Саманта Веран
Седем писма от Париж (2)

Пролог

„Мисли за това като за един безкрайно дълъг ден и една безкрайно дълга нощ, бляскави и прелестни, и ще останеш поразен от щастието, което ти предоставя съдбата. Защото колко хора на този свят имат спомена за един безкрайно дълъг ден и една безкрайно дълга нощ, бляскави и прелестни, които да носят в сърцето до деня на смъртта си?“

Дороти Паркър, „Прекрасният отпуск“

Тази вечер ще вложа сърцето си в готвенето, ще избера вярата в себе си пред страха.

Въпреки че винаги съм била авантюристка в областта на кулинарията и още от дванайсетгодишна експериментирам с рецепти, откъснати от страниците на Bon Appétit и Gourmet, точно това ястие обикновено винаги приготвяме двамата с Жан — Люк — той се разпорежда около печката, а аз съм усърдният помощник-готвач, който реже и кълца магданоз, лук и чесън. Благодарение на внимателното му обучение в момента се чувствам малко по-уверена, когато става въпрос за изкуството да се приготвят френски фламбирани деликатеси. Не бих позволила на малко топлина да ме прогони от собствената ми кухня.

Сега настъпи моментът, в който трябва да преодолея притеснението си от фламбирането и да го направя сама.

Още при първото драсване клечката се запалва със слабо свистене и оставя след себе си тънка ивичка пушек. Правя крачка назад, протягам се и с твърда ръка поднасям пламъка към пастиса^[1]. Пламъците се издигат нагоре и ароматът на анасон изпълва кухнята. Огнените езици изчезват, ястието започва да къкри и аз отново си поемам дъх. Въпреки това техниката ми все още не е безупречна и — за най-голяма радост на котката — една едра скарида пада на пода. Бела вдига лапа и се нахвърля върху плячката си. Може все още да не съм усвоила правилното движение с тигана, но поне имам пред себе си една изключително щастлива маломерна пантера.

Нагласям таймера и оставям ястието на съвсем тих огън — така уханието на пастиса ще навлезе още по-дълбоко в скаридите. Жан — Люк вече е подредил масата навън и аз отивам при него в градината.

— Вино? — предлага ми той.

Кимвам и сядам така, че да чувам какво става в кухнята, и докато съпругът ми отваря бутилка „Каберне дʼАнжу“, погледът ми се спира върху красивия му профил, върху идеално оформените му бакенбарди и изсечената като с длето челюст, скрита в сянката на късния следобед.

Все още изпитвам към него същото привличане, както преди двайсет години, когато се срещнахме за първи път.

Таймерът в кухнята иззвънява точно в момента, когато сме готови да допрем чашите си една в друга. Преди изобщо да успея да помръдна, Жан — Люк казва:

— Стой, не ставай.

Скача от стола и влиза в кухнята. След няколко секунди се връща обратно на терасата и слага в чинията ми един лъскав черен плик за подаръци. Разчитам върху него името на бижутерската фирма: 18k, Montres et Bijoux.

Посочвам плика зяпнала от изненада.

— Не трябваше да ми купуваш нищо…

— Исках да го направя.

Свива рамене и нацупва устни така, както само един французин би могъл да го стори, без да изглежда смешен.

— Скаридите…

— Могат да почакат. Изключих котлона — казва той и ми посочва подаръка. — Ouvre-le.

Не е необходимо да превежда думите си на английски. Поклащам глава, разтварям яркорозовата опаковъчна хартия и в покритата със сатен кутия откривам една гривна. Закопчалката й е много нежна, но Жан — Люк успява да я сложи на ръката ми само за няколко секунди. Синджирчето се извива около китката ми, едно малко аметистово сърце попада точно върху пулса ми, а фасетите му блестят на светлината на свещите. Нещо в начина, по който бижуто проблясва на светлината, сякаш пулсира, ми носи пълно спокойствие и прави този момент специален. Вдигам очи към обсипаното със звезди небе и след това срещам погледа на Жан — Люк, опитвам се да си поема дъх. Едва успявам да прошепна:

— Благодаря.

Ръцете на Жан — Люк обгръщат моите.

— Сам, никога, никога не трябва да ми благодариш.

Но аз съм му толкова благодарна.

Преди три години, когато се разделих със съпруга си, когото не обичах, подадох документи за фалит, започнах да разхождам кучета, за да се издържам, и се върнах да живея при родителите си в Южна Калифорния, мислех, че съм стигнала дъното и положението ми не може да стане по-лошо. И точно тогава, обзета от копнеж и спомени, издирих с помощта на интернет Жан — Люк и разпалих отново една романтична връзка, която бе започнала преди десетилетия. Тази вечер празнуваме втората годишнина от сватбата си.

Тази история разказва за това как преинсталирах живота си и рестартирах сърцето си.