Ей Джей Фин
Жената на прозореца (100)

Сто

— Хайде, давай.

Ръката на Бина е суха. Моята не е.

— Давай, давай.

Тя отваря широко вратата към двора. Мразовит вятър духва отвън.

— Направила си го на покрива, под дъжда.

Да, но беше различно. Борех се за живота си.

— Това е твоят двор. Грее слънце.

Така е.

— И си си обула шушоните.

И това е така. Намерих ги в килера. Не бях ги обувала от онази нощ във Вермонт.

— Тогава какво чакаш?

Нищо — вече нищо не чакам. Чаках семейството ми да се върне; няма да се върнат. Чаках депресията да ме отпусне; няма да ме отпусне. Не и без моята помощ.

Чаках да се завърна в света. Сега е времето.

Сега, когато слънцето огрява къщата ми. Сега, когато съм с бистър ум и ясен поглед. Сега, когато Бина ме води до вратата, до първото стъпало.

Тя е права: направих го на покрива, в дъжда. Борех се за живата си. Значи не съм искала да умра.

И щом не искам да умра, трябва да започна да живея.

Тогава какво чакаш?

Едно, две, три, четири.

Тя пуска ръката ми и излиза в градината, оставяйки следи по снега. Обръща се, вика ме:

— Хайде, давай.

Затварям си очите.

И ги отварям.

И прекрачвам в светлината.