Саманта Веран
Седем писма от Париж (30)

Френско-американската диря от документи

От френското консулство в Лос Анджелис научихме, че от административна гледна точка ще бъде много по-лесно да се свържем законно във Франция, а след това да организираме церемония за семейството и приятелите си в Малибу. Единствената законна процедура във Франция бе гражданският брак, извършен в местното mairie, или кметство. Допълнителна сватбена церемония, проведена в църква или някакъв друг храм, беше често срещана практика, но тя не узаконяваше брака. Преди да ни определят дата за сватбата, трябваше да представим в mairie папка с документите ни за женитба и едва тогава оттам щяха да публикуват това, което се нарича la publication des bans, във витрина, така че целият град да може да види съобщението, в случай че някой — например някой отмъстителен бивш съпруг или съпруга — пожелаеше да се противопостави на брака. Това малко ми заприлича на традиция от Средните векове, но такъв беше законът. Документите, които трябваше да подготвим, бяха объркани и изглеждаха безкрайно много.

В момента, в който се прибрахме в новия ми дом, отидохме в Hôtel de Ville — изискано название на кметството, — за да вземем списък с необходимите документи. Влязохме в сградата на кмета, седнахме на една твърда пейка пред état civil и търпеливо зачакахме да дойде редът ни. Няколко минути по-късно една пълна жена с кестенява коса и тъмни очи ни направи знак с показалец да влезем в кабинета. Настани се зад бюрото и с жест ни покани да седнем на столовете пред нея. Докато Жан — Люк й обясняваше причината за посещението ни, тя го гледаше с любопитство, а по погледа й разбрах, че го бе разпознала. Жената бръкна в една папка, извади оттам едно оранжево листче и го постави пред нас.

— Vous avez des questions?^[1]

Погледът й казваше това, което устните не изговориха: „Би трябвало да знаеш какво ти е необходимо. Нали беше тук и миналата година?“. Когато станахме да си ходим, погледът на жената попадна върху огромния ми пръстен в бонбонен цвят и тя погледна гневно към Жан — Люк. Бяхме обречени. Почувствах го.

Списъкът на Жан — Люк беше твърде прост: актът му за раждане, решението за развод, документ за самоличност и такъв, доказващ местожителството му. Моят беше доста по-дълъг. Освен документите, изискани от Жан — Люк, които трябваше да бъдат преведени от заклет преводач, бе необходимо да представя още или certificat de non-remariage, или certificat de coutume. Първият сертификат потвърждаваше факта, че след развода не съм се омъжвала отново. Вторият беше законов документ, който заявяваше, че според законите на моята страна имах право да встъпя в брак и не съм се омъжвала след развода си.

— Мисля, че трябва да наемем адвокат, който да ни снабди с всички документи — каза Жан — Люк.

— Защо? Струва ми се, че тук има повторение. Искам да кажа, че пише „или“. Или означава или.

— Имам такова предчувствие.

Начинът, по който жената от mairie бе изгледала Жан — Люк, ме накара да се съглася с него.

— Каза ли вече на Крис за нас? — попита Жан — Люк.

— Все още не съм. А ти на Наташа?

— Тя не отговаря нито на имейлите, нито на обажданията ми — отвърна той и нацупи устни. — Но Крис все още ти пише имейли. Това трябва да спре.

— Знам — съгласих се аз. — Но нещата между Крис и мен стоят по различен начин. Бяхме заедно почти тринайсет години…

— Сега си с мен, Сам.

— Ще му кажа — заявих аз.

Единственият проблем беше, че не знаех как да преодолея този страх, как да кажа на бившия си съпруг, че съм щастлива. Най-после. Щастлива.

Докато Жан — Люк беше на работа, а децата на училище, прекарвах времето си в търсене на някакви възможности за работа като дизайнер на свободна практика в Щатите, само за да установя, че такива не съществуваха. Освен това се опитвах да разбера какъв е най-лесният начин да набавя документите за предстоящата си женитба, и то възможно най-скоро. Макар че на сайта на френското консулство имаше списък с адвокати, както и районите, в които практикуваха, откриването на такъв, който можеше да работи както в Щатите, така и във Франция, се оказа истинско предизвикателство. Двамата с Жан — Люк окомплектовахме неговите документи, но решихме, че ще е най-добре аз да събера моите, когато се върна у дома.

Една седмица не е чак толкова много, нали така?

Жан — Люк ми беше обещал, че ще ми покаже как изглежда ежедневието му с децата. И сега, след като празниците бяха отминали, получих обещаното. Вечерно време ме учеше как се готвят основните френски ястия — умение, което отлично владееше, след като толкова дълго бе живял като самотен баща. Отварях бутилка вино и двамата пиехме по чаша, докато той ми обясняваше тънкостите на приготвянето на киш — тайната се състоеше в предварително подготвената кора, миниатюрните парченца шунка, наречени lardons, crème fraiche, herbes de Provence и дижонска горчица, при това истинска. Аз готвех lardons, докато Жан — Люк биеше яйцата с тел. Срещахме се някъде по средата и се целувахме над киша или над pot-au-feu, bœuf bourguignon или по-простите ястия, завършващи на ettes — raclettes, tartiflette или galettes. Работехме добре заедно и на мен много ми допадаше фактът, че той обичаше да готви не по-малко от мен. Една вечер обаче Жан — Люк се забави на работа и аз приготвях яденето сама, когато Елвир влезе в кухнята, последвана от Макс.

— On mange quoi се soir?^[2] — попитаха те с известен страх.

Жан — Люк ме беше предупредил за една случка с храна, която децата бяха преживели с Наташа. Очевидно тя бе сготвила някакво руско ядене с огромно количество майонеза и те отказали да го ядат, което я накарало да изпадне в истинска истерия. Качила се на горния етаж разревана, затръшнала вратата и отказала да излезе от спалнята до сутринта. Освен това заявила, че повече никога няма да се опита да сготви нито на децата, нито на Жан — Люк.

— Тази вечер — отвърнах аз с широка усмивка — ще хапваме un magret du connard.

— Connard? — попита учудено Макс.

— Да — отвърнах аз. — Обичате ли connard?

Децата избухнаха в луд смях, а аз не можах да разбера защо, докато Елвир не ми обясни, че connard означава „задник“ на френски, a canard) е патица. Леле! Макар че напоследък гафовете ми на френски ме караха да се червя от неудобство, този беше добър. За първи път Макс и Елвир искрено се смееха заедно с мен.

Докато ядяхме патицата, сервирана с гарнитура от ориз и зелен фасул, хвърлих поглед към дивана. Имаше нужда от цветни възглавници и няколко одеяла. Трябваше и килим за пода на хола. Малко произведения на изкуството по стените също биха изглеждали добре. Дизайнерът в мен не можеше да се въздържи да прави планове, не всичко трябваше да е непременно полезно. Освен това бе нужно да оставя и собствения си отпечатък в къщата, да я направя свой дом. Съставих си списък с нещата, които трябваше да донеса от Щатите, както и онези, които не трябваше да пропусна. Като чинии и прибори, които да си подхождат, тенджери и тигани, които да не са криви, както и купи за сервиране.

За щастие, Жан — Люк се съгласи. Искаше да направи така, че домът ни да изглежда по-весел, но бе прекалено зает на работа и нямаше време. Започнах с дребните неща, отидох в града и започнах да избирам предмети за украса — разбира се, на разпродажба — като например два свещника от цветно стъкло и една резбована дървена табла.

Що се отнася до домакинската работа, имах чувството, че прането никога не свършва. Така става, когато в къщата живее тийнейджърка, чиято представа за разтребване се състои в това да изсипе всичките си дрехи в коша за пране. Спомням си тези дни. И бях много благодарна на Жан — Люк, че беше купил сушилнята. Аз съм американка, свикнала със съвременните удобства, и не можех да си представя, че през зимата ще простирам дрехите и чаршафите в задния двор, закачайки ги с дървени щипки като съседките ни. В петък вечер отивахме да напазаруваме основните хранителни продукти, а събота сутрин прекарвахме на пазара, където купувахме пресни плодове и зеленчуци. В неделя Жан — Люк, децата и аз чистехме заедно. Повярвайте ми, няма по-секси гледка от това как един мъж чисти с прахосмукачка и мие пода, особено като се има предвид, че не обичам да правя и двете. Предпочитах да бърша прах и да подреждам. Проблем настъпваше само когато децата отказваха да слушат Жан — Люк или му отговаряха като истински тийнейджъри. Когато се случеше подобно нещо, аз просто се правех, че не ги разбирам. Исках да стоя далеч от разправиите им, поне докато не ме приемеха в живота си.

Само едно нещо липсваше в нашето процъфтяващо френско-американско семейство — котето.

Затова се качихме на колата и пътувахме в продължение на два часа, докато стигнем до Бордо, за да вземем Бела от развъдника, като през цялото време си пеехме основната мелодия от мюзикъла „Щастливи дни“. В момента, в който я видяхме, се влюбихме в нея. Беше истинска красавица, а козината й бе мека като коприна. Мъркаше като мотор. Беше лъскава и мускулеста, коремчето й беше на леопардови петна, а лапичките — на тигрови ивици. Шарките на муцунката й създаваха впечатление, че непрекъснато се усмихва. Имаше огромни красиви жълто-зелени очи, излъчваше мъдрост и някаква тайнственост почти. Децата бяха развълнувани до краен предел. Аз също. Може и да бяхме купили една от най-скъпите котки на света, но фактът, че това ме бе сближило с децата, беше безценен. Бяхме едно голямо и щастливо почти семейство.

Имах чувството, че е прекалено хубаво, за да е истина.

И наистина беше така, защото отново времето мина прекалено бързо. Едва бяхме започнали да навлизаме в естествения ежедневен ритъм на живота, децата тъкмо свикваха с мен и аз трябваше да си тръгвам. Вперих поглед в очите на Жан — Люк, докато чакахме на летището. Той настоя да остане с мен до последния момент, искахме да прекараме заедно всяка възможна секунда.

— Моля те, трябва да му кажеш за нас.

Под „му“ Жан — Люк разбираше бившия ми съпруг Крис.

— Виждам чувството за вина в очите ти.

Преди да тръгнем за летището, бях направила грешката да проверя пощата си, където намерих безброй имейли от Крис, в които ми съобщаваше, че здравословното състояние на Айк бързо се влошава, а това само по себе си бе твърде тревожно. Вътрешното ми усещане за кучето се бе оказало вярно.

— Не сега. Моментът не е подходящ.

— Много добре те познавам, Сам. Ти имаш голямо, добро сърце, но той е вреден за теб. Токсинът не убива моментално. Малко по малко навлиза в теб. Трябва да изхвърлиш отровата от живота си, преди да е унищожила всичко. Има по-важни неща, за които трябва да мислиш. Имаш мен и децата. Трябва да се освободиш от чувството за вина и да продължиш напред.

Знам, че беше прав, но не смятах, че сега най-важното нещо за мен бе да нараня Крис още повече, предпочитах да избегна конфликта.

— Обещавам. Ще го направя.

— Кога?

— Не мога да му сервирам това в момента. Айк…

— Разбирам те за Айк. Наистина те разбирам. Но също така мисля, че той използва кучето, за да те държи в живота си.

Жената зад гишето на „Бритиш еъруейс“ ми направи знак да се приближа. Жан — Люк държеше ръката ми, докато се регистрирах, стискаше я. Имахме само още няколко минути, след което трябваше да се отправя към изхода. Тъгата надвисна над доскоро щастливото ми същество.

— Сам, знам, че ще постъпиш правилно — прошепна Жан — Люк в ухото ми. — Искам да бъдеш тук, при мен. Изцяло.

— Ще направя каквото мога. Толкова бързо, колкото мога.

 

 

Разделих живота си на малки парчета, като реших, че по този начин ще мога по-лесно да преглътна проблемите, с които ми предстоеше да се справя. Първо сватбата. Що се отнася до акта ми за раждане, който беше най-важният документ, изискван от френските власти, за да одобрят встъпването ни в брак, трябваше да попълня някакъв формуляр и да го изпратя заедно с нотариално заверена клетвена декларация, удостоверяваща самоличността ми, придружени от чек за четиринайсет долара. Това беше лесно. Бързо го отметнах в списъка си.

Беше дошло време да си наема адвокат, който да уреди фалита ми. Това щеше да ми струва малко над две хиляди долара, но така щях да се отърва от дълга си. Преди да я наема, разказах на адвокатката точно в каква ситуация се намирах и споделих решението си да се преместя във Франция. Тя ме увери, че това не представлява никакъв проблем. Няколко дена по-късно получих съобщение, че изслушването ми е насрочено за края на февруари.

— Мила — каза Жан — Люк по време на един от ежедневните ни разговори, — ако молбата ти за обявяване на фалит не бъде приета, аз съм тук, за да ти помогна. Заедно ще се справим. Ще плащам месечните такси, докато успея да продам мансардния апартамент в покрайнините на Париж. Така или иначе, отдавна искам да се отърва от него.

Това по никакъв начин нямаше да стане. Оценявах предложението му, но нямаше да допусна подобно нещо. Гордостта ми не би го позволила.

— Но това са твоите пари за черни дни. Това е единствената ти инвестиция. Сама ще се справя с финансовата каша, която съм забъркала. Това не е твой проблем.

Жан — Люк нямаше никакви дългове. Никога не бе имал. Когато за първи път му казах каква сума дължа по кредитните си карти, той не разбра как съм успяла да задлъжнея толкова много. Той беше поставил лимит на кредитната си карта от три хиляди евро и похарчените от него пари всеки месец се изплащаха автоматично. Разбира се, понякога се случваше да остане на „червено“, както се изрази той, но това никога не бе за дълго, а и наказателните лихви на банките не бяха големи.

— Сега инвестирам в теб.

Какъв човек само. Щеше да стои до мен при всяка една криза.

Тонът на Жан — Люк изведнъж стана сериозен.

— Каза ли вече на Крис?

— Това е последната точка в списъка ми, но вече наближавам към нея.

— Гордея се с теб — заяви Жан — Люк.

— Гордееш се?

— От това, че си толкова силна.

По онова време не се възприемах като силна. Стресът, на който бях подложена, ме смазваше и вече започвах да се съмнявам дали ще мога да запазя здравия си разум. Питах се дали ще успея да свърша всичко необходимо, за да вкарам живота си обратно в релси. Списъкът ми представляваше пълна бъркотия от нечетливи драсканици. Колкото повече си мислех какво трябва да свърша, толкова по-дълъг ставаше. Обадих се на Трейси, имах нужда да чуя приятелски глас.

— Можеш ли да ми дойдеш на гости, преди да се преместя във Франция? — попитах я.

— Кога имаш предвид?

— Ами, аз ще пътувам през април, така че какво ще кажеш за март?

— Веднага щом затворя телефона, ще погледна какви билети има — отвърна. — Не мога да повярвам, че ще се местиш във Франция. Това е лудост.

Преглътнах. Това наистина си беше лудост. Вече започвах да осъзнавам действителността. Преместването в чужда страна беше много страшно преживяване, най-меко казано. В какво се забърквах? И тъй като бях в настроение да правя списъци, реших да направя списък с всички „за“ и „против“ женитбата с Жан — Люк и преместването ми във Франция.

 

 

ПРОТИВ

1. Ще бъда далеч от семейството и приятелите си.

2. Не говоря езика добре.

3. Ще трябва веднага да приема ролята на родител.

ЗА

1. През последната година живея в дома на родителите си, а Франция е само на един полет оттук. Мога да се върна вкъщи, когато поискам.

2. Ще си намеря нови приятели. И всичките ми приятели от Щатите умират от желание да ми дойдат на гости във Франция — особено сестра ми.

3. Ще се потопя напълно във френската атмосфера, така че няма начин да не усъвършенствам френския си.

4. Разбирам се много добре с децата на Жан — Люк. Сигурна съм, че в сърцата им има място за мен.

5. Преместването в нова страна би било истинско приключение.

6. Не мога да си представя живота без Жан — Люк. Обичам го.

 

 

Всички доводи „за“ обезсмисляха доводите „против“ и откровението, което получих вечерта на Коледа, се бе запечатало в съзнанието ми. Спомних си, че се боря за любовта си. Ако това беше лудост, то бях готова да полудея. Можех да се справя със стреса, но точките в списъка с предстоящите ми задачи нямаше да се отметнат от само себе си. Имаше един-единствен човек, на когото можех да разчитам да ме измъкне от батака на живота ми — това бях аз и само аз.

Още малко и банковата ми сметка щеше да отиде на червено. Наистина се нуждаех от пари. Обадих се на Стейси, за да й кажа, че съм готова да поема нощната работа, но мога да разхождам само хъскито Кира, тъй като стопаните му живееха наблизо, а аз трябваше да върна колата си. След като свърших с този разговор, оставих съобщение на гласовата поща на служителката в Бюрото по труда, а после за всеки случай й изпратих и имейл. Изпратих няколко резюмета в отговор на оферти за работа на свободна практика, които намерих в интернет. Обадих се в банката и ги информирах за тежкото финансово положение, в което бях изпаднала, съобщих им, че съм подала документи за фалит и ще върна колата. През останалата част от следобеда се занимавах с данъците си. Тъй като по-рано бях осребрила пенсионните си вноски, се оказа, че дължа триста долара по пенсионния си план. Стомахът ми се сви. Проснах се изтощена на леглото и тъкмо задрямвах, когато телефонът ми иззвъня. Беше брокерката, която се занимаваше с продажбата на пръстените ми.

— Имам една добра и една лоша новина — започна тя. — Коя да ти кажа първо?

Мечтаех да чуя нещо хубаво.

— Добрата.

— Продадохме сервиза за чай.

— Чудесно! — Разсъних се моментално и седнах в леглото. — А лошата?

— Говорих със специалистката по бижута и тя ми даде оферта за пръстените ти. Не е точно това, което очакваш, но според нея в момента не може да се направи нищо по-добро.

Сумата, която ми съобщи, наистина звучеше разочароващо, но не исках да разчитам прекалено много на късмета си, като се има предвид, че никой в града не ми даваше повече от две хиляди. Направих сметка наум.

— Приемам.

— Утре ще ти изпратя чека по пощата.

Въздъхнах от облекчение толкова дълбоко, че въздишката ми можеше да накара листата на всички дървета в каньона да зашумолят.

Докато все още имах кола и здравна осигуровка, си запазих час при лекаря за годишната профилактична цитонамазка. По време на редовния мамологичен преглед тя изрази безпокойство от наличието на няколко бучки, които бе напипала в дясната ми гърда. Даде ми час за мамография и ехографско изследване. Също както когато на шестнайсет години открих бучката, и сега непрекъснато стисках и опипвах гърдата си — бях повече от разтревожена, вече не бях тийнейджърка.

* * *

Две седмици по-късно двама татуирани бабаити дойдоха да вземат колата ми. Не ги погледнах в очите. Само им подадох ключовете, без да кажа и дума. Няколко часа по-късно получих заверено копие на решението за развода ми, което беше прекрасно, но освен това имах и писмо от Отдела за гражданско състояние в Лос Анджелис, с което ме уведомяваха, че при тях няма никакви данни за раждането ми. Скоро разбрах, че тъй като бях наполовина осиновена, данните ми се пазеха в Сакраменто и аз трябваше да се обърна към Калифорнийския отдел по обществено здраве, на чийто сайт прочетох, че издаването на акт за раждане може да отнеме до осемнайсет седмици. Без акт за раждане, издаден и сертифициран през последните шест месеца, не можех да се омъжа за Жан — Люк.

Обзе ме гняв.

Дявол да го вземе този Чък. За пореден път биологичният ми баща бе объркал живота ми. Ако не беше той, актът за раждане щеше да бъде в ръцете ми след две седмици.

Тъй като вече нямах кола, се изкачих бясна в жегата една миля нагоре по пътя в каньона, за да разходя Кира, надявайки се, че собственичката й Барбара, която беше адвокатка, ще си е вкъщи. Барбара беше приблизително на възрастта на майка ми и беше любимата ми клиентка, тъй като не се отнасяше към мен като към прислуга, а ме приемаше като приятелка. Отворих вратата задъхана и с радост видях, че тя седеше зад компютъра си в хола. Разказах й за проблема си, а брадичката ми потрепваше през цялото време.

— Скоро ще има избори, Саманта. Добре си направила, като си писала първо на Калифорнийския отдел по обществено здраве. Ако това не ти помогне, обърни се към големите клечки, като например сенатора или дори губернатора. Аз на твое място не бих губила повече време. Приемните им за граждани са точно за тази цел — да помогнат на хората от техния избирателен район. Опитай, не може да ти навреди — заяви Барбара и вдигна юмрук. — Бори се за любовта си. Подкрепям те изцяло.

Писах до всички възможни институции в Калифорния, молейки за помощта им. След това съобщих новината на Жан — Люк.

— Мила, не се тревожи толкова — отвърна той. — Засега трябва просто да продължим напред с това, което имаме. Сканирай стария си акт за раждане и решението за развод, изпрати ми ги и аз ще дам да ги преведат, докато ти издирваш оригиналите. И след като вече имаш решението за развод, наеми адвокат, който да ти извади certificat de coutume и за nonremariage. Не се стресирай. Всичко ще се нареди.

Ами ако не се нареди?