Саманта Веран
Седем писма от Париж (7)

Любовният блог

В никакъв случай не си мислех, че Жан — Люк вехне от любов по мен и през всичките тези години е седял в парижкия си апартамент, въздишайки: „О, Саманта, ти разби сърцето ми! Никога няма да се влюбя в друга жена. Защо не отговори на писмата ми? Защо? Защо?“.

На първо място, ако изобщо беше изрекъл тези думи, то те щяха да бъдат на френски. Второ, най-вероятно изобщо не си спомняше за мен. И трето, бях почти убедена, че той е играч, в крайна сметка беше привлекателен словоохотлив французин. Честно казано, смятах, че е написал десетки такива писма на десетки други момичета.

Но това не променяше мисията ми.

С извинението си към Жан — Люк се изправях последователно пред нещата, за които съжалявах, и поправях грешките от миналото си — нещо като програма от дванайсет стъпки за хора с емоционални увреждания. Точка първа в плана ми: открий го.

Седнах на масата с лаптопа пред мен, отворих търсачката и написах името и професията му. Разбира се, дори не бях убедена как точно се наричат професионалистите, работещи в неговата сфера, но това все пак беше някакво начало.

Затаих дъх и…

Излязоха четирийсет и две хиляди резултата, първият от които беше Жан — Люк Пикар. Не съм особен фен на „Стар Трек“, но знам, че моят Жан — Люк никога не е бил капитан на кораба „Ентърпрайз“. Ако при срещата ни в Париж беше облечен в червено-черен плътно прилепнал гащеризон, то отношенията ни щяха да поемат в съвсем различна посока… имам предвид, че между нас нямаше да има абсолютно никакви отношения. Обаче тази дребна грешка в системата изобщо не ме обезкуражи. Колко френски инженери на космически кораби биха могли да носят същото име.

Поне що се отнася до фамилното му име.

Използвайки един малък трик, който бях научила за намаляване броя на резултатите, поставих цялото име на Жан — Люк в кавички и го потърсих в гугъл. Натиснах още веднъж бутона и търсенето започна. Този път ситуацията беше много по-обещаваща — имаше само трийсет и девет резултата. Прегледах внимателно всеки един от тях, при което се наложи дори да прочета една дисертация на пидиеф, отнасяща се до космическата индустрия. Какво означаваше високо енталпиен свръхзвуков проект? Последователно влизане в и извън атмосферата на Марс? Може и да не разбрах нито дума от това, което прочетох, но мисията ми бе изпълнена. Като истинска съвременна Мата Хари открих своя космически инженер.

Като оставим настрана факта, че почти нищо не разбирах от професията му, сега се озовах пред една още по-голяма главоблъсканица. Не можех да напиша просто каквото ми дойде наум и да му го изпратя като съобщение. Какво да кажа? „Скъпи Жан — Люк, може би не ме помниш, но аз съм онази доста невротична жена, с която се запозна в Париж преди двайсет години. Ти ми написа седем прекрасни любовни писма. Аз така и не ти отговорих. Е, сега искам да ти се извиня. Съжалявам, вината не беше в теб, а в мен. Надявам се, че при теб всичко е наред. Саманта.“ Не, това определено не ставаше.

Като се има предвид колко ужасно бе закъснял отговорът ми, трябваше да направя нещо повече, нещо специално, може би дори малко романтично. Предложението на Трейси за любовния блог започна да ми се струва много добро с няколко значителни — ама наистина значителни — промени. Идеята нахлу в съзнанието ми с пълна сила, неудържима като тичащите бикове в Памплона. Обадих се на приятелката си, за да сложа окончателен край на прекрасното й предложение.

— Днес си мислех за писмата на Жан — Люк — започнах аз. — Прецених, че по никакъв начин не бих ги публикувала в интернет, за да ги сравняваме с тези, които ще получим. — Не може да се каже, че й съобщавах новината по най-деликатния начин, но поне преминах направо на въпроса. — Идеята ти за любовния блог не беше толкова лоша. Всъщност тя ме вдъхнови — продължих. — Ще направя блог, в който ще напиша седем поста, колкото са на брой писмата, които той ми изпрати, и в тях ще разкажа за времето, прекарано в Париж. След това ще изпратя линка на Жан — Люк заедно с отдавна закъснелите си извинения.

Очаквах тя едва ли не да ми изпее по телефона песента на Тимбаланд и onerepublic „Твърде късно е за извинения“^[1] и така да ме стресира още повече. Но не го направи.

— Много се радвам, че поемаш някаква инициатива. Всъщност целта на идеята ми за този любовен блог беше единствено да те накарам да излезеш от това състояние. — Тя замълча за момент. — Трябваше доста да те посритам, за да го направиш.

Без значение какви бяха истинските намерения на Трейси, планът проработи. Най-неочаквано единственото, за което можех да мисля, бяха Жан — Люк и писмата му. Спомените ми носеха истинско щастие, а аз имах нужда тъкмо от това.

— Моля те, намери снимките от пътешествието ни — примолих се аз. — Ще умра, ако не ги видя.

— Нищо няма да ти стане, ако не видиш онези снимки, но като продължаваш брака си, бавно се самоубиваш. Кога смяташ да напуснеш Крис?

Винаги съм смятала, че съм от онези жени, които остават до съпрузите си „докато смъртта ни раздели“.

— Когато настъпи подходящият момент.

— Моментът никога няма да е подходящ.

— Толкова е трудно да си тръгна. Много по-лесно ми е да остана с него. Самочувствието ми е наранено.

— Не говори като героиня от сапунен сериал — скастри ме тя. — И престани да си измисляш извинения.

Така и не разбрах кога най-добрата ми приятелка се бе превърнала в специалист по семейни взаимоотношения.

Тази вечер, точно преди да си легна, съпругът ми се обади. Разговаряхме в продължение на няколко минути. Не си казахме нищо специално. Той ми разказа за пътуването си. Гласът ми звучеше достатъчно бодро, но мислите ми бяха другаде. Каза ми, че му липсвам. Че ще се видим след няколко дни. Навикът ме накара да му отвърна, че и той ми липсва и чакам с нетърпение да се видим. Чувството за вина ме затискаше като железен костюм, който не можех да сваля. Крис не ми липсваше.

Изобщо.

В началото бях привлечена от предприемаческия дух на съпруга си, от решимостта и упоритостта му, от острото му чувство за хумор. Имаше хубава къща в северната част на Чикаго със забележителна градина и красива магнолия. Бях двайсет и седемгодишна оптимистка и реших, че заедно можем да изградим общо бъдеще. В първите няколко години бяхме образец на щастлива двойка, канехме приятели на вечеря, излизахме често в града и правехме невероятни пътешествия. Но след няколко неуспешни бизнес начинания нещата се промениха. Той започна да прави сравнение между нас и другите семейства — негови или мои приятели, които имаха по-големи къщи, печелеха повече пари и имаха деца. Реших да се изнеса в спалнята за гости и да спя там с кучето, като за извинение ми послужи жестокото хъркане на съпруга ми. Зад затворени врати фасадата на семейно щастие постепенно рухна, докато остана само гневът (от негова страна) и неприязънта (от моя).

Затворих телефона. Извадих лаптопа и написах първия си пост в блога. Страстта напълно отсъстваше от настоящия ми живот, но поне можех да преживея отново славните дни от миналото. Понесена от спомените за парижката ми авантюра, не усетих кога написах първия текст и започнах втория, пръстите ми живееха свой собствен живот върху клавиатурата. Обадих се на сестра си и й дадох адреса на сайта. Изпратих имейли с адреса и на някои от приятелите си.

На следващата сутрин сестра ми Джесика вече крещеше по телефона:

— Защо никога досега не си ми споменавала за Жан — Люк?

— Джеси, по онова време ние с теб не си споделяхме такива неща. Осемгодишните деца не могат да ти дадат най-добрия съвет в това отношение.

— Значи затова не си ми се доверила? — изсумтя тя.

— Точно така — отвърнах аз, — но сега е различно.

Наистина, като се замисли човек, няма особена разлика между една жена на трийсет и девет години и друга на двайсет и осем, особено когато първата е доста по-луда от втората. Докато аз определено бях дъщеря на майка ни, Джесика бе наследила по-прагматичния характер на баща си. И въпреки това сега разликата в годините ни не беше толкова значима, колкото преди, особено като се има предвид, че и тя се бе сблъскала с някои неща в живота.

— Искам да прочета тези писма — заяви Джесика. Това не бе молба, а заповед. — Сканирай ги и ми ги изпрати.

— Няма да стане.

— Защо?

— Защото е много по-добре да се четат в оригинал.

— Добре — въздъхна тя. — И без това отдавна искам да ти дойда на гости.

Джесика не ме остави да затворя телефона, докато не й обещах, че ще продължа да разказвам историята. Няколко минути по-късно проверих какви са коментарите в блога ми и малкото му последователи бяха на едно и също мнение. Историята била възхитителна, направо да си оближеш пръстите, приличала на обвит в шоколад бонбон с мек сметанов пълнеж. Усетих, че копнея за думите на Жан — Люк, увлечението ми по тяхната сладост замаскираше горчивината от решението ми да се разведа с Крис.

Разказах за първата ни среща в едно парижко кафене, където погледите ни се бяха срещнали, въпреки че масите ни бяха далеч една от друга, надявах се, че този пламък от миналото ще събуди спомените на Жан — Люк, молех се той да си спомни за времето, прекарано заедно. Малко по-трудно ми беше да съчиня имейла си до него. Бяха ми необходими четири дни, безброй чернови и няколко десетки разговора с Трейси, за да съчиня извинение, което да не звучи налудничаво. И така настъпи ден пети. Според плана в главата ми беше време да поканя Жан — Люк да посети блога ми. Преди да изпратя писмото си във виртуалното пространство, отново се обадих на Трейси.

— Всичко това е ужасна глупост — заявих аз. — Минали са двайсет години. Просто трябва да сваля тези постове.

— Да не си посмяла — заплаши ме Трейси. — Довърши започнатото. Познавам те, Сам. Знам, че искаш да го направиш.

Исках ли? За разлика от писмото на хартия, не можех да изтичам до пощенската кутия и да скъсам имейла, преди пощальонът да го е прибрал. Пръстите ми потропваха по мишката на бюрото, обмислях какво да правя, вперила поглед в екрана на компютъра. Но в крайна сметка от какво толкова се страхувах? Това не беше нищо повече от извинение, което той дори можеше никога да не получи. Настъпи моментът „сега или никога“. Затаих дъх и натиснах бутона за изпращане, преди да съм размислила. Наблюдавах как имейлът ми се зарежда и заминава. Такива бяха времената днес — щом си направил нещо, няма връщане назад.

От: Саманта

До: Жан — Люк

Относно: Отдавна закъсняло писмо

Мили Жан — Люк,

В случай че се питаш какво става, да, това писмо е закъсняло с цели двайсет години.

Миналата седмица попаднах на писмата ти (пазила съм ги през цялото време) и изпитах остра нужда да ти се извиня. Най-искрено. Ти ми написа седемте най-прекрасни писма, които някога съм чела, а аз така и не събрах смелост да ти отговоря. Няколко години по-късно се опитах да те издиря, но ти се беше преместил. За нещастие, по онова време възможностите на интернет не бяха толкова големи, колкото са сега.

Тогава начинът, по който изразяваше чувствата си към мен, начинът, по който пишеше — толкова страстно, толкова романтично, — малко ме смути. Колкото и да се стараех, не можех да намеря подходящите думи. Едва ли е необходимо да ти казвам, че кошчето в стаята в студентското ми общежитие преливаше от смачкани чернови.

Но това е само претекст за мълчанието ми. Време е да си призная и да разкрия истинската причина.

Точно преди да отпътувам за Париж, биологичният ми баща се появи в живота ми. Колкото бързо се появи, толкова бързо и изчезна. Което истински ме обърка. Накратко казано, той беше факторът, заради който винаги отблъсквах хората, мъжете, особено когато бяха близо до мен. А ти достигна прекалено близо.

Ето, това е всичко. И наистина съжалявам.

След като ти казах всичко това, трябва да ти съобщя, че разказвам нашата история в един блог. Нямам намерение да те поставям в неудобно положение, но тъй като думите ти са толкова красиви, съм публикувала кратки извадки от писмата ти. И понеже съм си такава, внасям и малко хумор в историята ни. В момента съм на петия пост, но историята ще се състои от седем, това е точният брой на писмата, които ми изпрати. Проява на малко романтика от моя страна, може би. Ако не ми отговориш, естествено, ще те разбера.

Всичко най-добро,

Саманта

www.sevenloveletters.blogspot.com

Не помислих за часовата разлика или за факта, че в петък вечерта бях изпратила писмото на служебния имейл на Жан — Люк. Не, вместо това проверявах пощата си на всеки няколко минути, надявайки се на моментален отговор, и в главата ми се въртяха какви ли не фантазии.

„Прощавам ти“ — щеше да напише той.

На което аз щях да отговоря: „Благодаря ти. Знаех си, че ще ме разбереш. Споменах ли ти по-рано? Искам да напусна съпруга си, но не знам как точно да го направя. Можеш ли да ми дадеш някакъв съвет?“.