Саманта Веран
Седем писма от Париж (11)

Здравей, Телма, а може би Луиз^[1]

 

Погледнах бутилката водка на кухненския плот, след това часовника, после пак водката. Какво ще кажеш за едно мартини, Сам? Нали все някъде в момента е пет следобед? И след това се почувствах като истинска отрепка. Господи, нямаше дори десет сутринта. Вместо да се отдам на изкушението да удавя емоциите си, се отправих към банята. Не беше необходимо да ходя на психоаналитик, за да ми каже, че алкохолът замъглява действителността само за момент и често я прави още по-ужасна. Единственото, което трябваше да направя, бе да се изправя срещу огледалото. Коя бе тази жена? Наистина му е изпуснала края.

Бях покрита с черни кучешки косми и не бях сменяла анцуга си от три дни. Косата ми беше мазна, стомахът подут, а очите ми зачервени. И не само това, на брадичката ми беше излязла една огромна пъпка. Преди за мен беше въпрос на чест да изглеждам добре — високи токчета, грим, гланц за устни, поставен върху предварително нанесен балсам. Намръщих се, извадих пинсетата и започнах да скубя, убедена, че предишната ми същност се спотайва някъде отдолу.

Петнайсет минути по-късно влязох под душа.

Господи, космите на краката ми бяха станали толкова дълги, а бикини зоната ми напомняше за джунглите на Амазонка. Извадете косачката. Време беше тази жена да си върне част от гордостта. След час и петнайсет минути стана време да отида да взема майка си от летището. Не бях сигурна дали съм готова да се срещна с нея. Не че щеше да проверява състоянието на бикини зоната ми.

Пристигнах на летището точно навреме и — както се бяхме уговорили — паркирах при залата за получаване на багаж. За миг останах вперила поглед в майка ми. Когато бях в гимназията, имаше слух, че момчетата не ходели на баскетболните мачове заради самата игра, нито пък да ме видят като мажоретка, а за да се полюбуват на майка ми. Макар че човек определено можеше да познае, че сме майка и дъщеря, аз бях малко по-груба нейна версия: носът ми беше по-голям, очите ми по-малки, а устните по-тънки. Когато бях на двайсет и седем години, се опитах да коригирам последния от тези физически дефекти, който ме караше да се чувствам несигурна, и отидох да ми направят инжекция с колаген, за която платих двеста долара, но единственият резултат беше разранената ми уста. След този инцидент реших, че тънките устни са много секси.

Както обикновено, майка ми изглеждаше фантастично — загоряла от слънцето, руса, приказлива и преливаща от енергия, а на лицето й грееше ослепително бяла усмивка. Качи се в колата и веднага попита:

— Какво е това на брадата ти?

— Пъпка от стрес — отвърнах аз и сниших глас. — Моля те, не говори за нея. Ще те чуе и ще накара и други да се появят.

— Малко паста за зъби веднага ще я оправи. Или масло от чаено дърво. Имаш ли масло от чаено дърво?

— Ами, моля те, нека не говорим за това.

— Сам, не бъди груба. Само се опитвам да помогна.

— Знам, мамо, и ти благодаря. За всичко — казах аз и прехапах долната си устна. — Може ли да сменим темата?

— Разбира се. За какво искаш да говорим?

За каквото и да е, само не за пъпката ми от стрес.

— Разкажи ми отново онази история.

— Коя история?

— Онази за това как си ме взела, след като дълго време не си ме виждала, тъй като живеех при Нани и Попи.

— О, тези три месеца без теб бяха най-ужасните в живота ми — започна тя. — Ти беше моето малко момиченце, моето ангелче. Не можех да издържа и секунда повече без теб. Когато се установих в Чикаго, с Нани решихме да се срещнем по средата в един хотел „Холидей ин“ в Кентъки. Вие закъсняхте. Аз крачех напред-назад из фоайето на хотела и ви чаках. Най-накрая видях черния додж на Нани да спира на паркинга, а твоята ягодоворуса главичка се подаваше от задната седалка. Извиках: „Дъщеря ми, дъщеря ми!“. Хората сигурно са си помислили, че съм полудяла.

— И после…

— Изтичах на паркинга, отворих вратата на колата, извадих те от столчето и те завъртях около себе си, плачех като последна глупачка, а ти се заливаше от смях. След като разбраха какво се случва, всички във фоайето започнаха да ръкопляскат. Заклевам се, че се бяха залепили по прозорците на хотела да гледат.

Хвърлих кос поглед към майка си. Очите й се бяха налели със сълзи. Моите също.

— Съжалявала ли си някога за това?

— Кое?

— Трябвало е да забравиш за мечтите си — казах, като трудно потисках чувствата си. — Заради мен.

Майка ми имала големи планове и амбиции, когато била млада. Искала да стане известна балерина, да танцува в „Лебедово езеро“, да се носи по сцената в пачка и розови сатенени палци с балета на Ню Йорк. Когато станала на осемнайсет години, се преместила в Манхатън, за да продължи да преследва голямата си мечта. Нанесла се да живее в един апартамент заедно с други момичета — всичките обещаващи актриси, модели и танцьорки. Докато чакала кариерата й да набере скорост, работела като келнерка по време на коктейли, давани в един от най-знаменитите клубове, „Салвейшън“, който се намира на ъгъла на Четвърто западно авеню и Седма улица.

Там се събирали рок звезди, легенди като „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, както и такива, които тепърва търсели славата — като китариста Чък, който твърдял, че е свирил заедно с Джими Хендрикс.

Майка ми била момиче от малко южняшко градче и като ученичка се местила от една военна база в друга; естествено, никога преди това не била срещала мъж като Чък — той бил лошо момче, тъмен и опасен. Завъртял й главата, двамата се оженили и се преместили да живеят в Калифорния, където той продължил да преследва мечтата си да стане музикант, а тя временно оставила настрана своята и започнала работа като продавачка в един бутик за дрехи. Когато забременяла с мен, майка окачила палците на стената и с това завинаги забравила мечтата си.

— Мечтите се променят, Сам — каза мама и стисна ръката ми. — Освен това аз изживявам живота си чрез теб. Опитах се да ти осигуря всички възможности, които аз не съм имала. Като например училището за сценични изкуства. И колежа.

Преглътнах.

— Е, поне си била топмодел в Чикаго.

— Топмодел на младежка мода — поправи ме тя. — Така се издържахме. Бяхме само двете с теб…

— Докато се появи татко.

Преди майка ми да се запознае с Тони, двете живеехме в един приземен апартамент и понякога, когато нямаше ангажименти в модната агенция, й се налагаше да работи на две места, за да плаща сметките. Правеше така, че да имам всичко, от което се нуждая: храна на масата, дрехи на гърба си и нова кукла Барби. Никога не ми позволи да усетя колко бедни сме всъщност. Винаги се грижеше нищо да не ми липсва, а освен това ме обграждаше с любов.

Мама може и да не постигна мечтата си и да не стана примабалерина, но любовта към танца й помогна да направи успешна кариера във фитнес индустрията. Сега работеше като доброволец и преподаваше йога на ветераните от района на Лос Анджелис, като им помагаше да преодолеят посттравматичния стрес, мозъчните увреждания и зависимостта от алкохол и наркотици — програма, в чието създаване бе взела дейно участие, която се изпълняваше в цялата страна. Толкова се гордеех с нея.

Сега аз щях да се озова в същото положение, в което бе изпаднала тя преди толкова много години: безпарична, с разбито от раздяла сърце, върнала се обратно в дома на родителите си. С тази разлика, че не бях на двайсет и една години и с бебе на ръце, а почти на четирийсет и бездетна. Изведнъж ме озари мисълта, че животът ни може и да бе протекъл по различен начин, но майка ми беше точно като мен. Можех да разговарям с нея — при това истински, не само да си приказваме за последните разкрасителни процедури. Предстоящото пътешествие щеше да ни отнеме трийсет и пет часа, така че щяхме да имаме достатъчно време за това.

— Знам, че се разбрахме да тръгнем в неделя, но може ли да потеглим утре? — попитах аз.

— Чудесна идея.

 

 

Сутринта натоварихме взетия под наем миниван. Скоро силуетът на Чикаго изчезна от огледалото за обратно виждане. Цялата треперех от страх чак до маратонките. Стисках зъби. Майка ми седеше до мен, докато шофирах; беше толкова развълнувана, че едва ли не подскачаше на седалката, а широката усмивка не слизаше от лицето й. След като изминахме трийсетина километра, тя изведнъж рече:

— Говорих с жената, която разхожда кучетата ни. Има нужда от помощник и аз предложих теб.

— Защо? Да не би да има нужда от дизайнер на сайтове?

— Не, всъщност трябват й още хора, които да разхождат кучета.

— Чакай малко. Какво?

— Ще бъде добре за теб, докато си стъпиш на краката.

— Чудесно. Просто чудесно — заявих аз.

Нямах нищо друго, освен цял куп заеми. Скоро щях да навърша четирийсет години и се връщах обратно при родителите си. Тъкмо бях напуснала мъжа, с когото бях прекарала тринайсет години. Бях прекратила любовната си кореспонденция с Жан — Люк. А майка ми току-що ме бе попитала дали искам да започна да разхождам кучета. Не така бях планирала живота си.

Стиснах волана толкова здраво, че кокалчетата на ръцете ми побеляха.

— Нали в Лос Анджелис има мостове?

— Да, защо?

— За да се хвърля от някой от тях, когато пристигнем.

— Това не е никак смешно, Сам — изсумтя майка ми. — Имаме доста работа за вършене, когато се приберем вкъщи. Очевидно е, че трябва да изсветлиш кичурите на косата си. И погледни ноктите си. На нищо не приличат…

— Да, сигурна съм, че на кучетата ще им направи впечатление. Нали са от Малибу.

Майка ми ме погледна така, както само тя можеше — нещо средно между отвращение, подигравка и цупене. Този поглед ме караше моментално да се почувствам зле.

— Не бъди толкова груба. Не е необходимо да разхождаш кучета, ако не искаш. Само се опитвам да ти помогна.

— Извинявай, мамо. Толкова много неща ми се струпаха на главата. Просто ми идва в повече.

Почувствах се ужасно от това, че бях рязка с нея, но не бях в настроение да правя планове. До гуша ми бе дошло от говорене.

— Имам една идея — предложих аз. — Искаш ли да слушаме някоя от книгите, които си донесла на запис?

— Знам точно коя да изберем — заяви мама.

Беше се подготвила, преди да дойде.

Елизабет Гилбърт, която също се бе развела след дългогодишен брак, разказваше своята история в романа „Яж, моли се и обичай“, докато пътувахме по недотам живописния път към Омаха, Небраска, и минавахме покрай царевични поля и крави, магазини за сирене и стриптийз барове. Преминахме през един град, наречен Марсилия, точно когато Лиз казваше: „Исках да се освободя от този брак, в който повече не желаех да участвам“. Въпреки че в момента се намирахме в Илинойс, не можех да спра да мисля за Франция и за един определен човек, който живееше там.

Майка ми беше зад волана, когато мобилният ми телефон изпищя. Бях получила съобщение от Крис, в което ме наричаше „изрод“, използвайки и някои други по-пикантни думи, за това, че бях взела солницата и пиперницата. Точно щях да се обадя на Джесика, която без мое знание бе решила, че трябва да подправя живота си, когато пристигна още едно съобщение. Очевидно Крис беше в процес на наемане на адвокат, който да работи и за двама ни, и тъй като по своята същност бракът ни беше приключил преди повече от шест години, щяхме бързо да получим развод.

Бях стъписана и прочетох съобщението на глас. Много добре разбирах, че в този момент Крис беснееше от яд, но ако имаше такова нещо като пословичния пирон в ковчега, то тези две съобщения заковаха решението ми. Изтрих съобщенията, без да им отговоря. Да забравим за временната раздяла. Никога нямаше да се върна при него.

— Трябва да си наемеш свой собствен адвокат — посъветва ме мама. — За да защитиш интересите си.

— Вече го направих. Напуснах го.

— Ами парите? — попита тя.

— Мамо — казах аз, — всичко свърши. Няма какво да делим.

— Изненадана съм, че не го напусна още преди години.

Знам какво беше отношението й към съпруга ми. Непрекъснато стоях по средата между двамата и ги защитавах един от друг, което беше, най-меко казано, уморително. Според Крис бях омъжена за него и той беше единственият човек, който имаше значение в живота ми. Бях негова съпруга. Точка. Скандалите заради майка ми започнаха две години след сватбата и не само доведоха до пукнатини в брака ни, те ни разделиха. След като майка ме бе защитавала в продължение на толкова много години, сега беше мой ред аз да направя за нея същото. За мен не представляваше особен проблем това, че от време на време се обаждаше точно когато вечеряхме. Все пак беше жертвала толкова много заради мен. Но Крис не гледаше на нещата по този начин.

— Исках да го направя.

Мама нацупи устни, присви очи и погледна лошо. По дишането й разбрах, че искаше да каже още нещо. Като никога се въздържа.

— Сам, много пъти съм ти го повтаряла. За мен най-важното е да бъдеш щастлива. Самонаказваш се вече достатъчно дълго време, а ти не си от жените, на които им подхожда да бъдат мъченици. Сега, след като го напусна, забелязвам в теб някои положителни промени.

— Какви, например?

— Ами, започна отново да разговаряш с мен истински, без да се опитваш да ме избегнеш — каза тя и стисна силно ръката ми. — Хубаво е, че старата Саманта се върна отново. Липсваше ми.

Джесика беше казала същото. Питах се до каква степен бракът ме беше променил.

Пристигнахме в хотела малко след осем вечерта и поръчахме храна в стаята. И двете облечени в клинове и фланелки, се настанихме удобно на леглото. Извадих лаптопа си и й дадох да прочете писмата на Жан — Люк от 1989 г., докато проверявах пощата си. Останах ужасно изненадана, когато видях последното писмо на Жан — Люк, в което той описваше своето научно отношение към вярата, казваше, че природата мрази празни пространства и небалансирани системи и светът трябва да бъде изпълнен с прекрасни неща. Тъй като в момента беше в командировка в Германия, бях убедена, че не беше прочел последния ми имейл. Колкото повече мислех за онова, което му бях написала, толкова повече се чувствах като пълен идиот.

— Само да не бях унищожила връзката си с Жан — Люк с последния имейл — измърморих аз. — Сега ще ме намрази.

Мама вдигна поглед над очилата си за четене.

— Каквото и да си написала, не може да е било чак толкова ужасно.

— Наистина беше ужасно. — Отворих имейла, изкашлях се и зачетох: — В началото една връзка винаги е изпълнена със страст. Но също като звездите с течение на времето и тя губи яркостта си. След време всичко става спокойно и уютно като чифт стари чорапи заедно с дупките. Все още възнамерявам да напусна Крис, но ми трябва известно време, за да реша какво точно търся в живота. Ти наистина си невероятен човек, истински дар от бога. Тази вихрушка от писма ме свари неподготвена. И аз не бих ги заменила за нищо на света. Винаги ще бъда тук. Но точно в момента тази любовна кореспонденция трябва да спре и аз мога да ти бъда само приятелка.

Кълна се, че дори кучето изпъшка от мястото си на леглото.

— Написала си на Жан — Люк писмо за сбогом? Защо, за бога, си го направила? — попита мама.

— Бях объркана.

— А сега?

— Сега не съм. — Поклатих изпълнената си с чувство на вина глава. — Обсъждам с Жан — Люк всички емоции, които съм задържала в себе си досега. Очаквам с нетърпение писмата му. И с нетърпение чакам да му отговоря. Той знае всичко за мен.

— Всичко?

Посредством съвременните технологии двамата с Жан — Люк се бяхме свързали по начин, който мислех за невъзможен. Бях разкрила душата си пред този човек.

— Всичко.

— От думите ти разбирам, че Жан — Люк ти оказва голяма подкрепа. Вие само си пишете писма. Не си тръгнала да се жениш за него и да се местиш във Франция…

Вдигнах учудено вежди.

— О, хайде стига, Сам. Знам, че обичаш да мечтаеш, но бъди реалистка, та ти дори не си го виждала от двайсет години…

Показах й снимката, която той най-после ми беше изпратил.

— На първата снимка, която Жан — Люк ми изпрати, си беше отрязал главата. Помолих го да ми изпрати такава, на която се вижда главата му. И той ми изпрати снимка от времето, когато е бил на двайсет години и се забавляваше на някакво парти, облечен в женски дрехи. Най-после миналата седмица ми изпрати тази снимка заедно с обяснението, че вече не е красавецът, когото познавах някога.

На тази снимка Жан — Люк носеше черен костюм със сако с тъмен синьо-зелен хастар и бяла колосана риза. И макар че отново бе отрязал от снимката самия връх на главата си — най-вероятно за да прикрие факта, че наистина оплешивява, — за мен това нямаше никакво значение. Изглеждаше толкова секси с мъжественото си излъчване, застанал с ръце в джобовете, така че на преден план да изпъкнат широките му рамене и тънка талия.

— Много странно, споменът ми за това как изглеждаше като младеж е избледнял, но този човек е станал още по-хубав с годините.

Мама отвори широко очи.

— Пиши му отново. Извини се.

И така, докато майка надничаше през рамото ми и не спираше да повтаря колко добре изглеждал Жан — Люк, с какъв хубав костюм бил облечен, колко секси била брадичката му (също като на Брус Спрингстийн), а какъв добър писател бил и как мило се отнасял с мен, аз му се извиних, като през цялото време се надявах, че не е прекалено късно за това. Не че си мечтаех да отида да живея във Франция или нещо подобно.

Не, такова нещо изобщо не ми минаваше през ума.

От: Саманта

До: Жан — Люк

Относно: Поздрави от пътуването!

Мили Жан — Люк (все още моят Чаровен принц, надявам се),

Прости ми, моля те, за нерешителността (толкова типична за всички Везни). Сега вече съм наясно със себе си. Умолявам те, не обръщай внимание на последния имейл, който ти изпратих. Не мога да позволя вината да води сърцето ми, но наистина имам нужда да прекарам известно време насаме със себе си. Завръщането ми в Калифорния и времето, което ще прекарам там със семейството си, ще ми позволят да направя точно това.

Бях свикнала да задържам всички емоции вътре в себе си. С теб всичко е съвсем различно. Усещам, че мога да разговарям или да ти пиша за абсолютно всичко. Благодаря ти за това. Трябва да ми обещаеш, че няма да ми позволиш да отбягвам въпросите, които ме карат да се чувствам неловко. Комуникацията стои в основата на всичко. Знам това от собствен опит. Ти наистина знаеш за мен повече, отколкото всеки друг. Искам да бъда отворена книга за теб. Моля те, възможно ли е да обърнем следващата страница?

Сам

— Готово — казах аз и за пореден път натиснах бутона за изпращане със затаен дъх. — Направих го.

— Мислиш ли, че ще ти отговори? — попита мама.

— Не знам. Но няма да му се разсърдя, ако не го направи. — Свих рамене и продължих съвсем делово: — Мамо, наистина имам нужда да си поговорим за Чък.

— Какво има да говорим за него? — попита тя и лицето й пребледня.

— Като че ли ми създаде някакъв комплекс, като се появи в живота ми и след това отново изчезна — започнах аз и стиснах очи. — Трудно ми е, защото знам, че никога няма да разбера защо.

— Какво „защо“?

— Защо, след като съм негова дъщеря, така и не се опита да ме опознае?

— Сигурна съм, че те е обичал. По свой собствен начин.

— Не, не ме е обичал. Как е възможно да ме е обичал? Та той дори не ме познава. Никога не ме е познавал. Срещнахме се само веднъж. Вече знам, че е невъзможно да обичаш някого, ако не общуваш с него. Точно това уби брака ми.

След това й обясних как по времето, когато си пишех с Чък, имах чувството, че вторият ми баща, макар че винаги се бе отнасял към мен като към свое дете, обича повече сестра ми, защото е негова. Казах й, че Чък беше като пагубен призрак в живота ми и като зъл полтъргайст се намесваше във всичките ми връзки, че трябва да се отърва от него веднъж завинаги. Казах й, че начинът, по който бе изоставил и нея, и мен, бе въздействал върху взаимоотношенията ми с мъжете.

Очите на майка ми се напълниха със сълзи, които заплашваха да рукнат всеки момент.

— Мразя го. Мразя това, което причини и на двете ни.

— Мамо, мамо, съжалявам, не искам да плачеш — умолявах я аз.

Не исках да плаче, защото ако започнеше, щях да се разрева и аз.

— О, Сам — заподсмърча тя, — надявам се, че разбираш, че се опитвахме да те предпазим. Може би трябваше да говорим повече, да говорим повече за него.

— Е, имаме достатъчно време — успокоих я аз. — Кой знае колко дълго ще остана при вас…

— Знам — каза тя и закима въодушевено. — Толкова се радвам.

— Аз също, мамо, аз също. Започвам нов живот.

Тази мисъл ме караше едновременно да се вълнувам, но и да треперя от страх.