Ей Джей Фин
Жената на прозореца (51)

Петдесет и едно

Докато влизам в кухнята, вратата на сутерена се хлопва зад мен.

Д-р Филдинг се обажда.

— Чух съобщението ти — казва той — звучеше разтревожена.

Отварям уста. Бях се приготвила да разкажа цялата история, да се разтоваря, но няма смисъл, нали така? Той е този, който звучи разтревожен постоянно, за всичко; той ми забърква лекарствата и ме докарва до… както и да е.

— Не беше нищо особено — казвам аз.

Той замълчава за малко.

— Нищо особено?

— Не, искам да кажа, имах въпрос за — преглъщам — лекарствата.

Пак мълчи.

Продължавам:

— Чудех се дали да не заместим някои от хапчетата, с които се дрогирам, с генерични^[1] лекарства.

— С които се лекуваш — поправя ме той автоматично.

— С които се лекувам, това имах предвид.

— Е, може — той не е убеден.

— Много добре. Просто защото започна да става много скъпо.

— Това проблем ли е?

— Не, не. Но не искам да се превърне в проблем.

— Разбирам!

Нищо не разбира.

Мълчание. Отварям шкафа до хладилника.

— Нека обсъдим това във вторник.

— Добре — казвам аз, докато подбирам бутилка мерло от шкафа.

— Надявам се, че може да почака дотогава?

— Разбира се, че може. Завъртам капачката на мерлото.

— И си сигурна, че се чувстваш нормално?

— Напълно. — Измъквам една чаша от мивката.

— Нали не ги смесваш с алкохол?

— Не. — Наливам си чашата.

— Добре. Тогава ще се видим във вторник.

— До вторник.

Връзката се прекъсва и аз отпивам.