Ей Джей Фин
Жената на прозореца (39)

Трийсет и девет

Не се налага да ме носи, но ме измъква от колата, превежда ме през портичката, избутва ме по стъпалата. Аз съм прехвърлила ръка през мощния му гръб и влача краката си, а дръжката на чадъра се поклаща на китката ми, като че ли сме тръгнали на разходка. Надрусана до оглупяване разходка.

Слънцето почти смазва клепачите ми. На входната площадка Литъл пъха ключа в ключалката, бута вратата, тя се отваря толкова силно, че се блъска в стената и стъклата се разтрисат.

Чудя се дали съседите гледат. Чудя се дали госпожа Васерман е видяла как един гигантски черен мъж ме влачи към къщата. Обзалагам се, че вече звъни на полицията.

Вестибюлът е твърде тесен за двама ни — свита съм на една страна, рамото ми е притиснато до стената. Литъл затваря вратата с ритник и изведнъж сме в сумрак. Затварям очи, отпускам глава върху ръката му. Ключът престъргва във втората ключалка.

И тогава я усещам: топлината на моята дневна.

Помирисвам го: застоялия въздух на моя дом.

Чувам го: скимтенето на котарака.

Котаракът. Напълно съм забравила за Пънч.

Отварям очи. Всичко е както си беше, когато се втурнах навън: зейналата миялна; смотаните одеяла на дивана; светещият телевизор с менюто на „Мрачен преход“, застинало на екрана; а на масичката — две празни винени бутилки, нагрети от слънцето, и четири тубички с лекарства, едната катурната като пияна на масата.

У дома. Сърцето ми почти експлодира в гърдите. Ще ми се да ридая от облекчение.

Чадърът се изплъзва от ръката ми, пада на пода.

Литъл ме насочва към кухненската маса, но аз вдигам лява ръка като колоездач и завиваме към дивана, където Пънч се е мушнал зад една възглавница.

— Ето така — поема си въздух Литъл и ме настанява на дивана. Котаракът ни наблюдава. Щом Литъл прави крачка назад, Пънч се прокрадва към мен, проправяйки си път през струпаните одеяла, после обръща глава и изсъсква към моя придружител.

— Здрасти и на теб — поздравява го Литъл.

Отпускам се на дивана, усещам как пулсът ми се забавя, чувам как кръвта припява тихо във вените ми. Минава минута; загръщам се здраво с халата, идвам на себе си. У дома. Невредима. Невредима. У дома.

Паниката се оттича от мен като вода.

— Защо са влизали в дома ми? — питам Литъл.

— Какво?

— Казахте, че от Бърза помощ са влизали вкъщи.

Той повдига вежди.

— Намерили са ви в градината. Видели са отворената врата на кухнята. Трябвало е да проверят какво става.

Преди да мога да отговоря, той се обръща към снимката на Ливи на скрина.

— Дъщеря ви ли е?

Кимам.

— Тя тук ли е?

Въртя глава.

— С баща си е — измърморвам.

Обръща се, оглежда масичката.

— Някой е имал парти тук?

Вдишам, издишам.

— Сигурно е котаракът — казвам аз. Откъде беше това? Господи, боже мой! Какво изтрака? Мълчи за малко, сигурно е котаракът. Шекспир? Мръщя се. Не е Шекспир. Звучи твърде блудкаво.

Очевидно и шегата ми е блудкава, защото Литъл дори не се усмихва.

— Ваши ли са? — пита Литъл и инспектира бутилките. — Добро мерло.

Въртя се на дивана. Чувствам се като непослушно дете.

— Да — признавам си. — Но… — Изглежда по-лошо, отколкото е. Всъщност е по-лошо, отколкото изглежда.

Литъл измъква тубичката с ативан, която ми предписа младата красива докторка. Оставя я на кафената масичка. Смотолевям едно благодаря.

И тогава дълбоко в руслото на моя мозък нещо се откъсва, прокрадва се пипнешком, издига се на повърхността.

Това е тяло.

Това е Джейн.

Отварям уста.

За първи път забелязвам пистолета в кобура на кръста на Литъл. Спомням се как веднъж Оливия се втренчи в един конен полицай в Мидтаун; тя го зяпаше в продължение поне на десет секунди, преди да разбера, че зяпа не коня, а оръжието му. Тогава се усмихнах, пошегувах се с нея, но ето го сега, на една ръка разстояние, и не ми е смешно.

Литъл улавя погледа ми. Замята сакото си върху пистолета, все едно че се бях опитала да му надничам в ризата.

— Какво стана със съседката ми? — го питам.

Той измъква телефона от джоба си, вдига го към очите си. Чудя се дали не е късоглед. После го затваря и отпуска ръка надолу.

— В цялата къща сте само вие, така ли? — Той се насочва към кухнята. — И вашият наемател? — добавя, преди да го поправя. — Оттук ли се слиза долу? — Той сочи с пръст към вратата за сутерена.

— Да. Какво стана със съседката ми?

Той отново проверява телефона си, после спира, прикляка. Когато се изправя, разгъвайки километричното си тяло, държи в едната си ръка паничката за вода на котката, а в другата — стационарния телефон. Поглежда към нея, после към него, все едно че ги мери. — Сигурно е жаден — казва той и пристъпва към мивката.

Наблюдавам отражението му в екрана на телевизора, чувам шуртенето на чешмата. Има малко мерло на дъното на едната бутилка. Чудя се дали не мога да го обърна, без да забележи.

Паничката чуква по пода, сега Литъл поставя слушалката в телефона, мижи към екранчето.

— Батерията е паднала — казвам аз.

— Виждам.

— Просто казвам. — Той се приближава до вратата на сутерена. — Може ли да почукам? — пита ме той. Кимам.

Той чука два пъти и чака.

— Как се казва наемателят ви?

— Дейвид.

Чука отново. Нищо.

Той се обръща към мен.

— Къде ви е телефонът, д-р Фокс?

Примигвам.

— Телефонът ли?

— Мобилният ви телефон. — Той размахва своя към мен. — Имате мобилен, нали?

Кимам.

— Хубаво, но не са го намерили във вас. Повечето хора първо ще си потърсят телефона, ако са били някъде цяла нощ.

— Не знам. — Къде ми е телефонът? — Не го използвам често.

Той не казва нищо.

Не мога повече. Опирам крака в килима, изправям се. Стаята се завърта около мен, но след миг се усмирява и аз забивам поглед в Литъл.

Пънч ме поздравява с тихичко мяукане.

Повтарям отново:

— Каква стана…

— Окей — казва той, — окей. Те са на път за насам. И изведнъж се втурва през кухнята като гигантска вълна, погледът му опасва стаята. — Това ли е прозорецът, от който видяхте съседката си? — Сочи с пръст.

— Да.

Той прекрачва към мивката, една огромна крачка с дългите му крака, подпира се с длани на плота, взира се навън. Изучавам гърба му, изпълнил прозореца. После поглеждам към кафената масичка и започвам да я почиствам.

Той се обръща.

— Оставете всичко както е — казва той. — Оставете и телевизора. Кой е този филм?

— Един стар трилър.

— Обичате трилъри?

Не ме свърта. Лоразепамът май вече спира да действа.

— Разбира се. Защо да не мога да почистя?

— Защото трябва да разберем точно какво е случило тук с вас, когато сте станали свидетелка на нападението срещу вашата съседка.

— Не е ли по-важно какво е станало там с нея?

Литъл не ми обръща внимание.

— Може ли да приберете котката някъде — казва ми той. — Изглежда ми доста враждебна. Не искам да одраска някого. — Обръща се обратно към мивката, налива чаша вода. — Изпийте това. Не бива да се обезводнявате. Преживели сте шок. — Той пресича стаята, поставя чашата в ръката ми. Има нещо нежно в жеста му. Почти очаквам да ме погали по бузата.

Поднасям чашата към устните си.

Звънецът издрънчава.