Ей Джей Фин
Жената на прозореца (63)

Шейсет и три

Пламъците още лумтят в камината, сякаш току-що са запалени. Оставила съм огъня да гори през цялото това време. Много безотговорно.

В къщата обаче е топло, въпреки че ноемврийският вятър се втурва през вратата. Когато вече сме в дневната, Итън издърпва чадъра от ръката ми, сгъва го, пъха го в ъгъла, докато аз се накланям към огнището. Пламъците се поклащат към мен, приветстват ме. Свличам се на колене.

За кратък момент чувам пукането на огъня. Чувам се как дишам.

Усещам погледа му по гърба ми.

Стенният часовник набира сила, удря три пъти.

Той се отправя към кухнята, пълни чаша с вода на мивката, връща се при мен.

Дишането ми вече е равно и дълбоко. Той поставя чашата на пода до мен; тя чуква леко върху плочките.

— Защо излъга? — казвам аз.

Дълга пауза. Аз се взирам в пламъците и чакам да ми отговори.

Вместо това го чувам как пристъпя на място. Завъртам се към него, все още на колене. Той се е извисил над мен, тънък като летва, лицето му е огряно от пламъците.

— За какво? — пита той накрая, забил поглед в краката си.

Аз вече клатя глава:

— Знаеш за какво.

Отново пауза. Той затваря очи, миглите му потрепват над бузите. Изведнъж изглежда много млад, по-млад от преди.

— Коя е тази жена? — притискам го аз.

— Майка ми — казва той с нисък глас.

— Аз познавам майка ти.

— Не, ти… ти си се объркала. — Сега той върти глава. — Ти не знаеш какво говориш. Така… — той се спира. — Така каза татко ми — завършва той.

Татко ми. Разпервам пръсти на пода, избутвам се нагоре, докато се изправя.

— Всички това ми казват. Дори приятелите ми. — Преглъщам. — Дори и мъжът ми. Но аз добре знам какво видях.

— Татко казва, че си луда.

Не казвам нищо.

Той отстъпва крачка назад.

— Трябва да тръгвам. Не бива да съм тук.

Правя крачка напред:

— Къде е майка ти?

Той не казва нищо, само ме гледа с широко отворени очи. Използвай мек подход. Уесли винаги ме съветваше така, само че вече сме преминали тази граница.

— Майка ти мъртва ли е?

Нищо. Виждам как пламъците се отразяват в очите му. Зениците са като малки искри.

След това промърморва нещо, което не разбирам.

— Какво? — навеждам се и чувам как прошепва две думи.

— Страхувам се.

И преди да успея да отговоря, той се втурва към вратата, отваря я широко. Тя още се люлее, когато входната врата изскърцва, хлопва се.

Стоя пред камината, зад мен е топлината от огъня, пред мен — студът от вестибюла.