Саманта Веран
Седем писма от Париж (17)

И нощта никога не свършва

Нервността ми от „първата среща“ постепенно премина.

Успях да се справя с моя coq au vin без някаква съществена хранителна катастрофа, между зъбите ми не се закачи нито едно парченце пилешко месо или зърно черен пипер. Разбира се, непрекъснато си напомнях, че не трябва да поглъщам вечерята си като умиращо от глад прасе пред препълнена копаня и да не говоря с пълна уста. Нямаше никакво значение дали използвам правилната вилица, защото най-важното нещо на нашата маса беше компанията, а разговорът се лееше заедно с новата бутилка вино.

Стана единайсет и половина. Ресторантът затваряше. Бяхме останали по-дълго, отколкото беше прилично. Келнерите подреждаха столовете върху масите и ни поглеждаха лошо. Въпреки че не бяха вечеряли с нас, Жан — Люк и Патрик платиха сметката ни и предложиха да отидем на „Шанз-Елизе“ да пием по един digestif. Нямам никаква представа как стигнахме до най-знаменития булевард в Париж. Ако питате мен, може и да сме се телепортирали. В крайна сметка сред нас имаше космически инженер и просто изведнъж се озовахме там.

От бара, който бяха избрали, в далечината се виждаше Триумфалната арка, осветена така, че около нея се образуваше златисто сияние; около нас блестеше нощният живот на Париж. Патрик и Жан — Люк поръчаха напитките. Хвърлих бегъл поглед към Триумфалната арка, след това съсредоточих цялото си внимание върху Жан — Люк до такава стенен, че не забелязвах почти нищо около себе си. Докато се смеех в компанията на най-добрата си приятелка и двама очарователни французи, си мислех: „Животът не може да бъде по-хубав!“.

Келнерът постави пред Трейси и Патрик две чаши със златиста течност, в която плуваха едно-две кубчета лед, бързо губещи битката с лятната жега. Отстрани остави малка кана с вода. Пред нас с Жан — Люк бяха поднесени две малки чаши със силно червено вино.

— Обикновено — започна Патрик, като говореше със силен акцент, бавно и съсредоточено — пастисът се сервира като apéritif, но освен това е много подходящ за горещите летни нощи.

Наля малко вода в питието си и го разреди, докато то доби млечно жълтеникав оттенък.

— Какво е това? — попита Трейси.

— Ликьор с аромат на анасон — обясни Жан — Люк.

Трейси помириса съдържанието на чашата си и отпи колебливо.

— Ммм, доста е силно.

По изражението й разбрах, че не й хареса. Подаде ми чашата.

— Опитай го, Сам, наистина е много добро.

— Не, благодаря. Ще се придържам към виното. Не искам да ги смесвам.

— Това не е вино — поправи ме Жан — Люк. — А портвайн. Пробвала ли си някога?

— Не. Член съм на един женски клуб в университета. Всички в него сме се посветили изцяло на пиенето на бира.

Жан — Люк направи гримаса.

— Не обичам бира особено.

Отпих от портвайна, имаше богат и плътен вкус.

— Като се замисля, и аз не обичам.

Скоро стана два сутринта и дойде време да затварят и новото ни убежище. Но това не означаваше края на нашата парижка любовна авантюра, нали така? Двете с Трейси не искахме да се прибираме в младежкия хостел, след като бяхме пили питиетата си на „Шанз-Елизе“, а Патрик имаше членска карта за някакъв частен клуб.

Доколкото си спомням, пътуването с такси беше едновременно бляскаво и ужасяващо. Шофьорът караше като луд по парижките улици, каменните фасади на историческите сгради и пешеходците се сливаха в неясна картина. Не знам къде отивахме, но исках да стигна там жива. Господи, само как карат парижаните — като лудите таксиметрови шофьори в Ню Йорк, само че още по-лошо — бях изплашена до смърт. Седях на задната седалка, закрила очи с една ръка, докато другата лежеше върху бедрото на Жан — Люк. Одеколонът му имаше дъх на цитруси и подправки и ароматът му достигаше до ноздрите ми. Беше изискан и много фин, веднага усетих, че ме привлича неудържимо. Беше толкова френски. Опияняващ. Сексуалното напрежение между мен и Жан — Люк беше много силно, но като изключим това, че погали ръката ми с палец, той не бе предприел абсолютно нищо… засега.

Най-накрая стигнахме до мястото, към което се бяхме отправили — „Ла Ба“, клуб, който, както ни каза Патрик, бил посещаван от модните знаменитости и буржоазните парижки кръгове. Докато влизахме вътре, басът на танцовата музика от осемдесетте години пулсираше в такт с ударите на сърцето ми. Туп. Туп. Бум. Туп. Туп. Бум. Патрик ни поведе към едно сепаре с кожени дивани, сгушени в тъмен ъгъл, далеч от проблясващите светлини на дансинга. С кожените си дивани и стъклени маси заведението беше отчасти съвременно, а богатите кадифени завеси му придаваха бароков чар. Преживяното в „Ла Ба“ ме караше да се чувствам като замаяна.

Клубът беше празен, имаше само още една-две двойки. Диджеят пускаше популярния по онова време хит „Ламбада“. Жан — Люк ме придърпа към себе си, сложи ръце на гърба ми, а аз на раменете му. Интимният танц скоро премина в целувка. Абсолютна демонстрация на чувства на обществено място, но на кого му пукаше? Това не беше типична колежанска свалка или натискане. Беше изключително силно, наситено и абсолютно извънтелесно преживяване. Не мога да говоря от тяхно име, но ми се струва, че Трейси и Патрик също се забавляваха.

Ако филмът „Рискован бизнес“ ни беше научил на нещо, то бе, че от време на време трябва да кажеш „майната му“… и да се отдадеш на френски целувки до края на вечерта. Което, разбира се, се случи. В шест сутринта, когато ни изгониха от клуба, ослепителното слънце вече се бе показало над хоризонта. Парижани бързаха по покритите с калдъръм тесни улички, отиваха на работа, защото новият ден започваше. Жан — Люк и Патрик не ни оставиха да се приберем сами, а ни изпратиха.

Хостелът представляваше красива обвита в асми сграда със светлобежова каменна фасада и се намираше в четвърти район, точно в сърцето на квартала „Сен Жерве“, известен с тесните си улички и големи богати фамилни къщи. Едва ли бихме могли да мечтаем за по-добро местоположение — можехме да стигнем пеша до Парижката Света Богородица, до Сена и, разбира се, до центъра „Помпиду“, където бяхме срещнали Жан — Люк и Патрик. Стаята ни може и да беше съвсем бедно обзаведена — имаше само четири легла, разположени две по две едно върху друго, но беше чиста и евтина. Единственият недостатък беше, че трябваше да я делим с две нахакани синеоки блондинки от Южна Африка.

Жан — Люк се усмихна.

— Това е една от любимите ми улици в Париж. Идвам тук, когато искам да избягам. Обожавам историята на това място.

Огледахме се мълчаливо около нас. Една застлана с червени тухли пътека водеше към красивата църква „Сен Жерве“, която бе най-старата на десния бряг на Сена. По околните сгради висяха традиционните улични фенери от ковано желязо. Пред местното кафене с боядисана в синьо фасада бяха паркирани велосипеди с плетени кошници. Четиримата стояхме пред резбованите дървени врати на хостела, точно под балкона с перила от ковано желязо в стила на Жулиета, а до нас бяха нашите френски ромеовци. Раздялата наистина беше сладка мъка. Но романтичната история не можеше да свърши дотук. Не и сега! Имахме още цели четиринайсет часа в града на любовта! Патрик дръпна Жан — Люк настрана. Двете с Трейси се облегнахме на стената и започнахме да си шепнем:

— Сигурно изглеждам отвратително? — попитах аз. — Като някой плъх от парижката канализация?

— Косата ти не е съвсем наред, но иначе си добре — отвърна тя и замълча. — Аз как съм?

— Ти никога не изглеждаш зле.

Една група момичета се изсипаха от хостела и спряха учудено. Впериха поглед в нашите двама красиви французи и едва след това забелязаха нас с Трейси. Погледите им бяха остри като кинжали, изпълнени с ревност.

— Видя ли как тези момичета се зазяпаха по Жан — Люк и Патрик? — попитах аз.

— Можеш ли да ги обвиниш за това?

Ни най-малко.

Жан — Люк и Патрик се извърнаха към нас.

— И двамата с Патрик имаме по още някой ден от отпуските си. Тъй като не сме спали, нито един от нас не е в състояние да отиде на работа. Така че ще дойдем да ви вземем след няколко часа и ще ви разходим из Париж. — Жан — Люк замълча за момент. — Съгласни ли сте?

Той шегуваше ли се? И двете с Трейси цъфнахме в усмивки.

Dors bien, ma belle^[1] — каза Жан — Люк. — Ще дойдем да ви вземем по обяд.

С Жан — Люк се целунахме за последен път, след това двамата с Патрик завиха зад ъгъла и изчезнаха. Ние с Трейси се затътрихме нагоре по стълбите до стаята ни и се стоварихме заедно на долното легло с глупави усмивки на лица.

— Мили боже! — въздъхна Трейси. — Мисля, че се влюбвам.

Аз се подпрях на лакти. Влюбена? Не беше възможно да се е влюбила. Или по-точно, невъзможно бе аз да се влюбвам. Това беше похот, първата химична реакция, възпламеняваща както ума, така и тялото. Нали така? Аз все още учех в университет близо до Ню Йорк. Жан — Люк живееше тук, в Париж. Нещата никога нямаше да се получат. Но, боже мой, ако си бях направила списък с качествата, които исках да притежава идеалният мъж, то при Жан — Люк щеше да има отметка срещу всяко едно от тях.

— Не ставай смешна — изсумтях аз. — Току-що се запознахме с тях.

— Сам, не си ли научила нещо от „Леля Мейм“? Живей! Животът е пиршество и…

— Повечето клети глупаци умират от глад!

И двете се разкикотихме, когато довърших фразата от любимия филм на Трейси.

— Между другото, за какво си говорихте двамата с Патрик?

— За музика, за „Бийтълс“, за американска култура, такива неща.

— Значи можехте да се разбирате?

— Понякога настъпваше объркване, но се справяхме. — Тя се прозя и дори не си направи труда да закрие устата си. — Толкова съм уморена, Сам, че май няма да мога да заспя. Сърцето ми все още препуска като лудо.

— Трябва да опитаме да поспим.

Изпълзях по дървената стълба и се качих на горното легло. Лежах, вперила поглед в тавана, и си мислех: „Не. По никакъв начин не бих могла да се влюбя. Не и аз. Няма начин да се влюбя“.

Събудих се от силното блъскане по вратата на стаята ни. Погледнах часовника си. Единайсет и двайсет. Двайсет минути след часа, в който трябваше да освободим стаята. Четирийсет минути, преди да пристигнат Жан — Люк и Патрик. Не бяхме си събрали багажа, не бяхме се изкъпали. Спуснах се бързо по стълбата, отворих вратата и изкрещях на Трейси:

— Ставай!

Тя изобщо не помръдна, а продължи да хърка. Една набита жена със стегнат кок нацупи устни и сложи ръка на хълбока си. В другата си ръка държеше парцал за под.

— Моля ви, sʼil vous plait — започнах аз. — Може ли да ни дадете само петнайсет минути, quinze minutes? Успахме се. — Посочих все още неприбрания ни багаж и стиснах ръце като за молитва, в случай че не ме бе разбрала. — Quinze minutes? Sʼil vous plait?

Жената се намръщи. Със сигурност щеше да каже „не“. Затова останах силно изненадана, когато не го направи.

— Quinze minutes. Pas plus.^[2] — Завъртя се на ниските си обувки и тръгна надолу по коридора.

— Merci — извиках след нея, след това изтичах до Трейси и я разтърсих, за да я събудя. — Ставай, по дяволите! Успахме се. Имаме пет минути да вземем по един душ. Аз отивам първа. Ти започвай да си събираш багажа.

Трейси се изправи.

— Мамка му!

Втурнах се към банята. След малко два мокри тасманийски дявола се въртяха като луди сред експлозия от дрехи, гримове и обувки. Тъй като нито една от нас не си падаше особено по пътуването с раница на гръб, и двете имахме по един малък куфар на колелца. И понеже не искахме да рискуваме да бъдем нападнати от дървеници или други странни създания, които можеха да ни нахапят през нощта, бяхме си взели дори одеяла. Куфарите ни едвам се затваряха.

— Седни отгоре му! — наредих аз. — Аз ще дръпна ципа.

Двайсет минути по-късно останалата без дъх Трейси подаде ключа от стаята ни на високомерния младеж с вид на студент, който стоеше на рецепцията. Той дори не вдигна поглед от списанието, което четеше. Спуснахме се надолу по стълбите, за да оставим куфарите си в гардероба на приземния етаж. Отправихме се с весела стъпка към фоайето, където очаквахме да заварим двамата ни ромеовци. Нямаше ги. Петте минути се превърнаха в петнайсет. Еуфорията ни се превърна в тъга. Петнайсетте минути станаха четирийсет и пет. Двете крачехме напред-назад из фоайето на хостела, заприличали досущ на фигурата от картината на Едвард Мунк „Викът“, бяхме обхванати от абсолютна агония и се тресяхме от безпокойство.

Имах чувството, че отново се бях върнала в гимназията — очаквах позвъняване, което така и не идваше, чувствах се отхвърлена и унижена. По-малко от осем часа след запознанството ни Жан — Люк бе успял да разбие сърцето ми на миниатюрни парченца. Не го винях. Нямаше какво да спечели от връзката си с мен. Двете с Трейси така или иначе си тръгвахме тази вечер.

— Не мога да ги обвинявам, че ни вързаха тенекия — заяви приятелката ми.

Погледнах часовника си. Закъсняваха повече от час. Вече нямаше никаква надежда да се появят.

— Хайде да идем да пием по едно кафе.

— То върви ли и с кола към него?

— О, може би леля има нужда от гориво?

Но сега дори и цитирането на реплики от „Леля Мейм“ не можеше да ни накара да се разсмеем.