Ей Джей Фин
Жената на прозореца (54)

Петдесет и четири

Чукане на вратата.

Унесла съм се. Сядам замаяна. Стаята е тъмна, зад прозореца е паднала нощта.

Чука се отново. Отдолу. Не е входната врата. Вратата на сутерена е.

Слизам по стълбите. Дейвид почти винаги използва външната врата, когато ме търси. Чудя се дали не е някоя от посетителките му.

Но когато светвам в кухнята и отварям вратата към сутерена, той стои пред мен и ме гледа, застанал на стълбите, две стъпала по-надолу.

— Реших, че може би вече мога да идвам оттук — казва той.

— Не възразявам. — Отстъпвам крачка назад, той минава покрай мен и влиза в кухнята.

Затварям вратата. Гледаме се. Мисля, че знам какво ще каже. Мисля, че ще ми каже за Джейн.

— Исках… исках да се извиня… — започва той.

Застивам.

— За преди — казва той.

Тръскам глава, косата ми се разпилява по раменете.

— Аз трябва да се извиня.

— Ти вече се извини.

— Готова съм пак да се извиня.

— Не, няма нужда. Искам да кажа, че съжалявам. Задето се развиках — той кима с глава — и задето оставих вратата отворена. Знам, че ти пречи.

Меко казано, но поне го е забелязал.

— Няма нищо — искам да чуя за Джейн. Дали пак да не го питам?

— Аз просто… — той глади плота с ръка, подпира се върху него. — Никак не обичам да ми навлизат в територията. Може би трябваше да те предупредя за това, но.

Изречението свършва дотук. Той слага единия си крак пред другия.

— Но? — казвам аз.

Той вдига поглед изпод тъмните си вежди. Директен и бърз.

— Имаш ли бира?

— Имам вино — сещам се за двете бутилки и двете чаши горе на бюрото ми. Сигурно трябва да ги изхвърля.

— Да отворя ли една бутилка?

— Добре.

Минавам покрай него, той мирише на сапун Ivory, и вадя една бутилка червено от шкафа.

— Мерло окей ли е?

— Дори не знам какво е.

— Хубаво червено вино.

— Звучи добре.

Отварям шкафа за чаши. Празен. Отварям миялната. Грабвам две чаши, те издрънчават в ръката ми. Слагам ги върху плота, издърпвам корковата тапа, наливам.

Той приплъзва едната чаша към себе си, накланя я към мен.

— Наздраве — казвам аз и отпивам.

— Там е работата — казва той, въртейки чашата между дланите си — че лежах известно време.

Кимам и усещам как очите ми се разширяват. Не мисля, че съм чувала някой да използва този израз досега. Освен на кино.

— В затвора ли? — чувам се, че питам глупаво.

Той се усмихва:

— В затвора.

Пак кимам:

— Какво си… за какво си бил в затвора?

Той ме гледа с равен поглед:

— За побой… на човек.

Вторачвам се в него.

— Това плаши ли те? — пита ме той.

— Не.

Лъжата ми увисва във въздуха.

— Просто съм изненадана — казвам му аз.

— Трябваше да ти го кажа по-рано — почесва се по брадата, — преди да се нанеса, имам предвид. Ще те разбера, ако искаш да се махна.

Не знам дали наистина го мисли. Искам ли да се махне?

— Какво се случи — питам аз.

Той въздиша, тихо.

— Спречкване в бара. Нищо особено — свива рамене — само че имах и предишно провинение. Пак за същото. След второто провинение си готов.

— Мислех, че е след трето.

— Зависи за кого става дума.

— М-м-м — измънквам, като че тази мъдрост не е за подценяване.

— А и моят ОЗ беше пияница.

— М-м-м — повтарям, опитвайки се сетя какво е ОЗ. Обществен защитник.

— Така че лежах четиринайсет месеца.

— Къде беше това?

— Боят или затворът?

— И двете.

— И двете в Масачузетс.

— О-о.

— Искаш ли да знаеш… така де, подробностите?

Искам.

— О-о, не.

— Беше много тъпа работа. Пиянска история.

— Ясно.

Стоим край плота, навели погледи, като двама тийнейджъри на танцова забава.

Премествам тежестта на другия крак.

— Ти кога… лежа?

Когато е възможно, използвай речника на пациента.

— Излязох през април. Изкарах лятото в Бостън, после дойдох тук.

— Ясно.

— Все това повтаряш — казва той, но тонът му е приятелски.

Усмихвам се.

— Е — прочиствам си гърлото, — аз пък нахлух в стаята ти, а не трябваше. Разбира се, че може да останеш. — Наистина ли го мисля? Мисля, че да.

Той сръбва от виното:

— Исках само да знаеш. И също — добавя той, кимайки с чашата към мен — това нещо е доста добро.

 

 

— Не съм се захващал с тавана, да знаеш.

Ние сме на дивана, на третата чаша — трета за него, четвърта за мене, така че общо седем чаши, ако ги броим, а ние не ги броим — и не схващам веднага за какво говори.

— Кой таван?

— Покрива — сочи той с пръст.

— Да — поглеждам нагоре, сякаш мога да видя покрива през скелета на къщата — О, да. Как се сети за тавана?

— Току-що каза, че когато почнеш да излизаш, ще се качиш горе. Да видиш как е.

Наистина ли го казах.

— Няма да стане скоро — казвам натъртено. — Аз не мога да пресека дори градината.

Лека усмивка, накланя глава.

— Все някой ден. — Той оставя чашата си на масичката, изправя се. — Къде е тоалетната?

Завъртам глава:

— Ей там.

— Мерси. — Той се запътва към червената стая.

Отпускам се на дивана. Възглавниците шушнат в ушите ми, докато люшкам главата си ту на едната, ту на другата страна. Видях как наръгаха съседката ми. Жената, която не си виждал. Жената, която никой никога не е виждал. Моля те, повярвай ми.

Чувам урината да клокочи в тоалетната чиния. И Ед имаше същия навик, да пикае толкова шумно, че се чуваше дори на затворена врата, сякаш пробива дупка в порцелана.

Шумът от казанчето. Шуртенето на чешмата.

В къщата има друга жена. Тя се представя за Джейн.

Вратата на тоалетната се отваря, затваря.

Синът й и мъжът й лъжат. Всички лъжат. Потъвам още по-дълбоко между възглавниците.

Зяпам в тавана, в изпъкналите като брадавици крушки. Затварям очи.

Помогни ми да я намеря.

Скърцане. Някъде проскърцва панта. Дейвид може да е слязъл долу. Катурвам се на една страна.

Помогни ми да я намеря.

Но когато след секунда отварям очи, той се е върнал, отпуска се на дивана. Поизправям се, усмихвам се. Той също се усмихва, гледа покрай мен.

— Сладко дете.

Завъртам се. Оливия е, лицето й грее в сребърната рамка.

— Ти имаш нейна снимка долу — спомням си аз — на стената.

— Да.

— Защо си я оставил?

Той свива рамене.

— Не знам. Нямаше с какво да я заместя. — Той пресушава чашата си. — Къде е тя все пак?

— С баща си е — казвам, докато преглъщам виното.

Пауза.

— Липсва ли ти?

— Да.

— Той липсва ли ти?

— Всъщност липсва ми.

— Говориш ли често с тях?

— Непрекъснато. Даже вчера си говорихме.

— Кога пак ще ги видиш?

— Сигурно няма за известно време. Но, надявам се, скоро.

Не искам да говоря за това, за тях. Искам да говоря за жената отсреща.

— Дай да погледнем този таван.

 

 

Стъпалата се извиват в тъмнината. Аз вървя напред, Дейвид ме следва.

Когато минаваме покрай кабинета, нещо се омотава в краката ми. Пънч се стрелва надолу.

— Това котката ли беше — пита Дейвид.

— Котката — отвръщам аз.

Изкачваме се покрай спалните, и двете са тъмни, до най-горната площадка. Тупам с ръка по стената, намирам ключа. На фона на внезапно бликналата светлина виждам, че Дейвид ме гледа право в очите.

— Не изглежда по-зле — казвам аз, сочейки петното на тавана, което се е разляло около капака за покрива като синина от натъртено.

— Не изглежда — съгласява се той. — Но ще се уголеми. Ще го оправя тази седмица.

Мълчание.

— Много ли си зает? Намираш ли достатъчно работа?

Нищо.

Чудя се дали да му кажа за Джейн. Чудя се какво ще каже.

Но преди да реша, той ме целува.