В основни научни понятия са налице парадоксални взаимни зависимости. Гравитационната маса създава гравитационното поле. Гравитационното поле обаче е онова, което определя гравитационната маса като гравитационна.

§ 856

Теориите не носят нова информация. Теорията не е в състояние да добави нова информация, почерпена от света, а само организира наличната информация.

Добра аналогия на въпросната виртуалност е обработката на образ в компютърна програма. С формалните преобразования, заложени в опциите на програмата, не се създава нова, а се обработва налична информация. Не може да се генерира снимка или радикално да се подобри лоша снимка. Няма откъде една редактираща фотопрограма да вземе информация на мястото на липсващата. Тя може само да модифицира снимката съгласно готови модели и формули за единиците или пикселите информация. Фотопрограмата не може да нарисува липсващ детайл от снимката. Така една теория може да предвиди и обясни факт, но не може да го открие. Теорията действа жизнено, когато не измисля данни, а оставя това на измерването, на четенето от реалността, от възприятието.

§ 857

Спекулативност на теориите. Всяка теория съдържа спекулация. Това е нейната чисто концептуална тъкан, която неизбежно подвежда реални факти под виртуални понятия.

Инерцията на теорията към все по-широк обхват води до развиване на високо спекулативни теории, които все по-непряко се потвърждават в наблюденията. Тази процес изглежда няма видима бариера, защото последните физични теории са чисто виртуални, чисто спекулативни: ‘сингулярност’, ‘суперструна’, ‘множество Вселени’, ‘хоризонтално време’ и др. под.

Теориите спонтанно преминават в сфера, твърде далечна за осмисляне чрез математическите форми на описание. Получават се точни съответствия на решения на уравнения и реални измервания, без да е налице яснота какво се описва. Така заедно с успеха на квантовата механика в измерванията върви неуспехът в синтеза на научен смисъл.

Тази тенденция се усили в теоретичната физика ‘на най-малкото’. Там се появи нова теория, теорията на ‘суперструните’, насочена към обединяване на фундаменталните взаимодействия в една картина. Струнната теория наистина предлага представа за обект, от който се състоят всички частици, включително хипотетичната частица ‘гравитон’. Но, за разлика от конвенционалните частици, които са експериментално намерени, струните не могат да бъдат намерени в каквото и да е измерване. Така една математическа теория на струните, дори и след преодоляване на математическите си аномалии, остава на границите на, доколкото не предлага достатъчно силни начин за проверка.

Прав е Файерабенд, че в светлината на различни теории се виждат различни факти. Движението на Слънцето от изток на запад се обяснява коректно както като орбитално движение на слънцето около земята (Птолемей), така и като орбитално движение на земята около слънцето (Коперник).

Наблюдението на движението на звездите и специално ‘червеното отместване’ е обяснимо като следствие от раздалечаване на небесните тела и оттук непряко от разпръсване от една начална точка — Big Bang, Големият взрив. Тъй като все пак това събитие е ненаблюдаемо и при това парадоксално, то е виртуална проекция на реално видимите експлозии.

§ 858

Учените смесват описание и реалност. Когато описват всеобхватни физически обекти като Вселената или Законите на Природата, почти всички физици говорят за нещо реално и фундаментално. В астрофизиката ‘възникването на Вселената’ в ‘Големия взрив’ например се описва така: „В Големия взрив като сингулярно събитие законите на физиката не действат“. Тук има две съществени и опасни грешки: ‘законите на Вселената’, ‘не действат’. Това е рационално немислимо, разбира се, защото ‘закон’ се схваща като нещо универсално, недопускащо изключение, а ‘сингулярност’ е в противоречие с тази ‘универсалност’.

§ 859

Реализмът подвежда. Реализмът, здравият научен разум, подвежда, когато науката се стреми да опише обекти отвъд сетивните феномени.

Историята на атомната физика го демонстрира. Нил Бор спекулира, когато предлага планетарния модел на атома, описвайки го като система от ядро и електрони, подобно на планетната система. Уотсън и Крик спекулират, когато описват молекулата на ДНК като двойна спирала.

И двата модела са научно смислени, доколкото пасват на мрежа от наблюдения — относно спектрите и относно наследствените феномени. Но това не значи, че реално съществува планетарен атом и двойно-спирална ДНК. Въпреки това мнозинството от учените, в това число и самите създатели на подобни модели, споделят научния реализъм относно тези обекти. Това подвежда. Нил Бор дълго време е отстоявал своя реализъм под натиска на наблюденията, които в крайна сметка го отказват от реализма в полза на феноменализъм. Това, разбира се, не е от полза на развитието на науката, доколкото пречи за замяната на по-лошите модели с по-добри.

§ 860

Защо Айнщайн не разбира (не приема) квантовата механика? Той забравя за наблюдателя. Има предразсъдък към него. Не споменава, че трябва да има някой с очи, за да има смисъл от часовника, който мери времето на локалната инерциална система. Ако Айнщайн сериозно е смятал, че часовникът може да изпълни ролята на измерител и без някой да го гледа, това е колизия.

Трябва да се излезе извън всеки реализъм и феноменализъм, за да се види, че часовникът не е часовник и не мери нищо без наблюдателя. Той просто има движеща се стрелка или сменящи се фигури, възприемани от наблюдателя като числа — показания за времето. Айнщайн си оказва в огромна ‘философска сграда’, в която западните физици не допускат намесата на наблюдателя във физичната реалност. Даже Бор и Хайзенберг, макар че философстват относно неотделимостта на наблюдателя от уредите в аранжимента, не споменават наблюдателя в строг физически текст, а говорят за ‘аранжимент’. Това е нагласата за обективност.

Физиците се страхуват от присъствието на наблюдателя, защото са объркани от западната дихотомия психично–физично. Наблюдателят само за себе си е различен от реалността, която наблюдава, и то само в рамките на европейското коренно несъзнателно световиждане.

Ние показваме тук, че няма граница между ‘аз’, ‘наблюдавам’, и ‘часовник’. Часовникът, веднъж споменат от Айнщайн, вече вкарва и наблюдателя. Но Айнщайн не казва това, избягва го. Но ние подразбираме наличието на наблюдател при часовника в нулевата точка на координатната система, на инерциалната система, в която се установява и мери движението.

§ 861

Релативизмът — неразбиране на реалната относителност. Всички тези относителности обясняват защо във философията на науката се стига до релативизъм.

Пол Файерабенд развива възгледа, че рационалността е уникална и няма обща форма във вид на универсални правила. Тя е форма на решението, валидно само за дадения проблем. В този мисъл няма правила, които да работят навсякъде. В този смисъл е методологически безполезна общата теория на науката. Този възглед е аргументиран в Против метода и в студията „Farewell to reason“ със същото заглавие (Feyerabend 1987, 280–319). От факта, че общата теория на научната рационалност не е полезна във винаги уникалните решения се заключава, че такава теория е безсмислена. Но тя има значение за философията. От факта, че „Еверест не може да се качи с класическа балетна стъпка“ (ibid., 281) не следва, че всяка теория за изкачванията или преодоляванията няма смисъл.

Витгенщайновата идея за семейните сходства, която използвам и аз тук, все пак позволява да се работи с понятия за семейни сходства и езикови игри. Файерабенд е особено симпатичен, когато отхвърля етикети като ‘anything goes’ и ‘анархизъм’, залепени му от неговите критици (Ibid.). „Аз не търся нови теории на науката, аз питам дали търсенето на такива теории е разумно начинание и заключавам, че не е: познанието, което трябва да разберем и да подкрепяме науките, не идва от теории, то идва от участие“ (ibid., 283–284). Всичко това е така, и това най-малко означава „Farwell to reason“, изписано с главни букви на края на студията (ibid., 319). Защото именно по силата на разума се казва, че общите стандарти не вършат работа. Иначе какъв смисъл има оценката на Файерабенд, че търсенето на общи теории на рационалността не е разумно (‘reasonable’)?

§ 862

Anything goes? Relativism does not go. Пол Файерабенд пише: „Тогава откриваме, че няма нито едно правило, колкото и правдоподобно да е то и колкото и здраво да е вкоренено в епистемологията, което да не е било нарушено по едно или друго време. Става ясно, че такива нарушения не са случайни събития, не са резултат от недостатъчността на знанието или на невнимание, което би могло да бъде избегнато. Напротив, виждаме, че те са необходими за прогреса“ (Файерабенд 1996, 45).

Файерабенд се противопоставя на единния метод и отива в крайността да твърди несъстоятелност на всяко правило. Така срещу ‘догматизма на Метода’ той противопоставя релативизма на ‘Всичко върви’. Но това той прави в името на ‘прогреса на науката’, т.е. в съгласие със същия принцип на растеж на научното знание, който споделят и логическите позитивисти, и Попър. Т.е. въобще не всичко върви, а вървят различни начини в различни ситуации. Това е неуспех в разбирането на смисъла на относителността. Ограничеността на рационалното като правене и артефакт обяснява пропукването на всяка норма и условна цел, особено научен закон или ‘методологическо правило’. Още със самата си формулировка правилата вече са обречени на нарушаване в смисъл погазване от същия смисъл, в който те са формулирани, а не от някаква външна сила. За да се осъзнае ясно ограничеността на рационалното, трябва да се разбере то в контекста на живота. И тук намираме, че дори нарушаваните правила са от полза, и че дори несъвършените методи работят. Докъде са валидни нормите (логиката)? До където реалността е обработена като артефакт. Върху всеки артефакт, доколкото той е обхванат от норми (конструкция, план, процедура), може да се приложи нормативна рационалност, логика, право, алгоритъм, и те да решат проблема.

§ 863

Реална относителност на теоретичните обекти. Какво е ‘сила’ вън от формулата? Без съмнение научното понятие ‘сила’ произхожда от нашите телесни движения и усещанията, свързани с тях: усилието при дърпане, бутане, вдигане, и т.н. Но нали не можем да смятаме, че планетите изпитват подобни усещания за усилие?

‘Сила’ е дескрипт. Понятието ‘гравитационна сила’, както е добре известно, е заменено с ‘гравитационно поле’ в релативистичната механика. Но и това понятие е дескрипт, а не обективна природна същност. Повече от три века след Нютон ‘сили’ е понятието, което описва взаимодействията в четири фундаментални сфери: гравитация, електромагнетизъм, силни и слаби взаимодействия.

Тогава какво е например силата на привличане?

Ами нищо. Няма такова нещо като ‘сила на привличане’, нито ‘’електромагнитна сила’ (което е неприемливо за повечето физици). Понятията се раждат като представи, взети от реалните възприятия, а в самата теория те се трансформират по полярни двойки и други комбинации.

Може да се покаже с детайлен анализ, че теоретичните понятия са виртуални проекции. Една сила е вектор и векторът се разлага на производни вектори. Тогава коя сила е реална — първата или производните от нея? Защото не могат да са реални заедно, а са неразличими като теоретични същности.

§ 864

Реална относителност на математическото описание в науката. Защо математическите формули могат да предвиждат точно реално измерените състояния? Ако законът за привличането е само език, а не проникване, как тогава с него предвиждаме реални слънчеви и лунни затъмнения?

Има най-различни математически формули, с които може да се предвиди затъмнение: на Птолемей, на Кеплер, на Нютон, на Лагранж, на Айнщайн. А това, че са вариантни, значи поне, че не са верни в някакъв есенциален смисъл — не може във Вселената да има толкова много същности зад един и същ феномен.

Физиците понякога не знаят какво описва дадена физическа величина, като например Ψ (пси) във вълновото уравнение на Шрьодингер. Авторът на уравнението е настоявал, че Ψ е честота на ‘вълна на материята’. Това, че Ψ² е прието да означава квадрат на амплитуда на вероятност на местоположение на обект, е следващо решение — Луи дьо Бройл.

Това, което описват величините и уравненията им, е резултати от измервания. Разбира се, не ние решаваме какви да са тези резултати, иначе науката нямаше да описва реален свят. Но математическата формула се избира така, че да описва множество феномени. Тя никога не е съвсем точна в това описание — резултатите не отговарят точно на наблюдаваните.

§ 865

Реална относителност на научните обяснения. Всички обяснения се осмислят в човешки жизнени процеси. Затова обясненията са в крайна сметка разбираеми за хора от чужди култури. Научните обяснения имат относително най-висока глобална приемливост. Това е така, защото науката е намерила възможно най-добрите засега начини да се наблюдава, описва и обяснява света.

Човешката форма на света без съмнение е налице в такива всеобхватни и неизбежни понятия, с които науката работи: пространство-време, тяло-движение, маса–сила–енергия. Най-странно и все пак неизбежно изглежда понятието ‘сила’: сякаш няма друг начин да се обясни промяната в състоянието, съединяването и разединяването на елементи. Дори при пълен отказ от класическата физика остава понятието ‘сила’, което се използва за обясняване на атома като планетарна система, на ядрото на атома и по-нататък на самите протони и неутрони, съставени от кварки, които се съединяват с помощта на глуоните. В тясна връзка с това понятие е ‘енергия’ заедно с принципа или правилото тя да се запазва.

Но не само научните, а и религиозните, митологичните и шаманските описания и обяснения се правят от позицията на човека в света. Те, доколкото издържат изпитанията на жизнени процеси, в които се включват, са валидни за хора без разлика на техния език, обичаи и описания на света. Всеки, който е поставен в условията на една местна общност, може да се научи да ги използва. Потвърждения за това са многобройните случаи на крос-културна адаптация.

§ 866

Реалните обяснения не извеждат пълно факти от закони. Научните закони не са достатъчни основания за извеждане на факти. Уравнението на Шрьодингер, описващо електронните динамики и специално атомите, не е основание за извеждане на наличната форма на електронна система. То описва множество възможни състояния на тази система. Уравнението предпоставя за решаването си стойности на параметри в определен момент. Решението му дава стойност на вероятностната вълнова функция за бъдещи състояния. За най-простата система — водородния атом — решенията са десет. За по-сложни системи уравнението е нерешимо поради многото неизвестни. Проблемът е подобен на стария механичен проблем с нерешимостта на уравненията за три тела.

Уравнението е решимо само за водородния атом. При това то взема за дадена структурата на системата. За хелия и по-сложните системи се прилагат числени методи с много стойности, които се задават. Това означава, че такова обяснение взема химичната структура като дадено условие, а не като подлежаща на обяснение. За ДНК това значи, че нейният ‘текст’ трябва да се предпостави в едно възможно квантово обяснение. До такова заключение стига в анализа на редукцията на ДНК Майкъл Полани: „Механизмите, дали артефакти или морфологии, са гранични условия, впрягащи законите на неживата природа, бивайки самите нередуцируеми към тези закони. Моделът на последователност на органични бази в ДНК, който функционира като генетичен код, е гранично условие нередуцируемо до физиката и химията“ (Polanyi 1976, 141).

§ 867

Не могат да се дедуцират реални пространство-времеви форми от закони. Нютоновите закони не съдържат необходимо формата на Слънчевата система. Същите уравнения описват и други, неограничено разнообразни конфигурации на небесни тела. По силата на динамичния характер на законите и тяхната виртуалност, извеждането на форми от закони се оказва невъзможно.

За всяко извеждане на факти и данни от уравнения на физиката се изискват стойности на измерени величини, които не могат да се изведат — ‘условия’ за действие на тези закони. Дедуктивното извеждане на електронни конфигурации от уравненията на квантовата статистика съвсем не съдържа, а напротив — предполага информацията, която носи наблюдаваната структура.

Това е особено интересен казус в квантовата биология. Там се поставя въпроса дали от уравненията на квантовата механика и специално от уравнението на Шрьодингер може да се изведе ‘биологичната специфика’ — структурата на функционалните биомолекули и произтичащата от нея функционалност на динамиката — телеономността на точното копиране на ДНК например. Оказва се, че за решаване на уравнението за такива сложни системи се изисква пълна информация за наличната вече структура на биомолекулите, а именно тя съдържа въпросната биологична специфика като пространствена форма.

При това биологичната специфика не се изчерпва с точния ресинтез на ДНК, а потъва в смисъла на този ресинтез за възпроизвеждането на клетката — информацията за строежа и функциите на клетката се предава точно в синтезиращото се ядро на бъдещата клетка, за да управлява нейния синтез и функциониране. Още по-дълбок е смисълът, в който информацията на ДНК служи за синтез на цял организъм, когато от две полови клетки се образува оплоденото яйце.

Световите форми: планети, Слънчева система, атоми и молекули не се обясняват в уравненията на фундаменталните теории, а се предпоставят. Това важи с още по-голяма сила за биологичните феномени. В биологията нищо не се открива чрез съчетание на дедукции. Разсъждението е разнообразно, но като цяло е преоткриване на решения, намерени в природата. „Прилагането на тези обяснения (т.е. дедуктивните по МОЗ) към фактите на живота в тяхната пълнота и специфичност е само един идеал, тъй като липсва преход между съвременните закони на физиката и тези факти“ (Герджиков 1991, 103). Когато биохимиците твърдят, че обясняват фактите на молекулна организация, те имат предвид не извеждането на тези факти от физични закони, а разкриването на веригите на тези факти, съдържащи обяснението.

§ 868

В научните изследвания присъства ‘пред скоби’ човешка форма. Измерителният уред е физически обект, но е смислен като артефакт, предназначен да определи число — значение на измерителна единица, с референт физическо състояние. Той взаимодейства с измервания обект. Колкото и да е чисто от интерпретация, измерването е относително преди всичко спрямо теоретично определената величина. А величината е теоретично понятие — средство, с което се описва наблюдението. Измерването така е съвсем невъзможно без наблюдател. Затова, когато физиците настояват, че се ‘изключва субекта’, те само ‘изваждат субекта пред скоби’. Обясняващият е винаги там със своята сетивна организация и с теоретичния апарат. Без субекта ‘измерването’ е просто физическо явление и не е измерване. Разбира се, в тази ситуация субектът — това е организация, която може да се възпроизведе в същата форма навсякъде и винаги и е интерсубективна в най-добрия възможен смисъл.

§ 869

Светът е непредвидим строго. Теорията постоянно е под въпрос пред света. В обикновения живот ние разчитаме на здравия си разум и опита, че нещата ще останат в обозримо време същите. Ние сме сигурни, че утре ще се събудим в същия свят и нещата ще са по местата си. Но в това няма нищо гарантирано, няма реалност. Все пак ние действаме по изпитания начин и едва когато се натъкнем на неуспех, виждаме грешка.

§ 870

Теорията не създава реалност. В немската философия е разработена тип теория ‘критическа теория’, която не просто обяснява света, а го променя (Хоркхаймер). Пример за такава теория е марксистката теория за обществото, неразривно обвързана с критика на съществуващото и проект за революционна промяна. В същото време именно марксизмът издига практиката като критерий на истината на теорията. Това е порочен кръг. Теорията трябва да се провери от практиката, а практиката не е независима от теорията.

Историята опроверга този тип теоретично проектиране на революция. Неизбежната за всяка теория условност и ограниченост трябва непременно да доведе при опит за промяна на света до катастрофа. Защото социалният свят е реално непостижимо сложен. Промяната според теория-проект е обречена на неуспех даже при най-мощна теория.

§ 871

Теорията не строи свят. Теорията е само визия за наличен вече свят. При това тя никога не представя някакъв свят едно към едно. Тя обхваща само определени аспекти в определени понятия, греши и изпуска, не обхваща необозрими аспекти. Това води при практическо осъществяване на теоретично мотивирани проекти до катастрофални последици, непредвидими в теорията.

Природата на теорията изисква за всяка теория нейното жестоко и строго изпитване в ограничени условия, в експеримент. Ако тя се потвърждава в най-различни експерименти, тя може да се използва за технологична промяна. Ако тази промяна засяга волята на хора и техния живот, това трябва да стане само с решение на тези хора. Никой няма право да променя живота на друг човек без негово съгласие и решение.

И най-добрите теории са едностранчиви и неистинни, тотално погрешни спрямо ‘света като цяло’. Светът преди всичко е отвъд обяснение — обясняват се факти в света, формулирани на езика на самата теория, концепти, а не феномени.

§ 872

Технологията е относително независима от науката. Технологията е силно независима от науката. Защо е така?

Защото представите, конструирането и изпитването на разни оръдия, механизми и машини не се нуждаят необходимо от научно обяснение и проектиране. Те се основават на проумяване, въображение и продължително експериментиране.

На ниво теория никаква технология не се вижда. Не са определени възможностите за приложение.

Но на ниво възприятие ние сме в същия свят, който изследва науката. Ние можем без наука да проумеем и видим пространство времева форма, която извършва определена динамика. Например можем да си представим лък, изстрелващ стрела. Това технологизиране следва опита и същата форма на света, която науката обяснява, затова науката и технологията се припокриват.

Така пет хиляди години развитие на технологии в Китай: писменост и хартия, мастило и печат, книги и книгоиздаване, компас и барут, и т.н. и т.н., не водят и не са свързани с научни понятия и теории.

Науката не може без света така, както кучето не може без четири крака. Кучето има четири крака, един за местене и три за стоене. На три то куцука, като ходи. Но ние знаем и без наука, че кучето трябва да има четири крака. Така и без наука знаем, че предметите падат надолу, но не знаем защо.

§ 873

Научното описание е ограничено. Невъзможността науката да се справи с такива проблеми като живота или специално диференциацията на клетките в ембриогенеза изглежда не се състои в някаква фундаментална трудност, заплетеност и дълбочина на проблема, а от невидимост на научни факти и невъзможност за научно описание на тези неща от науката с целия й езиков апарат и стандарт рационалност, от различната гледна точка, веднъж приета с Галилей и Нютон и невидимостта на живота с очите на тази наука.

За разлика от науката, ние виждаме как процесът на ембриогенеза е направляван и че при еднаква генетична информация клетките се различават и делят специфично и образуват органи. Ако просто признаем, че клетките се делят под контрола на вътрешно виждане от самия зародиш, а не просто от молекулни механизми, картината се опростява. Наистина не е съдбоносно важно да получим описание и обяснение на езика на съвременната биология (молекулни механизми). Защото и да опишем в детайли процеса, както сме описали в детайли делението на клетката, това няма да даде обяснение за диференциацията. Ще открием внезапни включвания на механизми, на потискане и ускоряване на синтез на определени клетки, на очертаване на форма (орган), но няма да обясним защо това става точно така.

Струва ми се, че това прилича на описание на строежа на къща, без да се вижда строителят.

§ 874

Въпроси отвъд научното обяснение. Хиляди истории за реинкарнация се разказват в Индия. Това е понятно, имайки предвид народната религия на Ведите. Но ето един широко известен и добре проверен факт. На 11 декември 1926 г. се ражда Шанти Деви, която до четиригодишна възраст не говори. А после проговаря и казва, че не е от Дели, а от Матра, на 40 км от столицата. Там тя живяла с името Киданат Чобе и починала при раждане на детето си. Тя описва града в изумителни детайли. Майка й решава да провери. Чичото на Шанти отива да изследва обстоятелствата. Той потвърждава разказа й. Един ден преди Шанти да се роди, Киданат Чобе е умряла при раждане. Потвърждават се и други подробности от живите свидетели от градчето.

Тук не изследваме разказа и случая, а само илюстрираме как може да се отговаря на такива въпроси, които излизат далеч отвъд възможния (за нас) опит. И все пак тези въпроси са зададени и им е търсен отговор по емпиричен начин, както се прави в криминалното разследване, в науката и във всекидневието.

Такива истории ни карат да преосмисляме границата на опита. Но те не ни носят научно описание и обяснение, защото се отнасят до сфери извън всеки опит — например в разказания случай никой не знае къде е било това същество между смъртта и следващото раждане и в каква форма. Те не ни изясняват факта, че милиарди хора на тази Земя никога не са могли да установят подобно нещо. Но ефектите на това ‘трансцендентно събитие’ са налице ‘иманентно’ и могат да се изпитат и проверят.

§ 875

Невъзможно за науката. Когато говорим с категориите възможно-невъзможно, рискуваме, защото не говорим за реални неща. Екстраполираме опит и теория върху бъдещи състояния. С тази уговорка мога да кажа, че за ‘науката’, за науката, каквато я правим сега, не е възможно да се обясни самия свят, формата на света. Това значи невъзможност за отговори на въпроси от рода на: „Защо има светлина?“, „Защо има гравитация?“ („Защо телата падат надолу?“), „Защо ‘противоположните заряди’ се привличат, а едноименните — отблъскват?“ „Защо са налице именно тези цветове, които виждаме?“, „Защо еди-каква си дължина на вълната съответства на цвета цинобър?“, и други подобни въпроси.

Вероятно е нужно да обособим тази сфера, да я определим някак и да кажем проблематично, че тя е сфера на необяснимото и че се отнася до ‘форма на света’, която е нетрансцендируема.

§ 876

Научното обяснение е несравнимо по-силно от алтернативните обяснения. След анализа на относителностите и релативистичната позиция остава да се преутвърди достойнството на науката. Въпреки или по-точно поради своята относителност спрямо човешката форма, науката засега е най-силното обяснение на света. Това е така, защото науката съзнателно заема позиция на максимално рационално описване и обясняване на света независимо от индивида и локалната общност. Така тя достига глобалност относно останалите местни описания и обяснения.

Менделовата таблица на елементите е несравнимо по-силно обяснение на химичните елементи от алхимичните схеми. По същия начин астрономията е несравнимо по-рационална от астрологията, психологията — от езотериката. Обясняването на човешките действия с ‘духа’, ‘предопределеното’, ‘съдбата’, ‘зодиите’, ‘карма’ и т.н. е очевидно несравнимо слабо на фона на науките.

Това е така, защото научното обяснение не се строи спонтанно върху местните представи, а върху споделената от хората от различни култури сетивност. То следва здравия разум, а не съмнителните опитности. Обяснението в здравия разум се изгражда от разсъждение, което изглежда приемливо в различни култури.

В рационалното обяснение се изказва подредба на света, която се представя като споделена, ясна и безспорна между обясняващия и онзи на който се обяснява: „Нали знаеш?“ — пита реторично обясняващият, и събеседникът му кима усърдно. „Да, ясно“! Това обяснение се включва в рационални действия, с които хората оцеляват. То следва формата на света, споделяна от всички.

Научното обяснение се строи върху същото естествено съгласие. Това е формата на света или ‘първата подредба’, доколкото самата научна, втора подредба гравитира към първата. Наистина много научни експерименти и теоретични обяснения са построени върху очевидни в нашата култура представи за света. Така стои въпроса с ‘причинността’ в европейската култура. Но това понятие лесно се превежда на всевъзможни езици, защото всяка култура съдържа понятие за следване на събития във времето. Това следване е пряка проекция на първоредната времева зависимост. Просто потокът на света се дели на събития с имена и те се оказват навързани, доколкото са изкуствено разчленени в този времеви поток. Така се оказва, че бъдещите събития са причинени от минали събития.