Саманта Веран
Седем писма от Париж (25)

Проверка на багажа

За разлика от Жан — Люк и майка ми, семейството на втория ми баща е било доста заможно и той е израсъл в градчето Рай, близо до Ню Йорк. Родителите му били наследници на юристи и банкери, чиито корени могат да се проследят чак до първите заселници, пристигнали с кораба „Мейфлауър“. Всъщност двама от предците му били сред личностите, подписали Декларацията за независимостта. Родителите му, които наричах Грам и Кракър, бяха типичните бели англосаксонски протестанти. Когато баща ми станал на единайсет години, те го изпратили да учи в мъжко училище, където живеел на пансион. Там той се отличил с блестящите си постижения в учението и се научил да се бунтува. Щом дошло време да избере колеж, вместо да кандидатства в „Йейл“ и да се присъедини към прочутото тайно общество „Череп и кости“, както всички мъже от семейството от предишните две поколения, той се записал да следва в Северозападния университет в Еванстън, щата Илинойс. За разлика от „Йейл“ там учели както момчета, така и момичета. Освен това, представете си, решението му предизвикало истински семеен скандал.

Но също като Жан — Люк баща ми се бе трудил здраво за всичко, което бе постигнал, нищо не му бе дадено на готово. Началото на кариерата му било доста скромно. Когато срещнал майка ми, живеел в малък апартамент под наем и карал стар червен джип с бял покрив. Но бил умен, предприемал правилните ходове и никой не се изненадал, че кариерата му в областта на рекламата се развила така добре. След като живели къде ли не, защото така изисквала работата му, най-накрая майка ми отказала да се мести повече, установили се в Калифорния и заживели живот, за който всеки би мечтал.

Понечих да отворя голямата дървена врата с метален обков. Жан — Люк ме стисна за ръката и прошепна:

— Как да наричам баща ти? Малкото му име е Ливингстън, нали?

Успях да потисна смеха си.

— Никой не го нарича така. Просто Тони.

— Тони ли?

— И аз не го разбирам. Всички наричаха баща му, Ливингстън втори, Питър — изговорих името с пресилен британски акцент.

— Не знам, Сам — поколеба се Жан — Люк.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Ще те заобичат толкова, колкото и аз.

Така и стана.

Жан — Люк и родителите ми веднага намериха общ език, подпомогнати от подаръците, които той бе донесъл от Франция — козметични продукти с лавандула, бонбони и вино. Всъщност никога не бях виждала баща ми толкова бързо да се сприятелява с някого. Двамата разговаряха, както ми се струваше, часове наред, докато майка ми жужеше около Жан — Люк като пчела, смееше се, усмихваше се и се шегуваше.

Татко ме дръпна настрана, така че Жан — Люк да не ни чуе, и каза:

— Сам, ти си истинска късметлийка. Сигурно имаш някой ангел пазител, който се грижи за теб.

— Все още се чувствам така, сякаш се изправям на крака след силен удар, но разбирам какво имаш предвид. След цялото нещастие, което се стовари върху мен, сега идва нещо много хубаво.

— Всичко ще бъде наред, миличка. Раните заздравяват.

— И така… какво мислиш за Жан — Люк?

— Много ми е приятно наоколо да има човек, с когото мога да разговарям — усмихна се той. — Винаги съм знаел, че в крайна сметка ще се събереш с мъж с поетична душа. Той е страхотен. Не знаех, че ръководи екип от двайсет и четирима учени. Това е много впечатляващо.

— Да, също като теб той е трябвало да работи здраво, за да постигне това, което е днес.

Баща ми и Жан — Люк може и да бяха с различно потекло, но имаха много общи интереси. Не че очаквах да станат първи приятели или че непременно имах нужда от одобрението на родителите си, но определено ми беше приятно да го получа. Сега оставаше само да ги накарам да седнат един срещу друг да играят „Скрабъл“ или някаква друга подобна игра, на която татко винаги печелеше — това щеше да бъде битка на умовете, Америка срещу Франция!

— Ако не съм ти го казвал напоследък, то трябва да знаеш, че ти също си страхотна — заяви баща ми. — Както и да решиш да постъпиш, ние с майка ти ще те подкрепим, независимо от всичко.

Трябваше ли да пусна бомбата още в този миг? Да им кажа, че ще се омъжа за Жан — Люк и ще отида да живея във Франция?

— Ще се запозная със семейството му по Коледа, татко. Той ще ми резервира билет още докато е тук.

— Вече ми го каза — отвърна татко и очите му светнаха. — Пробният месец.

Всички знаехме, че става въпрос за нещо повече от това.

— Идеята беше на Трейси — опитах се да се измъкна.

Докато приготвях вечерята — най-обикновено барбекю, състоящо се от крехки говежди пържоли и голяма салата, майка ми се промъкна зад гърба ми и прошепна:

— Толкова е сладък. Сега вече знам какво те накара да се влюбиш в него.

— Много е добър с мен.

— Той е подходящ за теб. Татко ти също го харесва. А не забравяй и кучетата! Дори Джак го хареса. А Джак не харесва никого. Всички в Малибу искат да се запознаят с Жан — Люк.

— Той да не е панаирджийска атракция.

— Хайде, де! Доведи го в „Уайн баръл“.

И дума не можеше да става да пеем караоке в „Уайн баръл“. Исках Жан — Люк да види колкото е възможно повече от Калифорния, докато имаше тази възможност. Той ми бе показал практически цяла Франция и сега беше мой ред да играя ролята на екскурзовод. На следващия ден с Жан — Люк отпътувахме за Палм Дезърт, където щяхме да пренощуваме при една от най-старите ми приятелки, Дебра. След като бяхме пътували около два часа, по обяд спряхме пред къщата й с букет цветя и бутилка вино в ръка.

— Това хотел ли е? — попита Жан — Люк.

Погледнах красивото имение в марокански стил. Със своите хиляда и шестстотин квадратни метра то беше наистина огромно, а градините — идеално поддържани.

— Не — отвърнах аз, — и ако мислиш, че отвън е впечатляващо, почакай само да влезем вътре.

Триметровите дървени врати с месингов обков се отвориха с натискането само на един бутон. Посрещна ни Дебра. Беше руса, красива и с безукорния си вкус изглеждаше елегантна дори и по плажно облекло. Целуна Жан — Люк по двете бузи.

— Много се радвам да се запозная с теб.

— Аз също — отвърна той. — Благодаря, че ни прие при теб.

— Хайде, влизайте. Ще ви разведа набързо и после ще обядваме в клуба.

Зад гърба му Дебра вдигна палец нагоре, зяпна и закима одобрително. Жан — Люк също зяпна, когато влязохме в къщата й. Стояхме в отвореното преддверие, а палмите се издигаха до небето. Това, което не бях казала на Жан — Люк, беше, че Дебра бе наела работници от Мароко, за да построят този шедьовър, а материалите също бяха пристигнали оттам. Подовете бяха постлани с плочки, образуващи сложни орнаменти. Месинговите лампи бяха ръчна изработка. По гипсовите тавани се виждаха прецизно изработени детайли, бели и идеални като сватбена торта. Жан — Люк пристъпи напред и надникна през балкона, под който бе разположена истинска турска баня. В задната част на къщата, точно до перфектно обзаведената кухня, се намираше салонът с наргилетата, там само с натискането на едно копче пред погледа на смаяната публика се появяваше шестметров филмов екран. Имаше два открити басейна — водата преливаше през ръбовете на единия, а другият беше овален и имаше вградени шезлонги. Сякаш бяхме попаднали в рая, в суперлуксозен оазис сред пустинята.

По време на обяда видях магията на Жан — Люк в действие, възхищавах се на умението му да общува. Не беше необходимо да се мъчи да впечатли когото и да било, представителността му беше вродено качество. Когато дойде сметката, той се протегна да я вземе. Дебра го спря.

— Това е клуб. Само аз мога да платя — каза тя. — Парите ти нямат никаква стойност тук.

Жан — Люк ме изгледа ядосано. Дебра се засмя.

Прекарахме следобеда, като се излежавахме на пустинното слънце, слушахме музика, плувахме в басейна и пиехме шампанско. Двете с Дебра седяхме на кушетката на открито с чаши в ръце.

— О, боже! — възкликна тя. — Трябва да го клонираме. Незабавно.

— Значи ти харесва?

— Дали ми харесва? Влюбена съм в него. Той е много мил, умен, секси… — заяви тя и ме стисна за коляното. — Никога не съм те виждала толкова щастлива, Сам. С този наистина улучи десетката. Направо е страхотен.

Жан — Люк ни махна с ръка откъм басейна.

— Съгласна съм — казах аз. — Напълно съм съгласна.

Двете с Дебра чукнахме чашите си.

Вечерта хапнахме в един местен суши ресторант. Както винаги Жан — Люк беше неотразим в елегантната си черна ленена риза, черен колан и дънки. Аз отново играех ролята на наблюдател, седях и слушах, докато те двамата разговаряха и се смееха. В края на вечерта Дебра се извини и отиде до тоалетната.

— Искам да платя сметката — каза Жан — Люк. — Никак не ми хареса, че не можах да платя на обяд.

— Тогава най-добре извикай келнера сега — посъветвах го аз и той го направи.

Лицето му се обля в червенина, когато установи, че Дебра вече се бе погрижила за това.

— Ще трябва утре сутринта да се измъкнем от къщата и да купим нещо за закуска и обяд, преди да ни е усетила.

Той сви устни.

Шестте дни отминаха много бързо. Знаех, че Жан — Люк ще се върне във Франция, а аз отново ще се окажа сама. Но вместо да усещам празнота, бях в много добро настроение. Съвсем скоро щях да прекарам един месец с Жан — Люк във Франция — изпитателния период. Кой кого щеше да изпитва? Не знаехме, макар че той бе казал, че понякога децата му могат да бъдат доста непослушни. Тази вечер седяхме на леглото ми с лаптопа пред нас. Вместо да ми запази билет за самолета, използвайки натрупаните точки от пътуванията си, както мислех, че ще направи, той влезе в сайта на френския бижутер Мобусен. Извъртя компютъра към мен.

— Не мога да си позволя да ти купя голям диамант, когато дойде времето за това. Но диаманти, колкото щеш. Бих искал да си избереш нещо по-различно. Виждаш ли тук нещо, което ти харесва?

Еха! Значи наистина е мислил за сватба. Усмихнах се на Жан — Люк дяволито и започнах да кликам върху някои от моделите. Един от тях изскочи на преден план — Fou de Toi. Представляваше шесткаратов светлорозов аметист — rose de France, монтиран върху нежна халка от бяло злато и плътно обкръжен от съвсем малки диамантчета — истински бонбон за всеки женски пръст, абсолютна наслада за окото. Нямах никаква представа какъв бюджет бе отделил Жан — Люк. Пръстенът струваше две хиляди евро.

— Този харесва ли ти? — попита той.

— Харесва ми името му. Луд по теб. Защото аз съм луда по теб.

Жан — Люк започна да прехвърля пръстените и се спря на друг модел. Беше от бяло злато, с малък диамант, чиято подложка приличаше на крилата на пеперуда, в халката също имаше монтирани малки диамантчета. Беше изчистен и елегантен, очарователен. Освен това беше с триста евро по-евтин.

— Какво ще кажеш за този?

— И той е много хубав — казах аз и прочетох на глас името на пръстена: Moi aimer toi.

— Говориш френски като неандерталка — каза той, бутна лаптопа настрана и ме събори по гръб на леглото. — Аз обича теб също.

 

 

Сърцето ми бе изминало пътя от точката на замръзване до точката на кипене и единственото, което исках, бе да продължа живота си с Жан — Люк. А сега него го нямаше. Разговаряхме всеки ден, кълняхме се един на друг във вечна любов и се опитвахме да се поддържаме взаимно, доколкото бе възможно това, като се има предвид, че ни разделяше цял океан. Разбира се, говорихме и за брак, но все още имаше толкова много неизвестни. Като например кога щеше да приключи разводът му. И дали децата му щяха да ме харесат. Искрено се надявах, че ще ме приемат, но с оглед на това, което бяха преживели с първата си мащеха, надали щяха да се спуснат възторжено в обятията ми. Непрекъснато мислех за това.

Едно от нещата, които никога нямаше да се опитам да правя, бе да им налагам дисциплина. Това не означаваше, че ако вършеха нещо, което не ми харесваше, щях да ги оставя да ми се качат на главата. Но определено отказвах да играя ролята на злата мащеха вещица и се надявах, че с времето щяха да започнат да гледат на мен като на приятел, като на човек, на когото могат да се доверят. Исках още отсега да започна постепенно да завоювам доверието им. Спомних си, че децата страдаха повече от загубата на котката на Наташа, отколкото на нея самата. Трябваше да открия котка, по-хубава котка, и то веднага. Ако не друго, то съвместното избиране на домашен любимец щеше да ми помогне да установя по-близка връзка с децата.

Една моя приятелка наскоро бе публикувала във Фейсбук снимка на новата си бенгалска котка и в момента, в който видях котето, реших, че искам да покажа на децата тази порода. Така започна издирването на малката петниста пантера с цвят на карамел и кафе с мляко. След като часове наред се рових из Гугъл, открих наблизо няколко развъдника на тази порода, но установих, че такова котенце струва най-малко хиляда и двеста долара. Което нямаше как да стане. По-нататъшното ми проучване показа, че майките, или котките за разплод, се продаваха за двеста долара, а дори и за по-малко — доста по-поносима цена. Споделих идеята си с Жан — Люк и той предложи да обсъдя това с Елвир. В крайна сметка това беше тема, за която можехме да си поговорим по женски, и щеше да ни даде повод да се сближим.

Затова й изпратих имейл.

Елвир, която много обичаше котките, знаеше за тази порода. Двете започнахме да си разменяме въодушевени имейли колко прекрасно би било, ако можехме да си вземем такова коте за Коледа, разбира се, със съгласието на Жан — Люк. И така издирването започна. Пишехме си писма, в които обсъждахме различни развъдници. След няколко седмици и много ровене успях да открия un éleveur в областта Бордо, само на два часа път от къщата на Жан — Люк. Имаше четири котенца, от които можехме да си изберем — две мъжки и две женски. Помолих Елвир да накара Жан — Люк да се обади за повече информация и след това да ми позвъни обратно. Няколко минути по-късно телефонът иззвъня.

— Колко струват? — попитах разтревожено.

— Деветстотин евро.

Остави на мен и аз непременно ще намеря най-скъпата котка на света.

— Мили, казах ти, че тук мога да купя по-възрастна котка — казах. — Струва двеста долара.

— Те искат котенце.

— Когато са на една година, те още приличат на котенца.

— Елвир желае сама да избере женско коте и благодарение на теб иска да е от тази порода. Максонс също.

Разбира се, че искаха. Бенгалската котка беше звездата в света на котките.

— Съжалявам.

— Мила, никога не се извинявай. Не се тревожи. Имам една идея, с която децата вече се съгласиха.

Изслушах решението, гризейки ноктите си. Децата, Жан — Люк и аз щяхме да си поделим разходите за котето. Децата имаха някакви спестявания и всяко от тях щеше да даде по сто и петдесет евро. Жан — Люк щеше да плати половината. На мен се падаха останалите сто и петдесет евро.

— Ами, добре — съгласих се аз.

— Винаги съм мислел, че котките не струват нищо. Човек може да ги намери навсякъде по улиците.

Отговорих с мълчание на смеха на Жан — Люк. Изведнъж той стана сериозен.

— Мила, ако не можеш да си го позволиш, ще платя и твоята част, но си помислих, че ще искаш да участваш.

— Не, не, не. Идеята за котето беше моя. Ще измисля нещо.

Глупавата котка. Проклетата ми голяма уста.

— И коя част от котката ще притежавам? Задника й?

След няколко дни Елвир ми изпрати имейл, в който ме питаше дали имам някакви идеи как да се казва котето. Сетих се за обхваналата я напоследък мания по романа на Стефани Майър „Здрач“ и затова предложих името Бела. Постигнахме съгласие. Щеше да бъде Бела, бенгалската котка. Като оставим разходите настрана, бях развълнувана относно появата на котето не по-малко от децата. Пък и това беше отличен начин да разчупя ледовете между мен и Елвир, чиито хормони вече започваха да бушуват. Да, с двама тийнейджъри вкъщи щях да се хвърля с главата напред право в дълбокото.

На следващата сутрин Жан — Люк ми се обади и ми съобщи една невероятна новина. Нямаше нищо общо с котката, разводът му с Наташа най-после бе станал факт. Драмата приключи и вече можехме да започнем да планираме бъдещето си — щяхме да се превърнем в едно голямо щастливо френско-американско семейство с безбожно скъпа котка.

Вдъхновена от финализирането на развода на Жан — Люк, реших да се задействам и да въведа ред в живота си. Време беше да се заловя здраво за работа, да се отърва от всички проблеми, които избягвах до този момент, и като истински боец да се захвана първо с най-сериозните. Първо, трябваше да се срещна с адвокат по фалитите, който да прецени дали глава седма от Закона за фалитите е валидна в моя случай. Не исках да натоварвам никого с изплащането на дълга ми — нито Жан — Люк, нито родителите ми, никого. Второ, трябваше да продам всичко възможно. В Санта Моника, на улица „Монтана“, имаше един бижутер, на чийто магазин висеше табела „Изкупувам злато“, затова веднага се завтекох натам.

Магазинът беше хубав, пълен с красиви бижута, всичките блестящи от диаманти. Две красиви халки, поставени на черен фон, хванаха погледа ми. Но не, не бях тук, за да си купя нещо ново, а за да продавам. Собственикът на магазина взе една лупа и започна да оглежда венчалните ми пръстени. Беше млад, около трийсет и пет годишен, доста добре изглеждащ, с дълга кестенява коса, която стигаше до раменете му. Както повечето мъже в Лос Анджелис, беше облечен много странно — в „дънки за готини хлапета“ за двеста долара и риза с избродиран на гърба й дракон. Постави пръстените на везната.

— Мога да ви дам хиляда и петстотин долара за двата.

Не бях сигурна дали бях чула правилно. Имах чувството, че някой ме е ударил с юмрук в стомаха. Ама и аз бях един боец! Идваше ми да се отпусна на колене, да повърна и след това да се разплача като бебе.

— Какво?

— Преди всичко диамантът има крушовидна форма. Никой вече не купува пръстени с крушовидни диаманти. В този вид нямам какво друго да го направя, освен да го превърна в колие. Освен това е отчупен — каза той и посочи върха на диаманта. — Трябва отново да бъде шлифован, което ще ми струва няколкостотин долара, а и ще намали размера му. Платиновият обков струва само цената на метала. Имате тънки пръсти, така че…

Спря, може би бе забелязал сълзите в очите ми.

— Колко си мислехте, че можете да вземете за тези пръстени?

Думите сами изскочиха от устата ми:

— Бившият ми съпруг каза, че диамантът струва осемнайсет хиляди.

— Не и на този свят — разсмя се бижутерът. — Качеството му е добро, но в никакъв случай не е отлично. Ако го продадете по цени на дребно и имате късмет, може да вземете три-четири хиляди за него.

— Четири хиляди е добре — казах аз. — Съгласна съм на четири хиляди. Плюс цената на платината.

— Мила, аз търгувам по цени на едро, а не по цени на дребно. И както ти казах, никой не купува крушовидни диаманти.

Имах чувството, че коленете ми се огъваха под мен. Полуусмивката на бижутера бе изпълнена със съжаление.

— Видях, че се загледа в тези халки, ако искаш замяна, мога да ти дам по-добра цена.

Поклатих мълчаливо глава. Не можех да продам старите си венчални пръстени, за да купя нови. И въпреки че бяхме говорили за женитба и нещата вървяха точно в тази посока, формално погледнато, Жан — Люк все още не ми беше предложил.

— Не, това би било лоша карма.

— Това са само пари — възрази той. — Ако ще се почувстваш по-добре, ще откупя пръстените от теб, ще ти дам парите в брой, след това ти ще ми ги върнеш и ще си избереш нещо друго.

Подиграваше ли ми се? Луд ли беше? Погледнах го ядосано.

— Все едно и също е.

— Както искаш — заяви той и ми върна пръстените. — Наистина, не смъквам нарочно цената. Всичко е съвсем честно. Помисли си.

— Ще си помисля — измърморих аз и се отправих към вратата.

Ръцете ми трепереха, докато вкарвах ключа в стартера. Посетих още три бижутерски магазина, в които ми казаха приблизително същото. Обзе ме паника. Преди се шегувах с това, но сега наистина осъзнах, че не притежавах нищо, освен дрехите на гърба си.

Когато се прибрах вкъщи, мама ми предложи да се свържа с една брокерка на недвижими имоти, с която работила преди няколко години, обадих й се и си уредих среща. Освен пръстените, жената каза, че може да ми помогне да продам един посребрен сервиз за чай, от който отдавна се опитвах да се отърва. Не можех да си представя, че дори и във Франция ще имам случай да организирам официално събиране на чай. Трябвало да бъда търпелива, обясни ми брокерката, но според нея щеше да успее да продаде всичко за около пет хиляди долара, от които щеше да си удържи трийсет и пет процента. Приех, тъй като нямах друг избор.

Що се отнася до фалита ми, поради факта че не познавах никой, преминал през тази процедура, се зарових в сайтовете в търсене на адвокат, който: а) не приличаше на Мазния Уили, търговеца на коли втора употреба; б) рекламата му не гласеше: „Специална оферта — Глава 7 за 795 долара заедно с всички юридически съвети, от които се нуждаете“; в) не беше от адвокатите, които преследваха клиентите си. Това ми отне известно време. Най-накрая, след много проучвания, се спрях на една жена на име Шанън Шугър, която практикуваше и семейно право. След като я запознах със ситуацията, в която се намирах, както и с катастрофалното си финансово положение, я попитах дали според нея ще имам някакви проблеми.

— Ами — започна Шанън, — финансовото ви състояние е близко до границата на бедността. Определено не разполагате с достатъчно финансови средства. Но нищо не мога да ви гарантирам.

— Чудесно — отвърнах аз. Бях се превърнала в бедняк. Просто чудесно.

— Е, уведомих ви за рисковете, които поемате, и вие ги разбирате.

Да, разбирах, че щях да унищожа почти перфектното си кредитно досие — нещо, с което, колкото и да е странно, се гордеех. Да, разбирах, че съществуваше възможност дълговете ми да не бъдат опростени. Да, разбирах, че никога досега не се бях озовавала в толкова трагично финансово положение. Да, разбирах, че цялата процедура щеше да отнеме около три месеца. И да, разбирах, че ако имах достатъчно късмет да продам пръстените си, парите, които щях да получа, щяха да покрият хонорара на адвокатката и за мен щеше да остане съвсем малко. Да, разбирах всички рискове.

— Кога искате да подадете документи? — попита Шанън.

Искам не бе точната дума, която бих употребила. Не исках да правя това. Нито един човек с капка здрав разум не би искал да направи това. Преглътнах саркастичния си отговор.

— Нека да видя как ще се развият нещата през следващите няколко месеца. Ако положението ми не се промени, ще се наложи да започна процедурата веднага след Нова година.

— Не използвайте кредитните си карти дотогава. И не плащайте нито една от сметките си.

Бях затънала до гуша в дългове. Можех да се справя с това.