Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven Letters From Paris, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Саманта Веран

Заглавие: Седем писма от Париж

Преводач: Милена Радева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: не е указана

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 29.01.2015

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-203-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13067

История

  1. — Добавяне

Три пъти за щастие

Тъй като поради ограничения в правото на пътуване престоят ми във Франция не можеше да бъде по-дълъг от три месеца на всеки шест месеца, в края на май бях принудена да се върна вкъщи. Бях прекарала достатъчно дълго време в ролята на бумеранг, пътувайки напред-назад между Франция и Калифорния. Следващия път, когато се върнех във Франция, щеше да бъде завинаги, поне такъв беше планът ни. Сега вече имах дългосрочна виза като съпруга на френски гражданин, подарък от френското консулство в Лос Анджелис. Беше изминал повече от месец и съпругът ми и децата ужасно ми липсваха. За да предотвратя надвисналата опасност от полудяване, започнах да пиша блога „Жабокът и принцесата: Живот, любов и да живееш във Франция“. Приемах го като развлечение, а и като добър начин да се срещна с други американци, живеещи в чужбина, както и да споделя някои подробности от новия си живот с приятелите ми. Публикувах във Фейсбук линк към първия си пост: „Търсите ли принца от приказките?“. Той не е рядко срещано, неуловимо същество, което се спотайва в някое езеро, той е истински. Аз го открих.

Най-накрая в един слънчев ден в края на юни Жан — Люк и децата пристигнаха в Калифорния. Най-хубавото беше, че мъжът ми имаше над четирийсет дни отпуск и щеше да използва по-голямата част от тях. Родителите ми в миг се превърнаха в баба и дядо и това ужасно много ги развълнува. Плавахме с яхтата, ходехме на плажа и карахме колелета. Храната ни също беше в американски стил — класически неща като ребърца на барбекю, бургери и хотдог. Дните отново се сляха един с друг и най-важният от тях в тази любовна лудост най-после настъпи. Двете с мама се излежавахме край басейна и наблюдавахме децата, докато си играеха във водата.

— Как ще ме наричат децата? — попита тя. — Какво ще кажеш за Ме-Ме? Харесва ми.

— Те наричат баба си Меме.

— Ами Кики? — продължи тя.

— Ъ-ъ, това е жаргонна дума за пенис.

Мама ококори широко очи.

Макс скочи в басейна като гюле и оплиска Елвир.

Viens dans la piscine avec nous, Sam! Viens![1]

Надигнах се от шезлонга и казах:

— Бъди щастлива, че те наричат Ани.

И скочих във водата. Усмихнах се, когато се появих над водата, заплувах към Макс и Елвир и започнах да ги пръскам.

— В крайна сметка аз съм щастлива, че ме наричат Сам. Наистина.

Скоро останаха само два часа, преди гостите ни за американо-френското барбекю да пристигнат в градината. Жан — Люк избута от гаража пет от масите, които бяхме взели под наем, а ние с Елвир ги украсихме със синьо-бели карирани покривки и сини керамични вази от магазина за един долар, като във всяка от тях сложихме по едно френско и американско знаменце и яркожълти весели слънчогледи. Този ден очаквахме четирийсет души, повечето от които бяха роднини и гости от други градове, както и седемдесет души за сватбеното тържество.

В основни линии всичко за „голямата вечер“ беше готово. Предишната седмица двете с Елвир бяхме обединили сили и бяхме приготвили подаръците от морски звезди, както и украсата, докато Максонс, който не искаше да има нищо общо с такива женски работи, плуваше в басейна и си играеше с кучетата. Жан — Люк закачи всички коледни светлинки, а аз украсих беседката и храстите с останалите морски звезди.

Получи се истинска градина край морето.

Една приятелка на майка ми, Даян Лотни, беше професионален музикант. Като сватбен подарък тя щеше да свири заедно с групата си, след като изпълнителят на фламенко, китаристът Марко Тулио, когото бях наела да свири по време на церемонията, коктейла и вечерята, изпълнеше програмата си. Бях много развълнувана от този подарък, тъй като вече не трябваше да разчитам на своя айпод и високоговорителите, за да осигуря музика за танците. Щяхме да разтресем каньона. Освен това М. С. — друга приятелка на майка ми и професионална танцьорка на салонни танци, подари няколко частни урока на мен и Жан — Люк. Изобщо нямах представа, че мъжът ми може изцяло да се отдаде на движенията.

Баба ми и нейната сестра, леля Боби, бяха приготвили предварително калъфите за столове от органза и украшенията с морските звезди. Така че единственото, което трябваше да направим на сутринта, бе да ги поставим. Кръстницата ми Диан, която беше аранжорка, ми предложи да аранжира всички цветя, включително и да украси беседката, в която двамата с Жан — Люк щяхме да се оженим отново.

Трейси и Майкъл дойдоха по-рано и ни предложиха помощта си. Не разполагаха с много средства, а и исках най-добрата ми приятелка да е близо до мен, затова ги настаних при новите си приятели Роб и Едина, които живееха в долния край на улицата. Не ми оставаше да правя нищо друго, освен да се забавлявам. Фирмата за кетъринг щеше да се справи с останалото. Фотографът бе потвърдил ангажимента си. Всичко вървеше по план, включително и обличането на роклята ми, която, слава богу, все още ми ставаше. Е, добре, беше ми малко тясна, но поне можех да вдигна ципа й.

С Жан — Люк наехме Рейна — домашната помощничка на майка ми, и дъщеря й Ивет да ни помогнат за предварителната вечеря. По време на церемонията те щяха да бъдат наши гости, членове на семейството. Изненадата беше, че Ивет, която помагаше във фирма за кетъринг, освен че ходеше на училище, приготви страхотна салата и минипици за похапване. От фирмата докараха храната — френско-американско барбекю, бюджетът ни беше осем долара на човек. Докато Ивет подреждаше бюфета, а Рейна приготвяше домашна лимонада, аз увивах лъжиците, вилиците и ножовете в сини салфетки и ги завързвах с бели панделки, след което ги слагах в една кошница. Сватбеното тържество наистина щеше да е плод на усилията на много хора.

Гостите започнаха да пристигат един по един. Френският контингент на Жан — Люк: сестрите му и съпругът на Мюриел, Ален, както и децата им, с изключение на Анаис; Жил и Натали, Клод и Даниеле, Кристиян, Гилен и дъщеря им Ан.

Моята елегантна баба Нани и сестра й, леля Боби.

Съседите Роб и Едина.

Лелите и чичовците ми.

Най-добрата ми приятелка от колежа, Лори, и съпругът й Джонатан.

Любимата ми клиентка, чието куче разхождах — Барбара, и Стейси, собственичката на фирмата.

Приятелите ми — някои стари, други нови. Семейството ми.

Преди да се усетя, тържеството вече бе в разгара си. Носеше се тиха френска музика. Хората танцуваха и ядяха и смехът им отекваше из целия каньон. Бюфетът предлагаше цветна експлозия от салати и напитки. Печеният боб с меласа, кочаните царевица и пилето на барбекю бяха сервирани в затоплени съдове, а Ивет приготвяше хотдог и хамбургери по поръчка, като всички подправки бяха поставени отстрани. Макс се чудеше къде да отиде по-напред, това беше неговата представа за Рая.

Взех си чинията и седнах при Лори и Трейси. Стивън, един приятел на майка ми, който бе предложил да направи снимки, стоеше до басейна с професионален фотоапарат в ръка. Жил търчеше из двора и подаваше на всички някаква розова разпечатка.

— Готови ли сте? — попита той, преди да се втурне в къщата.

Бяха намислили нещо. Прехапах долната си устна и погледнах към Жан — Люк, който само поклати примирено глава. Знаеше, че предстои да се случи нещо. Нещо, което най-добре щеше да е да приемем с чувство за хумор. Поне така се надявах.

— Саманта и Жан — Люк — започна Стивън и размаха ръце, — тези хора тук твърдят, че искат да изпеят една песен, посветена на вас, в чест на това, което ще се случи утре в седем часа. Нямам представа за какво става дума — продължи той и сви рамене. — Готови ли сте всички?

Oui — дойде въодушевеният отговор.

Жан — Люк изпъшка.

И след un, deux, trois[2] семейството на Жан — Люк, приятелите му, включително и децата, запяха една песен, в която се закачаха с него. Изпята малко фалшиво и на френски въз основа на мелодията на народна песен от родния им град Ла Сьота, те се шегуваха с него как е бил влюбен в една от учителките си, как говорел чужди езици, а именно руски и английски, само заради момичетата и как е израснал край морето. Последните куплети обаче бяха много мили и в тях ставаше дума за децата, за Жан — Люк и за мен и как всички ще живеем щастливо много години.

Аплодирахме ги, викахме и ръкопляскахме.

С крайчеца на окото си забелязах моето колибри, кацнало на клона си. Когато извърнах глава, за да го погледна, то запърха с криле и отлетя. Предполагам, че си бе свършило работата с мен.

 

 

Нямаше много за правене в големия ден. Малко след като цветята пристигнаха, показах на кръстницата как си представях, че ще изглеждат аранжировките, и къде трябва да се поставят останалите цветя. Оставих я да действа сама, защото знаех, че всичко щеше да изглежда фантастично. Ароматът на цветята изпълваше стаята за йога на мама, където беше складирано всичко, необходимо за сватбата. Разбира се, бях поръчала професионален цветар да подготви цветните украшения за всеки от нас. Мога да си представя каква творческа бъркотия щях да сътворя вместо букет.

Елвир щеше да носи умалена версия на моя букет, състоящ се от рози в цвят слонова кост, фрезии и зелени орхидеи цимбидиум. Мама, Джесика, Трейси, Нани и сестрите на Жан — Люк щяха да носят по една орхидея цимбидиум и роза върху китката. За мъжете — татко, Жан — Люк и Максонс — бях приготвила бутониери с орхидеи. Оставих настрана петнайсет стръка орхидеи дендробиум за обслужващия персонал. Сложих ги на плота в кухнята заедно със следната бележка: „Моля, използвайте тези цветя както намерите за добре — върху тортата, по масите и където другаде ви хареса! Благодаря ви! Булката“.

По мои инструкции Жан — Люк вече бе извадил останалите маси от гаража. Докато той и Майкъл изнасяха в градината взетите под наем столове, Трейси, Джесика и аз им слагахме калъфите от органза с украшенията от морски звезди по тях. След като подредихме на задния перваз фенерите със свещи на батерии — което ни отне едва две минути, — единственото, което ни остана да направим, бе да приготвим сангрията.

До десет сутринта свършихме цялата работа. Жан — Люк ме целуна по челото, преди да отиде с татко да вземат тортата. Докато се отдалечаваха, чух как Жан — Люк каза с усмивка на татко:

— Преди тя беше като бумеранг, но аз я хванах.

— Ще те накарам да спазиш обещанието си — отвърна татко и се разсмя.

Нямах вече какво да правя, освен да си почивам, затова с Трейси и децата се настанихме около басейна. Тъй като покривките все още не бяха сложени по масите, оставих Максонс и Елвир да щуреят на воля във водата. Шегувах се с Трейси, че те с Майкъл трябва да се оженят заедно с нас. Но след като тя спомена, че тогава би трябвало да поставят ирландското знаме редом до френското при организирането на американско барбекю, прецених, че идеята ми не е особено подходяща. Да не говорим, че присъствието на още гости щеше напълно да подлуди майка ми. Достатъчно трудно ми бе да я убедя да организираме както предварителната вечеря, така и сватбеното тържество, в къщата й.

Майкъл приближи Трейси откъм гърба и я прегърна. Тя се усмихна.

— Имаш ли нужда от още нещо? Ако не, ще отидем да поразгледаме Санта Моника, докато имаме тази възможност.

— Не. Всичко е наред. Благодаря за помощта ви.

— Всичко изглежда прекрасно, Сам — каза Трейси и ме прегърна.

— Благодаря — отвърнах аз и я притиснах силно до себе си. — Толкова се радвам, че сте тук.

— За нищо на света не бих го пропуснала — засмя се тя. — Само каква история! Толкова се вълнувам, че съм част от нея.

Аз също.

Двамата тръгнаха, а аз реших да разходя кучетата, за да успокоя нервите си, изразходвайки малко енергия. Бях в гаража, за да оставя поводите на кучетата, когато татко и Жан — Люк пристигнаха с джипа на мама. Жан — Люк седеше на задната седалка, ближеше пръстите си. И…

О, боже мой! Тортата!

Изтичах до прозореца на колата, погледнах вътре и видях, че цялата ръка на Жан — Люк бе покрита с бяла глазура, носът му също беше изцапан. Той ме погледна с широко отворени очи, сигурно очакваше, че ще побеснея.

— Завивахме покрай ъгъла и тя се плъзна. Опитах се да я спра, но…

— Извинявай, извинявай — обади се татко. — Все пак ще е вкусна, нали така?

Избухнах в истеричен, неконтролируем смях.

От тревожния израз по лицата им и това, че нито един от двамата не ме поглеждаше в очите, разбрах, че и двамата се чувстват ужасно. Огледах щетите. Не беше чак толкова страшно. Само малко развалена глазура и няколко отпечатъка от ръцете на Жан — Люк. Смехът ми стана още по-силен. Да се ядосам за нещо подобно? Малко повредена глазура на торта. В живота имаше къде-къде по-сериозни проблеми.

— Хората от фирмата за кетъринг току-що пристигнаха. Мисля, че ще успеят да я поправят.

Само за няколко минути един от готвачите сътвори истинско чудо. Благодарих на звездите, че бях поръчала допълнителен брой орхидеи. Цветята бяха поставени около подложката на тортата, както и на всеки един от трите етажа. Някои от тях скриваха нанесените повреди. Когато готвачът свърши с украсяването, вече абсолютно нищо не личеше.

— Благодаря ви — казах му аз. — Вие сте истински спасител на торти.

— Не се тревожете. Свикнали сме, такива неща се случват непрекъснато.

И той постави най-отгоре украсата — една порцеланова принцеса, която държеше в ръка зелена жаба. Стана идеално. Посочи с жест към мен и Жан — Люк и каза:

— Сега разбрах. Ти си американската принцеса, а той е френският жабок.

 

 

Стана четири следобед, време бе ние, момичетата, да се приготвим. Джесика, мама, Елвир и аз отидохме в спалнята на родителите ми, като взехме бутилка шампанско, и превърнахме стаята в апартамент на булката. Елвир отпи глътка от чашата ми. От начина, по който се усмихна, разбрах колко много й харесваше да участва във всичко това, да се чувства като възрастна, да бъде едно от момичетата.

Роклята ми в цвят слонова кост висеше на тоалетката. Дизайнер на дрехата беше Маги Сотеро и тя приличаше не толкова на булчинска, колкото на вечерна рокля, като най-интересната част от нея беше гърбът й. Към корсажа, покрит с рюшове и направен от най-фин шифон, бяха прикрепени украсени с кристали презрамки, които се събираха отзад на врата ми в красива плетка; беше секси и много ефектно, а най-хубавото бе, че тъй като роклята беше мостра, беше евтина. Косата ми бе вдигната на семпъл, не много висок кок, който малко напомняше на модата от шейсетте години и на Бриджит Бардо, в него бе забит гребен с перли и морски звезди.

Роклята на Елвир, която бях намерила в eBay, беше съвсем нова, от тъмносиня коприна, с висока талия и пайети под бюста, тя изглеждаше зашеметяващо в нея. Синьо-зелената копринена рокля без презрамки на майка ми с украшение от кристали на кръста й стоеше безупречно. Джесика беше облечена в сексапилна синя рокля с декорация от кристали, напомняща украсата на моята рокля. Океан от синьо за сватба в градина край морето.

Пам, една приятелка, чийто баща беше учил заедно е Ансел Адамс[3], почука на вратата и ми предложи да ми направи някои секси снимки, докато момичетата се приготвяха. Налях й чаша шампанско. Малко след това се излегнах полугола в едно бяло кресло, прикрила гърдите си с ръка. Елвир вдигна учудено вежди, но не каза нито дума.

— Да пием за един безкраен и секси семеен живот — каза Пам и вдигна чашата си.

Какво знаеше тя!

Церемонията, която нямаше да е религиозна, а по-скоро възхвала на любовта, трябваше да започне точно в седем часа, но ние вече закъснявахме. Пет минути преди уговорения час изпратих Джесика на задната тераса, за да накара всички да заемат местата си и да доведе татко и Максонс. Надпреварвахме се с времето. Или може би отдавах прекалено голямо значение на това? Прехвърлих наум всички съвпадения.

Седем беше щастливото ми число.

Разликата във възрастта между мен и Жан — Люк беше седем години.

Той ми беше написал седем прекрасни писма.

Аз бях направила блог със седем поста.

Гражданската церемония беше на седми май, точно една година след като публикувах първия пост в „любовния блог“. Запознахме се на 24 юли 1989 г. — в края на седмия месец от календара, точно преди двайсет и една години. Дали щях да посмея да кажа на скептично настроения специалист по космически науки, че съдбата имаше пръст в това да се съберем?

Погледнах часовника в спалнята. Това трябваше да почака.

Максонс дотича, обут в маратонки, беше много сладък и по калифорнийски небрежно облечен в дългите си сини шорти и пусната свободно върху тях бяла риза. Същото се отнасяше и за баща ми, който бе облякъл сивкавозелен ленен панталон и риза с цвят на слонова кост, беше елегантно небръснат, с брада на един ден.

Излязохме от къщата през главния вход и тръгнахме към портата, която водеше към градината.

Хвърлих един поглед към беседката, която изглеждаше прекрасно, украсена с орхидеи и морски звезди, след това улових погледа на китариста и кимнах. След кратко въведение Марко премина към струнна версия на Оркестрова сюита №3 в ре мажор от Бах. Майка ми и сестра ми пристъпиха напред, последвани от Марк и Елвир. Свещенослужителят Грег стоеше в беседката, а Жан — Люк бе застанал от лявата му страна.

Хвърлих поглед към часовника на татко. Часът беше седем и седем минути — нещо, което можех да приема.

Татко ме заведе до Жан — Люк и след това зае мястото си до мама и сестра ми. Жан — Люк хвана двете ми ръце. Вперихме поглед един в друг и той едва чуто промълви:

— Толкова си красива, най-красивата роза в градината.

Жан — Люк беше по-привлекателен от всякога, облечен в кремава риза, черен панталон и черни обувки. Грег започна службата.

— Семейство и приятели на Саманта и Жан — Люк, добре дошли, благодаря ви, че сте тук на този специален ден…

Бях като замаяна, обърнах се към Жан — Люк, стисках ръцете му и се усмихвах като глупачка. Преди да се усетя, Грег вече казваше:

Vous pouvez embrasser la mariée.[4]

Жан — Люк сложи ръка на гърба ми и ме наведе назад, след което ме целуна силно по устните.

Присъстващите започнаха да ни аплодират.

Останалата част от вечерта мина прекрасно. Всички бяха впечатлени както от фламенко китариста, който безпроблемно преминаваше от Стинг на „Джипси Кингс“, така и от хапките, сервирани по време на коктейла. Фирмата за кетъринг предложи скариди с чили и подправки в тайландски сос, филе „Миньон“ върху канапе, козе сирене, сладки, пълнени с пресни смокини, риба тон „Тартар“ върху кори за баница и белгийски аспержи, глазирани с боровинков балсам. Хората пиеха пастис, сангрия или на момента приготвено мохито, като се наслаждаваха на приятната компания. Дори пропитият с аромат на жасмин въздух ухаеше на магия.

Когато дойде време за основното ястие, се преместихме на масите до басейна. Настаних Джесика на нашата маса заедно с Изабел, Мюриел и Ален. Децата се чувстваха щастливи, седнали до братовчедите си. Плуващите свещи и орхидеите цимбидиум, поставени в центъра на аранжировката, блестяха, заобиколени от свещички. Върху всяка от салфетките бе поставена по една орхидея дендробиум.

С превъзходното вино „Пино ноар“ беше сервирана зелена салата с печени на грил круши и карамелизирани орехи, последвана от пилешки гърди с прясна салса от манго и гарнитура от невероятно вкусни картофки, зелен фасул и глазирани с джинджифил моркови. Преди да успея дори да мигна, Диан Лотни и групата й се качиха на сцената.

— Дами и господа, моля посрещнете на дансинга Жан — Люк и Саманта Веран!

Музиката засвири.

Жан — Люк ме хвана за ръка и ме поведе към дансинга, за да танцуваме на нашата песен — Moondance на Ван Морисън. Бяхме избрали нея, защото думите й бяха в пълно съзвучие с нас, а също и защото не се сещах за по-подходяща песен, на която да танцувам под звездите с моя експерт по космически науки. Небето бе обсипано с хиляди звезди — безброй проблясващи съзвездия. И точно в този момент, като че ли специално я бях поръчала за случая, над главите ни изгря огромната ярка луна.

Жан — Люк ме завъртя и после отново ме придърпа към себе си.

— Най-накрая открих космическата станция, най-светлото петно на небето — прошепнах аз и зарових лице във врата му.

— Тя винаги е била тук, при теб. Тя е в сърцето ми още от мига, в който се срещахме преди двайсет години.

Обхванал плътно с ръка гърба ми, държейки ме здраво стъпила на земята, Жан — Люк ме наведе назад под звездите.

Бележки

[1] Ела с нас в басейна, Сам! Ела! — Б.р.

[2] Едно, две, три. — Б.р.

[3] Ансел Адамс (1902–1984), известен американски фотограф и природозащитник. — Б.пр.

[4] Можете да целунете булката. — Б.р.