Ей Джей Фин
Жената на прозореца (19)

Деветнайсет

Изпращам я към вестибюла малко след шест.

— Имам да свърша някои важни неща — информира ме тя.

— Аз също — отговарям.

Два часа и половина. Кога за последен път съм говорила с някого два часа и половина? Връщам се мислено назад, все едно мятам въдица през месеците, през сезоните. Нищо. Никой. Не и след първата ми среща с д-р Филдинг много отдавна, в средата на зимата — и дори тогава не можех да говоря дълго; трахеята ми още беше наранена.

Чувствам се отново млада, почти зашеметяващо. Може би е от виното, но подозирам, че не е. Скъпо мое дневниче, днес намерих приятел.

По-късно същата вечер дремя, докато гледам „Ребека“, когато дрънва входният звънец.

Отхвърлям одеялото, затътрям се към вратата. „Защо не заминеш?“ — Джудит Андерсън подмята презрително зад гърба ми. „Защо не напуснеш Мандърли?“

Проверявам в екрана на домофона. Висок мъж с широки плещи и тесен таз, с плешиво теме. Отнема ми секунда — свикнала съм да го виждам на светло, — но тогава разпознавам Алистър Ръсел.

„Сега какво искаш?“ — казвам си или си го помислям. Мисля, че го казвам. Определено още съм пияна. И не биваше да гълтам онези хапчета освен това.

Натискам бутона. Бравата щраква; външната врата изскърцва; изчаквам я да се затвори.

Когато отварям вратата, той вече е там, блед в тъмното. Усмихва се. Здрави зъби, израснали от здрави венци. Ясен поглед; пачи крак набраздява краищата на очите.

— Алистър Ръсел — казва той. — Ние живеем на №207, от другата страна на градината.

— Влезте — протягам ръка. — Аз съм Анна Фокс.

Той махва с ръка, остава на място.

— Наистина не искам да ви безпокоя и много съжалявам, ако нещо ви прекъсвам. Филм вероятно?

Поклащам глава.

Той пак се усмихва. Лъскав като коледна витрина.

— Исках само да знам дали сте имали посетители тази вечер?

Намръщвам се. Преди да мога да отговоря, чувам експлозия зад гърба ми — сцената на корабокрушението. „Заседнал кораб! — крещи бреговата охрана. — Всички надолу към залива!“ Голяма бъркотия.

Връщам се на дивана, паузирам филма. Когато отново се обръщам към него, Алистър е прекрачил прага и е влязъл в стаята. Облян от бяла светлина, със сенки, стаени в хлътналите бузи, той прилича на труп. Зад гърба му вратата зее отворена като тъмна уста.

— Бихте ли затворили вратата. — Той го прави. — Благодаря — казвам аз, но думите ми се заплитат на езика: фъфля.

— Може би моментът не е подходящ?

— Няма нищо. Да ви предложа нещо за пиене?

— О, благодаря, но няма нужда.

— Имам предвид вода — пояснявам аз.

Той любезно отказва с глава.

— Имахте ли посетители тази вечер? — повтаря той отново.

Джейн ме предупреди. Той не изглежда точно като контролиращия тип мъже, с тези мънистени очи и тънки устни; по-скоро е от приветливия „лъв-през-зимата“ вид, с шарената си брадичка и с бързо отстъпващата линия на косата. Мога да си представя как разговарят с Ед, по мъжки, здрасти-приятел-добра-среща, засукват мустак и разменят яхтени истории. Но външният вид, както знаем, и т.н.

Не е негова работа, разбира се. Но все пак не искам да изглеждам враждебна.

— Цяла вечер съм сама — казвам аз. — В средата съм на филмов маратон.

— Какво гледате?

— „Ребека“. Един от любимите ми. Вие сте…

Тогава забелязвам, че гледа отвъд рамото ми, свъсил вежди. Обръщам се.

Шахматната дъска.

Бях подредила чашите в миялната, измих купата в мивката, но дъската си беше още там, с всички фигури, пръснати наоколо, конят на Джейн е полегнал на една страна.

Обръщам се към Алистър.

— А, това ли? Наемателят ми обича да играе шах — обяснявам с небрежен тон.

Той ме поглежда, примигва. Не мога да отгатна какво мисли. Обикновено това не е проблем за мен, не и след като шестнайсет години съм се ровила в главите на хората; но може вече да съм изгубила форма. Или от е виното. Или от хапчетата.

— Вие играете ли?

Той не ми отговаря за момент.

— Не съм играл от отдавна — казва накрая. — Само вие и наемателят ли живеете тук?

— Не, аз… всъщност, да. Разделени сме със съпруга ми. Дъщеря ни е при него.

— Благодаря тогава. — Той хвърля един последен поглед км шахматната дъска, към телевизора; после се отправя към вратата. — Благодаря за времето, което ми отделихте. Извинявайте за безпокойството.

— Разбира се — казвам аз, когато той излиза във вестибюла. — И благодарете на съпругата си за свещта.

Той се завърта на пети, гледа ме.

— Итън ми я донесе.

— Кога я донесе?

— Преди няколко дни. В неделя. — Чакай… кой ден сме днес? — Или може би беше в събота. — Раздразнена съм; какво го интересува кога? — Има ли някакво значение?

Той мълчи със зяпнала уста. След това разтяга устни с отсъстваща усмивка и си тръгва, без да каже дума.

Преди да се опъна в леглото, поглеждам през прозорец: към №207. Те са там, семейство Ръселови, събрани в салона; Джейн и Итън на дивана, Алистър във фотьойла срещу тях; говори оживено. Добър човек и добър баща.

Знае ли някой какво става в едно семейство? Това го разбрах още като специализантка. „Може да прекарате години с един пациент и независимо от това той пак ще ви изненада.“ — Уесли ми го каза, след като си стиснахме ръцете за първи път, пръстите му бяха пожълтели от никотина.

— Как така? — попитах го аз.

Той се настани зад бюрото, приглади назад косата си.

— Може да чуеш тайните, страховете, желанията на някого, но не забравяй, че те съществуват редом с тайните и страховете на другите хора, хората, които живеят в същата стая. Чула ли си израза, че всички щастливи семейства си приличат?

— „Война и мир“ — казвам аз.

— „Анна Каренина“, но не това е важно. Важното е, че не е вярно. Нито едно семейство, щастливо или нещастно, не е като другите. Толстой говори пълни глупости. Запомни го.

Припомням си го сега, докато внимателно нагласявам фокуса и рамкирам снимката. Семеен портрет.

После обаче оставям камерата на масата.