Ей Джей Фин
Жената на прозореца (66)

Шейсет и шест

Понеделник

8 ноември

„Ед.“

 

 

И след малко — а може би след час:

„Ливи.“

Гласът ми беше като издихание. Можех да го видя, малък дух, понесъл се пред мен, призрачно бял в ледения въздух.

 

 

Някъде наблизо — писукане, пак и пак, без да спира — една-единствена нота, като вик на обезумяла птица.

После спря.

 

 

Очите ми плуваха в приливно червено. Главата ми пулсираше. Ребрата ме боляха. Гърбът ми беше като счупен. Гърлото ми — пресъхнало.

Въздушната възглавница се беше смачкала върху едната страна на лицето ми. Таблото светеше в пурпурно. Чистачката се беше наклонила към мен, прекършена и клюмнала.

Сбърчих чело. Някакъв процес в черепа ми правеше опити да се рестартира, засечка в системата, бучене в машината.

Поех си въздух, задавих се. Чух се да крещя от болка. Завъртях глава, усетих как черепът ми се търка в тавана. Това е необичайно, нали? И почувствах как слюнката се събира в устата ми. Как така…

Бученето утихна.

Бяхме се преобърнали наопаки.

Пак се задавих. Ръцете ми се протегнаха надолу, закопаха се в облицовката на тавана, сякаш се опитваха да обърнат колата наопаки, да ме изправят. Чух се да стена, да пелтеча.

Обърнах още малко глава. И видях Ед, с лице на другата страна, неподвижен. Кръв се стичаше от ухото му.

Казах името му, или се опитах да го кажа, задъхана сричка в ледения въздух, малък облак от пара. Гласните струни ме боляха. Коланът се беше затегнал силно около врата ми.

Облизах си устните. Езикът ми напипа кухина в горния венец, бях изкъртила зъб.

Коланът ме прерязваше и през кръста, остър като жица. С дясната ръка натиснах закопчалката, натиснах силно, изстенах, когато щракна. Коланът се изплъзна от тялото ми и аз се свлякох на покрива.

Това писукане. Било е сигналът за колана. Млъкна.

Въздух изригна от устата ми, червен от светлината на таблото. Подпрях ръце на тавана. Напрегнах мускули. Извъртях глава.

Оливия беше заклещена на задната седалка, висеше там, конската й опашка се поклащаше във въздуха. Подвих врат, опрях рамене в тавана, протегнах ръка към бузата й. Пръстите ми се смразиха.

Кожата й беше лед.

Лакътят ми се подгъна; преместих краката от едната страна, приземих се тежко върху напуканото стъкло на гюрука. Той се нагърчи под мене. Опитвах се да се поизправя, тътрейки колена, и залазих към нея, а сърцето ми се удряше в гърдите. Хванах я за раменете. Раздрусах я.

Изкрещях.

Друсах. Тя се друсаше с мен, косата й се люшкаше.

„Ливи“ — крещях с горящо гърло и вкусвах кръв в устата, по устните.

„Ливи“ — виках и сълзи се затъркаляха по бузите ми.

„Ливи“ — задъхвах се и очите й се отвориха.

Сърцето ми спря за миг.

Тя погледна към мен, погледна вътре в мен, изговори едничка дума:

„Мамо“.

Натиках си палеца в закопчалката на колана й. Той се освободи със съскане, подложих ръце под главата й, докато падаше, и хванах тялото й в прегръдката си, краката й се мятаха и блъскаха един в друг като вятърни перки. Усетих, че едната й ръка виси отпусната в ръкава.

Сложих я върху гюрука. „Ш-ш-ш“ — й казах, макар че не беше издала и звук, макар че очите й отново бяха затворени. Приличаше на принцеса.

„Хей“ — раздрусах рамото й. Тя пак ме погледна. „Хей“ — повторих. Опитах се да се усмихна. Лицето ми беше изтръпнало.

Добрах се до вратата, стиснах дръжката, дръпнах. Дръпнах отново. Чух как пружината се скъса. Започнах да бутам прозореца, залепила пръсти на стъклото. Вратата се отвори широко без звук и изчезна в тъмнината.

Протегнах се навън и опипах земята с ръце, усетих изгарящия сняг върху дланите си. Забих лакти, опрях здраво колена и забутах. Измъкнах горната част на тялото си от колата, отпуснах се на снега. Той изскърца под мен. Продължих да се изтеглям. Хълбоците. Бедрата. Колената. Пищялите. Стъпалата. Маншетът на панталона ми се закачи на куката над седалката, откачих го, измъкнах се от колата.

И се обърнах по гръб. Болката в гръбнака ме разтърси като електрически ток. Поех си дъх. Потреперих. Главата ми се люшна, като че вратът не може да я удържи.

Бързо. Бързо. Стегнах се, събрах си краката, приготвих ги за действие и клекнах до колата. Огледах се наоколо.

Погледнах нагоре. Главата ми се завъртя, забуча.

Небето над мен беше като купол от звезди. Луната бе застрашително голяма, като планета, ярка като слънце, а каньонът под нас блестеше със светлини и сенки, отчетливи като дървена гравюра. Снегът почти беше спрял, само изоставени снежинки се носеха из въздуха. Светът изглеждаше чисто нов.

И тишината…

Замряла. Абсолютна, окончателна тишина. Нито полъх, нито помръдване на клонче. Ням филм, натюрморт. Завъртях се на колене, чух как снегът изхруска под мен.

Обратно на земята. Колата се беше прекатурила напред, предницата се беше забила в земята, задницата леко вирната нагоре. Видях оголеното шаси, като корем на насекомо. Потреперих. Спазъм мина по гръбнака ми.

Вмъкнах се обратно през вратата, забих пръсти в пухеното яке на Оливия. Задърпах. Издърпах я през гюрука, издърпах я през облегалката за главата, издърпах я от колата. Обгърнах я с ръце, малкото тяло лежеше отпуснато като дрипа в ръцете ми. Изричах името й. Повторих го отново. Тя отвори очи.

„Хей“ — казах аз.

Миглите й потрепнаха и се затвориха.

Положих я до колата, после я изтеглих по-надалеч, в случай че колата се преобърне. Главата й се наклони към рамото, обхванах я и лекичко, лекичко я обърнах отново към небето.

Спрях се, дробът ми работеше като мях. Погледнах детенцето си, ангелче в снега. Попипах ранената й ръка. Тя не реагира. Стиснах я по-силно и видях как тръпка премина през лицето й.

Дойде ред на Ед.

Пролазих в колата още веднъж, преди да осъзная, че няма как да го измъкна през задната седалка. Върнах се, лазейки заднешком; разчистих; хванах дръжката на предната врата. Стиснах я. Стиснах по-силно. Ключалката захвана, щракна. Вратата се отвори.

Ето го. Кожата му, огряна в меко червено от мъгливата като в линейка светлина на таблото. Докато освобождавах колана му, се чудех за светлината, как акумулаторът беше оцелял след удара. Той се отпусна върху мен, разгъна се като развързан възел. Подхванах го под мишниците.

И започнах да го дърпам, удряйки главата си в скоростния лост, влачейки тялото му по тавана. Когато го измъкнах от колата, видях, че лицето му е обляно в кръв.

Изправих се, започнах да го влача заднешком, препъвайки се, докато стигна до Оливия, и го положих до нея. Тя помръдна. Той — не. Грабнах ръката му, оголих ръкава на китката, притиснах пръсти върху кожата. Пулсът му едва се усещаше.

Бяхме далеч от колата и тримата, под звездното небе, на дъното на вселената. Чух пухтенето на локомотив — собственото ми дишане. Задъхвах се. По мен течеше пот. Вратът ми беше мокър.

Извърнах ръка зад гърба си, опипах внимателно, пръстите ми се заизкачваха по гръбнака като по стълба. Прешлените между лопатките горяха от болка.

Вдишвах, издишвах. Гледах как слаб дъх се вдига от устите на Оливия и Ед.

Обърнах се.

Погледнах нагоре, пред мен се издигаше стометрова стръмна скала, обрасла с мъх, обляна от флуоресцентната бяла светлина на луната. Пътят минаваше невидим някъде там горе, но нямаше как да се изкатеря до него, не можех да се изкатеря доникъде. Бяхме се приземили върху малка издатина, тънка скална тераса, която стърчеше от планинския склон; нагоре и надолу — празнота. Звезди, сняг, пространство. Тишина.

Телефонът.

Потупах се по джобовете — отпред, отзад, в палтото, — тогава си спомних как Ед го дръпна от мен; как телефонът отскочи на пода, преметна се там, вибрирайки под краката ми, с името, светнало на екрана.

Мушнах се в колата за трети път, прерових тавана с ръце, накрая го открих, затиснат между предното стъкло и таблото, екранът беше непокътнат. Беше истински шок да го видя така неосквернен; мъжът ми лежеше окървавен, дъщеря ми беше ранена, моето тяло беше травмирано, колата беше размазана, но телефонът беше оцелял без една драскотина. Останка от друга ера, друга земя. 22:27 пишеше на екрана. Били сме в пропастта почти от половин час.

Приклекнах в купето на колата, плъзнах пръст по екрана — 911 — и го вдигнах до ухото си, усетих го как трепна върху бузата ми.

Нищо. Смръщих вежди.

Прекъснах обаждането, измъкнах се от колата, разгледах екрана. БЕЗ ПОКРИТИЕ. Клекнах в снега. Избрах номера отново.

Нищо.

Избрах още два пъти.

Нищо. Нищо.

Изправих се, включих на говорител, протегнах ръка във въздуха. Нищо.

Обиколих колата, препъвайки се в снега. Избирах пак и пак. Четири пъти, осем пъти, тринайсет пъти. Спрях да ги броя.

Нищо.

Нищо.

Нищо.

Изкрещях. Викът се изтръгна от гърдите ми, остърга гърлото ми, разцепи нощта като къс лед, ехото отекна надалече. Крещях, докато езикът ми пламна, докато гласът ми секна.

Въртях се на място. Зави ми се свят. Метнах телефона на земята. Свлякох се в снега. Вдигнах го, екранът беше мокър, и пак го метнах, още по-далече. Обхвана ме паника. Хвърлих се, започнах да копая в снега. Ръката ми го напипа. Изтръсках снега и пак набрах 911.

Нищо.

Върнах се при Оливия и Ед; те лежаха там един до друг, неподвижни, лъчисти под луната.

Ридание си проправи път към гърлото ми, обезумяло за въздух, надви устните ми. Колената ми се подкосиха, сгънаха се като автоматичен нож, свлякох се на земята. Долазих и се свих между мъжа ми и дъщеря ми. Заплаках.

Когато се събудих, пръстите ми бяха студени и посинели, сгърчени около телефона. 00:58. Батерията се изтощаваше. Оставаха само 11 процента.

Няма значение, помислих си. Не можех да се обадя на 911, не можех да се обадя на никого.

Все пак опитах. Нищо.

Обърнах глава наляво, после надясно: Ед и Ливи от двете ми страни, дишането им беше повърхностно, но равно, лицето на Ед — покрито с петна от кръв, бузите на Оливия — с кичури коса. Сложих длан на челото й. Студено. Нямаше ли да е по-добре да се приютим в колата? Ами ако… не знаех какво… ако се преобърне? Ако избухне?

Седнах. Изправих се. Разгледах корпуса на колата. Огледах небето — тази зряла луна, това изобилие от звезди. Обърнах се бавно към планината.

Приближих се до склона, размахах телефона пред себе си като магическа пръчка. Плъзнах палец по екрана, натиснах иконката за фенерче. Светлинен лъч — мъничка звезда в ръката ми.

Лицето на скалата, осветено от лъча, беше плоско и безупречно гладко. Няма къде да си набуташ пръстите, няма за какво да се хванеш, няма храст или клон, няма ръб на скалата. Само пръст и сипеи, заплашителна като стена. Обходих нашата малка издатина по дължина, огледах всеки сантиметър. Насочвах фенера нагоре, докато тъмнината погълнеше лъча.

Нищо. Всичко се беше превърнало в нищо.

10 процента в батерията. 1:11 часът.

 

 

Като момиче обичах съзвездията, изучавах ги, в летните вечери рисувах карти на цялото небе върху амбалажна хартия, с лакти, опрени в меката трева, докато мухите дремеха около мен. Сега те се перчеха над мен, тези зимни герои, блестящи в нощта: Орион с яркия си пояс; Малката мечка се търкаля след него; Плеядите, нанизани като перли покрай рамото на Бика. Близнаци. Персей. Цефей.

С прегракналия си глас прошепвам имената им като магия за Ливи и Ед, главите им, подпрени на гърдите ми, се вдигат и отпускат заедно с дишането ми. Пръстите ми галят косата й, устните му, бузите й.

Всички тези звезди, димящо ледени. Треперехме под тях. Заспали сме.

4:34 часа. Събудих се, защото ме тресеше. Проверих ги и двамата — първо Оливия, после Ед. Сложих сняг на лицето му. Той не трепна. Втрих снега в кожата, за да изчистя засъхналата кръв. Той помръдна. „Ед“ — казах аз, клатейки рамото му. Без отговор. Проверих отново пулса му. По-бърз, по-слаб.

Стомахът ми негодуваше. Не стигнахме до вечерята, спомних си. Трябва да са прегладнели.

Мушнах се в колата, светлината на таблото беше отслабнала, почти угаснала. Ето я, чантата беше притисната до задния прозорец: вътре бях увила сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр и сок в кутийки. Тъкмо сграбчих дръжките на чантата и светлината угасна напълно.

Излязох навън, развих сандвичите от целофана и го хвърлих на земята. Вятърът го пое, аз го наблюдавах как се понесе нагоре и настрани, безплътен като фея, като блуждаеща светлинка. Откъснах късче хляб и го подадох на Оливия. „Хей“ — прошепнах аз, пръстите ми потупваха бузата й и тя отвори очи. „Ето“ — предложих аз, бутайки хляба в устата й. Устните й се разтвориха; залъкът изчезна като давещ се плувец, преди да кацне на езика й. Отлепих сламката от кутийката със сок и я забих в нея. Сокът бликна и се разля върху снега. Подпъхнах ръка под главата на Оливия и вдигнах лицето й към сламката, стиснах кутийката. Устата й се препълни, разхвърчаха се пръски.

Вдигнах главата й по-нависоко и тя започна да посръбва на мънички глътки. След малко главата й се отпусна на ръката ми, очите й се затвориха. Сложих я внимателно на земята.

После Ед.

Клекнах до него, но той не си отвори устата, дори не си отвори очите. Потупах със залчето по устните му, натиснах бузата му, сякаш да му наместя челюстта, но той пак не помръдна. Паниката отново почна да ме души. Сложих глава до лицето му. Въздухът от дишането му, слабо, но настойчиво, стопли бузата ми. Въздъхнах.

Ако не може да яде, поне трябва да може да пие. Разтърках сухите му устни с малко сняг, после напъхах сламката в устата му. Стиснах кутията между пръстите си. Сокът се разля от двете страни на брадата му, задържа се по наболата четина. „Давай“ — умолявах го аз, но течността продължаваше да се стича.

Извадих сламката и сложих още една шепа скреж върху устните му, после на езика. Оставих го да се разтопи в гърлото му.

Седнах пак на снега, налапах сламката. Сокът беше твърде сладък. Пресуших кутията, независимо от това.

Измъкнах от колата чантата със скиорските якета и грейки. Извадих ги и ги прострях върху Ливи и Ед.

Погледнах към небето. Беше невъзможно необятно.

 

 

Светлината натисна клепачите ми като с тежести. Отворих очи.

Примижах. Над нас беше небето, непрекъснато, безкрайно, бездънно море от облаци. Снежинките се спускаха надолу като перца от глухарчета и се пръскаха върху кожата ми. Проверих телефона. 7:28. 5 процента в батерията.

Оливия се беше поразместила насън, опряна на лявата ръка, дясната лежеше отпусната отстрани. Бузата й беше притисната до земята. Обърнах я по гръб, изтупах снега от кожата й. Внимателно й почистих ухото.

Ед не беше помръднал. Наведох се към лицето му. Още дишаше.

Бях пъхнала телефона в джоба на джинсите. Сега го измъкнах, стиснах го за късмет, набрах 911. За част от секундата ми се стори, че звъни, почти го чух да дрънка в ухото ми.

Нищо. Вторачих се в екрана.

Вторачих се в колата, катурната с колелата нагоре, безпомощна, като ранено животно. Изглеждаше неестествено, дори неприлично.

Вторачих се в долината под нас, бодлива от върховете на елите, тънка сребърна лента на река се извиваше в далечината.

Изправих се. Обърнах се обратно.

Планината се изправи срещу мен. На дневната светлина видях, че не съм преценила добре височината, от която сме паднали — бяхме най-малко на двеста метра от пътя над нас и каменното лице изглеждаше още по-непристъпно, по-непристъпно, отколкото ми се стори през нощта. Погледът ми се плъзна нагоре, нагоре, нагоре, докато стигна върха.

Хванах се за гърлото. Бяхме скочили от толкова високо. Бяхме оцелели.

Отпуснах глава още назад, за да обхвана небето. И примижах. Всичко беше някак твърде огромно, твърде необхватно. Почувствах се като миниатюрна фигурка в кукленска къща. Можех да се видя отстрани, отдалече, малка, като люспа. Завъртях се, залюлях се.

Очите ми горяха, нещо прещракваше в крака ми.

Тръснах глава, разтърках очи. Светът се смали. Върна се в нормалните си граници.

 

 

Още няколко часа съм дремала до Ед и Оливия. Когато се събудих — 11:10 — снегът ни затрупваше на талази, вятърът отгоре ни шибаше като с камшик. Дълбокият тътен на гръмотевица се разнесе наблизо. Избърсах снежинките от лицето си, скочих на крака. Започнах да се свличам на земята.

Същото потрепване в зрението ми, като вълнички по вода, и този път коленете ми се блъснаха едно в друго като притеглени от магнит. Започнах да се свличам на земята. „Не“ — казах си със загрубял и прегракнал глас. Подпрях се с ръка в снега, избутах се нагоре.

Какво ми има?

Няма време. Няма време. Опрях се по здраво на крака, изправих се. Видях Ед и Оливия в краката си, затрупани наполовина.

И започнах да ги влача обратно в колата.

 

 

Как се изнизва времето? Струваше ми се, че през следващата година месеците минаваха по-бързо от онези часове, прекарани с Ед и Ливи на обърнатия покрив, снегът се натрупваше на прозореца като прилив, стъклата скърцаха и пукаха под бялата тежест.

Пях й песни — от радиото, детски песнички, мелодии, които си измислях, докато воят навън се усилваше, а светлината се стопяваше. Разглеждах извивките в ухото й, проследявах ги с пръст, тананиках им. Обгръщах го с ръце, преплитах краката си с неговите, сливах дланта си с неговата длан. Изгълтах сандвича, изпих сока. Отворих бутилката с вино, но се сетих, че ще ме дехидратира. Но ми се пиеше, много ми се пиеше.

Бяхме под земята, така го усещах; бяхме се окопали в някакво тайно и тъмно място, защитени от света. Не знаех кога ще изплуваме. Как ще изплуваме. Дали въобще…

 

 

В един момент телефонът угасна. В 15:40 батерията беше на 2 процента, заспала съм и като се събудих, екранът беше тъмен.

Светът бе замлъкнал, с изключение на воя на вятъра и Ливи, която поемаше глътки въздух, и Ед, който издаваше слаби хрипове. И моите хлипания, заровени някъде дълбоко в тялото ми.

 

 

Покой. Абсолютен покой.

Свестих се в утробата на каросерията със замъглен поглед. Но тогава видях светлина, която се промъкваше в колата, видях смътно сияние зад стъклото и чух тишината така, както се чува звук. Беше населила колата като живо същество.

Разгънах се и се протегнах към дръжката на вратата. Тя щракна окуражаващо, но вратата не помръдна.

Не.

Застанах на колене, претърколих се върху болния си гръб, опрях крака във вратата и забутах. Тя отмести малко снега и спря. Заблъсках по стъклото, ритах го с пети. Вратата закрета и се отвори. Малка снежна лавина се изсипа в колата.

Извлякох се навън по корем, стиснала очи срещу светлината. Когато пак ги отворих, видях как зората пламва над далечните планини. Изправих се на колене, огледах новия свят около себе си: долината, потопена в бяло; онази река в далечината; пухкавия сняг под краката ми.

Олюлях се на колене. И тогава чух изпукване, и знаех, че стъклото се е разбило.

Нагазих с единия, после с другия крак в снега, запрепъвах се към предницата на колата, видях, че стъклото се беше продънило. Обратно към задната врата, влязох пак вътре. Още веднъж ги извлякох от останките, първо Ливи, после Ед; още веднъж ги подредих един до друг на земята.

Така както стоях изправена над тях и дъхът ми се издигаше като пара над мен, очите ми отново се замъглиха. Небето сякаш се издуваше, притискаше ме; рухнах със стиснати клепачи и блъскащо сърце.

Завих като диво животно. Обърнах се по корем, прострях ръце върху Оливия и Ед, притиснах ги до себе си, докато хълцах в снега.

Така са ни намерили.