Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Woman in the Window, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анна Карабинска-Ганева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ей Джей Фин
Заглавие: Жената на прозореца
Преводач: Анна Карабинска-Ганева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Алианс принт
Излязла от печат: 05.04.2018 г.
Главен редактор: Димитър Николов
Редактор: Милена Братованова
Художник: Живко Петров
ISBN: 978-954-28-2559-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10881
История
- — Добавяне
Двайсет и седем
Четвъртък
4 ноември
Той лежи по гръб. Прекарвам пръст по тъмния мъх, който се спуска от гърдите до пъпа му и разделя торса му на две като оградка. „Харесвам тялото ти“ — му казвам аз.
Той въздиша и се усмихва. „А не бива“ — казва той и докато ръката ми почива върху падината в основата на шията му, изброява всичките си дефекти: сухата кожа, която превръща извивката на гърба му в прашна тераса; единствената бенка между лопатките, която прилича на ескимос, изоставен в ледено поле; изкорубения нокът на палеца; кокалестите китки; малкия светъл белег като тире между ноздрите му.
Попипвам белега. Малкият ми пръст потъва в носа му; той подсмърча.
— Откъде го имаш този белег? — го питам.
Той навива един кичур от косата ми на пръст.
— От братовчед ми.
— Не знаех, че имаш братовчед.
— Имам двама. Това ми го направи Робин. Опря бръснач до носа ми и каза, че ще го среже, за да имам само една ноздра. И като врътнах глава да кажа „не“, бръсначът ме поряза.
— Боже мой.
Той въздиша.
— Знам. Ако бях кимнал за „да“, сега щях да съм окей.
Усмихвам се.
— На колко си бил тогава?
— О, това стана миналата седмица.
Сега вече се смея с глас, и той също.
Докато изплувам, сънят се отцежда от мен като вода. Всъщност — споменът. Опитвам се да го задържа в шепите си, но той вече си е отишъл.
Притискам челото си с ръка, надявайки се да изгладя махмурлука. Отмятам чаршафа, изхлузвам нощницата на път към тоалетната, поглеждам часовника на стената, стрелките сочат 10:10, два щръкнали мустака под стъклото. Спала съм дванайсет часа.
Вчерашният ден е избледнял като цвете, пожълтяло и повехнало. Домашна свада, не особено приятна, но не и необичайна — това е всичко, което чух. По-скоро — подслушах; не е моя работа. Може би Ед е прав, мисля си, докато потропвам надолу към кабинета.
Разбира се, че е прав. Твърде много дразнители: да, така е. Прекалено много. Спя твърде много, пия твърде много, мисля твърде много; твърде много, твърде много. De trop[1]. Забърках ли се чак толкова с Милърови, когато се нанесоха през август? Те не дойдоха да се представят, разбира се, но аз пак изучавах навиците им, следях движенията им, набелязвах ги като акула, тръгнала на лов. Значи, причината не е, че Ръселови са особено интересни. Те просто са доста по-наблизо.
Тревожа се за Джейн, естествено. И особено за Итън. Той просто си изпусна нервите — трябва да е било доста свирепо изпускане. Но не мога да се обърна към службата за защита на детето; нямам какво да им кажа. В момента повече ще навреди, отколкото да помогне. Това го разбирам.
Телефонът ми звъни.
Случва се толкова рядко, че се сепвам. Поглеждам навън сякаш съм чула чуруликане на птичка. Телефонът не е в джоба на халата ми; чувам го да звъни някъде горе. Докато стигна до спалнята и го измъкна изпод чаршафите, той спира да звъни.
На екрана е изписано Джулиан Филдинг. Връщам обаждането.
— Ало?
— Здравейте, д-р Филдинг. Току-що пропуснах обаждането ви.
— Анна. Здравейте.
— Привет. Здравейте. — Твърде много поздравления. Главата ми бучи.
— Обаждам ви се… една секунда… — Гласът му изчезва, появява се отново, право в ухото ми. — В един асансьор съм. Исках да се уверя, че сте изпълнили рецептата ми.
Каква рецепта… а-а, да; лекарството, което Джейн взе вместо мен от човека на вратата.
— Всъщност взех го.
— Добре. Надявам се, че не се засягате, задето проверявам.
Всъщност засягам се.
— Ни най-малко.
— Би трябвало да усетите действието му доста скоро.
Рогозката по стълбите ми драска стъпалата.
— Бърз резултат.
— Е, по-скоро бих го нарекъл ефект, отколкото резултат.
Наистина не е от тия, дето пикаят в душа.
— Ще ви държа в течение — уверявам го аз, слизайки обратно към кабинета.
— Малко се разтревожих след последната ни среща.
Мълча.
— Аз… — Не. Не знам какво да кажа.
— Надявам се, че тази добавка към лечението ще помогне.
Продължавам да не казвам нищо.
— Анна?
— Да. И аз се надявам.
Гласът му пак се изгубва.
— Моля?
След секунда гласът му отново звучи с пълна сила.
— Тези хапчета — казва той — не бива да се взимат с алкохол.