Ей Джей Фин
Жената на прозореца (24)

Двайсет и четири

БабаЛизи: Здравей, докторке!

Съобщението се появява с чуруликане на екрана. Отмествам чашата настрана, прекъсвам шахматната игра. Откакто Бина си тръгна, водя с 3–0. Имам изключителен ден.

докторътетук: Здравей, Лизи! Как се чувстваш?

БабаЛизи: Малко по-добре, благодаря много.

докторътетук: Радвам се да го чуя.

БабаЛизи: Дарих дрехите на Ричард на църквата.

докторътетук: Сигурна съм, че са ти благодарни.

БабаЛизи: Благодарни са, а и Ричард щеше да е доволен.

БабаЛизи: Също учениците от моя трети клас ми направиха голяма картичка с пожелание да се оправям по-бързо. Направо гигантска. Бяха я налепили цялата със златист прашец и цветни пухчета.

докторътетук: Много мило.

БабаЛизи: Честно казано, нямаше да им пиша повече от четворка за изпълнението, но важното е, че са се сетили.

Засмивам се. Написвам LOL, но после го изтривам.

докторътетук: И аз работех с деца.

БабаЛизи: Наистина ли?

докторътетук: Детска психология.

БабаЛизи: Понякога имах чувството, че и аз правя същото.

Смея се отново.

БабаЛизи: О-о-о! Почти забравих!

БабаЛизи: Тази сутрин успях да се разходя малко навън! Един от старите ми ученици намина да ме види и ме изведе от вкъщи.

БабаЛизи: Беше само една минута, но си струваше усилието.

докторътетук: Това е страхотна крачка. Оттук нататък ще става все по-лесно.

Може и да не е истина, но заради Лизи се надявам да е така.

докторътетук: Колко е хубаво, че учениците ти толкова те обичат.

БабаЛизи: Беше Сам. Нямаше никакъв артистичен талант, но беше много добро дете, а сега е много приятен мъж.

БабаЛизи: Само дето си забравих ключа.

докторътетук: Това е разбираемо!

БабаЛизи: Не можах да си вляза вкъщи за момент.

докторътетук: Надявам се, че не си се уплашила много.

БабаЛизи: Малко се стреснах, но добре, че държа втори ключове в една саксия. Теменужките ми са напълно разцъфнали.

докторътетук: Тук в Ню Йорк нямаме това удоволствие!

БабаЛизи: Трябва да приготвям обяда. Една приятелка ми идва на гости.

докторътетук: Върви. Радвам се, че ще имаш компания.

БабаЛизи: Благодаря ти.

БабаЛизи::)

Тя излиза от чата и аз се чувствам прекрасно. „Мога да извърша някое добро дело, преди да умра“ — послание на Юда, Част VI, Глава 1.

 

 

Часът е 5 и всичко е наред. Завършвам мача (4-0!), допивам последното вино и слизам по стълбите при телевизора. Двоен Хичкок тази вечер, мисля си и отварям шкафа с дивидитата; може би „Въжето“ (недооценен) и „Непознати във влака“ (кръстче). И в двата филма главният актьор е гей — чудя се дали затова съм решила да ги комбинирам. Психотерапевтът в мен е жив. „Кръстче“ — казвам си. Напоследък много си говоря сама. Отбелязвам си го за д-р Филдинг.

Или може би „Шемет“.

Или „Дамата изчезва“…

Чувам писък, пронизителен и ужасяващ.

Втурвам се към кухненския прозорец. Сърцето ми блъска лудо.

Откъде дойде това?

Навън се стеле златиста вечерна светлина, вятърът шумоли в дърветата. От улицата ли дойде, или…

И тогава отново, изтръгнат от дълбините, цепещ въздуха, мощен и неистов: същият писък. Идва от №207. Прозорците на салона са зейнали, пердетата се люшкат от бриза. Днес е много топло — беше казала Бина. — Трябва да отвориш прозореца.

Взирам се в къщата, погледът ми скача от салона към кухнята, вдига се към стаята на Итън и пак се връща в кухнята.

Да не би да я е нападнал? Много контролиращ.

Нямам им номера. Измъквам айфона от джоба си, изпускам го на пода. „Мамка му“ — избирам справки.

„Какъв е адресът?“ — нацупено. Отговарям. След секунда автоматичен глас започва да диктува десетте цифри, предлага да ги повтори на испански. Затварям. Избирам номера.

Сигналът бръмчи в ухото ми.

Още веднъж.

Трети път.

Чет…

— Ало?

Итън е. Неуверен, потиснат. Бързо оглеждам къщата отвън, но не мога да го видя.

— Анна се обажда, от съседната къща.

Подсмърча.

— Здрасти.

— Какво става там? Чух писък.

— О, не — не. — Изкашля се. — Всичко е наред.

— Чух някой да вика. Майка ти ли беше?

— Всичко е наред — повтаря Итън, — той просто малко си изпусна нервите.

— Имаш ли нужда от помощ?

Пауза.

— Не.

Двойно щракване в ухото ми. Той затвори.

Къщата ме гледа безизразно.

Дейвид… Дейвид е там днес. Или може би вече се е върнал? Чукам на вратата за сутерена, викам го по име. За миг се притеснявам, че някоя непозната дама ще отвори вратата, ще ми обясни сънено, че Дейвид скоро ще се върне и че ако не възразявам, предпочита пак да си легне, благодаря за вниманието.

Няма никой.

Дали го е чул? Дали го е видял? Избирам номера му.

Четири сигнала, дълги и равни, след това обичайното съобщение на гласовата поща: „Извинявайте. Лицето, което търсите…“ Глас на жена — винаги е жена. Може би ние звучим по-почтително.

Прекъсвам обаждането. Гладя телефона като че ли е магическа пръчица и вълшебно духче ще изскочи оттам, за да ме озари с мъдростта си и да изпълни желанията ми.

Изпищя Джейн. Два пъти. Синът й отрече да има нещо нередно. Не мога да извикам полицията; щом не ще да признае пред мен, сигурно няма да иска да говори пред мъже с униформи.

Ноктите ми се забиват в дланта.

Не. Трябва да му се обадя отново, още по-добре ще е да говоря с нея. Натискам знака за „обаждания“ и после номера на Ръселови. Звънва само веднъж, преди да вдигнат.

— Моля — казва Алистър с приятния си тенор.

Поемам си дъх. Поглеждам през стъклото: той е там, в кухнята, слушалката е залепнала за ухото му. Държи чук в другата ръка. Не ме вижда.

— Здравейте — казвам аз, но съжалявам, че го казах. — Чух силен вик току-що, затова исках да проверя…

Обръщайки се с гръб към мен, той оставя чука на плота… чукът, това ли я е уплашило… и обхваща тила си с длан, сякаш се успокоява.

— Моля, какво точно сте чули? — пита той.

Не очаквах такава реакция.

— Вик? — казвам аз. Не, дръж се по-твърдо. — Чух силен вик. Преди минута.

— Вик? — Все едно че е чужда дума.

— Да, вик.

— Откъде?

— От вашата къща. — Обърни се. Искам да ти видя лицето.

— Това е… Тук никой не е викал, мога да ви уверя в това. — Чувам го как се подсмива, виждам го как се обляга на стената.

— Но аз го чух. — И синът ти го потвърди, си помислям, макар че няма да му го кажа. Може да се ядоса, може да се вбеси.

— Мисля, че вероятно сте чули нещо друго. Или е било от друго място.

— Не. Чух много ясно, че идва от вашата къща.

— Вкъщи сме само аз и синът ми. Аз не съм викал и съм сигурен, че и той също не е викал.

— Но аз го чух…

— Госпожо Фокс, съжалявам, но трябва да затварям. Имам още едно обаждане. Тук всичко е наред. Няма никакви викове, уверявам ви!

— Вие…

— Приятен ден. Наслаждавайте се на хубавото време.

Гледам го как затваря, чувам същото двойно щракване. Той вдига чука от плота и излиза през вратата в далечния край на стаята.

Зяпам телефона с изумление, като че ли може да ми обясни какво се случи.

Точно в този момент поглеждам отново към Ръселови и я виждам на входните стъпала. Тя се спира за миг като язовец, усетил наблизо хищник, преди да се спусне по стъпалата. Обръща глава наляво, после надясно и после пак наляво. Най-накрая тръгва по улицата в западна посока, към авенюто, короната на главата й сияе като ореол под залязващото слънце.