Саманта Веран
Седем писма от Париж (15)

Две американски кифли в „Госпожа Филия“

Втората нощ от двуседмичното ни европейско приключение от 1989 година представляваше истинско клише от романтичен роман. Претъпкано кафене? В Париж? Красив французин? Можем да отбележим с отметка наличието на всички тези съставки, а предвид факта, че французите бяха двама, бихме могли да поставим дори две отметки.

Масата им се виждаше много по-добре от мястото на Трейси. Аз трябваше да проточа врат и да надникна през дясното си рамо, като едновременно с това се опитвам да не го правя много явно. Погледът ми срещна този на един привлекателен мъж, седнал в другия край на ресторанта. Това беше любов от пръв поглед, или — както биха казали французите — un coup de foudre: мълния, удар в системата. Преди да падна от стола, се престорих, че търся нещо из чантата си, но усетих, че се изчервявам.

— Е, кого от двамата искаш? — попита Трейси, като че можехме да вземем менюто и да поръчаме двамата французи.

— Зависи. Може би трябва да попитам келнера дали онзи със зелената риза върви с гарнитура от пържени картофи.

— О, слава богу! Точно щях да си заплюя онзи с по-тъмната коса. С бялата риза — заяви Трейси и облиза устни. — Това може да се окаже най-добрият ресторант в цял Париж.

Може и да нямаше три звезди, дадени от пътеводителя на „Мишлен“, но „Госпожа Филия“ се оказа място, където може да се хапне много вкусно. Открихме това модно кафене пред един много странен шадраван — фонтана „Стравински“ до центъра „Жорж Помпиду“ в квартал „Бобур“. По нашите американски представи това беше типично парижко кафене, като се започне от червения навес със златни букви, та чак до лъскавите червени дървени столове и изписаното на ръка меню, на което бяха обявени специалитетите на деня. Дори келнерите бяха облечени в неизбежните бели ризи, черни вратовръзки и дълги черни престилки и се отнасяха към клиентите с типичния френски снобизъм. И тъй като цените отговаряха на твърде ограничения ни бюджет, преценихме, че няма по-добър начин да станем част от парижкото общество от това да седнем в откритото кафене и да наблюдаваме хората, обгърнати от цигарен дим, докато странният фонтан с движещи се скулптури ромоли на заден фон.

Оказа се, че в онази топла лятна нощ всички си бяха наумили същото, защото терасата на кафенето беше претъпкана. Бяхме прекалено гладни, за да си търсим друг ресторант, затова се съгласихме, когато ни предложиха да ни настанят вътре. Тогава едва ли подозирахме, че гледката от нашата маса ще се окаже далеч по-… пленителна.

— Престани да зяпаш, Трейси — изсъсках през стиснати зъби, като се опитвах да не движа устните си. Сякаш мъжът със зелената риза би могъл да разбере, че говоря за него, въпреки че бях обърната с гръб към масата им. Изправих се на мястото си, бях убедена, че дори позата ми ме издава.

Трейси дори не се опитваше да прикрие влюбения си поглед. В кафявите й очи гореше нещо, което мога да опиша само като луда страст. Преместих се така, че да препреча гледката й към двамата мъже.

— Сериозно ти говоря. Престани. Ще си помислят, че нещо не си наред.

— Не мога да престана, Сам. Като хипнотизирана съм. Тъмнокосият е направо страхотен, прилича на френска версия на Том Круз. — Тя замълча за момент. — Обаче много, много по-хубав.

Въпреки че се изкушавах да се обърна, за да проверя дали има нещо вярно в сравнението й, все още бях като замаяна от това как сърцето ми бе подскочило. Вместо това се наведох напред и подпрях лакти върху масата, покрита с дебела бяла хартия, трохите от коричката на хляба се забиха в кожата ми.

— Какво правят в момента?

Трейси смръщи вежди.

— Мисля, че си тръгват.

Не, не, в никакъв случай! Романтичната история, която вече бях създала във въображението си, не можеше да завърши, преди още да е започнала. Французинът със зелената риза, онзи със секси устните и пронизващия поглед — съдбата бе предопределила двамата с него да се влюбим до полуда един в друг. Щяхме да преживеем бурна любовна връзка, да се закълнем във вечна любов и щом завършех колеж, щях да дойда отново тук, в Париж.

Не беше ли това мечтата на всяко американско момиче?

Но онези мъже явно имаха много по-важна работа от това да свалят две деветнайсетгодишни американски студентки и да се занимават с нереалните им измишльотини. Сигурно си имаха сексапилни френски гаджета като жените, които двете с Трейси бяхме гледали цял ден — горещи, с дълги лъскави коси, идеални плътни устни и стил на обличане, който можеше да се нарече единствено парижки, независимо дали носеха летни рокли или тоалети на „Шанел“. Тези момичета можеха да унищожат самочувствието на всеки само с един добре пресметнат поглед на пламтящите им очертани с черен молив бадемовидни очи.

Двете с Трейси бяхме положили огромни усилия да заприличаме на тези момичета, бяхме направили отчаян опит да изглеждаме изискани и секси, но не можехме да достигнем класата на парижанките. Фланелките ни с огромни подплънки на раменете не стояха добре на крехките ни фигури. Облечени в къси черни поли с широки колани в тон и огромни сребърни катарами, обути в черни лачени обувки на тънки ниски токчета, ние представлявахме истинско модно недоразумение от края на осемдесетте години.

Този дребен детайл ни най-малко не смущаваше приятелката ми. Тя отметна коси от рамото си и се усмихна широко. Дългите й сребърни обеци се разклатиха напред-назад като безмълвен метроном, отброяващ ударите на разочарованото ми сърце.

— Защо се усмихваш така? — попитах аз намръщено. — Всъщност защо изобщо се смееш? Те. Си. Тръгват.

Трейси само повдигна вежди и не каза нищо. Направих още един вял опит да видя какво става зад гърба ми и когато погледнах тайно през рамо, установих, че двамата французи идват към масата ни, пристъпвайки уверено и със самочувствие.

Въздухът бе зареден с напрежение.

Преди да се усетя, единият от тях застана точно зад гърба ми.

— Американки ли сте? — попита той със силен акцент.

Pardon?

Наистина, какво ни беше издало? Може да не бяхме така наконтени като французойките, които ни дебнеха на всеки ъгъл, но Трейси със своята тъмна коса, кафяви очи и ъгловати черти лесно можеше да мине за испанка, италианка, гъркиня или дори французойка. Дали моята руса (леко оранжевееща) коса (за която можете да вините спрея за изрусяване и сешоара) и сини очи не им бяха подсказали?

Трейси успя да промълви с въздишка:

— Да, как познахте?

Взе ми думите от устата и ченето ми остана да виси.

Двамата мъже застанаха точно пред масата ни. Френският Том Круз на Трейси посочи бутилката ни с вино и двамата се разсмяха.

— Нито една уважаваща себе си французойка не би поръчала бутилка вино sans un bouchon.

Въпреки сексапилния му акцент фантазията, която бях градила до този момент, се сгромоляса моментално. Бяха дошли на масата ни, за да ни обиждат ли? Какво, по дяволите, беше това bouchon? Имаше само един начин да разбера.

— Bouchon? — попитах аз, срещнах удивените им погледи и бързо отклоних своя.

— Без, хмм, тапа.

— А, така ли? — казах аз и тонът ми прозвуча по-отбранително, отколкото ми се искаше. — Какво трябваше да си поръчаме?

— Кана вино би било по-при-ем-ли-во.

Бяхме две млади американки, които нямаха никаква представа как се поръчва вино, и кой по-добре би могъл да посочи ужасната ни грешка от двама млади французи? А те се смееха. Смееха се на нас. Заради капачката на винт. В края на краищата ние с Трейси бяхме хора с прогресивни схващания.

Забележка: Във Франция все още е не-при-ем-ли-во да се поръчва вино с капачка на винт.

Свела поглед, аз промърморих:

— Това беше най-евтиното.

Френският Том Круз сбута приятеля си и му каза нещо толкова бързо, че не успях да схвана нито дума.

— Бихме искали да ви предложим бутилка хубаво вино — каза обектът на моите чувства, английският му беше забавно книжовен, но изключително добър. — Но при едно условие. Ако ни окажете тази чест, бихме искали да се присъединим към вас на масата.

Трейси се усмихна толкова широко, че се изненадах как лицето й не се напука. А те не се нуждаеха от повече окуражаване. Фантазията ми се завърна.

— Позволете да ви се представя. Аз съм Жан — Люк — каза моят французин, дръпна един стол и се настани до… Трейси.

Френският Том Круз седна до мен.

— Аз се казвам Патрик.

Па-триик.

— Аз съм Трейси — каза тя и посочи към мен, обърканият й поглед сякаш изстрелваше кинжали. — А това е Саманта.

— Саманта — повтори Жан — Люк. — Много хубаво име.

И се обърна към Трейси, сякаш аз изобщо не съществувах.

— Откъде си?

Я чакайте малко.

Какво става тук?

Явно цялата тази история с виното беше добре отиграна размяна на реплики за сваляне на момичета и Жан — Люк и Патрик бяха майстори на леко обидните комплименти, много преди да се появи онова шоу за свалки по телевизията или да бъдат публикувани книги с правила за мъжко поведение. А аз си бях помислила, че между нас с Жан — Люк е припламнала някаква искра.

Външно може и да се усмихвах, но отвътре ми идеше да се разкрещя.