Саманта Веран
Седем писма от Париж (9)

Махмурлук

Докато чаках сестра ми да пристигне, кореспонденцията ми с Жан — Люк ставаше все по-усилена — разменяхме си от три до пет имейла на ден, като в повечето от тях той ме подкрепяше с думи. Тъй като Трейси все още не беше изровила албума с кадри от нашето европейско приключение, единствената представа, която имах за него, бе мъглявият спомен, запечатан в съзнанието ми — снимка на нас двамата, застанали на белите стълби на „Сакре Кьор“^[1]. Така или иначе, умирах от любопитство да видя как изглеждаше сега моят космически инженер, как му се бяха отразили годините. Изпратих му една моя глупава снимка, направена с камерата на компютъра, и го помолих и той да ми изпрати своя. Съгласи се.

Отворих прикачения текстов файл, който той ми беше изпратил, и… и… сигурно това беше неговата представа за добра шега. Първата снимка беше на Жан — Люк, но главата му беше напълно отрязана, така че единственото, което можех да видя, беше тялото му (което изглеждаше доста добре, слабо и във форма), облечено в елегантен костюм. Под снимката беше написано следното: „Един обезглавен мъж двайсет години по-късно с глава в облаците. Най-обикновен, средностатистически космически инженер“.

Отворих следващата снимка, от която се усмихваха дъщеря му и синът му, качени на влак някъде в Пиренеите. Елвир имаше хубава кестенява коса и сини очи и когато пораснеше, щеше да стане невероятна красавица. Синът му Максонс беше не само очарователен, но ясно личеше, че има и самочувствие — определено щеше да разбие много женски сърца. Жан — Люк беше създал прекрасни деца, но аз не преставах да се питам как изглежда самият той.

Имаше още една снимка.

Това цвете от неговата градина ли е?

Направо ме убиваше.

Или умееше да измъчва страшно хората, без да им причинява истинска болка, или в него имаше нещо ужасно сбъркано. Може би беше преживял някакъв тежък инцидент, някакъв космически експеримент се бе провалил и в резултат на това той бе обезобразен до неузнаваемост. Грабнах телефона и набрах номера на единствения човек, с когото споделях всяка пикантна подробност, всяка дума, всяко изречение, всяко писмо от началото на кореспонденцията ни.

— Жан — Люк ми изпрати снимка, но е отрязал главата си от нея.

Трейси се изсмя.

— Най-вероятно е плешив.

— Възможно е — съгласих се аз.

Настъпилото мълчание беше толкова продължително, че за това време можеше да премине влак, дълъг десет километра. Питах се дали наистина ме притеснява това, че е започнал да губи косата си. Ние само си разменяхме имейли. Компютърът ми издаде звук. Бях получила ново съобщение от Жан — Люк.

— Има и още нещо — казах провлечено аз.

— Какво? Какво има?

— Току-що ми изпрати ново съобщение. Иска да ми се обади.

— Е, тогава да не те задържам. Чао.

Щрак.

В продължение на минута стоях, вперила поглед в екрана на компютъра. Този телефонен разговор можеше да промени всичко. Бях ли наистина готова да позволя на Жан — Люк да влезе в живота ми в реално време? Нещо повече, можех ли да го направя? Време беше да разбера това.

Трябваха ми няколко минути, за да напиша три прости думи: „Обади се сега“. Трийсет секунди след като изпратих този имейл, телефонът на масата в столовата започна да вибрира. Преди да успее да падне на пода, станах и с изопнати докрай нерви го вдигнах.

— Ало? — В тона ми имаше въпрос, макар че много добре знаех кой стои от другата страна на линията. Гласът ми трепереше. Сърцето ми се блъскаше като лудо в ребрата. Крачех напред-назад по коридора.

— Саманта.

Дори само в тази единствена дума, в дълбокия, силен и страстен глас на Жан — Люк се долавяше увереността, която на мен така много ми липсваше.

— Тъй като това е първият ни разговор, би ли говорила по-бавно? — продължи той. — Английският не ми е роден език. Понякога ми е трудно да го разбирам по телефона, а не искам да пропусна нито една твоя дума.

— Това е истинска лудост — казах аз.

— Лудост ли? Защо?

— Съжалявам. Просто не съм разговаряла с теб от двайсет години. И начинът, по който се свързахме чрез писмата си, ами, всичко това ми се струва твърде странно. — Замълчах за момент. — Имах намерение само да ти се извиня, но нещата… не знам. Мисля, че всичко това е леко ненормално…

— Сам?

О, господи, чувствах се толкова неудобно.

— Извинявай.

— Никога за нищо не се извинявай. Нямаш никаква причина за това.

Време беше да сменим темата, преди да започна да се извинявам отново. Освен това любопитството ме убиваше.

— Децата ти са истински ангелчета. Много ми харесаха снимките им, но кога ще ми изпратиш и своя снимка? На която да се вижда и главата ти.

— Малко се страхувам, че вече не съм онзи красив младеж, с когото някога се запозна. Сега по посивялата коса приличам на Ричард Гиър, а по липсата на такава наподобявам Брус Уилис. Никак не съм фотогеничен. Наистина. Не съм. Що се отнася до теб, Сам, твоите снимки са толкова хубави. Никога не бих пропуснал да те забележа, ако минеш покрай мен на улицата.

Усмихнах се сама на себе си. Той също беше нервен.

— Изпрати ми само една снимка, много те моля.

Съгласи се с въздишка.

След като първоначалният шок отмина, Жан — Люк водеше разговора, за което му бях много благодарна. Изреченията му течаха съвсем гладко. Обсъдихме предстоящия му развод, след като той вече се бе срещнал с адвокат, оказа се, че Наташа все още не беше напълно наясно с намеренията му. Междувременно получих сигнал, че някой друг ми звъни, освен това получавах десетки имейли и есемеси от Крис, в които той сърцераздирателно ме молеше да си спомня хубавите моменти, които бяхме изживели заедно. Отговарях на Жан — Люк едносрично, повече със звуци, отколкото с думи. Изглежда, той вече бе планирал всичко, докато аз от своя страна се тревожех все повече.

— Добре ли си? — попита ме той. — Почти нищо не каза.

— Добре съм — излъгах и погледът ми се спря върху часовника в кухнята. — Жан — Люк, наистина съжалявам, но трябва да отида да посрещна сестра си.

— Разбирам — отвърна ми. — И запомни, че никога не трябва да ми се извиняваш. За каквото и да било.

Затворих и продължих да седя в трапезарията, подпряла лакти на масата, облегнала глава на ръцете си. Уханието на тъмен кехлибар с алпиния и нектаринов цвят с мед все още се усещаше по китките ми и това ме накара да си спомня скандала, който имахме с Крис няколко минути преди да ми подари парфюма. Усетих, че започва да ми се повдига. Парфюмът само прикриваше нещастието ми, можеше само временно да оправи нещата.

Мобилният ми телефон изписка — бях получила съобщение от Джесика, която ми пишеше, че самолетът й е кацнал по-рано и тя в момента се придвижва към ръкава. Отговорих й: „Тръгнала съм. Ще те чакам при лентата за получаване на багажа“. Прецених, че ще й трябват около четирийсет и пет минути да слезе от самолета и да получи багажа си, а на мен ми стигаха и двайсетина, за да стигна до летището. Беше рано следобед и движението все още не беше натоварено, освен това нямаше бейзболен мач, така че имах малко време. Преди да тръгна за летището, написах на Жан — Люк един бърз имейл, в който благодарих за подкрепата и му обясних защо звучах толкова унило по време на телефонния ни разговор.

 

 

Качвахме се по стълбите към апартамента, когато Джесика заяви настойчиво:

— Искам да прочета писмата.

— Аз също — обади се Мег, наша приятелка, която бяхме взели на връщане от летището.

— Кои? — попитах аз. — Старите или новите?

Джесика хвърли куфара си на пода в стаята за гости.

— Колко са новите?

— Не знам. Петдесет? Сто?

— Затвори входната врата — нареди Джесика. — На френски ли ти пише?

Кимнах. Яркосините й очи ме зяпнаха учудено.

— И ти си спомняш френския от гимназията?

— Съвсем не — засмях се аз. — За това трябва да благодаря на способностите на „Гугъл преводач“.

Или може би не. Според Жан — Люк писмата, които му пишех на френски, бяха абсолютно безсмислени и трябваше да ги напиша отново на английски, за да може да разбере какво съм искала да кажа.

Мег сви рамене.

— Посетих блога ти. Искам да прочета седемте писма.

Отправихме се към хола, заобикаляйки кашоните и контейнерите. Двете момичета се настаниха на дивана в очакване, свили ръце в скута и нацупили устни. Въздъхнах драматично, за да ги подразня, взех писмата от нощното шкафче и им ги подадох. Докато те бяха заети да четат, да охкат и да ахкат, аз налях по чаша вино. След това проверих компютъра си, за да видя какво е отговорил Жан — Люк на предишния ми имейл.

До: Саманта

От: Жан — Люк

Относно: Re: Благодаря

Сам,

Говорих прекалено много и не те оставих да ми обясниш както трябва ситуацията, в която се намираш. Извини ме за това, но бях толкова нервен, че думите се лееха от устата ми като река. Не се чувствай виновна. Ти си смела жена, не си някоя страхливка. Трябва да направиш единствено това, което е добре за теб. До теб съм, независимо какво ще ти донесе бурята.

Благодаря, че те има, и за прекрасната ти душа,

Жан — Люк

Прекрасната ми душа? Макар че бях разкрила пред него най-дълбоките си и тъмни тайни, в очите на Жан — Люк все още бях светица. Поех дълбоко въздух.

Мег вдигна поглед към мен, в очите й имаше сълзи. Подаде ми писмата.

— Боже господи, и аз искам такова нещо.

Аз също. До този момент просто не бях разбрала колко много го исках. Извърнах поглед и започнах нервно да играя с пръстените на лявата си ръка. Естествено, това действие не остана незабелязано. Джесика хвана ръката ми, но моментално я пусна, сякаш бях болна от някаква заразна смъртоносна болест.

— Защо, по дяволите, продължаваш да ги носиш?

— Остави ме на мира. След дванайсетгодишен брак човек свиква с някои неща. Опитах се да ги сваля, но се почувствах толкова странно, все едно бях гола без тях.

— О, я стига! — Джесика промени изражението на лицето си и от кръглолико ангелче заприлича на зловещ сериен убиец. Отметна предизвикателно дългата руса коса от раменете си. — Развеждаш се. Нали затова съм тук? За да ти помогна да си събереш багажа.

Ето че излезе наяве — ужасната дума „развод“. Не знам какво ме уплаши повече: усещането, че това е краят, или страхът от неизвестното.

— Все още не съм разведена, Джеси. Трябва ми известно време, за да свикна с тази мисъл. Моля те, не се опитвай да ме съдиш — казах аз и грабнах палтото си. — Хайде да вървим да вечеряме.

 

 

Една жена на двайсет и няколко години се показа през отворения покрив на огромна лимузина с чаша шампанско в ръка. На тениската й беше нарисувана булка, която влачеше младоженец за косата. Наложи се да присвия очи, за да прочета надписа над рисунката: „Хванах един“. О, да, това беше моминското парти на булката преди сватбения й ден.

Тъй като седях в едно от претъпканите чикагски кафенета на открито, най-естественото нещо, което се очакваше да сторя, бе да вдигна чашата си с вино и да изкажа поздравленията си, както направиха всички останали посетители, но една черна мисъл ме накара да се въздържа. Идваше ми да изкрещя: „Не се жени!“, нужна ми бе огромна сила на волята, за да не го направя. Вместо това вперих поглед в момичето и прехапах долната си устна. За нещастие, бъдещата булка улови погледа ми, преди лимузината да потегли.

— Омъжвам се… — изкрещя тя.

На което аз моментално отговорих, колкото ми глас държи:

— Развеждам се!

Всички разговори около мен спряха.

Вилиците и челюстите увиснаха.

Какво друго мога да кажа, освен че реагирах първосигнално?

Джесика и Мег заляха цялата маса с червено вино — ако питате мен, това си беше ужасна загуба, защото това „Пино ноар“ беше много добро — и всички в ресторанта, ама буквално всички, впериха в мен погледи, изпълнени с нещо, което мога да определя само като шокирано изумление. Сниших се на мястото си и свих рамене в някаква пародия на извинение. След няколко секунди обаче цялото заведение беше разтърсено от смях, хората вдигаха високо чаши и отвсякъде се носеха окуражителни възгласи като: „Чудесно си постъпила, момиче“ и „Мъжете са гадняри“. Стори ми се, че дочух и думите: „Ще ми дадеш ли номера си?“.

Джесика ме смушка в ребрата, сините й очи бяха пълни със сълзи от смях. Едва успя да изрече:

— Не мога да повярвам, че го направи.

И аз не можех да повярвам.

— Хубаво е да видим отново старата Саманта.

Изявлението на Джесика ме подразни.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, очите ти блестят, в тях има пламъче.

— Крис не беше лош човек — измърморих аз. — Просто не беше подходящ за мен.

— Леле, ако го кажеш още веднъж, ще ти е за първи път — изсумтя Джесика и продължи: — Това, което правиш, е толкова смело.

Аз? Смела? Ако наистина бях такава, нямаше да са ми необходими цели шест години, за да събера кураж да сложа край на брака си. Ако наистина бях смела, нямаше да поискам развод по този начин — все едно бе избухнала бомбата над Хирошима — и то след като бях изпила две мартинита с лимон.

— Става въпрос за начина, по който сложих край. Не беше правилен.

— Какъв по-добър начин може да има? — попита Джесика. — Най-накрая каза това, което ти тежеше. Станало е, след като си пила. Много важно. Забрави го. Сериозно те питам, колко от браковете имат добър край?

Кимнах, бях благодарна, че поне нямахме деца, които да усложнят нещата.

— Въпреки това май трябва да татуирам на челото си: „Пазете се, аз съм зла разведена жена, която скоро ще навърши четирийсет години“.

— Не, ти определено не си зла — намеси се Мег. — А това, което направи с бъдещата младоженка, беше ужасно забавно. Виж, хората продължават да се смеят.

Изгълтах остатъка от виното си.

— Мисля, че най-важно е да избереш подходящия момент.

Мег вдигна чашата си.

— Да пием за подходящия момент.

Чувствах се ужасно изморена, прибрах се вкъщи рано и веднага се домъкнах до леглото, но на следващата сутрин се събудих със сериозен махмурлук. Причината не беше във виното, което изпихме на вечеря, а в страха. През целия следващ ден двете с Джесика събирахме остатъка от вещите ми. Прегледах някои стари снимки. Дори те ми се струваха чужди — животът, споделян с мъжа, който скоро щеше да стане мой бивш съпруг, ми се струваше безкрайно далечен. Когато свършихме, ми стана тъжно при вида на десетте средни по размер кашона, в които бе събрано всичко от изминалите тринайсет години. Двете с Джес ги занесохме до най-близката поща и ги изпратихме до дома на родителите ни. Така към вече опасно нарасналия дълг по кредитната ми карта се прибавиха още деветстотин долара.

Щях да прибера всичките си ценни и чупливи вещи в шест пластмасови контейнера и да ги натоваря в колата под наем, която Джесика щеше да ми помогне да уредя. В Калифорния Айк щеше да може да плува и да се разхожда по брега, щеше да му се наложи да се изкачва с пуфтене и хриптене до третия етаж. И двамата с Крис бяхме съгласни, че промяната в начина на живот ще се отрази добре на нашето космато дете.

Джесика отиде до масата в трапезарията и взе комплекта от метална солница и пиперница, който бяхме получили като сватбен подарък. Постави го в един от отворените контейнери.

— Може да ти потрябва.

Трябваше ми точно толкова, колкото и дупка в главата. Извадих го обратно.

— Опитвам се да не събирам много багаж.

Тя се намръщи.

— Но ти почти нищо не взе.

Погледнах мебелите и всичко останало, което бяхме натрупали с годините.

— Това са само вещи.

Спомени от един живот, който оставях зад гърба си. Но знаех, че никак нямаше да ми е лесно да продължа нататък.

Два дни преди да се измъкна от града, съпругът ми се появи в апартамента, за да затворим страницата. Освен това искаше да се сбогува с Айк. Независимо от това как ми въздействаха писмата на Жан — Люк и колко силно се мъчех да се преборя с вината, отворих вратата широко и отново я приех в живота си. Крис ми каза каква прекрасна жена съм и как иска отново да бъдем семейство — точно това, което имах нужда да чуя. Разговаряхме за всичко, за всеки грях, който бяхме извършили един спрямо друг, за доброто, лошото и грозното, признахме и изповядахме вината си. За първи път никой никого не обвиняваше. Почти ме убеди да остана. Почти.

— Докато теб те нямаше, започнах да контактувам с друг мъж — признах аз.

— Да не би да имаш връзка?

— Не — отвърнах аз. — Само си разменяме имейли.

Очаквах поредното избухване. Но то не дойде. В съзнанието ми проблесна образът на мъжа, за когото се бях омъжила преди повече от дванайсет години, мъж, когото вече не можех да позная.

— Ами, спри с това — каза той. — Направи го сега. Сложи край. Заради нас.

Може би Крис беше прав. Може би все още имаше „нас“. Но ако наистина беше така, защо тогава имах усещането, че вече бе прекалено късно? Запазих тези мисли за себе си.

— Добре — съгласих се аз, питах се дали в този брак бе останало нещо, някакъв спасителен пояс, за който да се хвана.

Говорихме, плакахме и пак говорихме.

След дванайсет години на неразбирателство и обиди двамата най-накрая разговаряхме, но щетите вече бяха нанесени, огънят беше оставен да тлее прекалено дълго. Превзе ме чувство за вина. Давех се. Един-единствен човек бе виновен за разпадането на брака ни и това бях аз. Така и не успях да изразя чувствата си към Крис и с течение на времето всичко, което бях изпитвала към него, изчезна. Бях станала безчувствена, бях се отдръпнала от него, сама не можех да позная тази студена страна на характера си. Когато престанахме да контактуваме, между нас се появиха още по-големи проблеми. Беше прекалено късно. А любовта не бе електрически уред, който можех да включвам и изключвам, когато аз реша.

Най-после го погледнах в очите.

— Все пак ще отида в Калифорния.

— Знам. — Крис стисна ръце. — Може би тази раздяла ще ни се отрази добре.

Айк ме последва в спалнята за гости. Чувствах се като пълно нищожество; извадих компютъра, създадох резервно копие на блога си и го архивирах на десктопа, преди да го изтрия. След това изпратих на Жан — Люк имейл, в който му съобщих, че слагам край на размяната на писма между нас. Не заслужавах приятелството му. Бях безгръбначна страхливка, която се бе съгласила на временна раздяла с Крис, само за да избегне войната.

На сутринта, преди Кракатау^[2] да избухне и да изсипе разтопения си гняв, Крис напусна апартамента и замина на поредната командировка. Наблюдавах го от балкона как се качва в таксито. Вдигна поглед към мен. Аз погледнах надолу към него. Когато замина, усетих как един тъмен облак се вдига от сърцето ми. Отново можех да дишам.