Саманта Веран
Седем писма от Париж (14)

Нека любовното приключение започне

Може би под въздействието на секси момичетата с нацупени устни, застанали в провокативни пози в рекламите за курсове по танци на пилон и каталозите на „Виктория сикрет“, да не говорим за всички пикантни профили във Фейсбук. Може би защото исках още малко да вдигна градуса на и без това вече горещата ни връзка с Жан — Люк. Може би защото и аз исках да се почувствам секси. Може би защото малко по малко страхът ме напускаше. В крайна сметка няма значение защо точно се вдъхнових да го направя, но реших да изпратя на Жан — Люк някои свои предизвикателни снимки, нещо, което никога до този момент не бях правила.

Лаптопът ми има вградена камера. И така, седях си аз на леглото в различни пози, бях в различни степени недотам съблечена — деколтето на блузата ми беше дръпнато на една страна, така че да се подава рамото и малко от дантелата на сутиена ми — и снимах ли, снимах. Когато приключих, от стоте направени снимки запазих само три и изтрих останалите. И нищо на този свят не би могло да ме накара да ги изпратя на Жан — Люк. Поне в този им вид. Отворих „Фотошоп“ и намалих всяка една от снимките, докато не достигнаха размерите на нокътя на показалеца ми, а след това ги поставих в една папка и създадох нещо като триптих. Доволна от творческото си постижение, прикачих снимките и ги изпратих. Няколко минути по-късно телефонът иззвъня.

— Сам, снимките, които ми изпрати, са толкова малки, че в момента екранът на компютъра ми е като увеличително стъкло. Някои от колегите ми влязоха…

— О, господи! Видяха ли нещо?

Гласът ми се разтрепери, изпаднах в паника. Най-накрая бях събрала смелост да направя подобно нещо и сега целият свят — или поне хората от офиса на Жан — Люк — най-вероятно ми се смееше, американката, която дори едни предизвикателни снимки не може да изпрати както трябва.

— Как изобщо е възможно някой да види нещо? Колкото повече увеличавам снимката, толкова по-лошо става качеството й, накрая се виждат пикселите и всичко се превръща в неясни квадратчета.

— Цялата идея за прелъстяването ми е толкова чужда.

— Можеш ли да си представиш колко ужасно много искам да те видя? Толкова си красива, Сам.

Под въздействие на уверения му глас нервите ми веднага се успокоиха. Може би причината беше във френския му акцент? Или в плавната секси модулация на гласа му? Каквото и да беше, то винаги ми въздействаше и той всеки път знаеше какво да ми каже. Накланяше паничките на моите везни, така че да застанат в идеално равновесие.

— Имам една лоша новина.

Сърцето ми започна да бие силно. Досега се беше опитвал да ме подготви за нея.

— Колата ми гръмна.

Какво? Експлодира? Може би зад това стоеше жената, с която се развеждаше. Може би тя го преследваше? От това, което ми беше разказвал, от нея можеше да излезе убиец.

— Някой е сложил бомба в колата ти? Наташа?

— Не ставай смешна. Колата ми беше стара, едно древно беемве. Просто умря. Вече за нищо не става.

Очаквах да започне да крещи, да се оплаква. Единственото, което направи, бе да въздъхне.

— Не се тревожи. Това няма да попречи на пътешествието ни. Започнах да проверявам какви са възможностите да наемем кола.

— О!

Тъй като бях прагматична, или по-скоро страдах от параноя, нямах намерение да прелетя над пет хиляди мили^[1], без да имам резервен план в случай на нещо непредвидено. Толкова много неща можеха да се случат. На първо място Жан — Люк щеше да шофира в продължение на седем часа от Тулуза до Париж, за да ме посрещне на летище „Шарл дьо Гол“. Колата му можеше да експлодира. Отново. И тревогите ми не бяха свързани само с технически проблеми или фатални инциденти. Ами ако не успеехме да се познаем на летището? Ами ако беше решил да организира перфектното отмъщение за това, че не бях отговорила на писмата му в продължение на двайсет години, и в последния момент решеше изобщо да не ме посрещне и да ме остави да се оправям съвсем сама в Париж?

Ами ако снимките, които ми беше изпратил, не бяха негови? Ако човекът, с когото си кореспондирах, не беше истинският Жан — Люк? Бях гледала филма с Лиъм Нийсън „Твърде лично“, в който албанската мафия отвлича и дрогира жени и накрая ги продава като секс робини. Трафикантите насочваха жертвите си към Париж, към „Шарл дьо Гол“ — летището, на което и аз щях да кацна.

Много добре съзнавах, че в момента въображението ми препускаше по пътя на параноята с триста мили в час^[2]. Знаех какво щеше да ми каже Жан — Люк: „Не се тревожи“. Но да кажеш нещо и да го направиш, бяха две съвсем различни неща. Разигравах в главата си всички възможни сценарии, независимо колко невероятни бяха те. И тъй като моят рицар в блестящи доспехи нямаше да пристигне в залата за получаване на багажа, яхнал кон, трябваше да действам предпазливо. Може би малко повече от обичайното.

— Жан — Люк, може ли да те помоля за една услуга?

— Всичко, което пожелаеш, принцесо.

— Във Франция има ли от онези евтини телефони с предплатени разговори?

— Да, дъщеря ми има такъв за спешни случаи.

— Можеш ли да ми купиш един и да ми го изпратиш заедно с предплатена карта? — Чудех се дали молбата ми не е прозвучала прекалено грубо. — Разбира се, ще ти върна парите. Просто трябва да имам някакъв начин да се свържа с теб. В случай че стане нещо.

— Какво може да стане?

Изслуша с огромно търпение всичките ми доводи, според които трябваше да имам такъв телефон. Докато изговарях думите, осъзнах колко нелепо звучаха. За да замажа положението, му казах на шега, че сестра ми ме плаши, че той може да е трафикант на хора и да работи за албанската мафия. Колкото повече бърборех, толкова по-дълбока дупка копаех.

— Мила, мила, мила, мисля, че идеята ти е прекрасна.

Изглежда, Жан — Люк бе усвоил златното правило — мъжът винаги трябва да се съгласява с жената, особено когато иска да спре абсурдните й брътвежи.

— Още утре ще ти изпратя един резервен телефон, който имаме вкъщи.

Въздъхнах дълбоко от облекчение.

— Миличка, преди да затворя, искам да се посъветвам нещо с теб. Кажи ми къде предпочиташ да прекараш последната нощ — във Версай или Париж?

Бях много изкушена, тъй като никога не бях виждала на живо Версай — богатото предградие на Париж, известно с разкошния си дворец. От друга страна, си помислих, че ще е невероятно романтично да прекараме нощта в Париж — града, в който с Жан — Люк се бяхме запознали. Можехме заедно да отидем на същите места, където бяхме ходили някога: да вечеряме в „Госпожа Филия“^[3], да пием по чаша портвайн в някое открито кафене на „Шанз-Елизе“ и да минем покрай стария му апартамент. Но пък можехме да си създадем и нов спомен, по-добър от предишния.

— Изненадай ме — отвърнах накрая аз. — Изцяло от теб зависи. Оставям се в ръцете ти.

— Очаквам го с нетърпение — заяви той.

Аз също.

Следващите няколко дни бяха неясна смесица от кучешки опашки и омарата на горещите летни дни в Малибу. Два дни преди да замина за Париж, поканих Стейси да поплува в басейна на родителите ми — още едно преимущество на живота при тях и страхотно облекчение в над 30-градусовите жеги под безмилостното слънце в каньона. Така че новата ми приятелка (и шефка) беше при мен, когато пристигна колетът от Жан — Люк. Освен зеления мобилен телефон от пакета изпаднаха изсушена лавандула и рози, най-вероятно от градината на Жан — Люк.

Стейси зяпна от учудване.

— Кой би направил подобно нещо? Искам да кажа, че е невероятно романтично.

Сигурно това беше проява на френски стил.

— Да, романтично е, но това тук не е — казах аз и подадох друг плик на Стейси.

— Да не би да е онова, което си мисля?

— Да.

— Поздравления! Вече си свободна жена! — възкликна тя и ме прегърна.

Преглътнах. Когато видях окончателното решение за развода, се почувствах леко объркана. Това вече не беше някаква странна приумица, беше нещо абсолютно реално. Вълнувах се при мисълта какво ме очаква в бъдеще, но едновременно с това бях като вцепенена. Все още си изкарвах прехраната, като разхождах кучета, с Жан — Люк все още не се бяхме срещнали и все още продължавах да живея при родителите си. Потта, която проливах, докато разхождах кучетата, беше нищо в сравнение с онази, която ме обливаше от страх пред неизвестното. Беше време да скоча в басейна и да се опитам да се успокоя.

След като се потопи за малко във водата, Стейси си тръгна, а аз се отправих към къщата, питайки се дали, по дяволите, знаех какво правя. И като че ли за да даде отговор на въпроса ми, на верандата се появи още един пакет, увит в кафява хартия. Той също бе адресиран до мен, изпращаше го Трейси. Вътре открих албума със снимки от европейското ни приключение. Освен него Трейси ми беше изпратила дневника си, пълен с разхвърляните й ученически писания и възклицания, както и писмата и картичките, които Патрик й беше изпратил. Тях засега оставих настрана. Исках първо да видя снимките и по-специално една от тях. Открих я — фотографията, на която с Жан — Люк стояхме на стълбите пред „Сакре Кьор“, аз се бях ухилила широко като някоя откачалка, облечена в яркорозова фланелка и къси дънки, а той ме бе хванал под ръка и изглеждаше страшно елегантен в бяла риза и черни панталони, красивите му извити като дъга устни бяха разтегнати в нещо като полуусмивка. При вида на тези снимки в съзнанието ми нахлу цял порой от спомени и отдавна забравени, но скътани някъде дълбоко, чувства.

Втурнах се към къщата, стискайки пакетите. Вместо да кажа на майка си за финализирания развод или за телефона за спешни случаи, изпратен заедно с изсушената лавандула, аз се развиках:

— Трейси най-после ми изпрати албума със снимки! И Жан — Люк е по-висок от мен!

Никой не ми отговори. Очевидно мама беше излязла, сигурно имаше курс по йога. Което ми даде достатъчно време, за да сканирам всички снимки, да изпратя имейл на Жан — Люк, да се обадя на Трейси и да досъбера багажа си. Не дай боже да забравя нещо. Сигурно вече трета седмица опаковах и разопаковах багажа си, проверявах всяко нещо поне по няколко пъти. Вечерта, преди да отлетя за „Шарл дьо Гол“, стоях на балкона на стаята си и търсех още нещо, един последен знак, който да ми подскаже, че постъпвам правилно, отивайки в Париж. Не открих нищо вдъхновяващо, затова изпратих на Жан — Люк следния имейл:

От: Саманта

До: Жан — Люк

Относно: Съобщение…

Беше прекрасна нощ, затова реших да отида с колата до плажа и да се разходя. Опитах се да открия прословутата космическа станция, онази, върху която е написано съобщение, но така и не можах да я видя. Съвсем случайно в чантата си открих стъклена бутилка, лист хартия и писалка. Затова — седнала сама под звездите — ти написах едно съобщение. Ще трябва обаче да почакаш, за да видиш какво съм написала, защото, да, поставих писмото в бутилката и я хвърлих в Тихия океан. Може би следващия път, когато отидеш на брега, ще я намериш.

Саманта

От: Жан — Люк

До: Саманта

Относно: Re: Съобщение…

Мила, не мисля, че съобщението ти ще стигне до мен. Мога научно да ти обясня какви са траекториите на теченията и други подобни неща, но съм сигурен, че само ще те отегча. Съжалявам, но бутилката няма да успее да стигне дотук. А да не би моето забавно момиче да се опитва да ми го върне заради космическата станция?

Много целувки — днес повече от вчера, но по-малко от утре.

От: Саманта

До: Жан — Люк

Относно: Re: Re: Съобщение…

Забравих да ти кажа — бутилката е вълшебна. Единственото, което трябва да направиш, за да я намериш, е да последваш сърцето си.

Жан — Люк бе разбрал странния ми хумор. Получих знака, който очаквах.

Преди да се усетя, майка ми вече ме караше към летището.

— Вълнуваш ли се? — попита тя.

Седях, вперила поглед право пред себе си, стиснала здраво ръце в скута си.

— Престани да ми задаваш този въпрос. Изнервяш ме.

— Обади ми се в момента, в който кацнеш. Искам да съм сигурна, че си добре.

— Просто искаш да разбереш какво се е случило, след като сме се срещнали.

— Виниш ли ме за това?

— Не — отвърнах аз.

Преживяваше чрез мен това любовно приключение, откакто бе започнало преди няколко месеца. Разбира се, че искаше да знае всичко, което се случваше.

— Е, вълнуваш ли се?

— Моля те, наистина ме изнервяш.

Мълчание.

— Сигурно се вълнуваш.

Два часа по-късно седях набутана на мястото си до прозореца, точно над крилото на самолета, и сърцето ми блъскаше като лудо. Какво щеше да стане след кацането на самолета? Няма съмнение, че преди двайсет години между нас с Жан — Люк се бе установила някаква връзка. И тя се бе появила отново при телефонните ни разговори и стотиците ни имейли. Но какво щеше да стане, ако мъжът пред компютъра и на телефона не беше човекът, за когото го смятах? Ами ако физическото привличане между нас не бе така силно, както емоционалната връзка, която бяхме изградили?

По микрофона се чуха инструкциите за безопасност по време на полет — първо на френски, а след това и на английски, — но и двата езика ми се сториха неразбираеми, приглушеното мърморене пулсираше в ушите ми като на някой възрастен от поредицата за Чарли Браун. Започна да ми се вие свят. Една капка пот се спусна по врата ми и задържа точно на кръста ми. Жената от съседното място прошепна нещо на съпруга си и леко се отдръпна от мен. Отклоних поглед, вторачих се през прозореца и започнах да се моля да завали проливен дъжд, да ни удари гръм, изобщо да се случи нещо. Но това беше поредният прекрасен ден в слънчева Калифорния и по небето не се виждаше и облаче. Самолетът се наклони назад. Ама наистина, какво си въобразявах? Нима напусках страната със сърце, изпълнено с надежда, и няколко мизерни долара в джоба си?

Трябваше да сляза от този самолет.

Но как? Бях достатъчно умна да знам, че ако се разкрещях „бомба“, колкото ми глас държи, някое ченге под прикритие веднага ще ме завлече ритаща и пищяща в затвора с насочен към врата ми електрошок.

Може би щях да успея да симулирам инфаркт?

Една стюардеса, облечена във втален син костюм, привлече вниманието ми, с грациозни движения тя сочеше местоположението на аварийните изходи и тоалетните. Косата й бе добре направена, носеше червило „Шанел“ в най-модния червен нюанс. Беше хубава. Тъй като бях решила да пътувам удобно, аз бях облечена с клин и фланелка и далеч не представлявах образец на изисканост. А бях тръгнала към световната столица на модата.

Жената, която седеше до мен, ме погледна загрижено.

— Май се страхувате от летене? — Говореше гладко и спокойно.

В отговор на което аз изграчих:

— Няма такова нещо, летя непрекъснато.

Забелязах веднага объркването, изписано по лицето й, и реших да споделя с нея притеснението си:

— Разбирате ли, отивам да се срещна с един мъж, а не съм го виждала отдавна, много, много отдавна. Той е, ами, ъ-ъ-ъ, французин. Запознахме се в Париж.

Тя сви устни. Разчетох този знак като подкана да продължа.

— Запознахме се преди двайсет години. Сега и двамата сме разведени. Е, не точно. Моят развод беше финализиран само преди няколко дни, а неговият все още тече…

Защо й разказвах всичко това? Имах нужда от лекарство против диария. Словесна диария. Макар че живеех в Малибу, където откачените синеоки блондинки бяха на мода, бях сигурна, че съм уплашила жената до смърт, защото тя се отдръпна възможно най-далеч от мен, доколкото доброто възпитание го позволяваше. Трябваше моментално да насоча разговора към нея.

— Не мислите ли, че Париж е ужасно романтичен град? Била съм там три пъти. А вие?

— Разбира се, че сме ходили в Париж, но сега отиваме да посетим семейството ни в Армения. Само ще направим връзка на „Шарл дьо Гол“. — И тя отново се зачете в жълтия вестник. — Желая ви късмет.

При нормални обстоятелства бих определила поведението й като грубо, но сега не бях учудена, че не продължи да задава въпроси. Ако бях на нейно място, щях да искам да узная всички пикантни подробности. Просто така съм устроена — аз съм американка, която не може да се въздържи да не хвърли един поглед върху заглавията на таблоидите в супермаркета или през рамото на човека, седнал до нея.

Стомахът едва не пропадна в матката ми, когато самолетът излетя. Облегнах се на прозореца и залепих чело в стъклото, наложих си да дишам бавно и дълбоко. Лос Анджелис се превърна в малка точица под мен, а океанът проблясваше като красива синя кадифена рокля, достойна за червения килим. След като вече се бяхме издигнали, изведнъж бях обзета от непреодолимо усещане за свобода. Пуснах подлакътниците, които стисках, и по устните ми заигра усмивка. Ако се окажеше, че Жан — Люк в действителност е такава изключителна личност, каквато беше на хартия, и ако между нас се създадеше връзка като тази, която се бе появила преди двайсет години, то тогава това любовно приключение си заслужаваше риска.

По време на дългото пътуване имах достатъчно много време за „изсвири го отново, Сам“, да мисля за първата ни среща с Жан — Люк от 1989 година, за мъжа, чиито писма ме вдъхновиха да създам блог от седем поста и да му се извиня с двайсетгодишно закъснение, мъжа, който в момента ме вдъхновяваше. Съвсем скоро, вместо да седя на мястото си в самолета, мислите ми ме отнесоха в Париж, в онази гореща лятна нощ отпреди двайсет години, върнаха ме към най-първия момент, в който съзрях Жан — Люк, и всичко започна да се развива пред очите ми като на филм.