Саманта Веран
Седем писма от Париж (8)

Искам развод и вземам кучето

Беше време да взема Крис от гарата — и двамата бяхме на едно мнение по въпроса, че няма никакъв смисъл да стоим в задръстването около летището в най-натоварения час. Докато отивах към гарата, две полицейски коли препречиха пътя ми. Според това, което видях, най-вероятно преследваха наркодилъри или някой краден автомобил — полицаите стояха с извадени оръжия, а от задната седалка на колата им се подаваше ядосан престъпник, облечен в широки джинси. Седях в колата, бях нервна, и то не защото сцената се разиграваше точно пред мен. Минаха десет минути. Мобилният ми телефон иззвъня.

— Къде си, по дяволите?

— Идвам. Станало е някакво…

— За бога, Сам, просто ела тук възможно най-бързо — каза Крис и затвори телефона.

Полицаите най-после ме пуснаха да мина. Изисканият квартал бе задръстен от коли. Когато стигнах на половин пресечка от гарата, завих надясно при Уикър парк и се обадих на съпруга си. Не беше разбрал точно къде му бях казала, че ще паркирам, и отказваше да ме изслуша и минута, за да му обясня. Когато най-после го видях, натиснах силно клаксона, макар че нещо вътре в мен ме караше да продължа напред. Той се спусна към колата. Беглата ми усмивка изчезна и се намръщих. Крис хвърли куфарите си на задната седалка, седна до мен и затръшна вратата.

— Не изглеждаш особено щастлива да ме видиш.

— Чаках с нетърпение да те видя, но след това…

— Чудесно посрещане.

По пътя към къщи едва виждах пред себе си, сълзи от яд и отчаяние се стичаха по бузите ми. През цялото време се карахме. За какво ли? Нямаше никакво значение, никога не е имало. Спрях джипа на паркинга и ударих с ръка волана, плачейки. Кога Крис бе станал толкова гневен? Кога аз бях станала толкова тъжна? В началото на брака ни не беше така. Известно време всичко беше страхотно.

Извини ми се. Бил изпуснал нервите си. Уморен бил. Не се чувствал добре.

Аз бях уморена от извинения.

Уморена от избухвания.

Просто бях ужасно уморена.

Качихме се някак в апартамента. Той бръкна в чантата си и ми даде две шишенца с парфюм „Джо Малоун“. Очевидно бе отделил поне час, за да ги избере с помощта на продавачката в Лондон. За да получа специално предвидения за мен аромат, трябваше да смеся тъмния кехлибар с алпинията и нектариновия цвят с меда. Попита ме дали парфюмите ми харесват. Пръснах от тях върху китките си и го уверих, че ми допадат.

Избърсах сълзите си и му благодарих. Може би реагирах прекалено остро? Може би в брака ни все още бе останало нещо, което можехме да спасим. Но ако наистина беше така, защо тогава сърцето ми помръкна в момента, в който го видях? Защо се чувствах много по-добре, когато го нямаше наблизо? Как бе възможно някой да натиска всички погрешни бутони в теб и да не ти дава възможност да се чувстваш като пълноценен човек? Как така аз самата също натисках погрешните бутони в него?

Бях стигнала до точката, след която нещата ставаха необратими.

Крис задряма в голямото си зелено кресло и захърка. Седях като вцепенена, вперила поглед в него, и се питах кой беше този мъж, за когото се бях омъжила. Не можех да го позная. Как допуснах нещата да стигнат дотук? Да оставим настрана хъркането, не можех да понасям дори начина, по който дишаше. Установих, че започват да ми се явяват образи в стил „черната вдовица“, представях си как умира в самолетна катастрофа.

Това не беше добре.

Преди да бъде сполетян от преждевременна смърт, Крис се събуди и взе ключовете си от кухненския плот.

— Ще се върна по-късно. Ще работя извън офиса, а след това имам работен обяд.

Почувствах се ужасно потисната, легнах на дивана и се загледах в самолета, който се издигаше в светлосиньото небе на Чикаго, заслушах се в песента на птиците. Трудно можех да постигна свободата, когато животът ме притискаше отвсякъде. Обадих се в бюрото по труда, за да проверя дали не са се появили някакви възможности за работа.

— Съжалявам, Саманта — отвърна ми жената. — Рекламната индустрия в Чикаго е съвсем замряла. В момента няма нищо подходящо, но се надявам в скоро време да изникне. Ще ти се обадя в момента, в който имам някаква информация.

Това беше положението, надявах се да намеря работа като артистичен директор, творчески директор или дизайнер — професия, която вече не ми харесваше, а може би и никога не ми бе харесвала истински. Бях я избрала, защото това беше сферата, в която баща ми бе работил доста успешно. Той беше много търсен изпълнителен директор и отпечатъкът, който бе оставил в света на рекламата, беше причината да се местим толкова често от едно място на друго.

С Трейси често се шегувахме, че двете с нея успяхме да обиколим толкова много места благодарение на родителите ми — те се преместиха от Чикаго в Бостън, от Бостън в Лондон, от Лондон в Калифорния, от Калифорния във Вирджиния, после в Тусон, след това обратно във Вирджиния и накрая пак в Калифорния. А дори не бях дете на военен, каквото е била мама. Не, баща ми беше от онези побъркани хора, занимаващи се с рекламен бизнес.

Преместването ни на Източното крайбрежие се отрази най-силно върху живота ми, тъй като стана през първата ми година в гимназията, когато посещавах Академията за сценични и визуални изкуства в Чикаго. Макар че и след преместването ни продължих да се занимавам с театър, изкуството наистина стана част от живота ми, докато учех в гимназия „Кохасет“ в едно предградие на юг от Бостън. До последната година в училище мечтите ми вече бяха претърпели промени и аз реших да заменя ариите и монолозите със скицника, боите и пастелите. Вместо да пея на Бродуей, се озовах в университета в Сиракуза и завърших рекламен дизайн, правейки последен отчаян опит да накарам татко да се гордее с мен. Не мина много време след дипломирането ми, когато осъзнах, че това не е било мечтата ми. Седемнайсет години по-късно бях безработен дизайнер, който искаше да преаранжира живота си.

Трябваше да събера мислите си, да се съсредоточа и да реша какво точно търся в живота, затова взех Айк и го изведох на дълга разходка. Беше прекрасен топъл пролетен ден, слънцето грееше, а птичките чуруликаха своите песни. По тротоара беше пълно с хора — семейства и бебета.

Бяха навсякъде.

Майките се разхождаха, бутайки колички или стискайки ръцете на едва проходилите си деца. Един изискан татко носеше елегантно бебешко столче, в което седеше синеоко момченце и се усмихваше широко. Беше като някаква невероятна шега — целият свят ми напомняше, че съвсем скоро щях да навърша четирийсет години.

А още нямах деца.

И точно тогава, като че ли за да набие този факт още по-здраво в главата ми, покрай мен мина една майка с детето си, по чието покрито с лиги личице се бе разляла огромна усмивка, сякаш искаше да каже: „Вижте ме, току-що се научих да ходя“, и се блъсна в коленете ми. Момиченцето се усмихна беззъбо и примигна с големите си сини очи. Сърцето ми се обърна.

Приятелките ми непрекъснато ме питаха кога планирам да забременея, правеха го веднага след като са ме наплашили до смърт, разказвайки ми за ужасните си родилни мъки. Простете, но никак не ми беше приятно да ми обясняват как зърната на гърдите ми ще станат огромни и тъмнокафяви и най-вероятно ще увиснат като малките пръсти на краката; как носът ми ще се разшири и непрекъснато ще отделям газове, и то в най-неподходящи моменти. Разбира се, приемах неизбежното напълняване и сутрешното гадене, но зелени секрети и невъзможност за задържане на урината?

Дълбоко в сърцето си знаех, че бих могла да преодолея всичките си страхове. Обичах децата. Но страхът вечно побеждаваше, защото винаги можех да си намеря извинение. Живеем в толкова объркан свят. Отглеждането на дете е толкова скъпо, не можем да си го позволим. Трябва да прекарваме повече време заедно. Това ще е краят на социалния ни живот; няма да можем да излизаме, да пътуваме. Ами ако ни се роди дете с увреждане? Ситуацията не е достатъчно стабилна. Вече сме прекалено стари.

Всъщност, ако наистина исках да имам деца от Крис, отдавна да съм ги родила. Имах нужда някой да ми каже каква прекрасна майка ще излезе от мен, каква прекрасна жена съм, а Крис не беше този човек. Затътрих крака обратно към апартамента и се насочих директно към спасителния си пояс — компютъра. За малко да припадна, когато видях името на Жан — Люк в пощенската си кутия. Бях като вцепенена, клатех глава, треперех в белите си гуменки и стоях втренчена в името му, както ми се стори, часове наред и когато най-накрая събрах смелост да отворя писмото, трябваше да го препрочета пет пъти, за да се уверя, че наистина е от него.

От: Жан — Люк

До: Саманта

Относно: Re: Отдавна закъсняло писмо

Скъпа Саманта,

Както написах и в първото си писмо, не знам как да започна. Спомени отпреди двайсет години нахлуват в главата ми и се блъскат като вълни. Изминаха точно двайсет години. Как да изразя думите, които дремеха, скрити някъде, леко покрити от праха на времето?

Честно казано, когато за първи път видях имейла, не повярвах, че си ти — красивата весела Саманта, която оставих да си тръгне завинаги. Помислих си, че ако кликна на линка към блога ти, ще попадна в капана на някой порносайт. Но също както си направила и ти, аз направих някои проучвания и написах името ти в гугъл; забелязах, че фамилното ти име е различно отпреди.

Спомням си перона на парижката гара — гара „Аустерлиц“ или Лионската гара? Спомените ми все още са доста мъгляви. Тогава си казахме довиждане, но се оказа, че сме си взели сбогом. Разбира се, тогава всичко в мен ме подтикваше да се кача на влака и нашето любовно приключение да продължи в Южна Франция. Трябваше да запазя този плам. Може би не ми достигна смелост? През следващите дни и нощи непрекъснато се обвинявах. Обвинявах се толкова много пъти.

Твоят имейл и блогът ти са като бурен вятър, който издухва прахоляка от спомените ми. Чрез мислите ми нахлуват милиарди думи, бутат се една друга. Аз също се опитах да те издиря няколко пъти, да намеря начин да се свържа с теб, но животът бе предопределил друг път за нас.

Не се самообвинявай. В моето съзнание ти беше принцеса (моята американска принцеса) и точността на разказа ти е направо фантастична. Срамувам се, че не си спомням всички тези детайли от срещата ни. Срамувам се. Надявам се, че не те карам да се чувстваш неловко. Дори и след двайсет години просто записвам думите върху този „бял лист“ така, както ми идват наум.

Не знаех как да започна писмото си, а сега се затруднявам да го завърша. Спирам. Има прекалено много думи за написване. И прекалено малко пръсти, с които да ги напиша.

Надявам се, че първият ти имейл няма да остане и последен.

Всичко най-хубаво,

Жан — Люк

През следващата седмица последва истинска вихрушка от писма — едно след друго, имейл след имейл. За първи път през живота си не спотаих нищо, а напълно се разкрих пред него. Беше ми съвсем лесно да го направя, скрита зад екрана на компютъра. Пръстите ми летяха по клавиатурата и пишеха ли, пишеха; разкриваха пред Жан — Люк отделни аспекти от ситуацията, в която се намирах, какво бях постигнала и най-вече какво не бях постигнала в живота си. Това малко напомняше на една отминала епоха, когато разделените от войната влюбени са можели да общуват един с друг само с писма, и също като тях ние споделяхме всяка своя надежда, мечта, всеки свой страх или грешка. Взаимно приемахме недостатъците си, никой не сочеше с пръст, не издаваше присъда. Пиша. Точка. Клик. Изпращам. Имам поща!

Общуването ни започна да преминава нормалните граници и ние си разменяхме по три-четири имейла на ден, някои от които на френски. Тъй като не бях говорила този красив език повече от двайсет години, наложи се да разчитам на „Гугъл преводач“ за помощ. Като оставим настрана езиковата бариера, общувах с Жан — Люк така, както никога не бях общувала с когото и да било. Както никога не бях общувала със съпруга си.

Скоро научих, че Жан — Люк така и не се бе оженил за майката на децата си — десетгодишния син Максонс и дванайсетгодишната дъщеря Елвир. Жан — Люк и Фредерик се бяха разделили през 2002 година и, изживявайки кризата на средната възраст, той бе започнал връзка с по-млада жена, с която се бе запознал по време на служебно пътуване, но отношенията им не продължили дълго. Споделял попечителството върху децата и ги посещавал всеки уикенд до октомври 2006 година, когато Фредерик починала от рак, само седмица преди Макс да навърши седем години. Като самотен баща животът на Жан — Люк се въртял около децата му. Но съвсем наскоро се оженил за една много млада руска физичка — Наташа, която вместо любов проявявала към децата му само търпимост. Двамата ту се събирали, ту се разделяли в продължение на три години, докато най-накрая той се предал и сключил брак с нея. Смятал, че след като всичко между тях е уредено, това щяло да промени обтегнатите й отношения с децата. Очевидно обаче не се получило така. Тя ставала все по-вманиачена, той престанал да я обича и сега бил в процес на развод.

Донякъде имах чувството, че той се нуждаеше от мен също толкова, колкото и аз от него. Питах се дали между нас може да има нещо повече от зараждащо се виртуално приятелство, особено след като той съвсем точно описа цвета на очите ми, без да ме е виждал повече от двайсет години, но се опитвах да избутам тези мисли далеч от съзнанието си.

Макар че общуването с Жан — Люк ми беше дало опора в този момент и бе повдигнало самочувствието ми — нещо, от което толкова много се нуждаех, — не слагах край на брака си заради него. Това, което той ми даваше — увереността, че съществува нещо друго, нещо чудесно, което ме очаква, това беше съвсем друга история.

Той беше надеждата.

Трябваха ми десет дни, за да събера смелост. Всичко започна с големия скандал с Крис, последван от две мартинита с водка, които притъпиха страха ми. Когато нивото на алкохола в кръвта ми достигна някъде по средата между смелостта и глупостта, най-после заявих на съпруга си онова, което трябваше да му кажа много отдавна:

— Искам развод. И вземам кучето.

Вместо да се опита да се бори за мен, Крис излезе и отиде в къщата на баща си и тогава кавалерията нахлу в галоп с трещящи копита и пламтящи рогове.

— Трейси, моля те, кажи ми, че не съм кучка.

— Сам, по никакъв начин не си кучка.

— Дали постъпвам правилно?

— Знаеш, че постъпваш правилно. Повече не ми задавай този въпрос.

Щрак.

— Джес, напускам го.

— Кажи ми кога и ще дойда при теб.

— Можеш ли следващия уикенд?

— Нямаш проблем.

Щрак.

— Мамо, мога ли да се прибера вкъщи?

— Ще пътувам с теб. Кога искаш да тръгнеш?

— Джес ще дойде да ми помогне да си събера багажа. Значи не този уикенд, а следващия.

— Ще си резервирам билет.

Щрак.

— Трейси, кажи ми, че не съм кучка.

— Ти не си кучка.

— Нали наистина постъпвам правилно?

— Изобщо не трябва да отговарям на въпроса ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ми харесва начинът, по който той… — Замълча по средата на изречението. — Ще запазя мнението си за себе си, докато не си тръгнеш и не приключиш с развода.

Разбрах всичко.

Щрак.