Ей Джей Фин
Жената на прозореца (21)

Двайсет и едно

— Познай кой е? — казва Ед.

Намествам се в стола.

— Аз задавам този въпрос.

— Звучиш ми като от подземието, ленивке.

— Не само звуча, но и така се чувствам.

— Болна ли си?

— Бях — отговарям аз. Не бива да му разказвам за снощи, знам, но съм твърде слаба. А и искам да съм откровена с Ед. Той го заслужава.

Той е недоволен.

— Не бива да правиш така, Анна. Не и когато си на лекарства.

— Знам. — Вече съжалявам, че му казах каквото и да било.

— Наистина не бива.

— Знам, както вече казах.

Когато започва да говори отново, гласът му е по-мек.

— Имаш много посетители напоследък — казва той. — Много дразнители. — Той замълчава. — Тези хора отсреща…

— Ръселови.

— … може би е по-добре да те оставят на мира за известно време.

— Ако спра да припадам на стълбите, сигурно ще ме оставят.

— Нямат работа с теб. — И ти нямаш работа с тях, знам, че си го мисли.

— Какво каза д-р Филдинг? — продължава Ед.

Започнах да подозирам, че Ед ми задава този въпрос всеки път, като не знае какво да каже.

— Той се интересува повече от отношенията ми с теб.

— С мен?

— И с Оливия.

— Ъхъ.

— Ед, липсваш ми. — Не исках да го казвам — дори не бях си дала сметка, че го мисля. Подсъзнание без филтър. — Съжалявам, просто го изрекох подсъзнателно — обяснявам аз.

Той замълчава за момент. Накрая казва:

— Е, аз пък говоря съзнателно.

Това също ми липсва — неговите глупави каламбури. Обичаше да казва, че слагам „Анна“ в думата „психо-Анна-лиза“.

— Шегите ти са ужасни — казвам аз и се засмивам.

— Знам, че ги харесваш — отвръща той и аз наистина ги харесвам.

Отново замълчава.

И после:

— Какво точно от мен ти липсва?

Не съм очаквала да попита.

— Липсва ми… — започвам аз, надявайки се, че изречението ще се довърши само.

И думите ми се изливат като порой, бликват като вода от спукана тръба.

— Липсва ми как хвърляш топка на боулинга — казвам аз, защото това са първите думи, които ми идват на езика. — Липсва ми как никога не можеш да я изпратиш по права линия. Липсват ми порязванията по лицето ти след бръснене. Липсват ми веждите ти.

Докато говоря, усещам, че се качвам по стълбите, минавам през площадката, влизам в спалнята.

— Липсват ми обувките ти. Липсва ми как ме караш да ти правя кафе сутрин. Липсва ми онзи път, когато си сложи от моята спирала на миглите и всички го забелязаха. Липсва ми как ме помоли да ти зашия нещо. Липсва ми колко си любезен с келнерите.

Вече съм в леглото, нашето легло.

— Липсват ми яйцата ти. Бъркани, дори когато са на очи. Липсват ми историите, които ми разказваш преди сън. Героинята отхвърля предложението на принца и предпочита да се отдаде на дисертацията си. Липсва ми как имитираш Никълъс Кейдж. Направо настръхнах, когато се престори на Грешника. Липсва ми колко дълго смяташе, че думата „мръсотия“ се произнася „мърсотия“.

— Глупава, мръсна дума. Замърси ми езика.

Смея се през сълзи, усещам, че плача.

— Липсват ми твоите глупави, глупави шеги. Липсва ми как винаги разчупваш шоколада, преди да го опиташ, вместо просто да захапеш шибания шоколад.

— Внимавай с езика.

— Извинявай.

— Освен това така е по-вкусен.

— Липсва ми сърцето ти — казвам аз.

Пауза.

— Толкова ми липсваш.

Отново пауза.

— Толкова ви обичам. — Успокоявам неравномерното си дишане. — И двамата.

Не разбирам какво искам да направя, или поне не виждам защо го правя, а съм тренирана да откривам: намеренията. Просто ми липсва. Липсва ми. Обичам го. Обичам ги.

Следва тишина, продължителна и дълбока. Дишам.

— Но, Анна — казва той нежно, — ако…

Шум долу.

Тихо е, само леко шумолене. Може би къщата уляга.

— Чакай малко — казвам на Ед.

Тогава ясно чувам сухо покашляне, сумтене.

В кухнята ми има някой.

— Трябва да вървя — казвам на Ед.

— Какво става…

Но аз вече тичам към вратата, сграбчила мобилния в ръка; пръстите ми бързо се плъзгат по екрана — 911 — и палецът ми натиска знака за позвъняване. Спомням си последния път, когато ги извиках. Звъняла съм няколко пъти, или поне съм се опитвала. Този път някой трябва да вдигне.

Спускам се по стълбите, ръката ми се плъзга по парапета, в тъмнината не виждам стъпалата под краката.

Вземам завоя, стъпвам леко на площадката. Вмъквам се в кухнята. Телефонът вибрира в ръката ми.

Мъж стои до миялната, широкият му гръб е обърнат към мен.

Обръща се. Натискам „позвъняване“.