Ей Джей Фин
Жената на прозореца (89)

Осемдесет и девет

Събота

14 ноември

Разглеждам врата си в огледалото на банята. Пет натъртвания като синя огърлица, тъмна лента окото шията ми.

Поглеждам надолу към Пънч, свил се е на плочките, ближе болната си лапа. Хубава двойка сме, няма що.

Няма да докладвам снощната случка в полицията. Няма, а и не мога. Имам доказателство, разбира се, отпечатъците от пръсти върху кожата ми, но те ще искат да разберат защо Алистър въобще е дошъл тук и истината е… Поканила съм тийнейджър, чието семейство бях преследвала и тормозила, да ползва моя сутерен. Един вид като заместител на мъртвото ми дете и съпруг. Няма да изглежда добре.

„Няма да изглежда добре“ — повтарям на глас, за да изпитам гласа си. Звучи слаб и немощен.

Излизам от банята и слизам по стълбите. Дълбоко в джоба на халата, телефонът ме потупва по бедрото.

Измитам стъклата, натрошените чаши и бутилки; изваждам стъклените отломки и трески, забили се в пода, изсипвам ги в кофата за боклук. Опитвам се да не мисля как ме душеше, стискаше, надвесен над мен. Как се втурна, газейки натрошените стъкла под краката си.

Под пантофите ми белите брезови дъски бляскат като пясък на плажа.

На кухненската маса въртя в ръце макетния нож, слушам съскането на острието, докато се плъзга напред и назад.

Поглеждам през градината. Къщата на Ръселови ме гледа оттам, прозорците са пусти. Чудя се къде ли са. Чудя се къде ли е той.

Трябваше по-добре да се прицеля. Трябваше да замахна по-силно. Представям си как острието пробива якето му, разпаря кожата му.

И щеше да има ранен мъж в кухнята ти.

Оставям резача на плота и поднасям чаената чаша към устните си. Нямам чай в шкафа — Ед не обичаше чай, а аз предпочитах други напитки — затова пия топла вода с щипка сол. Опарва ми гърлото. Потрепервам.

Поглеждам отново през градината. После ставам, дърпам пердетата, докато покрият плътно целия прозорец.

Отминалата нощ ми изглежда като трескав сън, като кълбо дим. Картините върху тавана. Острият трясък на стъкло. Пустият килер. Завоите на стълбището. И той, застанал там, вика ме и ме чака да сляза.

Пипам се по гърлото. Не ми казвай, че е било сън, че той никога не е бил тук. Откъде беше това? Да, пак от „Светлина от газова лампа“.

Защото това не беше сън. (Това не е сън! Това наистина се случва! — Мия Фароу, „Бебето на Розмари“.) Нахлуха в дома ми. Разрушиха имуществото ми. Заплашиха ме. Нападнаха ме. А аз не мога да направя нищо.

Не мога да направя нищо за каквото и да било. Сега знам, че Алистър е агресивен; знам на какво е способен. Но той е прав: полицията няма да ми обърне внимание. Д-р Филдинг смята, че имам халюцинации. Казах на Бина, обещах й, че ще забравя всичко. Нямам контакт с Итън. Уесли избяга. Няма никого.

„Познай кой е?“

Тя е този път, слабо, но ясно.

Не. Клатя глава.

Коя беше онази жена? — бях попитала Алистър.

Ако я има.

Не знам. Няма никога да разбера.