Ей Джей Фин
Жената на прозореца (65)

Шейсет и пет

Отпивам от виното, грабвам телефона, изскачам на стълбите. Искам да забравя за Литъл. Искам да забравя за Ръселови.

Агората. Ще си проверя съобщенията. Слизам долу, оставям чашата на мивката. Премествам се в дневната, въвеждам паролата на телефонния екран.

Погрешна парола.

Напрягам вежди. Несръчните ми пръсти. Въвеждам паролата повторно.

Погрешна парола.

„Какво става?“ — питам се аз. С падането на мрака в дневната се е стъмнило. Протягам се към лампата, паля я. Още веднъж, много внимателно, с очи върху пръста въвеждам: 0-2-1-4.

Погрешна парола.

Телефонът потрепва. Блокира. Нищо не разбирам.

Кога за последен път трябваше да въвеждам паролата? Не ми беше нужна, за да отговоря на Литъл буквално преди минута; преди това използвах Скайп да се обадя в Бостън. Мозъкът ми е замъглен.

Ядосана се връщам в кабинета, на бюрото. Не вярвам и имейлът ми да е блокиран. Въвеждам паролата на компютъра, отивам на страницата на Gmail. Името ми вече е изписано в полето „потребител“. Въвеждам бавно паролата.

Ура — вътре съм. Процесът за възстановяване на достъп за телефона е доста прост; след шейсет секунди получавам съобщение с новата парола. Въвеждам я на екрана и я сменям обратно на 0214.

Макар че какво беше това, по дяволите? Да не би паролата да е била изтекла — има ли въобще такова нещо? Бях ли я сменила? Или пръстите ми са несръчни? Гриза си нокътя. Паметта ми не е това, което беше. Нито пък точността на движенията. Поглеждам към чашата.

Няколко съобщения ме чакат в кутията, една молба от нигерийски принц, останалите са повиквания от моите хора в Агората. Един час писах отговори. Мици от Манчестър наскоро си е сменил лекарствата за тревожност. Кала88 се е сгодила. А БабаЛизи, подкрепена от синовете си, днес е успяла да направи няколко крачки навън. И аз също, помислям си аз.

Минава шест и изведнъж умората ме поваля, смазва ме. Пльосвам се напред като избухана възглавница и опирам чело на бюрото. Трябва да спя. Ще взема двойна доза темазепам тази нощ. А утре мога пак да опитам с Итън.

Един от преждевременно развитите ми пациенти започваше всяка сесия с думите: „Това е изключително странно, но…“, и после описваше съвсем обикновени преживявания. Аз обаче се чувствам точно така в момента. Изключително странно е. Изключително странно е, но всичко, което ми изглеждаше толкова спешно само преди минута — което ми изглеждаше неотложно от четвъртък насам — сега някак се смали, помръкна като пламък на студа. Джейн. Итън. Онази жена. Дори Алистър.

Карам само на пара. Винена пара, чувам как Ед се шегува. Ха-ха.

Ще говоря и с тях. Утре. Ед. Ливи.