Саманта Веран
Седем писма от Париж (12)

Когато животът става кучешки

Три дни по-късно мама, Айк и аз паркирахме минивана пред къщата на родителите ми, която сега щеше да бъде моят нов дом. Би трябвало да се чувствам щастлива, че двете с нея оцеляхме по време на трийсет и петчасовото си пътуване в претъпкания автомобил. Би трябвало да се чувствам щастлива, че родителите ми, които винаги са ме подкрепяли, бяха готови да ме приемат при себе си. Би трябвало да се чувствам щастлива, че имам своя собствена стая със самостоятелна баня и балкон, който гледа към блестящия им басейн. Но не бях щастлива. Бях засрамена.

Мама бе изтощена от дългото пътуване. Извини се и каза, че отива да подремне, като ми предложи и аз да направя същото. Вместо това започнах да разтоварвам колата и предишният ми живот ме блъсна в лицето. Контейнерът със старите ми дизайнерски проекти ми напомни, че едно време можех да се оправям сама; че постигах онова, което исках. Сега, на почти четирийсет години, бях безработна, потънала в дългове, и за да имам покрив над главата си, трябваше да разчитам на родителите си. Колкото повече напредвах с разопаковането, толкова по-нелепо се чувствах.

Защо бях донесла толкова много боклуци? Какво щях да правя със сервиза за хранене, подарък за сватбата ни? Щях да дам официална вечеря, на която да кажа: „О, това ли? Този сервиз е от първия ми брак. Хубав е, нали?“. Скоро шестте контейнера и десетте кашона бяха разделени на отделни купчини: неща, които евентуално родителите ми можеха да искат, като сервиза за хранене, който, така или иначе, бе подарък най-вече от тях; неща, които щях да задържа за себе си, а именно няколко произведения на изкуството, албуми със снимки и годишници, бижута, подарени от родителите ми и от баба и дядо, и морскосинята ми пластмасова папка с писма; неща, които щях да изхвърля — всичките ми стари дивидита, книги и цяла купчина дрехи, които не бях обличала с години.

Когато приключих, се оказа, че са ми останали само три контейнера и два куфара.

Това беше най-горчивото разочарование, което съм преживявала.

Това ли беше всичко? Целият ми живот? Само това ли ми бе останало? Стисках в ръка солницата и пиперницата и най-накрая съвсем съзнателно ги оставих при вещите, които щях да запазя. За мен те имаха символично значение — напомняха ми за всички погрешни решения, които бях взела в живота си.

Когато татко се прибра от работа, сигурно съм му се сторила неузнаваема, тъй като приличах повече на зомби, изпълзяло изпод земята, отколкото на жизнерадостната дъщеря, която някога бях. Не можа да прикрие тревогата в зелените си очи, когато влезе в кухнята. Нещо повече — никак не ми беше приятно, че трябва отново да го моля за помощ след всичко, което бе направил за мен в живота, но имаше някои неща, с които не можех да се справя сама. Като например това, че в Калифорния човек непременно се нуждае от кола, особено когато семейството му живее нагоре по един стръмен път над каньона, където няма обществен транспорт. За да се сдобия с кола, имах нужда от пари, с каквито не разполагах. Мама, татко и аз се събрахме около кухненската маса и се опитахме да съставим логичен план за решаване на проблема. Татко се почеса по наболата брада.

— Сам, миличка, утре ще си освободя деня, за да можем заедно да обиколим някои автокъщи.

Винаги е бил до мен, когато съм имала нужда от него, но баща ми е работохолик, който никога не си е вземал почивен ден. Семейните ваканции бяха изключителна рядкост, така че уикендите бяха единственото време, в което можехме да бъдем заедно. Когато бях малка, в неделите ме водеше в един ресторант, където си поръчвах цяла купчина палачинки с боровинки и шоколадови парченца, полети обилно с ягодов сироп, а той четеше вестника си и се опитваше да не обръща внимание на закачливите погледи на келнерките. Аз правех всичко възможно да дам на тези жени да разберат, че си имам майка, само че тя не беше с нас — това бе моят детински начин да им кажа: „Стойте настрана, дами, той е зает“.

Когато бях в гимназията, тези срещи между баща и дъщеря се превърнаха в ходене на кино и вечеря; обикновено избирахме филми, които майка ми, страстна почитателка на романтичните комедии, не би искала да гледа. Когато бях на седемнайсет години, точно при едно такова излизане напипах под мишницата си, малко встрани от лявата гърда, една бучка. През цялата вечер приличах на един от онези стари портрети на Наполеон Бонапарт, но в тъмнината на киносалона вместо в ризата ръката ми бе втъкната под мишницата. В колата на връщане към дома избухнах в сълзи:

— Нещо ми има.

На следващия ден татко ме заведе на лекар, а една седмица по-късно ме съпроводи до болницата, където отстраниха фиброаденома, която представлява вид доброкачествен тумор. Въпреки че не ставаше въпрос за рак на гърдата, бръчките около очите му, причинени от тревогата, не изчезнаха, докато аз не се събудих от упойката. Същата тревога бе изписана по лицето му и сега.

— Не е необходимо да отсъстваш от работа, татко. Ще се оправя.

— Вече съм го уредил. Така че всичко е решено. Ще ти помагаме в продължение на няколко месеца, докато си стъпиш отново на краката. Мислила ли си колко пари можеш да отделиш за вноска за кола?

Вноска за кола? Прилоша ми. Да си стъпя на краката? В момента направо се бях проснала по гръб. Но аз бях дъщерята, за която родителите ми никога не се тревожеха, тази, която не се страхуваше да се качи на сцената и никога не се оставяше животът да я повали. Запазих за себе си тези съмнения.

Бодхи, големият като мечка голдън ретрийвър на родителите ми, постави глава в скута ми и впери в мен разбиращ поглед. Болонката Джак затанцува смешния си танц, изправи се на задните си крачка и започна да движи нагоре-надолу предните си лапи. Бретанският шпаньол Гунар подуши Айк, който се беше свил на леглото си и дишаше тежко. Кучетата ми напомниха, че засега имах само един начин да сложа малко ред във финансовата бъркотия, която бях сътворила: да започна да разхождам кучета. Много добре знаех, че по този начин няма да забогатея за една нощ, но се надявах в скоро време да си намеря някаква работа в областта на рекламата или дизайна. Имах четири, може би дори пет месеца, за да спечеля някакви пари и да въведа ред във финансите си. Надявах се да запазя някои от клиентите си от Чикаго, тъй като те ми бяха обещали, че няма да ме оставят без работа.

— Смятам, че ще мога да плащам около двеста и петдесет долара на месец — отвърнах аз.

Баща ми остави чашата си за кафе на стъклената кухненска маса.

— С какви финанси разполагаш?

С никакви. Не ми е останало нищо, освен гордостта и надеждата.

— Имам няколкостотин долара в банката. Мисля да изтегля парите от пенсионната си осигуровка, а освен това искам да продам и някои от бижутата си — казах и започнах да разтривам слепоочията си в опит да отблъсна ужасното главоболие, което бе започнало да ме измъчва още при първото споменаване на думата „финанси“. — Освен това получавам и помощите за безработни.

Мама започна да кърши ръце.

— Не мога да повярвам, че след дванайсетгодишен брак нямаш нищо, освен няколко произведения на изкуството и дрехите…

— Ани, моля те, не започвай — прекъсна я татко.

Погледнах изпод вежди и му се усмихнах с благодарност.

Баща ми ме стисна леко за рамото и продължи:

— Колко смяташ, че можеш да получиш за бижутата?

— Нямам никаква представа.

— А какви сметки имаш да плащаш?

— Здравната ми осигуровка, мобилния телефон и вноски по кредитните карти.

— Колко дължиш по кредитните си карти?

— Двайсет хиляди.

В стаята настъпи тишина. Дори кучетата затаиха дъх. Зарових лице в ръцете си. Когато го казах на глас, изведнъж всичко ми се стори доста по-истинско. Много би ми се искало да можех да кажа, че съм пристрастена към дизайнерските дрехи и обувки, защото това би могло да обясни дълга ми, при мисълта за който започваше да ми се повдига. Но аз не бях Кари Брадшоу. Творения на Кристиан Лубутен, Джими Чу и Маноло Бланик никога не бяха стъпвали в дрешника ми. Натрупвани през годините, по време на брака ми задълженията се бяха увеличавали долар по долар: няколко премествания, две неуспешни бизнес начинания, зъболекари, лекари, може би един-два самолетни билета — ето такива неща. А сега трябваше да понеса последствията.

Вената на челото на мама пулсираше силно.

— Той трябва да плати. Остави те без нищо…

— Но аз го напуснах…

— Мразя, когато…

— Ани, така с нищо не помагаш — намеси се татко.

— Мамо, спри. Татко е прав. За да продължа напред, трябва да спра да мисля за Крис. Налага се сама да реша проблемите си. Моля те.

Ноктите оставиха отпечатъци, напомнящи на полумесеци, в дланите ми. Стиснах челюст толкова силно, че се изплаших да не си счупя някой зъб.

— Господи, мамо, не искам двамата с татко да се чувствате длъжни да ме измъкнете от тази дупка. Всъщност отказвам да приема помощта ви. Колкото и невероятно да ви звучи, аз съм възрастен човек. Надявам се, че финансовото ми положение ще се оправи. Надявам се, че ще успея да си намеря работа. Надявам се, че всичко ще бъде наред.

Но знаех, че надеждата е единственото, което ми бе останало.

Имаше поне едно нещо в моя полза: Жан — Люк най-после ми отговори.

От: Жан — Люк

До: Саманта

Относно: Re: Поздрави от пътуването

Здрасти Сам,

Що се отнася до писмото, което получих, трябва да ти призная, че то сериозно ме разтревожи. Тъй като ти се чувстваше объркана и в объркването ти имаше голяма доза чувство на вина, а човекът до теб можеше да ти обещае дори Луната, само и само да не те изгуби, предполагах, че всичко е възможно.

Но, имайки предвид всичко, което вече бе написала в писмата си до този момент, не очаквах от теб такава промяна. Подобна мисъл ми мина през ума, но не се задържа дълго. Разбирам, че бракът ти е нещо конкретно и реално, докато аз съм само една сянка, скрита зад думите, която познаваш едва от няколко седмици и един страстен ден. Размишлявах върху аргументите, които той най-вероятно е използвал, за да те накара да се чувстваш объркана. Размишлявах над това, че аз съм мъж и познавам мъжете. Независимо дали са американци, англичани или французи, мъжете знаят, че жените много често са водени от чувство за вина. И те могат да си играят с това чувство.

Не познавам съпруга ти, знам само онова, което ти си ми казвала за него; опитах се да обмисля всичко и чрез думите ти да добия възможно най-добра представа за ситуацията, в която се намираш. Представих си, че в някои моменти можеш да бъдеш много ранима, тъкмо защото изпитваш чувство на вина. Когато вземаш решения, Сам, мисли единствено за себе си. Не трябва да се съобразяваш с мен. Първо трябва ти самата да се чувстваш добре. Ще те чакам, ако такова е твоето желание.

Целувки за моята красива принцеса.

П. П. Тази вечер погледни към небето и ще видиш една ярка точка, която се движи — това е космическата станция. Написах върху нея нещо за теб. Наблюдавай я със сърцето си. Бъдещето ще бъде светло. Вярвай в това.

Тази нощ стоях в тъмното на балкона на стаята си и часове наред търсех тази проклета космическа станция. Може би в този момент се проявявах като истинска блондинка, но когато вдигнах поглед нагоре, очаквах да видя надпис „Toujours Samantha!“, изписан с големи коледни светлини. Това определено можеше да се случи в някой филм, защо да не станеше и в действителност? За мое най-голямо разочарование върху звездното небе не се появи такова съобщение, само няколко сателита подскачаха наоколо точно толкова безредно, колкото и мислите ми.

Безработицата в щата Калифорния беше добила невиждан дотогава ръст, достигайки почти тринайсет процента. За мой най-голям късмет, и аз бях бройка в тази статистика. Макар че можех да отложа за известно време търсенето на работа, докато свикна с новата обстановка, реших, че е по-добре веднага да отида до Бюрото по труда и да проверя какви възможности имам, ако изобщо се намираха такива. Сега, след като вече имах кола (и сметките, които вървяха с нея), ако не успеех да си намеря постоянна работа, можех поне да работя по проекти като дизайнер на свободна практика. Жената от Бюрото по труда бе силно впечатлена от портфолиото ми и заяви, че може веднага да ми намери работа. Бях оптимистично настроена въпреки икономическата криза. И докато чаках пред мен да се отворят всички прекрасни възможности като дизайнер, време беше да се захвана с новите си ежедневни занимания.

Нищо не би могло да ме подготви за изпитанията, които ме очакваха като разводач на кучета в Малибу.

В първата къща, която посетих, на масата в антрето имаше поставена една черно-бяла снимка на жена. Стоеше съвсем гола по средата на улицата и размахваше около главата си шал от пера. Огромните й гърди веднага привличаха погледа.

— Ааа… това ли е клиентката ни?

— Само да видиш останалите снимки — отвърна Стейси, собственичката на „Мустачки и опашки“, с която веднага се бяхме сприятелили. По лишеното й от всякакъв грим лице се разля широка усмивка. — Те са, как да кажа, доста интересни.

Стейси беше родом от Бостън и това обясняваше както уравновесеното й държание, така и амбициозността й. По професия беше продуцент, но страничният бизнес с разхождане на кучета й помагаше да си плаща сметките. Като творчески личности и двете веднага си допаднахме, а това ни позволяваше да оцеляваме куче след куче при срещите ни с невротични собственици на домашни любимци в Малибу.

Погледът ми попадна на друга фотография в отсрещния край на коридора — на нея се виждаше един доста по-възрастен мъж, който приличаше на Дядо Коледа, като оставим настрана факта, че беше съвсем гол и се намираше в една вана с жената от първата снимка. За малко да се задавя от изненада.

— Те са нудисти — обясни Стейси.

— Всеки да прави каквото си знае. Стига да не засяга мен.

Но начинът им на живот не можеше да не ни засегне със Стейси — един ден съпругът нудист си беше вкъщи и ние се сблъскахме лице в лице с онази му работа, като само една мрежеста врата ни разделяше от нея. Беше много смешно и двете си казахме: „Мили боже, наистина ли виждаме това, което е пред очите ни“, опитвайки се да потиснем смеха си, докато се мъчехме да грабнем каишките на кучетата възможно най-бързо, да ги изкараме от двора, да ги набутаме в колата и да ги заведем на плажа. Мъжът просто си стоеше гол, като че ли това беше най-нормалното нещо на света. Осъзнах, че при тези разходки не се налагаше да общувам само с кучетата, но и с техните собственици.

Освен сприятеляването със Стейси, разхождането на кучета — като оставим настрана странните случки, които ни сполитаха от време на време — си имаше и други хубави страни. Ден след ден се разхождах нагоре-надолу по каньоните на Малибу и не след дълго отслабнах със седем килограма и отново си върнах формата. Тази нова версия на диета за жена, която съвсем скоро ще получи развод, включваше приема на двойна доза от една напитка с пшенични кълнове всеки ден вместо двойна доза водка. И бледият цвят на лицето ми, типичен за жителите на мразовито Чикаго, скоро бе заменен от блестящ тен в резултат от калифорнийското слънце.

Клиентката нудистка ми даваше кутия след кутия, пълни със съвсем нови дрехи все още с етикетите, които да подхождат на стройната ми фигура. И макар бюстието от изкуствена кожа и покритите с черни пайети панталони да не бяха по вкуса ми, можех спокойно да използвам огромния брой рокли. Съвсем нови използвани дрехи от една нудистка. Животът ми наистина беше изпълнен с ирония. Най-хубавото обаче беше, че вече носех два номера по-малки дрехи и влизах в тесните си дънки.

Не че кучетата, които разхождах, изобщо се интересуваха от това.

Юни бързо отмина, дойде юли и някои дни бяха по-добри от други. Бях се самообявила за разведена жена и разводач на кучета и имах свое собствено мото: събирам лайната и парчетата от живота си едно по едно. Съпругът ми, който съвсем скоро щеше да ми стане бивш, всеки ден се обаждаше и ми изпращаше съобщения. Както беше обещал още в първите си съобщения, Крис беше наел адвокат, който да подаде документите ни за развод по взаимно съгласие и да ги придвижи възможно най-бързо, но той все още си представяше, че съществува такова нещо като „нас“. Делото в съда, на което не бе необходимо да присъствам, беше насрочено за края на юли. Бях в истински емоционален стрес. Бях щастлива, че събрах смелост да започна живота си отново, но не ми беше никак приятно, че по този начин наранявам някой друг.

Освен че си разменяхме по два имейла на ден, с Жан — Люк ежедневно се чувахме по два-три пъти по телефона, като разговорите ни понякога продължаваха с часове. Толкова спокойна се чувствах с него, че един път дори заспах. Той остана на телефона, слушайки дишането ми, докато не стана време да отиде на работа. За нещастие, абонаментният план за телефона на родителите ми не включваше международни разговори и — имайки предвид колата и другите ми сметки — аз взех да се питам как някога ще успея да им върна парите, когато се оказа, че телефонната сметка е шестстотин долара. Възможностите за работа според жената от Бюрото по труда, която рязко бе сменила тона си, пък бяха съвсем нищожни.

За щастие, успяхме да променим абонаментния план за телефона и само срещу седем долара повече получих триста минути за международни разговори. Тази мярка беше малко закъсняла, но нищо не можех да направя по въпроса. Жан — Люк също промени плана си и срещу няколко евро повече на месец можеше да разговаря неограничено с шейсет държави. От този момент нататък му се обаждах всеки път, когато ми се приискаше, а той ми връщаше обаждането.

Разбира се, правех всичко възможно, за да помагам вкъщи. Разхождах кучетата, ходех на пазар и готвех — нещо, което татко наистина оценяваше, особено когато приготвях специалитета си — филе миньон, поднесено с хрупкави кротони върху артишок и сос „Беарнез“. Преди да се прибера вкъщи, майка ми, учителка по йога, изглежда, бе държала и двама им на някаква странна полугладна диета от кафе и кичри — индийска храна за пречистване, състояща се от птичи боб и зеленчуци. Творческите прояви в кухнята ми позволяваха да съхраня здравия си разум. Имах толкова много свободно време, че можех да си правя какви ли не кулинарни експерименти — от пиле паприкаш до омар термидор и пресни кексчета от раци със сос от тарос.

Животът ми можеше да бъде и далеч по-лош. Къщата на родителите ми беше много красива, приличаше на покрита с асми испанска хасиенда с гледка към каньона, освен това имаше басейн, а градините бяха пълни с колибри, рози и жасмин. Но не можех безкрайно дълго да си живея вкъщи, в този измислен рай, и да играя ролята на личен готвач на родителите си.

Бях реалистка. И по дяволите, имах си гордост.

Отгоре на всичко здравословното състояние на Айк бързо се влошаваше. Седмица-две след като пристигнахме в Калифорния, заведох косматия си заместител на дете при нов ветеринарен лекар. Както обикновено, Айк се държа като най-голямото бебе в чакалнята, криеше се между краката ми, а тялото му трепереше силно от върха на носа чак до опашката. Дори малката чихуахуа до нас демонстрираше повече смелост. Доктор Лиза хвърли един поглед на косматото ми дете и му постави диагноза.

— Очевидно е — започна тя, — че Айк страда от парализа на ларинкса, което е много често срещано състояние при лабрадорите.

Погалих кадифените уши на Айк.

— Парализа на ларинкса? Това опасно ли е?

Доктор Лиза нацупи устни.

— Няма да те лъжа. Състоянието му може да стане тежко. Проблемът се състои в това, че нервите и мускулите, които контролират хрущялите на ларинкса му, не могат да функционират, парализирани са, и вследствие на това на Айк ще му бъде трудно да диша, да яде, да преглъща…

— Каква е причината?

— Заболяването е идиопатично, тоест причината за него е неизвестна.

Долната ми устна се разтрепери.

— Може ли да се лекува?

— Лечението може само да намали отока и да успокои кучето. Ако състоянието му продължи да се влошава и го доведе до положение на пълна безпомощност, тогава следващата стъпка е хирургична намеса. Но със или без операция, винаги съществува рискът да развие аспирационна пневмония.

Пневмонията беше причинила смъртта на моя напълно здрав дядо Попи, след като той постъпи в болница, защото се задави с един лошо направен сладкиш, който причини разкъсване на хранопровода му. Ако сладкиш можеше да причини смъртта на един съвсем здрав ветеран от войната, то кучето ми беше обречено. Айк направо поглъщаше храната си.

— Какво да правя?

— Намали физическото му натоварване и го пази от горещините.

Трябваше да направя нещо повече от това, нещо, което да помогне на кучето ми да остане здраво възможно най-дълго. Косматото ми дете не се чувстваше добре и аз исках да му осигуря възможно най-доброто лечение.

— Нали имате специалисти по акупунктура в екипа си?

— Да.

— Смятате ли, че това ще помогне?

— Привърженик съм на всичко естествено, така че си заслужава да опитате.

Заведох Айк да хапнем по един хотдог в мола на Малибу и след това се разходихме по брега. През онзи ден преживях един от най-прекрасните и най-тъжни моменти с кучето ми, двамата седяхме на плажа и аз бях обвила ръце около врата му. Гледахме как огромните вълни се разбиват на брега и пеликаните се носят в небето; Айк близна лицето ми — нещо, което правеше много рядко, като че ли искаше да каже: „Благодаря ти, мамо. Ти ми даде прекрасен живот“.

Зарових лице в козината му и го притиснах силно.

Всичко се стовари на главата ми изведнъж. Сякаш бентът се отвори и сълзите рукнаха по лицето ми. Притиснах Айк до гърдите си и най-накрая дадох воля на сълзите си. Плачех за това, че бях погубила брака си. Плачех за това, че кучето ми беше болно. Плачех за всичко. Освен това си простих. За всичко.

Ако животът бе сбор от решенията, които бях взела, то в бъдеще трябваше да вземам по-добри решения. И да започна още от този момент.