Ей Джей Фин
Жената на прозореца (13)

Тринайсет

Понеделник

1 ноември

Слизам долу тази сутрин, размотавам се из кухнята и намирам бележка, пъхната под вратата към сутерена: яйцата.

Разглеждам я, объркана. Да не би Дейвид да иска закуска? Обръщам я и виждам от другата й страна написано: ги почистих. Благодаря ти, Дейвид.

Яйца ми звучи доста добре, като се замисля, троша три в тигана и си ги сервирам на очи. След няколко минути съм на бюрото, облизвам последния жълтък от устните си и влизам в Агората.

Сутрин там е час пик — агорафобите често регистрират повишена тревожност след събуждане. Както виждам, днес има истинско задръстване. Прекарвам два часа, предлагайки утеха и подкрепа; насочвам посетителите към определени медикаменти (имипраминът е предпочитаното ми лекарство в момента, макар че ксанаксът никога не излиза от мода); посреднича в спор за (безспорните) предимства на терапията чрез насаждане на омраза; по настояване на Трапчинки2016 гледам видеоклип на котка, която бие барабани.

На път съм да изляза, за да се включа в шахматния форум и да се реванширам за съботната загуба, когато кутията за съобщения светва на екрана.

ДискоМики: Пак ти благодаря за помощта онзи ден, докторе.

Паническата атака. Стоях един час залепена за клавиатурата, докато ДискоМики по собствените му думи „се побъркваше“.

докторътетук: За теб винаги. По-добре ли си?

ДискоМики: Много по-добре.

ДискоМики: Говоря с една жена, тя е нова и пита дали има професионалисти тука. Изпратих й твоя Наръчник.

Препраща ми пациент. Поглеждам часовника.

докторътетук: Може да нямам много време днес, но нека ме потърси.

ДискоМики: Чудесно.

ДискоМики излезе от чата.

 

 

Малко след това светва втора чат кутия. БабаЛизи. Кликвам на името, преглеждам профила й. Години: седемдесет. Местоживеене: Монтана. Дата на присъединяване: преди два дена.

Отново хвърлям поглед към часовника. Шахът може да почака заради една седемдесетгодишна баба от Монтана.

Ситният текст в долния край на екрана вече сигнализира, че БабаЛизи в момента ми пише. Изчаквам малко, после още малко; или съчинява дълго съобщение, или е старчески синдром. И двамата ми родители имаха навика да удрят клавишите с показалеца си, като фламинго, което си проправя път през плитчините; отнемаше им половин минута само да напишат здрасти.

БабаЛизи: Привет, хей, вие там!

Сърдечна. Преди да мога да отговоря:

БабаЛизи: ДискоМики ми даде вашето име. Имам отчаяна нужда от съвет.

БабаЛизи: И от малко шоколад, но това е друга работа…

Успявам да вмъкна една дума по средата.

докторътетук: Привет и на теб! Нова ли си в този форум?

БабаЛизи: Да, нова съм!

докторътетук: Надявам се, че ДискоМики те е посрещнал добре?

БабаЛизи: Да, много добре!

докторътетук: С какво мога да ти помогна?

БабаЛизи: Не мисля, че ще можеш да ми помогнеш за шоколада!

Притеснена ли е, или превъзбудена? Изчаквам я.

БабаЛизи: Работата е там…

БабаЛизи: И не искам да го кажа…

Биене на барабани…

БабаЛизи: Но не съм в състояние да изляза от дома вече от един месец.

БабаЛизи: Та ето ТОВА ми е проблемът.

докторътетук: Много съжалявам да го чуя. Може ли да те наричам Лизи?

БабаЛизи: Разбира се.

БабаЛизи: А живея в Монтана. На първо място съм баба, на второ — учителка по рисуване!

Ще стигнем до всичко това по-късно, но сега:

докторътетук: Лизи, случи ли ти се нещо особено преди месец?

Пауза.

БабаЛизи: Почина мъжът ми.

докторътетук: Разбирам. Как се казваше мъжът ти?

БабаЛизи: Ричард.

докторътетук: Съчувствам ти за тази загуба, Лизи. Баща ми се казваше Ричард.

БабаЛизи: Баща ти починал ли е?

докторътетук: Майка ми и баща ми, и двамата починаха преди четири години. Тя от рак, а той получи удар пет месеца по-късно. Винаги съм вярвала, че някои от най-свестните хора носят името Ричард.

БабаЛизи: Също и Никсън!!!

Добре. Правим връзка.

докторътетук: Колко дълго бяхте женени?

БабаЛизи: ЧЕТИРЕСЕТ и седем години.

БабаЛизи: Запознахме се на работата. ЛЮБОВ ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД МЕЖДУ ДРУГОТО!

БабаЛизи: Той преподаваше химия. Аз — рисуване. Противоположностите се привличат!

докторътетук: Това е забележително! Имате ли деца?

БабаЛизи: Имам двама сина и трима внуци.

БабаЛизи: Синовете ми са доста симпатични, но внуците са истински красавци!

докторътетук: Много момчета има около теб.

БабаЛизи: На мен ли го казваш!

БабаЛизи: Какво ли не съм видяла!

БабаЛизи: Какво ли не съм помирисала!

Отбелязвам тона й — оживен и подчертано приповдигнат; езика — непосредствен, но уверен, и точната пунктуация, редките грешки. Тя е интелигентна, общителна. Също така старателна — изписва цифрите и думите без съкращения, макар че това може да е следствие от възрастта. Каквото и да е, тя е възрастен човек, с когото ще мога да работя.

БабаЛизи: Ти МОМЧЕ ли си между другото?

БабаЛизи: Нищо, ако си, просто и момичетата могат да бъдат доктори! Дори и тук, в Монтана!

Усмихвам се. Харесвам я.

докторътетук: Аз наистина съм жена доктор.

БабаЛизи: Браво! Имаме нужда от повече като теб!

докторътетук: Кажи ми, Лизи, какво се случи, откакто Ричард почина?

Тя започва да разказва и още как. Казва ми как на връщане от погребението била толкова уплашена, че не могла да пусне опечалените да прекрачат прага на дома й; казва ми как през следващите дни имала чувството, че това, което е отвън, се мъчи да влезе в къщата й и затова пуснала щорите и дръпнала пердетата; разказва ми за синовете си, които живеят далеч на югоизток, за тяхната обърканост, за техните тревоги.

БабаЛизи: Трябва да ти кажа, шегата настрана, но всичко това наистина много ме разстройва.

Време е да запретна ръкави.

докторътетук: Естествено е. Мисля, че това, което става, е, че смъртта на Ричард фундаментално е променила твоя свят, но светът отвън продължава да се движи и без него. И е много трудно това да се разбере и приеме.

Чакам отговор. Нищо.

докторътетук: Спомена, че си запазила всички вещи на Ричард, и аз го разбирам. Но те моля да си помислиш дали това е добре за теб.

Тишина в ефира.

Веднага след това:

БабаЛизи: Толкова съм благодарна, че те намерих. Наистина истински.

БабаЛизи: Това го чух от внуците. А те са го чули от „Шрек“. Наистина истински.

Баба Лизи: Може ли пак да поговоря с теб, скоро, надявам се?

докторътетук: Може, наистина истински!

Не се сдържам да не й го кажа.

БабаЛизи: Наистина истински съм благодарна на ДискоМики, че ме свърза с теб. Ти си сладур.

докторътетук: Удоволствието е мое.

Изчаквам я да се изключи, но тя продължава да пише.

БабаЛизи: Сега се сещам, дори не ти знам името!

Колебая се. Не съм казвала името си на никого в Агората, дори и на Сали. Не искам никой да ме открие, да свърже името с професията ми, да разбере коя съм, да ме разкрие; но нещо в разказа на Лизи докосна сърцето ми: тази възрастна вдовица, самотна и печална, която се опитва да си вдъхне смелост пред ужаса от огромното синьо небе. Може да се шегува до утре, но е закотвена у дома и това е ужасяващо.

докторътетук: Аз съм Анна.

Готвя се да изляза от чата, когато едно последно съобщение светва на екрана.

БабаЛизи: Благодаря ти, Анна.

БабаЛизи напусна чата.

Усещам как кръвта ми се забързва. Помогнах на някого. Направих връзка. Просто направи връзка. Къде ли съм чула това изречение?

Заслужавам едно питие.