Ей Джей Фин
Жената на прозореца (85)

Осемдесет и пет

Бина отговаря при първото иззвъняване.

— Добре ли си?

— Аз съм…

— Твоят доктор ми се обади. Много беше разтревожен за теб.

— Знам. — Седнала съм на стълбите в бледо езерце от лунна светлина. До крака ми е влажното петно от виното, което разлях по-рано. Трябва да го почистя.

— Каза, че се е опитвал да се свърже с теб.

— Опита се. Добре съм. Кажи му, че съм добре. Слушай…

— Продължаваш ли да пиеш?

— Не.

— Звучиш ми… като че ли заваляш.

— Не. Просто бях задрямала. Слушай, започнах да мисля…

— Нали каза, че си била задрямала.

Пропускам това.

— Размислих се за нещата напоследък…

— Какви неща? — пита разтревожено тя.

— За хората отсреща. За онази жена.

— О, Анна — въздиша тя — това… исках да говорим за това в четвъртък, но ти дори не ме пусна да се кача горе.

— Знам. Съжалявам. Но…

— Онази жена дори не съществува.

— Не, аз мога да докажа, че тя наистина съществува. Съществуваше.

— Анна. Това е лудост. Всичко приключи.

Мълча.

— Нищо не може да се докаже — твърдо, почти гневно, никога не съм я чувала да говори така. — Не знам какво си си мислила или какво ти се е… случило, но всичко приключи. Съсипваш си целия живот.

Чувам я как диша.

— Колкото по-дълго упорстваш, толкова по-дълго ще ти отнеме да се оправиш.

Мълчание.

— Права си.

— Какво искаш да кажеш?

Въздъхвам:

— Казвам, добре.

— Моля те, обещай ми, че няма да направиш нещо безумно.

— Няма.

— Искам да ми обещаеш.

— Обещавам ти.

— Искам да ми кажеш, че всичко ти е било само… в главата.

— Беше ми само в главата.

Тишина.

— Бина, права си. Съжалявам. Това е само следшокова реакция или нещо подобно. Като невроните, които излъчват сигнали след смъртта.

— Добре — казва тя и гласът й омеква. — Виж, за невроните не знам.

— Съжалявам. Важното е, че не се готвя да направя нещо безумно.

— И ми го обещаваш.

— Обещавам ти.

— И като дойда да те раздвижвам другата седмица, няма да чуя нищо… нали ме разбираш, обезпокоително.

— Нищо освен обезпокоителните звуци, които обикновена издавам.

Чувам я как се усмихва.

— Д-р Филдинг каза, че пак си излизала от къщата. Отишла си до кафенето.

Беше преди цяла вечност.

— Отидох.

— Как беше?

— О, ужасяващо.

— Все същото.

— Все същото.

Отново пауза.

— За последен път… — казва тя.

— Обещавам ти. Било ми е само в главата.

Казваме си довиждане. Затваряме.

Разтривам врата си с ръка, както често правя, когато лъжа.