Ей Джей Фин
Жената на прозореца (56)

Петдесет и шест

Неделя

7 ноември

Когато се събуждам, усещам главата си като подута, Дейвид си е отишъл. Възглавницата му е студена. Притискам глава към нея, мирише на пот.

Изтъркулвам се в моята част на леглото, далече от прозореца, от светлината.

Какво, по дяволите, се случи?

Пихме — разбира се, че пихме; стискам клепачи — и после се качихме на последния етаж. Стояхме под капандурата. И после в леглото. Или не: първо се строполихме на пода. Тогава в леглото.

Леглото на Оливия.

Очите ми ще изскочат от орбитите.

Аз съм в леглото на дъщеря ми, одеялото й е усукано около голото ми тяло, на възглавницата й — изсъхналата пот на мъж, който едва познавам. Боже, Ливи, толкова съжалявам.

Примижавам към вратата, към сумрака на стълбите. След това сядам, притиснала чаршафите до гърдите си — чаршафите на Оливия, с малки понита, изрисувани по тях, любимите й. Тя отказваше да спи на други чаршафи.

Обръщам се към прозореца. Навън е сиво, пръска ситен ноемврийски дъжд, вода се стича по листата, от стрехите.

Поглеждам през градината. Оттук мога да наблюдавам директно стаята на Итън. Той не е там.

Потрепервам.

Халатът ми е проснат на пода като мръсно петно. Ставам от леглото, прибирам го от пода — защо ми треперят ръцете? — загръщам се с него. Единият пантоф се е скрил под леглото, другия го намирам на площадката.

На върха на стълбите си поемам дъх. Въздухът е застоял. Дейвид е прав: трябва да проветрявам. Няма, но трябва.

Слизам по стълбите. На следващата площадка поглеждам наляво, после надясно, като че ли ще пресичам улица. В спалните е тихо, чаршафите на леглото ми са все още неоправени от нощта, прекарана с Бина. Нощта с Бина. Звучи мръсно.

Имам тежък махмурлук.

Слизам още един етаж и надничам в библиотеката, в кабинета. Къщата на Ръселови ми се пули насреща. Имам чувството, че ме следи, докато се движа.

Чувам го, преди да го видя.

И когато го виждам, той е в кухнята, пие вода от голяма стъклена чаша. Стаята е само сенки и стъкло, толкова сумрачна, колкото и светът зад прозореца.

Изучавам адамовата му ябълка, докато се мърда на шията му. Косата на тила му е сплескана; тънко бедро се подава под края на ризата. За миг затварям очи и си спомням това бедро в ръката ми, тази шия върху устните ми.

Когато ги отварям отново, той ме гледа, очите му тъмни и големи в сивата светлина.

— Голямо извинение излезе? — казва той.

Чувствам, че се изчервявам.

— Надявам се, че не те събудих. — Той вдига чашата. — Имах нужда само да си налея… Потеглям след минута. — Той изгълтва остатъка, слага чашата в мивката. Прекарва длан по устните си.

Не знам какво да кажа.

Той изглежда го усеща.

— Изчезвам — казва той и идва към мен. Стягам се, но той се е запътил към вратата. Отмествам се настрани, за да мине. Когато сме рамо до рамо, той обръща глава, казва с нисък глас:

— Не знам дали да кажа благодаря, или извинявай.

Гледам го в очите, търся думите:

— Не е голяма работа — гласът ми звучи дрезгаво — не се тревожи за това.

Той се замисля, кима:

— Май трябва да кажа извинявай.

Свеждам очи. Той минава покрай мен и отваря вратата:

— Тази вечер отивам извън града. Имам работа в Кънектикът. Ще се върна утре.

Не казвам нищо.

Когато чувам хлопването на вратата зад мен, издишам. На мивката напълвам чашата му с вода и я поднасям към устните си. Струва ми се, че отново усещам вкуса му.