Ей Джей Фин
Жената на прозореца (38)

Трийсет и осем

— Ето — казва Литъл, — тук завиваме.

Влизаме направо в нашата улица. Моята улица.

Моята улица, така както не съм я виждала почти от една година. Кафенето на ъгъла: още е там, вероятно още варят същото твърде горчиво кафе. Къщата до него: огненочервена като винаги, цветните й сандъчета преливат от хризантеми. Антикварното магазинче точно отсреща: сега тъмно и тъжно, надписът ДАВА СЕ ПОД НАЕМ е залепен на витрината. „Св. Димфна“, изоставена завинаги.

Улицата се разстила пред нас и докато караме под клонестия свод на дърветата, усещам как сълзи напират в очите ми. Моята улица след четири сезона. Колко е странно, мисля си аз.

— Кое е странно? — пита Литъл.

Изрекла съм мислите си на глас.

Щом колата приближава до края на улицата, дъхът ми спира. Ето я нашата къща — моята къща: черната входна врата с цифрите 2-1-3, излети от месинг, монтирани над чукалото; двата стъклени панела от двете им страни, до тях двата висящи фенера излъчват оранжева светлина; над тях четири етажа с прозорци, втренчени безучастно напред. Каменната зидария не е толкова лъскава, колкото си я спомням, с водни петна под первазите, все едно че са плакали, а на покрива забелязвам изгнилите останки от перголата. Прозорците имат нужда от почистване — мръсотията се вижда дори от улицата. „Най-хубавата къща в тази редица“ — обичаше да казва Ед и аз бях склонна да се съглася.

Остарели сме, и къщата, и аз. Залинели сме.

Подминаваме я, продължаваме покрай градината.

— Ето я — казвам на Литъл, сочейки с ръка към задната седалка. — Моята къща.

— Бих искал да отидем заедно, да говорите със съседите си — обяснява той, паркира колата върху бордюра и гаси двигателя.

— Не мога. — Въртя глава. Нима не разбира? — Трябва да се прибера у дома. — Мъча се да откопчая колана, но осъзнавам, че доникъде няма да стигна.

Литъл ме поглежда. Поглажда волана.

— Как точно ще го направим това? — пита той по-скоро себе си, отколкото мен.

Не ми пука. Не ми пука. Искам да си ида вкъщи. Доведи ги у дома. Довлечи ги всичките. Направи им шибано парти. Но ме заведи вкъщи. Моля те.

Той продължава да ме гледа и разбирам, че съм казала всичко това на глас. Свивам се цялата.

Почукване по стъклото, кратко и звучно. Поглеждам нагоре; жена с остър нос, матова кожа, поло и дълго палто.

— Чакай малко — казва Литъл. Той започва да сваля стъклото, но аз се сгърчвам, скимтя и той го вдига обратно, после се изсипва от седалката и излиза на улицата, затваряйки внимателно вратата след себе си.

Двамата с жената разговарят над покрива на колата. Чувам думите — наръгване, объркана, доктор — докато потъвам под водата, затварям очи, загнездвам се дълбоко в гънката на седалката. Въздухът става спокоен и неподвижен. Покрай мен проблясват плитчини — психолог, къща, семейство, сама — и аз се отнасям нанякъде. С една ръка лениво гладя ръкава си; пръстите ми се пъхат под халата, ощипвам провисналата кожа на корема.

Залостена съм в полицейска кола и си щипя сланинките. Това е нова степен на моето падение.

След минута — а може би след час — гласовете утихват. Отлепвам единия клепач, виждам, че жената ме зяпа, пули се насреща ми. Пак затварям очи.

Чувам тракането на автомобилната врата, когато Литъл я отваря. Студен въздух се вмъква вътре, облизва краката ми, завърта се из купето и се настанява като у дома си.

— Следовател Норели е моят партньор — чувам го да казва с лека метална нотка в топлия му като черна пръст глас. — Аз й казах какво ви се случва. Тя ще доведе някои хора в къщата. Така добре ли е?

Отпускам брадичка, вдигам я.

— Окей. — Колата се заклаща, докато той се намества в седалката. Чудя се колко тежи? Чудя се колко тежа аз?

— Не искате ли да си отворите очите? — предлага той. — Или така сте добре?

Отпускам брадичка, вдигам я.

Вратата щраква и той пали мотора, превключва на задна, връща — назад, назад, назад, — автомобилът подскача, когато минава през бабуна на тротоара, спираме. Чувам как Литъл отново изключва двигателя.

— Вече сме тук — обявява той. Отварям очи, надничам през стъклото.

Вече сме тук. Къщата се извисява над мен: черната уста на входната врата, стъпалата като изплезен език, корнизите като надвесени вежди над прозорците. Оливия винаги говори за тези облицовани с кафяв камък къщи като че имат човешки лица и от този ъгъл виждам защо.

— Хубава къща — заключава Литъл. — Голяма. Четири етажа? Това сутерен ли е?

Накланям глава.

— Значи, пет. — Пауза. Листо се лепва на стъклото, после отлита. — Съвсем сама ли сте тук?

— Наемател — казвам аз.

— Къде живее? В сутерена или на тавана?

— В сутерена.

— Наемателят ви тук ли е?

Свивам рамене.

— Понякога.

Мълчание. Пръстите на Литъл барабанят по таблото. Обръщам се към него. Той улавя погледа ми, усмихва се.

— Оттам са ви прибрали — припомня ми той, сочейки с челюст към градината.

— Знам — промърморвам.

— Хубава градина.

— Така е.

— Хубава улица.

— Да. Всичко е много хубаво.

Той пак се ухилва.

— Окей — казва той, след това поглежда покрай мен, покрай рамото ми, в очите на къщата. — Това входната врата ли е или снощи Бърза помощ просто са влезли оттук?

Той клати моите ключове, нахлузил халката на ключодържателя на пръста си.

— И двете — отвръщам.

— Добре тогава. — Той завърта ключовете около пръста си. — Има ли нужда да ви нося догоре?