Ей Джей Фин
Жената на прозореца (92)

Деветдесет и две

Завъртам се обратно и се взирам в стаята.

Не мога да си представя какво става оттатък. Заради мене.

Довличам се до стълбите. На всяка крачка мисля за Итън зад онези прозорци, сам с баща си.

Надолу, надолу, надолу.

Стигам до кухнята. Докато изплаквам една чаша на мивката, чувам ниския тътен на гръмотевица и надничам през щорите. Сега облаците се носят по-бързо, клоните на дърветата се блъскат. Вятърът се надига. Бурята наближава.

Седя на масата и смуча от мерлото. „Сребърен залив“, Нова Зеландия, пише на етикета, под малка гравюра на кораб, понесен от вълните. Може би мога да се преместя в Нова Зеландия, да започна там начисто. Харесва ми как звучи — Сребърен залив. Бих искала да плавам отново.

Ако въобще някога изляза от тази къща.

Отивам до прозореца и повдигам една от летвите на щората; дъждът се блъска в стъклото. Поглеждам отсреща. Щорите още са затворени.

Щом се връщам на масата, звънецът иззвънява.

Разкъсва тишината като аларма. Ръката ми трепва; виното се плисва от чашата.

Това е той. Това е Алистър.

Обзема ме паника. Пръстите ми бъркат в джоба, стискат телефона. А с другата ръка посягам към макетния нож.

Ставам и бавно прекосявам кухнята. Приближавам се до домофона. Подготвям се, поглеждам екрана.

Итън.

Гърдите ми се отпускат.

Итън, полюшва се на пети, обгърнал раменете си с ръце. Натискам бутона и завъртам бравата. След секунда вече е вътре, косата му искри от дъждовните капки.

— Какво правиш тук?

Той се блещи.

— Нали ми каза да дойда.

— Мислех, че баща ти…

Той затваря вратата, минава покрай мен и влиза в дневната.

— Казах му, че е един приятел от плуването.

— Не ти ли провери телефона — питам го аз и го следвам.

— Запазил съм го под друго име.

— Ами ако беше поискал да ми звънне обратно?

Итън свива рамене.

— Не поиска. Какво е това? — Той гледа към ножа.

— Нищо — пускам го в джоба.

— Може ли да ползвам банята?

Кимам.

Докато е в банята, почуквам телефона, подготвям се за моя ход.

Пуска казанчето, пуска чешмата и отново идва към мен.

— Къде е Пънч?

— Не знам.

— Как е лапата му.

— Добре — точно в момента не ми пука. — Искам да ти покажа нещо. — Слагам телефона в ръката му. — Влез в галерията.

Той ме гледа, смръщил вежди.

— Просто я отвори — повтарям аз.

Докато го прави, наблюдавам лицето му. Стенният часовник започва да отброява десет. Задържам си дъха.

В първия момент нищо. Той е невъзмутим.

— Нашата улица. По изгрев — казва той — не, почакай, това е от запад, значи е за…

Той спира.

Това е.

Минава секунда.

Той вдига очи към мен.

Шести удар. Седми.

Той отваря уста.

Осем. Девет.

— Какво… — започва той.

Десет.

— Мисля, че е дошло време за истината — му казвам аз.