Ей Джей Фин
Жената на прозореца (94)

Деветдесет и четири

Дръпвам пердето, гледам го как изкачва стъпалата към входа, пъха ключа в ключалката. Отваря вратата; когато тя се затваря, него вече го няма.

Добре ли направих, като го пуснах да си иде? Не трябваше ли да се обадя първо на Литъл? Не трябваше ли да извикаме Алистър и Джейн тук?

Твърде късно.

Взирам се през градината, към празните прозорци, пустите стаи.

Някъде там вътре той разговаря с родителите си, забива тежък клин в техния свят. Чувствам се, както съм се чувствала през всеки един ден от живота на Оливия: Моля, остани невредима.

Ако има едно нещо, което научих от работата си с деца, ако мога да сведа всичките тези години до едно-единствено откритие, то е следното: Те са изключително жилави. Могат да устоят на занемаряване; могат да оцелеят след тормоз, могат да издържат, дори да разцъфтят в ситуации, в които възрастните се разпадат на части като стар чадър. Сърцето ми се свива за Итън. Той има нужда от тази издръжливост. Той трябва да оцелее.

И каква безумна история — каква зловеща история. Втриса ме, като се връщам в дневната, гася лампата. Тази нещастна жена. Това нещастно дете.

И е била Джейн. Не Алистър, а Джейн.

Сълза се стича по бузата ми. Докосвам я с пръст, тя се залепва на него; разглеждам я изненадана. После си избърсвам ръката в халата.

Клепачите ми натежават. Качвам се в спалнята да чакам, да се тревожа.

Стоя до прозореца, оглеждам къщата отсреща. Няма признаци на живот.

Гриза си нокътя, докато пусне кръв.

Крача из стаята, въртя се в кръг около килима.

Поглеждам телефона. Изминал е половин час.

Имам нужда да се разсея. Имам нужда да си успокоя нервите. Нещо познато. Нещо успокояващо.

„Сянка на съмнение“. Сценарият е на Тортън Уайлдър и е любимият филм на Хичкок от собствените му филми: наивна млада жена разбира, че героят на сърцето й съвсем не е това, за което се представя. „Ние просто се влачим по течението и нищо не се случва — оплаква се тя. — В ужасна задънена улица сме. Ядем и спим, и не правим нищо друго. Ние дори вече нямаме истински разговори.“ Докато не се появява чичо й Чарли.

Честно казано, тя твърде дълго остава в неведение според мен.

Гледам го на лаптопа и смуча разкървавения си палец. Пънч влиза след няколко минути, скача при мен на леглото. Стискам лапата му; изсъсква.

Колкото по-напрегната става историята, толкова повече и аз се напрягам, нещо ме гризе, някакво усещане, което не мога да назова. Чудя се какво ли става отсреща.

Телефонът ми вибрира, пресягам се през възглавницата до мен. Сграбчвам го:

Отиваме в полицията.

23:33. Задрямала съм.

Ставам от леглото и дърпам едното перде. Дъждът удря по прозорците, силен като артилерийски огън, и ги превръща в локви.

Оттатък градината, през пелената на бурята, къщата е тъмна.

„Има толкова много неща, които не знаеш, толкова много.“

Зад мен филмът продължава.

„Ти живееш като в сън — казва язвително чичо Чарли — ти си като сомнамбул, заслепена. Откъде ще знаеш какъв е светът? Знаеш ли, че ако откъртиш фасадите на къщите, ще откриеш само свинщина? Използвай си ума. Научи нещо.“

Отивам в банята под избледняващата светлина, която идва от прозореца. Трябва ми нещо, което да ми помогне пак да заспя — мелатонин, решавам. Тази нощ ми е необходим.

Преглъщам хапчето. На екрана тялото пада, влакът пищи и започват да се точат титрите.

„Познай кой е?“

Този път не мога да го отпратя, защото спя, но съзнавам, че ми говори. Съзнателен сън.

Все пак се опитвам:

— Остави ме на мира, Ед.

— Хайде. Говори с мен.

— Не.

Не го виждам. Не виждам нищо. Чакай — има малка следа от него, само сянка.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— Не. Върви си.

Тъмно. Тишина.

— Нещо не е наред.

— Не. — Но той е прав, нещо не е наред. И този възел в стомаха.

— Този Алистър излезе голямо чудовище, нали така?

— Не искам да говоря за това.

— Щях да забравя. Ливи иска да те пита нещо.

— Не искам да го знам.

— Само един — проблясък от зъби; дъга от усмивка — обикновен въпрос.

— Не…

— Давай, сладурче, попитай мама.

— Казах не…

Но устните й са вече в ухото ми, забиват малките горещи думи в главата ми с онзи гърлен глас, който използва, когато споделя някаква тайна.

— Как е лапата на Пънч? — пита тя.

Будна съм, в пълно съзнание, като че ли са ме залели с вода. Очите ми широко се отварят. Светла черта минава по тавана над мен.

Скачам от леглото и тичам към пердето, отмятам го встрани. Около мен стаята се оцветява в сиво; през стъклото, през дъжда, виждам къщата на Ръселови, подпряла с рамене безбожното небе. Назъбена лента на светкавица горе високо. Дълбок тътен от гръм.

Връщам се в леглото. Пънч тихичко скимти, докато се намествам.

Как е лапата на Пънч?

Това е — това е възелът в стомаха ми.

Когато Итън дойде тук завчера, когато видя котката, изтегната на облегалката на дивана, Пънч се спусна на пода и се мушна отдолу. Примижавам, проигравам сцената в главата си от всеки възможен ъгъл. Не, Итън не е видял — не е могъл да види — навехнатата му лапа.

Или е могъл? Става ми мъчно за Пънч, погалвам го, обхващам опашката му с пръсти; той се търка в мен. Проверявам колко е часът на телефона: 01:10.

Светлината от екрана ме заслепява. Бързо затварям очи, после се взирам в тавана.

„Откъде знае за лапата ти“ — питам котката в тъмнината.

„Защото те посещавам нощем“ — казва Итън.