Ей Джей Фин
Жената на прозореца (57)

Петдесет и седем

И така: СТАНА, КАКВОТО СТАНА.

Никога не съм харесвала този израз. Твърде е безотговорен. Но ето ме тук и фактът е налице:

СТАНА, КАКВОТО СТАНА.

С чаша в ръка се понасям към дивана, където откривам Пънч, свит върху възглавницата, размахващ опашка напред-назад. Сядам до него, закрепвам чашата между бедрата си и отпускам глава.

Като оставим етиката настрана — макар че това едва ли е етичен проблем, нали така? Секс с наемателя, бива ли все пак? Не мога да повярвам, че направихме, каквото направихме, в леглото на дъщеря ми. Какво би казал Ед? Сгърчвам се от ужас. Той няма никога да разбере, разбира се, но все пак. Все пак. Искам да запаля чаршафите. С понитата и всичко останало.

Къщата около мен диша, равномерните удари на стенния часовник са като слаб пулс. Стаята е потънала в сянка, в мъгливи тонове. Виждам себе си като призрак, отразен в телевизионния екран.

Какво щях да направя, ако бях героиня в някой от моите филми? Щях да изляза от вкъщи и да започна разследване като Тереза Райт в „Сянка на съмнение“. Или щях да извикам приятел, както Джими Стюарт в „Прозорец към двора“. Нямаше да вися тук с размъкнат халат и да се чудя какво да правя.

Синдром на заключения човек. Причините включват инсулт, мозъчна травма, множествена склероза, дори отравяме. Състоянието е неврологично, искам да кажа — не е психологическо. Но ето ме тук, абсолютно, буквално заключена, вратите затворени, и докато аз се свивам и крия от светлината, една жена бе наръгана оттатък градината и никой не забеляза, никой не разбра. Освен мен — моя милост, подпухнала от пиене, отлъчена от семейството, чукаща наемателя. Луда за съседите. Подигравка за ченгетата. Специален случай за доктора. Тъжен случай за физиотерапевтката. Инвалид. А не героиня. Не детектив.

Заключена отвътре. Заключена отвън.

По някое време ставам, тръгвам към стълбите, правя крачка, после втора. На площадката съм, готвя се да вляза в кабинета, когато я забелязвам. Вратата на килера е отворена. Съвсем малко, но все пак е открехната.

Сърцето ми спира за миг.

Защо се стряскам? Просто една отворена врата. Аз лично я отворих онзи ден. За Дейвид.

… Само че после я затворих. Щях да забележа, ако е била отворена, защото… току-що забелязах, че е отворена.

Стоя там и треперя като лист. Мога ли все още да се доверявам на себе си?

Независимо от всичко — мога.

Отивам до килера. Хващам дръжката на вратата предпазливо, като че ли ще ми избяга. Отварям я.

Вътре е тъмно. Много тъмно. Размахвам ръка във въздуха, напипвам връвта за лампата, дърпам. Стаята се изпълва със светлина, ослепително бяла, като във вътрешността на електрическа крушка.

Оглеждам наоколо. Нищо ново, всичко си е на мястото. Кутиите с боя, плажните столове.

И отгоре на рафта е кутията с инструменти на Ед.

Не знам как, но съм сигурна какво има вътре.

Приближавам се, протягам се към нея. Отварям едната, после втората закопчалка. Вдигам капака, бавно.

Това е първото нещо, което забелязвам. Макетният нож, сложен е на място, острието му проблясва под светлината на лампата.