Ей Джей Фин
Жената на прозореца (17)

Седемнайсет

С пълна чаша в едната ръка и никона в другата се настанявам в ъгъла на моя кабинет, сгушена между южния и западния прозорец, и оглеждам квартала — правя инвентаризация, както Ед обича да казва. Ето я Рита Милър, връща се от йога, челото й блести от пот, мобилният е залепен за ухото й. Нагласявам обектива и приближавам: виждам, че се усмихва. Чудя се дали нейният предприемач е на другия край на телефона. Или мъжът й. Или някой друг.

Съседната врата — №214. Госпожа Васерман и нейният Хенри бавно слизат по входните стъпала. Тръгнали са да пръскат радост и светлина по света.

Завъртам камерата на запад: двама пешеходци се мотаят пред къщите близнаци, единият сочи към щорите. „Добри рамки“ — представям си, че казва.

Боже мой, вече си измислям разговори.

Предпазливо, сякаш се пазя да не ме хванат — а аз наистина не искам да ме хванат — премествам поглед оттатък градината, към Ръселови. Кухнята е тъмна и празна, щорите са спуснати наполовина, като полузатворени очи; но на горния етаж, в салона, който е напълно достъпен от прозореца, виждам Джейн и Итън на тапицирания с бели и червени райета двоен диван. Тя е с маслено жълт пуловер, който излага дълбоката гънка между гърдите й; медальонът й се поклаща там като катерач над урва.

Завъртам обектива; картината става по-ясна. Тя говори бързо, зъбите й се оголват в усмивка, оживено размахва ръце. Той е вперил поглед в скута си, но онази срамежлива усмивка пробягва по устните му.

Не споменах за Ръселови пред д-р Филдинг. Знам какво щеше да ми каже. Мога и сама да се анализирам: открила съм в тази клетъчна единица — майката, бащата и единственото им дете — ехо от моя собствен живот. През една къща, през една врата живее семейството, което имах, и те живеят живота, който беше моят живот — живот, загубен безвъзвратно, с тази разлика, че ето го там, от другата страна на градината. И какво от това, мисля си. Или може би го казвам; тези дни не съм напълно сигурна.

Отпивам от виното, изтривам устни, вдигам пак никона. Гледам през обектива.

Тя гледа право към мен.

Изпускам камерата в скута си.

Няма грешка. Дори с просто око мога да видя равния й поглед, леко разтворените устни.

Тя вдига ръка, помахва ми.

Искам да се скрия.

Дали да й махна и аз? Или да отклоня поглед? Или да премигна безизразно, все едно че съм гледала нещо друго през обектива, нещо в близост до нея. Един вид, не забелязах, че си там.

Не.

Скачам на крака, камерата пада на пода. „Зарежи я“ — казвам си. Казвам го наистина и изчезвам от стаята към тъмнината на стълбището.

Никой не ме е хващал досега. Нито д-р Милър и жена му, нито семейство Такеда, нито Васерман, нито бандата на Грей. Нито семейство Лорд, преди да се преместят, нито двамата Мотс, преди да се разведат. Нито минаващите таксита, нито пешеходците. Нито дори пощальонът, когото снимах всеки ден, пред всяка врата. Месеци наред разглеждах тези снимки, преживявах отново тези мигове, докато накрая вече не успявах да насмогвам на темпото на живота извън прозореца ми. От време на време правя изключения, разбира се — Милърови са ми интересни. Или бяха, преди да пристигнат Ръселови.

Освен това новият ми обектив Opteka е по-добър от бинокъл.

Но в момента срамът минава като ток през тялото ми. Мисля за всеки и за всичко, което съм снимала с камерата: съседите, непознатите, целувките, плача, изгризаните нокти, изпуснатите монети, забързаните крачки, препъванията. Момчето на Такеда, затворените му очи, пръстите, подръпващи струните на челото. Семейство Грей, вдигнали чаши за възторжен тост. Госпожа Лорд в дневната, палеща свещите на тортата. Младите Мот в последните дни на брака си, викащи един срещу друг от двата края на боядисаната в червено като за Свети Валентин гостна, с парчетата от строшената ваза на пода помежду им.

Мисля за моя хард драйв, подпухнал от откраднати снимки. Мисля за Джейн Ръсел, как впери в мен немигащ поглед през градината. Не съм невидима. Не съм мъртва. Жива съм, изложена на показ и потънала от срам.

Сещам се за д-р Брюлов от „Омагьосан“: „Драга моя, не може да продължаваш да си удряш главата в реалността и да казваш, че не съществува“.

Три минути по-късно влизам обратно в кабинета. Диванчето у Ръселови е празно. Поглеждам към стаята на Итън; той е там, наведен пред компютъра си.

Внимателно вдигам камерата. Няма й нищо.

В този момент иззвънява входният звънец.