Саманта Веран
Седем писма от Париж (24)

Запознай се с родителите

Минута по минута, час по час отминаваха дните. Бях отново в режим на изчакване, непрекъснато имах чувството, че съм в безизходица. Като изключим връзката ми с Жан — Люк, нищо друго в живота ми не се беше променило. Все още не можех да си намеря работа. Спестяванията ми се бяха стопили и от тях не бе останало нищо. Освен това парите, които печелех от разхождането на кучета, ми стигаха само колкото да наливам бензин в колата, за да мога да стигна до домовете на клиентите си, и не ми оставаха повече от десет долара на седмица. Към всичко това може да се добави и унижението, на което бях подложена от страна на няколко дами, докато разхождах един малък джак ръсел на име Роки в местния парк.

— О, толкова е сладък! — възкликна една от жените.

Беше обута в клин, обилно гримирана, а маникюрът и прическата й явно току-що бяха направени.

— Колко е годишен? — попита нейната близначка от Малибу с неестествена усмивка.

Очите й бяха абсолютно безизразни, може би беше жертва на спешната помощ, където лекарите всъщност спешно инжектират ботокс.

Свих рамене.

— Не знам. Кучето не е мое.

Приятелските усмивки моментално бяха заменени от пълно пренебрежение.

— А, значи вие само разхождате кучето. — Завъртяха се на пети и се изнесоха наперено, като ме оставиха сама на прашната алея.

Искаше ми се да извикам след тях:

— Аз не само разхождам кучета. Аз съм бивш художествен директор и сега изчаквам да дойде моментът, в който ще замина за Франция.

Нищо подобно не излезе от устата ми. За да допринесе още повече за унижението ми, Роки се изака. Извадих от джоба си син найлонов плик и събрах изпражненията му. Цялата в пот, оставих Роки в дома му и се отправих към къщата на следващите си клиенти, където заварих три тийнейджърки да се излежават край басейна под един раиран навес и да ядат ягоди.

— О, това е жената, която разхожда кучетата. Не й обръщайте внимание.

Ами ако нещата с Жан — Люк не се получат? Дали нямаше да се превърна в лудата кучкарка, която живее с родителите си, отбягвана от доброто общество на Малибу? Прибрах се бясна вкъщи и проверих пощата си, за да видя дали няма някакви добри новини от Жан — Люк — светлината на моя живот.

Майка ми влезе в кухнята.

— Отново ли пишеш на французина? Трябва да се махнеш от този компютър, да се срещаш с хора.

— Не искам. Няма какво повече да говорим по въпроса. Той е единственият мъж за мен.

— Не ставай смешна, Сам. Може да сте прекарали невероятна ваканция заедно, но ти едва го познаваш.

Трябваше да я стресна по някакъв начин, за да я накарам да го приеме. Може и да не сме разговаряли директно, но, докато растях, темата за секса не беше табу вкъщи. Когато бях на шестнайсет, попитах майка дали мога да започна да взимам противозачатъчни хапчета, премигнах смутено и добавих: „За да регулират цикъла ми“. Майка ми, както ми каза години по-късно, не беше вчерашна. Не можех да повярвам какво се канех да кажа, затова го изломотих бързо:

— Той е невероятен любовник.

— Любовник? — повтори тя и се задави с мъфина си. — Какво?

Бузите на мама се покриха с червенина, а ченето й увисна.

— Сам, аз съм твоя майка. Не можем да разговаряме за подобни неща. — Стисна устни и ме погледна косо. — И колко му е голяма онази работа?

Кафето изхвърча от устата ми и падна върху стъклената масичка. Онази му работа? Може би бях прекалила, споменавайки думата секс?

— Мамо, това, което казваш, е толкова нередно, че дори не е смешно.

Но не беше така. И двете се превивахме от смях.

След като двете с майка ми можехме да си споделяме всичко, реших да й демонстрирам как действа „Гугъл преводач“, като й покажа някой от имейлите на моя френски жабок. Избрах едно от по-кратките писма, което на пръв поглед ми се стори „безобидно“.

Любов моя,

Тази сутрин по време на закуска наистина си мислех за теб. Имаме днес и утре и аз полудявам от щастие да те имам при себе си… това е заключението.

Много любов на моята малка любима, моята непослушна малка уличница.

(Plein dʼamour pour ma petite chérie, ma petite cochonne.)

Мама впери невярващ поглед в екрана на компютъра.

— Защо, за бога, те нарича „уличница“?

След като успях да дойда на себе си, отговорих:

— Какво? Не, не, неее, не ме нарича уличница. Ма petite cochonne означава „моето малко прасенце“.

Което наистина беше така. Но когато наречеш една жена „малко прасенце“, в израза има сексуален намек, а не е буквален превод на уличница. Благодаря ти, гугъл.

Майка ми не беше никак убедена.

— Е, добре, защо те нарича „малко прасенце“?

— Това е начин да се изрази привързаност. Грух.

— Тогава ти би трябвало да го наречеш gros cochon. Голямо прасе.

— Не, ти можеш да му го кажеш право в лицето. Според последния му имейл той би искал да дойде на гости през октомври. Разбира се, ако нямате нищо против.

Мама ме погледна така, сякаш имах три глави.

— Mi casa, su casa — каза тя. — И не е необходимо да питаш. Умирам от нетърпение да се срещна с него лично!

В ранната привечер стоях на балкона на стаята си с чаша изстудено бяло вино в ръка, а Айк лежеше до мен. Навън, сред дърветата и птиците, можех да дишам спокойно. Природата винаги е действала успокояващо на душата ми. Много обичах да наблюдавам колибритата. Какви невероятни, фантастични създания са те, стрелкат се от цвят на цвят, пъстрите им телца проблясват на слънчевата светлина, крилцата им се движат със скорост хиляда мили в час.

И тогава се случи нещо абсолютно невероятно.

Една от птиците започна да трепка с крилца във въздуха на около петдесет сантиметра пред мен. Тялото й беше ярко блестящо зелено, а вратът — яркочервен. Крилцата трептяха бързо и издаваха звук, сякаш вътре в нея имаше малко моторче. Въртеше глава наляво и надясно и бе съвсем очевидно, че се бе заинтригувала от мен точно толкова, колкото и аз от нея. Затаих дъх, не исках да изплаша това великолепно създание. Почти веднага птицата долетя още по-близо до мен и застана на около петнайсет сантиметра от лицето ми. Крилцата й се движеха толкова бързо, че почти не се виждаха. С неочаквано рязко движение тя се стрелна към мен. Уплаших се, да не би да ме клъвне в окото с острия си черен клюн и отскочих назад. Като че ли за да се присмее на страха ми, тя прелетя още веднъж над главата ми и кацна на един клон. Разсмях се.

Според мен това колибри ми носеше послание от една по-висша сила и ми казваше да бъда силна, да бъда търпелива, да ценя света и новия си живот. Жан — Люк знаеше отношението ми към религията — аз съм вярваща, но от онези вярващи, които приемат и уважават всички религии. Когато разказах на Жан — Люк за случилото се в двора, той — като истински учен — се впусна в дълго обяснение какви необикновени птици са колибритата.

— Те са истинско инженерно чудо — каза ми.

Слушах търпеливо, докато ми обясняваше как от години учените в областта на космическите науки се опитват да пресъздадат модела на летежа на колибритата и много се изненадах от вълнението и страстта, с които говореше за това. Той искрено им се възхищаваше, защото те, като истински специалисти по аеродинамика, са единствените птици на земята, които могат да летят назад.

— Да, да, всичко това е много интересно. Но кажи ми какво мислиш за тази птица.

— Cʼest incroyable, mon coeur.^[1] Също като теб — заяви Жан — Люк.

 

 

Октомври дойде неочаквано като гръм от ясно небе. Единствената ми надежда беше буреносните облаци бързо да се разсеят. Джесика пристигна в града за няколко дни, за да отпразнуваме рождения ми ден — великата четирийсета годишнина. Някак си успях да се самоубедя, че сега на четирийсет години човек се чувства така, както някога се е чувствал на трийсет. Донесете шампанското.

Мама, Джесика и аз взехме яхтата и заедно с Айк прекарахме един великолепен ден. Просто плавахме наоколо, слушахме Джими Бъфет и пиехме бяло вино, когато четирийсет-петдесет делфина започнаха да плуват редом с нас; делфините се стрелкаха, обръщаха и играеха в бялата пенеста диря, която оставяхме след себе си. Бяха навсякъде, плуваха по гръб и минаваха под яхтата, показваха белите си кореми край носа й, играеха, подскачаха и организираха такова шоу, на което би завидял дори „Сирк дю Солей“. Величествени и изключително красиви, те танцуваха и плуваха, а водата беше тяхната сцена. Беше истинска магия.

— Господи, видяхте ли това? — изкрещя Джес.

Всъщност ние и трите пищяхме, сочехме с пръст, усмихвахме се и се смеехме. Но както внезапно се бяха появили делфините, така и неочаквано изчезнаха на хоризонта. Този ден се прибрах вкъщи удовлетворена, но няколко дни по-късно настроението ми се промени и изпаднах в тъжна меланхолия. През този месец имаше твърде много сбогувания.

Сбогувах се с Джесика, която се върна в дома си в Ню Йорк. Сбогувах се с трийсетте си години. Скоро щеше да настъпи моментът да се сбогувам и със своя верен спътник Айк. След като разбрахме, че самолетната компания „Пет еъруейс“ е започнала да работи, Крис ме попита дали можем да си поделим попечителството върху нашето космато дете. И аз се съгласих.

Знаех, че денят, в който трябваше да кача Айк на самолета, както и последвалите дни, щяха да бъдат трудни за мен, но не бях подготвена за болката от раздялата с него. Когато го оставих в „Пет еъруейс“, въпреки опитите ми да се убедя в противното, вътрешната интуиция ми подсказваше, че го виждам за последен път. Една бучка заседна в гърлото ми и трябваше да положа неимоверни усилия, за да не избухна в плач.

Като някоя прекалено грижовна майка предупредих служителите, че Айк страда от парализа на ларинкса. Затова ги помолих, ако започне да изпада в паника, да разтрият врата му и да му дадат бенадрил, за да се успокои. Подадох на жената чантата с храната и лекарствата, одеялото и любимата му плюшена играчка — една голяма кафява маймуна.

— Прякорът му е Маймуна — обясних аз. Свалих черните очила от главата си и скрих очите си.

Жената ми се усмихна съчувствено.

Искаше ми се да се обърна и да си тръгна към къщи, да забравя за уговорката, която имах с Крис. В края на краищата Айк беше щастлив. Живееше си прекрасно в Калифорния — плуваше в басейна, разхождаше се по плажа и ядеше хамбургери на барбекю и хотдог. Но обещанието си е обещание. Айк беше куче и на Крис.

Спрях, за да прегърна с всички сили моя космат най-добър приятел, и обвих ръце около врата му. Той облиза сълзите от бузите ми. С лакомство в ръка жената подмами Айк и го отведе в задната стая. Той през цялото време въртеше опашка. И след това изчезна. Качих се в колата и загубих контрол над емоциите си. Тялото ми се тресеше от конвулсии. Ръцете ми трепереха. Опитвах се да потисна риданията, които ме раздираха.

Когато се прибрах вкъщи, навсякъде виждах неща, които ми напомняха за Айк — плюшени животни, резервния му повод, вълма черна козина, които се търкаляха по земята. Голдън ретрийвърът Бодхи ме следваше по петите, като че ли искаше да ми каже:

— Престани да бъдеш толкова тъжна! Нали съм тук!

Но аз имах чувството, че съм загубила дете.

Не можех да спра да плача.

Прегърнах големия глупчо Бодхи и го притиснах до гърдите си. След това се обадих на Трейси. Едвам говорех.

— Какво е станало? — попита тя.

— Току-що качих Айк на самолета.

— О, Сам, съжалявам. Но скоро пак ще го видиш.

— Не, Трейси, вътрешното усещане ми подсказва, че няма да го видя повече. Имах чувството, че се сбогувам с него завинаги. Той не е добре. Трябваше да го задържа тук. При мен.

— Сам, ти най-вероятно ще заминеш за Франция.

— Не знам.

— Но нали обичаш Жан — Люк и той също те обича?

— Така е.

— Виж, знам, че скоро ще ти дойде на гости, но след това трябва да изкараш един-два пробни месеца. Във Франция. Вие двамата трябва да спрете с ваканционните фантазии и да се опитате истински да поживеете заедно. Трябва на всяка цена да видиш какво представлява реалният му живот, да се запознаеш с децата. — Тя замълча за момент и после продължи: — И не се тревожи за Айк. Направи за него всичко, което беше по силите ти.

— Знам.

Ридаех истерично, когато затворих телефона.

Нямах търпение да дойде най-после двайсет и шести октомври. Децата на Жан — Люк щяха да останат при баба си за празниците и моят французин идваше при мен. В момента, в който Жан — Люк излезе от залата за получаване на багаж, аз се втурнах към него, а той ме прегърна и завъртя около себе си. Господи, колко ми липсваха тези прегръдки. Липсваше ми усмивката му. Липсваха ми устните му, допирът му. Целунахме се дълго, силно и страстно. Поведох го към колата, преди някой да ни е направил забележка. Петнайсет минути по-късно спрях пред пристанището.

— Къде сме? — попита той.

— При яхтата на родителите ми. Реших, че може да искаш да се освежиш, преди да се срещнеш с тях — заявих аз и вдигнах вежди. — Цели два месеца не сме се виждали. Помислих си, че няма да е зле да останем малко насаме.

Излязох от колата и тръгнах по дока, преди той да успее да ми възрази. Жан — Люк ме последва, носейки ръчния си багаж, и двамата се качихме на яхтата. Бръкна в чантата си и извади оттам една тънка черна квадратна кутия с червена панделка.

— Joyeux anniversaire^[2], любов моя.

Хвърлих кутията на плота и бутнах Жан — Люк на леглото.

— Ти си единственото нещо, което искам.

Два часа по-късно двамата се появихме в къщата на родителите ми.

Докато стояхме пред входната врата, пипнах отново колието, което Жан — Люк ми беше подарил за рождения ден. Красива черна таитянска перла с формата на капка висеше на инкрустиран с диаманти медальон, а верижката беше от бяло злато.

— Наистина не трябваше да го правиш.

— Ако не ти бях донесъл нещо — възрази той, — никога нямаше да спреш да говориш за това.

— Ти дойде. Този подарък ми е предостатъчен.

— Хм — изсумтя той, присви очи и ме погледна закачливо. — Ако има нещо, от което разбирам, то това са жените — заяви и горната му устна потрепна. — Чувствам се малко неудобно да се запозная с родителите ти.

— Защо?

— Защото разводът ми все още не е приключил.

Личеше си, че това истински го притеснява. Но и двамата не можехме да направим нищо по въпроса, освен да проявим търпение.

— Щях да се чувствам много по-добре, ако можех да поискам ръката ти от баща ти. Сам, бих предпочел да можех да ти подаря пръстен вместо колие.

Сърцето ми подскочи.

Вълнението му бе съвсем очевидно. Размаха ръка и посочи към къщата.

— Чувствам се леко потиснат от всичко това. Къщата ми е по-малка, много по-малка от тази. Не мога да ти предложа никакъв лукс, нямам басейн или яхта. Мога само…

Целунах го леко по устните.

— Жан — Люк, материалните неща нямат никакво значение за мен. Единственото, което има значение, си ти. И освен това разказах на родителите си всичко. Те ни разбират. Наистина. А и не знам защо, но имам чувството, че с баща ми много ще си допаднете.

Най-искрено се надявах да стане така.