Ей Джей Фин
Жената на прозореца (81)

Осемдесет и едно

Не съм пила от три дни.

Сещам се за това, докато си мия зъбите. (Тялото ми може и да почака; устата ми не може.) Три дена — кога за последно бях издържала толкова дълго? Почти не съм се сещала за пиене.

Навеждам глава над мивката, плюя.

Флакони, тубички и кутийки са задръстили аптечния шкаф. Взимам четири от тях.

Слизам долу, от капандурата над стълбището се разнася сива вечерна светлина.

Седнала на дивана, избирам тубичка, обръщам я, влача я по масата. Хапчетата правят диря след нея, като трохи хляб.

Изучавам ги, броя ги. Събирам ги на купчинка. Пак ги разстилам по масата.

Поднасям едно към устните си.

Не — още не.

Нощта пада бързо.

Обръщам се към прозореца и дълго гледам отвъд градината. Тази къща. Театърът за неспокойния ми ум. Колко поетично, мисля си аз.

Прозорците й греят, ярки като на Коледа; стаите са празни.

Чувствам, че като че ли съм се избавила от някаква лудост. Потрепервам.

Изкачвам се по стълбите до моята стая. Утре ще се върна към някой от любимите си филми. „Среднощна дантела“, „Чуждестранен кореспондент“ — най-малкото сцената с вятърните мелници, „23 стъпки до Бейкър стрийт“. Може би „Шемет“, още веднъж; последния път спах през цялото време.

И през следващия ден.

Лежа в леглото, сънят ме унася, слушам пулса на къщата — стенният часовник долу удря девет; слягането на дъските.

„Честит рожден ден“ — Ед и Ливи в един глас. Изтъркулвам се настрани, по-надалече.

Това е рожденият ден и на Джейн, сещам се. Рожденият; ден, който съм й дала. Единайсет-единайсет.

Още по-късно, в дълбоката нощ, когато изплувам за миг, чувам котката, която шари из мастилено черния кладенец на стълбището.