Ей Джей Фин
Жената на прозореца (99)

Деветдесет и девет

Шест седмици по-късно

Последните снежинки прелетяха надолу преди час и сега обедното слънце плува по ослепително синьото небе — небе „което не топли плътта, а единствено радва окото“. Набоков, „Истинският живот на Себастиан Найт“. Съставила съм си мой собствен читателски конспект. Свърши се с читателските клубове от далечно разстояние.

Наистина радва окото. И улицата също, павирана в бяло под високочестотните лъчи на слънцето. Трийсет и пет сантиметра се изсипаха върху града тази сутрин. Гледах в продължение на четири часа от прозореца на спалнята, наблюдавах как снегът се сипе на парцали, глазира тротоарите, покрива с килим входните стъпала, натрупва се в цветните тумби. Някъде след десет четиримата Грей се изнесоха от тяхната къща като щастлив табун; пищяха сред завихрящия се сняг, залитаха от поривите на вятъра, отдалечиха се по улицата и изчезнаха от погледа ми. През улицата Рита Милър излезе на първото стъпало, за да се възхити на времето, завита в халат, с чаша чай в ръка. Мъжът й се появи зад нея, обгърна я с ръце, подпря брада на рамото й. Тя го целуна по бузата.

Разбрах истинското й име между другото — Литъл ми го каза, след като беше разпитвал съседите. Казва се Сю. Разочароващо.

Градината е снежно поле, толкова чисто, че блести. От другата страна, със затворени капаци, свита под ослепителното небе, е къщата, която по-истеричните вестници нарекоха 4-милионният дом на тийнейджъра убиец! Струва по-малко, разбира се, но предполагам, че 3,45 милиона не звучи толкова секси.

Къщата сега е пуста. Вече от няколко седмици. Онази сутрин Литъл дойде вкъщи за втори път, след като полицията пристигна, след като от Бърза помощ прибраха тялото. Неговото тяло. Алистър Ръсел е бил арестуван, каза ми следователят, и обвинен за съучастие в убийство. Алистър веднага си е признал още щом е научил за сина си. Станало е точно така, както Итън го беше описал, потвърдил той. Както изглежда, Алистър е рухнал; Джейн се е държала по-твърдо. Чудя се какво е знаела. Чудя се дали е знаела.

— Дължа ви извинение — промърмори Литъл, клатейки глава. — А Вал… какво да кажа, тя наистина ви го дължи.

Не възразих.

Той се отби и на следващия ден. Към този момент репортерите вече чукаха на вратата ми, подпирайки се на звънеца. Не им обръщах внимание. Ако не друго, през последната година се бях научила да не обръщам внимание на външния свят.

— Как се справяте, Анна Фокс? — попита ме Литъл. — А това сигурно е прочутият психиатър?

Д-р Филдинг ме беше последвал от библиотеката. Сега стоеше до мен и зяпаше следователя, смаян от гигантската му фигура.

— Радвам се, че сте до нея, сър — каза Литъл, стискайки здраво ръката му.

— И аз се радвам — отвърна д-р Филдинг.

Аз също. Изминалите шест седмици ме стабилизираха, избистриха нещата. Най-малкото — ремонтираха капандурата. Дойде професионална чистачка и излъска къщата до блясък. И аз спя добре, пия по-малко. Даже въобще не пия, донякъде благодарение на една татуирана дама, способна да прави чудеса, на име Пам. „Оправяла съм всякакви хора, в най-различни ситуации“ — каза ми тя при първото си посещение.

„С такава може и да не си се сблъсквала“ — казах аз.

Опитах се да се извиня на Дейвид — звънях му поне десет пъти, но той никога не вдигна. Чудя се къде ли е сега. Чудя се дали е добре. Намерих долу слушалките му, паднали под леглото. Прибрах ги горе, скътах ги в едно чекмедже. В случай че се обади.

И преди няколко седмици отново се присъединих към Агората. Те са моето племе; нещо като семейство. Ще допринасям за възстановяването и благосъстоянието.

Опитвам се да устоявам на Ед и Ливи. Не през цялото време, не напълно; понякога нощем, когато ги чувам, им прошепвам нещо. Но с разговорите е свършено.